Глава 20
Шпионирам, без в очи да се навирам…
Не знам дали на татко му се стори необичайно, дето четиримата сме се скупчили в единия край на двора, но нямахме друг избор. Проблемът беше, че той обикаляше нагоре-надолу из къщата и се приготвяше за излизане, така че дворът се оказа единственото място, където можехме да разговаряме спокойно, без той да ни чуе.
— Моята майка и вашият баща! — възкликна Били за четиридесети път, откакто му разказах за подозренията ни.
Прие го по-леко, отколкото предполагах, но честно да ви кажа, съмнява ме, че го взе за чиста монета. Лицето му беше застинало, сякаш току-що бе чул, че Лара Крофт е оживяла и се е нанесла в къщата срещу неговата.
Самата аз се чувствах относително спокойна след среднощните си кошмари, но това беше само относително. Все още бях разстроена, но вече не и трескава. Знам, че баба си пада по бисери от сорта на „Утрото е по-мъдро от вечерта“, но в случая това май се оказваше вярно. Може би продължавах да се усещам адски странно, задето баща ми има нещо с майката на Били, но най-малкото започнах да свиквам с нелепата идея, че Били може да ми стане полубрат. Или поне така ми се струваше!
(О, господи, моля те, моля те, моля те, нека това никога не се случи!)
— Били, сигурен ли си, че не чу къде ще ходи майка ти днес? — напираше Лин.
Тя беше кацнала на старата люлка, а останалите (плюс двете кучета) клечахме в тревата около нея. Даже в такъв един момент беше доста забавно как Лин внимава да запази дрехите си чисти и ненакърнени от стръкчетата трева.
— Не. Това беше всичко, което чух от телефонния разговор — поклати глава Били.
— По дяволите! — изсъска Лин. — Значи трябва да го проследя като излезе. И да се надяваме, че няма да го изгубя от поглед…
— Съжалявам — вдигна рамене Били, докато галеше Уинслет, която се плъзна покрай него и сложи глава в скута му.
— Чакай малко, Лини — как така ти ще го преследваш? — настояваше Роуан и се взираше в сестра ни през розовите шестоъгълни слънчеви очила, които си беше сложила, преди да излезе навън. — Защо ти? Защо не всички ние?
Роуан имаше право. Но аз имах на ум нещо по-добро.
— Ако някой ще ходи, това трябва да сме аз и Били — след като майка му също е намесена…
— Роуан — хладно каза Лин, като изцяло пренебрегна моето предложение, — като за начало ти няма никого да шпионираш. Ще те забележат от километри.
Средната ми сестра отвори уста да каже нещо в своя защита, но после я затвори и само устните й леко потрепериха.
Разбира се, Лин беше права и дори Роуан го осъзнаваше. Тя си нямаше представа какво значи да се облечеш незабележимо и колкото и да се постараеше, на практика беше невъзможно татко да не зърне е периферното си зрение блещукането, струящо от нея.
— А вие двамата — продължи Лин, като се обърна към нас с Били, — ами да, имате право, но аз също идвам с вас.
Аха! Все пак беше ме чула. И сега Тази На Която Се Подчиняваме бе казала своята дума и изглежда, че тримата трябваше да сведем шпионските си глави…
— Уинслет! Остави Били на мира! — изведнъж забелязах аз, че малкото ни космато чудовище вади на показ териера в себе си и се опитва да завре глава в джоба на Били.
— Всичко е наред — ухили се приятелят ми, като нежно се опита да извади трескаво душещото носле от джоба на якето си. Усилието му не се увенча с успех. — Трябва да съм забравил вътре няколко кучешки бисквитки, докато съм разхождал Прешъс.
Нямаше какво друго да се направи, освен да се приложи сила. Награбих Уинслет през коремчето, вдигнах я и я извадих от джоба на Били.
— Ъъъъх! Какво яде? — сбърчи лице Роуан.
Обърнах я с лице към мен и чух апетитен кучешки хрус. Проблемът беше, че Уинслет не беше подбирала какво да налапа от джоба на Били и наред с останалото дъвчеше стара сополива кърпичка и някакво зелено листче от тефтер.
Беше време за номера на Тор. Хвърлих я на земята и я хванах здраво за врата. Voila[1], челюстите й се отвориха и оттам изпаднаха остатъците от закуската й.
Уинслет изръмжа дълго и недоволно.
— Съжалявам, Били — извиних се аз и взех надрасканото зелено листче откъм най-несдъвканата му страна. — Нещо важно ли е?
— Не, дори не помня какво е — отвърна той, премятайки го от едната си ръка в другата. — О, да, сетих се — това е името на една нова игра, което Ричи ми продиктува по телефона. Да, това е. Или не… ох…
— Ох ли? — повторих аз, докато гледах как Били се взира в написаното на гърба на листчето.
— Хотел „Честъртън“, неделя, 13 часа — прочете Били с равен глас. — Хей, това е почеркът на мама.
— Бинго! — извиках аз и почувствах как сърцето ми подскочи при неочакваното откритие.
— Наистина ли? — възкликна Лин и очите й станаха абсурдно огромни. — Това звучи като як купон!
С Били и Роуан се втренчихме в нея. Дали пък слънцето не беше замаяло главата й?
После схванахме — нали разговаряхме кодирано. Татко можеше да е наблизо.
Обърнах се и сложих ръка над очите си, за да ги предпазя от светлината.
— Здрасти, татко! — бодро изчуруликах с надеждата, че звуча ведро (и невинно).
— Здрасти, деца! — отвърна той, докато се разхождаше с обикновените си съботно-неделни джинси, с тишърт и старо джинсово яке.
Ако не беше зализал назад косата си с гел, или с каквото и да е там, по никакъв начин нямаше да изглежда подозрителен.
— Какво сте се скупчили там всичките? — попита той и ни огледа четиримата.
— Ами, просто се мотаем. Говорим си за купона, на който Били и Али са ходили снощи — отговори убедително Лин. (Дайте „Оскар“ на момичето!)
— Добре ли беше? — усмихна се татко на мен и най-вече на Били.
— Ъхъ… — отвърна дрезгаво приятелят ми, очевидно прекалено объркан от цялата ситуация, за да комуникира на английски.
— Да! — бодро отговорих аз, за да замажа работата.
— Браво на вас! — кимна татко. — Ами, по-добре да тръгвам. До после, деца…
— Приятно поправяне на велосипеда на Джейк! — не можа да се сдържи Лин и подвикна след него, докато вървеше към вратата на кухнята.
— Лин — изсъсках аз, след като татко се прибра, — това прозвуча наистина саркастично!
— Не е вярно! Просто ти си параноичка — заяви Лин, която се измъкна от люлката. — Така… Веднага щом татко излезе, ще се обадя на Алфи и ще го отсвиря. Трябваше да се срещаме днес следобед. Както вече ти казах, Роуан, ти ще си останеш вкъщи. Но за да си полезна с нещо, разгледай указателя и намери адреса на този хотел. Става ли?
— Ъхъ — кимна Роуан, която далеч не изглеждаше развълнувана от ролята, отредена й в мисията.
— Хайде, Били — казах аз и дръпнах вцепенения си от изумление приятел да става. — Операция „Хвани родителите в крачка“ започва сега.
Били премигна веднъж-дваж, след което вдигна яката на якето си и нахлупи ниско козирката на бейзболната си шапка.
— Готов за действие! — поздрави ме той.
— Били — въздъхнах аз, — приличаш по-скоро на провалил се член на ученическа банда, а не на шпионин.
Дръпнах козирката му още по-надолу, докато цялото му лице се скри под нея.
