Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (22)

Глава 21
Четиримата мускетари…

— Колко дълго мислите, че ще чакаме още? — разхленчи се Били.

— Докогато и двамата излязат — каза Лин, а в гласа й се долавяше раздразнение.

Били тропаше с крак под масата толкова бързо, че полупразните ни чаши и чиниийки нежно потракваха отгоре. Знаех, че това ще влуди Лин (и мен ме дразнеше, но прагът на чувствителност на голямата ми сестра е далеч по-нисък от моя…).

Протегнах ръка, хванах коляното на Били и силно го натиснах надолу.

— Какво има? — попита той и объркано сбърчи вежди.

— Престани — заявих аз, като му хвърлих сериозен поглед, с който се опитвах да му кажа, че подлага на тест търпението на Лин.

Били ми отвърна с гримаса, която означаваше: „А?“

Момчешките глави не схващат по-фините нюанси, нали?

— Тропаш с крак. Това е дразнещо. Престани — ясно и отчетливо казах.

Били се подпря с лакти на масата и сложи брадичка в шепите си като типично кученце, но нямах сили да се занимавам с него. Нервите ми бяха… ами, опънати до скъсване. Малко им трябваше съвсем да изтънеят и да се взривят. А най-покъртително от всичко беше, че не ни стигаше играта на котка и мишка, ами и в нашия отряд се беше появил нов шпионин…

След като Лин се обади на Алфи и му разказа защо не може да излезе с него следобеда, той се самопокани да дойде с нас. Наистина беше малко нахално — сякаш се присъединяваше към някакво вълнуващо приключение, а не към история, която може да доведе до доста сериозни последици за двете семейства и за нашето бъдеще.

Ами, да, това щях да си помисля за всеки друг, който се набутва в нашата шпионска мисия, но в случая ставаше въпрос за Алфи. И освен това знам, че когато става въпрос за него, веднага си слагам невидими розови слънчеви очила, като тези на Роуан. Но нали съм си момиче? Когато сърцето ти прави скок-подскок, то просто прави скок-подскок…

— А колко е часът? — попитах аз и огледах кафенето с надеждата да открия часовник.

Сърцето ми прескочи няколко удара, когато забелязах неподредената руса коса на Алфи над щанда, където беше отишъл да ни купи още подкрепления.

— Наближава три часа — измърмори Лин, поглеждайки часовника на ръката си.

Седяхме в кафенето, което (за щастие, или за нещастие?) се намираше точно срещу входа на хотел „Честъртън“. Когато слязохме в града (изглежда метрото се движеше на забавени обороти в неделя), часът беше едва малко след един. Не се тревожехме особено, че може да пропуснем момента, в който татко или майката на Били влизат в хотела. До момента, в който се намираха вътре, ние е радост щяхме да ги чакаме отвън. (Окей, не се изразих добре — просто трябваше да ги чакаме отвън…)

Имаше обаче един малък проблем, който — макар и дребен — ме ядеше отвътре. Искаше ми се да го изкажа на глас, но изпитвах лек страх. Страх да не би Лин да се разлае срещу мен.

Но времето си течеше. Налагаше се да изплюя камъчето, преди Алфи да се е върнал на масата и аз отново да стана ломотеща глупачка, каквато винаги бях в негово присъствие. (За мой късмет и автобусът, и метрото, с които пътувахме до града, бяха претъпкани, при което с Били седнахме заедно на безопасно разстояние от Алфи и Лин. Безопасно, тъй като се намирах достатъчно далече, за да не отворя устата си и да изръся нещо тъпо, което Алфи да чуе, но заедно с това достатъчно близо, за да му хвърлям от време на време по някой влюбен поглед…)

Втората причина, поради която трябваше да кажа, каквото имам да казвам, беше, че всеки момент от хотела можеше да излязат татко и майката на Били. Следователно…

— Абе, Лин…?

— Какво? — попита тя, докато втренчено гледаше към входа на хотела.

— Ами, ако… имам предвид, когато татко и майката на Били излязат от хотела — започнах притеснено аз, — какво… така де, какво ще правим?

— Ще ги заснемем и ще изпратим видеото в „Скрита камера“ — намеси се Били, преди Лин да каже каквото и да било.

(Тъпата му шега ми докара лека истерия. Но какво да се прави — всичките му шеги са доста груби…)

Лин се мръщеше. Не бях сигурна дали заради Били, който „се държеше несериозно“, или заради мен, която се осмелявах да оспорвам авторитета й (т.е. да задавам неадекватни въпроси). Имах обаче чувството, че скоро ще разбера.

Но преди Лин да отвори уста, някой друг заговори.

— Мисля си, хора, че трябва да се правите, че не ви пука…

Това беше гласът на Алфи, който се суетеше над мен с подноса с напитките.

Не можех да вдигна поглед — бях замръзнала на място. Никога преди не бях попадала толкова близо до него. Сърцето ми се преобърна, когато той се надвеси над мен — горещият му дъх докосна лицето ми — за да подаде кафето на Лин.

— А как точно да се правим, че не ни пука? — попита Били. — Например да кажем „Хей, здрасти! Значи вие двамата сте любовници? Абе, споко, няма никакъв проблем!“

— Не, просто имам предвид, че не трябва да хукнете към тях и да им се разкрещите — провлачено продължи Алфи с ленивия си глух глас.

Очите ми се събраха, когато леко загорилата му ръка премина в опасна близост до носа ми. Докато подаваше кутия с безалкохолно на Били, аз се обърнах към Уинслет и маниакално взех да душа въздуха, сякаш се опитвах да вдишам малко от самия Алфи.

— Ако бях на ваше място, просто щях да тръгна по другия тротоар, без да кажа нищо, докато те сами ме забележат. След това щях да ги оставя те да ме заговорят… — продължи той и постави пред мен димяща чаша.

— Горещият шоколад е за теб, нали Али?

Налагаше се да отговоря. Щях да изглеждам като пълен простак, ако не го направя. Вече два часа седях на масата, докато всички разговаряха, при което не ми се налагаше да се превръщам в глупачка.

— Мда! — изскърцах аз.

(Превод: „Благодаря!“)

Обърнах лице и се фокусирах в неговото, което се намираше само на сантиметри разстояние от мен. Тези високи и изразени скули, дългият фин нос, бледосивите очи („точно като очите на коли!“ — любезно беше отбелязал веднъж Тор), а устните…

Хм, да се върнем при бледосивите очи. Къде се бяха втренчили точно в този миг?

Единствено в ръката ми, която беше сграбчила коляното на Били.

За пореден път успях да накарам момчето, което винаги съм харесвала, да си помисли, че излизам с момчето, което никога не съм…