Метаданни
Данни
- Серия
- Светът на Али (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dates, Double Dates and Big, Big Trouble, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Радулова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Steis (2015)
- Корекция
- cherrycrush (2015)
Издание:
Карън Маккомби. Срещи, двойни срещи и много големи грижи
ИК Егмонт България, София, 2007
ISBN: 978-954-27-0140-8
История
- — Добавяне
Глава 6
Ще ти кажа, ако ти ми кажеш
Широк булевард с дървета от двете страни въвежда към Палата Александра (един от около седемдесетте хиляди начина да достигнеш до парка).
Обикновено е затворен за коли, освен в случаите, когато има някакво голямо изложение през уикендите. През седмицата обаче, булевардът е затворен с големи орнаментирани порти и само един чудат велосипедист — освен хората, които развеждат кучетата си из зелените паркови площи — го използва като по-кратък и живописен път, избягващ трафика.
Разбира се, в определени моменти от деня булевардът и всички дървени пейки от двете му страни се напълват с хора. Например след четири часа в делничните дни, когато започва тайното натискане (и пушене) на тълпите от нашето училище.
Този понеделник безгрижно се мотаех там и се чудех дали влажната боя, която покрива пейката, на която седнах, ще нацапа панталоните ми. Също така прокарвах пръста си по контурите на зле гравирано сърце с инициалите „Е.К. убича С.У.“. Питах се дали инициалите принадлежат на някого, когото познавам. За миг се почувствах изпълнена е ревност. Мразя всички форми на вандализъм (а изрязаните с джобно ножче сърца върху пейките в парка са си чист вандализъм), но все пак ми се иска да знам дали ще дойде ден, в който някой ще надраска върху парче дърво „Х.Х. убича А.Л.“.
Макар че бих предпочела въпросният някой да е по-грамотен. Най-малкото да може правилно да напише „обича“…
Преди да сте останали с погрешно впечатление, бързам да кажа, че аз не се натисках с никого на пейката. Нито пък пушех (моля да оцените разума ми). Бях отишла там, защото освен всичко друго, булевардът е чудесно място да се помотаеш и да поклюкарстваш (обикновено по адрес на онези, които се натискат), особено ако не си в настроение да се прибираш у дома.
Днес, след като Санди продължаваше да пази леглото, аз се оказах на въпросната пейка заедно с Кайра, е която се предполагаше, че ще си приказваме. Не че си приказвахме обаче.
Престанах да се занимавам с инициалите в сърцето и се втренчих в нея, докато тя проверяваше съобщенията, пристигнали на мобилния й телефон. Последното, което прослушваше изглеждаше безкрайно, а освен всичко друго очевидно не внасяше светлина в живота й.
— Извинявай — започна да се оправдава тя, като най-сетне остави на мира апарата си и го пъхна в чантата. — Очаквах нещо по-вълнуващо от безкрайните наставления на майка ми за милионите неща, които трябва да купя на път за вкъщи…
Вдигнах рамене, сякаш не бях забелязала колко дълго беше продължило всичко това. А и не знаех какво точно да кажа — детайлите в отношенията между Кайра и майка й все още бяха загадка за мен (всичко, което знаех, беше, че нещата хич не са добре и че майката на Кайра има проблем с пиенето). А след като не познавах добре Кайра, така че да се бъркам в живота й, предпочитах да си трая, додето сама реши да ми каже. Ако въобще някога реши.
— Виждам, че Тереза Смит нищичко не разбира от мъже! — каза Кайра, вече оживена.
Погледнах в посоката, в която наблюдаваше, и зърнах Тереза Смит — най-хубавото момиче от по-горния клас — която със зашеметяваща скорост вървеше по нанадолнището. За всички, които я наблюдаваха в този момент, тя се държеше за ръце и лигаво беше вперила очи в очите на нищожество в униформата на училището за момчета в Мъсуел. Да оставим настрани факта, че той не беше нищо особено, заради което човек да рискува репутацията си. За капак на всичко въпросният младеж бавно и несъзнателно чешеше задника си. И то не деликатно и с един пръст. Съвсем не — дълбаеше с цяла ръка, подобно павианите в Лондонската зоологическа градина.
— Да се надяваме, че тя няма да хване тази ръка — измърморих на Кайра.
— В такъв момент ти се иска да имаш видеокамера, нали? — изкиска се тя. — Можехме да пратим клипа в някое телевизионно шоу и да спечелим малко пари!
Знаех, че се шегува (дали?), а и не изглеждаше да има особена нужда от пари. Освен, че живееше в един от най-модните райони на Крауч Енд, Кайра притежаваше няколко нещица, които наистина струваха маса пари. Като например телефона й, който далеч не беше обикновен остарял модел. Напротив — представляваше един от онези превзети малки апарати, които биваха рекламирани срещу повече пари, отколкото баща ми печелеше в магазина за цяла седмица.
Не че татко би купувал мобилни телефони, дори и да разполагаше с пари. Новите технологии някакси го подминават. Веднъж събрахме пари и купихме телефонен секретар за Коледа, но в крайна сметка татко го върна в Аргос и наместо него купи нова кутия за инструменти, тъй като не успя да разбере как действа въпросният уред. А що се отнася до компютри, баща ми въобще не вдява от уебсайтове и Интернет, макар че Тор се опитва да му ги обясни стотици пъти.
Много от приятелите ми имат собствени телефони и компютри. Не че особено се тревожа, задето нямам. Не се измъчвам от факта, че най-сложната машина в къщата ни е видеото, което имаме от пет години (след като го купихме от магазин за втора употреба), тъй като осъзнавам колко е тежко за татко сам да се грижи за нас със своята незавидна заплата. На Тор и Роуан също не им пука, но на Лин наистина й пука. Ето защо неистово иска да работи в събота — така ще може да поддържа стандарта, който би искала да има.
