Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (10)

Глава 9
Говорене под прикритие

Седях в единия край на дивана с учебници, разпилени около мен, когато Лин шумно влезе в дневната.

(Преди десет минути баба си беше тръгнала, поради което си пишех домашното в дневната, наместо на бюрото в стаята си. Според нейната любима теория, не можеш пълноценно да учиш в помещение, където има телевизор. Честно казано, права е. Наместо усилено да работя, аз реех празен поглед в някакво ваканционно предаване, като едновременно с това отново преживявах унижението от срещата си с Кийт Браунлоу предния ден, и галех котката Колин, който нежно похъркваше върху отворения ми учебник.)

— Тъкмо видях татко да излиза от банята… — изсъска Лин, като разбута учебниците ми, за да седне.

При тези думи Роуан вдигна поглед от списанието, което разлистваше, а Тор спря да си играе на „бутилка“ (което се състоеше в завъртане на празно пластмасово шише от кола и прегръщане на Ролф или Уинслет, в зависимост кого посочи гърлото на бутилката).

— … и да си гласи косата!

Беше сряда вечер — вечерта, когато ние трите трябваше да следим за знаци покрай излизането на татко. Дотук единственият знак беше прическата му.

— Зализа я назад ли? — попитах и усетих пулсът ми да се ускорява.

В продължение на много години бяхме свикнали да го гледаме с къса, чуплива коса без прическа. Но преди — за което разполагахме с фотографски свидетелства из албумите в шкафа — той винаги я носеше зализана назад, мазна и блестяща, точно както е било модерно през петдесетте. Това е била причината мама и татко да се харесат. И двамата са били по модата — само дето въпросната мода е била актуална няколко десетилетия преди това. Баща ни си падаше по стила „рокабили“ — брилянтин в косата, карирани ризи, джинси с навити крачоли и ботуши „Док Мартенс“. Стилът на майка ни пък беше от седемдесетте — дълга коса на вълни, кадифени сака и хипарски рокли. Трябва да са били странна двойка. Но струва ми се, доста готина.

Така че ретро-прическата на татко означаваше нещо. Беше я направил, точно както миналата седмица, когато изчезна да пие бира със своя „приятел-водопроводчик“. Тази вечер обаче, странно защо, не беше обявил, че излиза. Единствено бележката до телефона го бе издала.

— Слиза по стълбите! — прошепна Роуан, чувайки топуркането секунда преди нас.

Трябва да сме изглеждали като истукани, когато татко влезе в стаята. Роуан, Лин, Тор и аз тихо и вцепенено бяхме вперили поглед в телевизора, сякаш предаването за живописните екскурзии с автобусчета през шейсетте бяха най-главозамайващото нещо, което някога бяхме виждали.

— Хм, вижте какво, забравих да ви кажа… — започна татко, непохватно подпрял се на вратата, — излизам за час-два… Да пийна бира…

— С водопроводчика ли? — попитах най-невинно.

— Мм… да, с него. С Джейк, де…

Не звучеше особено убедително. А и не изглеждаше убедително. Беше облякъл най-хубавата си бяла риза и ако не ме лъжеха очите, джинсите му бяха изгладени. Кой ще си глади дрехите (които така или иначе не припарваха на разстояние по-малко от осем километра от ютия), ако отива в кръчмата с приятел?

— Извинявайте, деца — продължи той, — трябваше да ви предупредя. Някой от вас има ли излизане? Няма проблем да гледате Тор, нали?

— Няма проблем!

— Да!

— Естествено!

Изглежда колективният ни отговор изненада татко. Едва ли някога ни беше чувал да поемаме така единодушно баваческите задължения.

— Ами, добре. Много благодаря! — стеснително каза той и потъна в коридора. — Няма да закъснявам много!

В момента, в който пътната врата хлопна, Лин хукна към прозореца.

— Замина — заяви тя през зъби като истински вентролог^[1], усмихна се и помаха след татко.

След това се обърна, готова да обсъжда събитията с нас, но точно в този момент нещо я спря.

— Какво става? — попита Тор, присвивайки очи.

Съвсем бяхме забравили за него. Тайничко беше ни слушал как клюкарим за прическата на татко, докато уж кротко си играеше и гледаше телевизия. Но всъщност нямаше представа какво се случва, а ние по никакъв начин не искахме да разбере. Освен всичко друго, предната вечер се беше напрегнал, докато с татко се шегувахме за любовните срещи на баба (разбрахме, че се е напрегнал, защото не превърна храната си в произведение на изкуството, преди да я изяде, както обикновено постъпваше). В крайна сметка успяхме да измъкнем с ченгел от устата му, че е уплашен от възможността баба да обикне новото си гадже повече, отколкото обича него. След като се плашеше от това, в никакъв случай не трябваше да го стряскаме с вестта, че татко излиза с някого…

— Просто се майтапим с татко, това е всичко — опитах се да го успокоя, — задето слага целия този гел на главата си!

