Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (14)

Глава 13
Малък, но вече знае

Тъкмо излизахме от магазина за домашни любимци, когато Тор ме дръпна за ръкава.

— Папагалът! — прошепна той с широко отворени и сериозни очи.

Обърнах се към местния сив папагал, чиято клетка висеше точно над касата.

— Какво папагала? — попитах аз и се мръднах настрани, за да пусна един клиент да мине.

— Каза името ми! — запъхтян от вълнение заяви Тор.

Това е типично за него — след като изберем какво ни е нужно за домашната менажерия, аз се нареждам на опашката да платя, а той започва да говори на странния си език с мишките и хамстерите в клетките. Също така се опитва да установи връзка с местния папагал като отправя към него продължителни и многозначителни погледи.

Замислих се за секунда върху това, което брат ми ми каза, докато го бутах встрани от пътя на клиентите и го насочвах към кафенето през няколко къщи. Може да съм цинична, но звукът, който птицата издаваше, беше най-обикновено папагалско „скуууук“. Допускам обаче, че за някои можеше да звучи малко като „Торрррр!“

Особено, ако запушите ушите си и започнете да хъмкате.

Така или иначе, коя бях аз, че да пукам сапунените мехури на Тор?

— Ихааа! Наистина ли каза името ти? Ама това е много готино! — кимнах аз, сложих ръка върху рамото му и взех да го бутам по посока на „Шуфда’с“.

Докато чакахме да дойдат двата горещи шоколада — традиционно удоволствие, което си позволяваме след съботното посещение в магазина за домашни любимци — Тор извади от плика мрежата за златни рибки, която току-що бяхме купили, и се опита да улови в нея солницата.

— Гледай да не я обърнеш, Тор — прошепнах аз.

Той е добро дете — можеш да го заведеш къде ли не и никога няма да те постави в неловка ситуация за разлика от повечето деца. Дори когато беше съвсем малък, Тор се държеше уравновесено. Други двегодишни дечица наоколо пищяха до посиняване, ако не им разрешаха да изядат автобусния билет или нещо друго, а Тор само ги гледаше с големите си кафяви очи, сякаш искаше да разбере какъв им е проблемът.

— Внимавам! — успокои ме той, когато сервитьорът се появи с двете димящи чаши.

— Окей. Как беше в училище тази седмица? Сдобрихте ли се с Фреди?

Обичах този тип разговори, които двамата водехме. Имам предвид, че предимно аз говорех (не е изненадващо), но все пак беше доста приятно да сме си двамата.

— Ъхъ — кимна Тор, облизвайки шоколадовата пяна по лъжичката си.

— А за какво се бяхте скарали?

— За разни работи — вдигна рамене Тор.

Може брат ми да не говореше много — особено в училище — но все пак беше популярно хлапе. Около къщата ни винаги се събираше шествие от съучениците му, които биваха представяни на домашните любимци. Може би са други нещата, които те правят популярен, когато пораснеш, но на седем години да имаш вкъщи еквивалент на „Болница за животни“ на Ролф, определено работи в твоя полза.

— Какви разни работи? — настоях аз.

Точно днес бях готова да се загубя в света на Тор. Разсейваше ме от онова, което предстоеше… т.е. от срещата ми с непознат. Исках да се намирам на работа, докато дойде време да се приготвям. Така нямаше постоянно да мисля и да се тормозя с предстоящия купон.

— Разни работи — отново вдигна рамене Тор и отпи от шоколада си. — Нарисувах охлюв, а Фреди каза, че прилича на голямо ако.

Знам (’щото си спомням), че когато си на възрастта на брат ми, подобни неща означават — много. Но все пак, ако това беше всичко, което го измъчваше, бях доволна. Имаше много време, докато порасне и започне да се тревожи за живота, вселената, изпитите и т.н.

— Вие с Лин и Роуан… — изведнъж започна Тор и впери в мен сериозен поглед.

Искаше ми се да се наведа и да обърша мустачето от шоколадова пяна над горната му устна, но си помислих, че може да се обиди, задето се държа с него като с бебе.

— Какво? Какво ние? — попитах и хвърлих едно око към часовника си. (Имаше девет часа до срещата ми с Кайра…)

— Всички си мислите, че татко си има гадже.

Нагълтах толкова много от шоколада, че почти взе да излиза от носа ми (мммм!). Трескаво започнах да обмислям как да реагирам — как да отрека, за да го успокоя — но главата ми не работеше. Хрумнаха ми няколко жалки обяснения, но бяха толкова жалки, че бързо отпаднаха като вариант.

Тор продължи да се взира в мен, а нослето му отново потъна в чашата.

Може и да е странно дете, но е толкова умен. Със сигурност по-умен от трите си сестри, взети заедно. Мислехме се за такива акълийки, които могат да скрият всичко от него. А той въпреки това, беше успял да се досети.

— Ще излиза с нея в неделя — каза Тор многозначително и обърса уста с обратното на ръката си.

Като че ли отново бях нагълтала много шоколад, или просто изненадата от това кратичко съобщение започна да изкарва пяна от носа ми. Изглежда Тор не само знаеше каквото ние знаехме, но и повече…

— В неделя ли ще излиза? Откъде разбра? — попитах аз, като се отказах от намерението си да отричам. А и защо да го правя?

— Питах татко, дали в неделя може да отидем в градската ферма — обясни Тор. — Отвърна, че не може, защото имал работа. И целият се изчерви.

Вижте го брат ми — оказа се по-умен дори и от татко. Веднага беше разчел смисълът на извинението му. (Все пак да каже, че има „работа“; бе жалък опит от страна на баща ни да си намери оправдание, а и не беше особено трудно да се досетиш какво става.)

— Ще го проследите ли този път? — директно попита Тор.

Застинах на място. За пореден път.

— Ти разбра ли, че Лин и Роуан се канеха да постъпят точно така в сряда вечер? — попитах го, спомняйки си как благодарение на неговите въпроси опитите за шпионаж на сестрите ми се провалиха.

— Ъхъ — кимна Тор, като продължаваше да си играе с мрежата за рибки.

— Защо не ни каза, че си разбрал какво се случва?

— Защото ме изолирахте — простичко отвърна Тор.

Предполагам, че имаше право.

— Виж какво, ще поговорим с Роуан и Лин като се приберем — казах му. — И повече няма да те изолираме, окей?

Тор доволно кимна. Макар че идеята ни беше да го предпазим, всъщност го бяхме накарали да се чувства самотен и прогонен от сестринските ни тайни.

Все повече изглеждаше, че Детето Лав №4 ще се присъедини към семейното бюро за частни разследвания.

Татко нямаше шанс.