Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (23)

Глава 22
Наблюдаваме и чакаме. Още и още…

— Колко стана часът? — попитах Лин.

— Почти четири — изломоти тя, без да отмества поглед от входа на „Честъртън“.

Инстинктивно поглеждаше часовника си на всеки няколко минути, а вероятно със сърцето си отброяваше всяка секунда.

— Йееее! — долетя силен глас от дъното на кафенето.

Лин присви очи и хвърли мрачен поглед към двете момчета, които се забавляваха с някаква електронна игра. Наистина беше мило от страна на Алфи да предложи на Били да поиграят, след като последният бе започнал да мрънка нещо за „горкия си баща“. Но половин час по-късно изглеждаше като че ли двамата се кефят на играта малко повече, отколкото приличието допускаше, и някак си бяха успели да забравят причината за днешния „излет“…

— Момчета… — взе да дудне Лин, скръстила ръце. — Вниманието им е непостоянно като на всички малки бебета.

— Мда — съгласих се аз.

Макар че — ако трябваше да съм честна — доста се радвах, че двамата се изнесоха от масата. Не смеех поглед да вдигна, камо ли да кажа нещо пред Алфи, след като ме видя да стискам коляното на Били.

— Нали не смяташ, че е възможно татко и майката на Били вече да са си тръгнали? — попитах всезнаещата си сестра, докато систематично унищожавах една пластмасова чаша, от която вече бях изпила колата си. (Собствениците на кафенето изглежда се забавляваха да ни черпят, предвид времето, което бяхме прекарали там и похарчените пари.)

— Да си тръгнат? Как могат да си тръгнат? — каза Лин малко сопнато. — Киснем тук и наблюдаваме входа вече почти три часа. Поне ти и аз…

— Знам — опитах да се съглася с нея. — Но може да са се измъкнали през задния вход, или нещо такова. Нали разбираш, с цел някой да не ги забележи!

— От една страна — въздъхна Лин, — няма причина да очакват някой да ги забележи и проследи, така че е безсмислено да се измъкват отзад. От друга страна е безсмислено да се измъкват отзад, тъй като не са филмови звезди, за бога. Само знаменитостите се измъкват през кухнята, в случай, че не си забелязала.

Прости скромните ми умствени възможности, мис Акълийке! — прищя ми се да й кажа.

Но се сдържах.

— Знаеш ли какво си мислех — наместо това казах, докато зяпах телефонната кабинка на отсрещния тротоар, точно до входа на хотел „Честъртън“. — Роуан сигурно вече е полудяла вкъщи — трябва да я държим в течение какво се случва.

Или не се случва. Да наблюдаваш трафика в неделния следобед беше точно толкова интересно, колкото всъщност беше. Тоест — никак.

— Мда, добра идея — кимна Лин.

Напрежението започваше да й личи, забелязах аз. Не само заради прекомерната й дръпнатост (няколко градуса над нормалната за нея дръпнатост), но и защото няколко кичурчета коса се бяха измъкнали от издърпаната назад опашка, а Лин нехаеше за това.

Накрая заключих:

— Имам някакви дребни. Ще ида да й се обадя оттам — и посочих кабинката отвън.

— Окей — изтощено каза Лин.

Наистина й беше дошло в повече. Обикновено е толкова добра в това да прикрива настроенията си (освен нацупените), та си мисля, че самото усилие да го прави я изморява повече отколкото всички нас.

Докато вървях към изхода, хвърлих поглед назад в кафенето и видях как Били е приковал поглед в екрана на електронната игра и трака по клавишите. В същото време Алфи го развеселяваше като широко се усмихваше и показваше блестящия си златен заден зъб.

Коленете ми се подкосиха…

Но трябваше да се взема в ръце, особено след като излязох на свеж въздух (или по-скоро на замърсен въздух, тъй като се намирахме в Западен Лондон). Налагаше се бързо да прекося улицата и да се пъхна в телефонната кабинка, в случай, че татко се появи на вратата на хотела. Наистина не ми допадаше идеята да се окажа хваната в крачка и да ми се наложи да го атакувам с думите „Какви мислиш, че ги вършиш татко?“ и то в мига, в който под носа ми профучават черни таксита и ме отнасят.

Веднага щом се оказах на безопасно място (и останала без дъх) в кабинката, набрах домашния ни номер и се обърнах да наблюдавам вече съвсем близкия вход на хотела, докато чаках Роуан да вдигне.

— Ало? — чух я да казва.

— Ро? — едва дишах аз. — Аз съм. Чуй ме…

— Не, почакай, Али — толкова се радвам, че се обади! Имам новини… — прекъсна ме тя.

Докато ми разказваше какво е научила, спрях да наблюдавам входа на хотела, а се втренчих в собственото си отражение върху стъклената врата на кабинката. А по лицето ми се четеше: „О, боже, мой!“

Апаратът пиукаше — двайсетте ми пенса свършваха. Но нямаше значение — бях чула всичко, което трябваше.

Оставих слушалката на място и отворих вратата. Но вместо да пресека улицата, се отправих по тротоара право към хотела. Точно преди да изкача няколкото мраморни стъпала, които да ме отведат във фоайето, се обърнах към кафенето и видях Лин да седи, където я бях оставила, до прозореца, да се мръщи и да мърда устни — „Какви ги вършиш?“

Нямаше нужда да влизам вътре, за да видя, каквото ми трябваше. От най-горното стъпало можех да погледна през двойните стъклени врати и да прочета таблото с обяви. Там се съдържаха всички подробности за мероприятията, провеждащи се в хотела.

— Значи е истина! — чух се да казвам на глас (много силно) в мига, в който зърнах нещото, за което Роуан ме беше пратила да проверя…