— Това всъщност е вакса — поправи ме той със сериозен тон.

Наблюдавайте децата — много по-умни са, отколкото си мислите.

— Хей, какво ще кажете, дали да не тръгна след татко? — попита Лин, като се опитваше да звучи естествено, но всъщност ни гледаше многозначително. — Да проверя, дали не си е забравил ключовете…

Беше повече от ясно — щяхме да си говорим кодирано. Понякога го правим със сестрите ми, когато искаме Тор да не разбере нещо. (Както и баба. Има случаи, в които не искате баба ви да знае какво сте намислили.) Използвайки кода, Лин се опитваше да каже на мен и Роуан, че възнамерява да проследи татко и да види къде отива… и с кого се среща в действителност.

Погледнах Роуан, за да се уверя, че е схванала посланието — понякога е доста заета с вътрешния си свят, за да стопли. Но тя ми хвърли бърз поглед в отговор и аз разбрах, че сме на едни и същи вълни.

— Добра идея! — кимнах на най-голямата ни сестра. — Докато татко се върне, ще трябва да сме си легнали, така че не е зле да има ключове в себе си.

(Превод: „Давай Лин!“)

— Ама той си взе ключовете! — изцвърча Тор, тъкмо когато Лин се отправи към вратата.

— Не е! — каза Роуан.

— Е! Подрънкваше с тях в ръка!

Никога не подценявайте наблюдателността на седемгодишните.

— Вярно ли? — усмихнах се на Тор. — Много умно от твоя страна да забележиш.

По-скоро много изнервящо.

За миг с Лин и Роуан млъкнахме, тъй като първият ни опит за истинско интониране се провали.

— Ох, мисля да мръдна до магазина! — изстреля Роуан и се измъкна от креслото. — Много ми харесват… тези… пияни дъвки!

(Превод: „След като планът на Лин се прецака, аз се опитах да измисля алтернативно извинение, за да изляза от къщи и да проследя татко“.)

— Баба казва, че пияните дъвки се лепят по зъбите и ги скапват — присви очи Тор и изгледа подозрително Роуан.

— Ами… може би просто обичам да имам скапани зъби, окей? — вдигна рамене Роуан, докато търсеше по пода обувките си.

(Превод: Остави ме на мира, Тор — знам, че е тъпо, но това е единственото нещо, което ми хрумна!)

— По-добре побързай, Ро! Ще затворят магазина! — строго отбеляза Лин.

(Превод: „Ако ще тръгваш, тръгвай, защото ще изпуснеш татко!“)

— Но магазинът работи много след като си легна! — изписука Тор.

Стиснах зъби и знаех, че сестрите ми правят същото. Все едно живеехме с младши агент от ФБР.

— Струва ми се, че тази вечер магазинът затваря по-рано. Със сигурност видях на вратата табелка, на която пишеше… — опитах се да го укротя.

(Превод: „Тор, ние те обичаме, но бъди така добър да млъкнеш и ни остави да те излъжем!“)

— Не мога да си открия другата обувка! — изхленчи Роуан, съзнавайки, че времето тече. — Уинслет, ти ли си я взела?

(Превод: „С тази скорост, никога няма да хвана татко, защото глупавото куче е скрило обувката ми някъде под леглото!“)

— Чуй какво, Роуан, забрави за пияните дъвки, — въздъхна Лин, обгръщайки с ръце бедрата си. — Можеш да си ги купиш и друг ден.

(Превод: „Зарежи! Татко вече е заминал. Ще опитаме друг път, когато инспектор Тор не слухти“)

Тор се огледа и изглежда забеляза, че по някаква причина всички сме разочаровани, което не му хареса.

Тъй като аз бях единствената, която още седеше на мястото си, той впери поглед в мен.

— Уинслет ще се зарадва, ако някой я гушне — каза той, докато се опитваше да вдигне и пренесе недоволното косместо куче-салам до дивана, както и да се настани с него до мен.

(Превод: „Тор иска някой да го гушне“)

А коя бях аз, че да откажа на тези големи кафяви очи. (Имам предвид очите на Тор, не на Уинслет…)