— Хей, какво става? — внезапно прекъсна мислите ми Кайра. — Нали не се размечта за Дръгнещото се момче?
Осъзнах, че прекалено дълго седя втренчена в задника на отвратителното гадже на Тереза Смит, докато съм потънала в собствените си мисли. Не е чудно, че Кайра беше останала с погрешно впечатление.
— Как ли не! — намръщих се. — Гнусните типове не са точно по вкуса ми!
Небрежните — по-може. Но момче с маниери на прасе — никога!
— И какъв е твоят тип тогава? — попита Кайра като присви очи.
С нея все още бяхме на етапа „опознаване“. Същото беше и със Санди и Кайра. Едва след като бяхме прецакали и в крайна сметка успели да приключим проекта по история, трите започнахме по-често да излизаме заедно. Другите ми приятелки — Кло, Джен, Салма и Кели, смятаха, че със Санди сме изперкали. Те все още твърдяха, че Кайра е фръцла номер едно и таралеж в гащите (и аз разбирах защо, при положение, че я възприемах по абсолютно същия начин). Но напоследък стигнах до извода, че смяната на училището я беше изнервила и накарала да се държи нагло и надуто.
— Не знам точно какъв тип момче харесвам! — отвърнах аз, опитвайки се да смекча сериозността на въпроса й.
Това си беше чиста проба лъжа. Както повечето хора, бях склонна да харесам различни типове момчета по различни видове причини, по гледах да не задълбавам в проекта за „идеалното“ момче.
— Стига бе! — каза Кайра и ме сръга в лакът в ребрата. — Кажи ми какъв е твоя тип, а аз ще ти кажа моя.
Единственият човек (освен мен), който знаеше, че съм си паднала зверски по Алфи, беше Санди, и ми се искаше това да си остане така. Но едва ли щеше да ми навреди особено, ако опиша Алфи, без да казвам кой е той…
— Ами… — замислих се аз, — струва ми се, че харесвам момчета с къса, разрошена, щръкнала руса коса…
— И? — Кайра вдигна вежди, като ме потикваше да продължа.
— И светлосиви очи — въздъхнах аз. — Нали се сещаш — такива, които те карат да потрепериш, когато ги погледнеш — толкова са призрачни и бледи.
— Давай!
Нямах нужда от повече окуражаване. Описанието на Алфи, макар и анонимно, ми доставяше доста голямо удоволствие.
— Освен това харесвам момчета със страхотна усмивка. И може би с едно златно зъбче някъде встрани. Това е много сладко. Не обичам момчетата да носят бижута, но нали знаеш онези кожени гривни, които продават на пазара в Камдън и на други подобни места?
Кайра кимна.
— Е, тях ги харесвам — продължих, — на момчета с кльощави и мускулести ръце.
— Е — каза Кайра като се втренчи в мен. — Кое е момчето?
— Какво момче? — нервно отвърнах. — Въпросът ти беше какъв тип харесвам!
— Хайде де, Али! — ухили се тя. — Това не е полицейски профил! Очевидно имаш предвид конкретен човек…
Толкова съм прозрачна! Наистина съм. Смятам се за умна, фина и т.н., но през повечето време съм като отворен буквар за първи клас.
— Няма такъв човек! — избухнах, напразно надявайки се, че ще ми повярва. Кайра шумно се изсмя.
— Лъжкиня! — изкикоти се. — Момчето изглежда супер по твоето описание, така че къде е проблемът? Защо не ми кажеш кой е? Да не би да е само на единайсет, или какво?
— Всъщност е четири години по-голям от мен! — противопоставих се на безвкусната й шега, но в същото време попаднах в капана й.
— Аха! Стигнахме донякъде! — извика тя и взе да пляска с ръце, сякаш ровичкането из любовния ми живот беше най-интересната игра на света. — От нашето училище ли е?
— Не. От Колежа на Хайгейт… — измънках аз.
— И? Казвай, де! — вдигна рамене тя. — Какъв е смисълът да криеш от мен?
Не се сещах какъв може да е смисълът да крия и макар че подозирах, че ще съжалявам, в крайна сметка й казах кой е той.
— Името му е Алфи. Той е най-добрият приятел на сестра ми Лин — стеснително обясних.
— Знае ли Лин, че го харесваш?
— Не, за бога! — изписуках аз.
При самата мисъл за това кръвта ми се смрази. Лин не би одобрила някоя от сестрите й да си пада по най-добрия й приятел — това би било твърде незряло по нейно мнение. Никога не би го довела повече у дома.
— А той харесва ли те?
— За бога — не!
Де да беше обратното…
Да можех само да разговарям е него, без да се превръщам в нечленоразделно бърбореща глупачка, пак щеше да е нещо.
— Защо? Какво странно би имало в това?
Застинах на място. Доста необичайно виждане. Кайра не можеше да разбере защо Алфи да не е заинтригуван от мен. Бях прекарала последните няколко години в трупане на мотиви защо някой като него никога не би се заинтересувал от някого като мен. А сега Кайра подреждаше нещата в съвсем различна перспектива.
Може би идеята да поговоря с нея не беше толкова лоша…
— Ох, телефонът ми звъни! Сигурно е той!
Кайра подскочи при цвърчащия сигнал на мобилния й телефон и взе да рови из чантата си.
На секундата се почувствах разочарована, че разговорът ни за Алфи беше прекратен.
— Кой е той? — разсеяно попитах, докато я гледах как буквално преобръща чантата си с главата надолу, за да намери апарата си.
— Новото ми гадже! — ухили се Кайра, преди да отговори на обаждането.
Новото й гадже?
Откога?
Още не беше ми казала какъв тип харесва, а вече си имаше гадже!