Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (11)

Глава 10
Любов и чипс

Знам че вечно се оплаквам от Лин, но тя се държа наистина готино, когато Били ми се обади да ме кани на кино, преди мозъкът му да се е взривил от скука.

Окей, беше повече от ясно, че няма нужда всички да си седим вкъщи и да се грижим за Тор, докато татко е на среща с… с когото и да е там, но при така сложилите се обстоятелства, бях с усещането, че трябва да седя и да бъда солидарна със сестрите си.

Но в момента, в който се върнах в дневната и заявих, че съм казала на Били, че не мога да изляза, Лин ме посъветва да не ставам глупава, да му се обадя и да си уговоря среща след половин час пред Мъсуел Хил Одеон.

И така се озовах там, седнала в тъмния салон до Били, когото ръгах, за да ми подаде огромния пакет с пуканки.

Единственият проблем беше, че за новия научнофантастичен филм, който трябваше да гледаме (избран от Били), билетите бяха продадени. Така бяхме принудени да го отложим за друг път, или да се примирим с романтичната комедия, която започваше по същото време. И тъй като и двамата не бяхме в настроение да се прибираме вкъщи (аз, защото щях непрестанно да си мисля какви ги върши баща ми, а Били, тъй като умираше от скука), ние се навихме да се задоволим с каквото дават.

— Али, как е възможно това момиче постоянно да плаче? — доста шумно прошепна Били, посочвайки екрана, докато аз се борех с пакета пуканки в другата му ръка.

— Защото обича русото момче — отвърнах аз, — но ми се струва, че няма шанс с него.

Момчетата не са много схватливи, когато се отнася до чувства, нали?

— Ох, добре… — кимна Били, макар че не изглеждаше убеден. — Но как русият младеж продължава да се държи толкова ужасно с нея?

— Обича я, но се опитва да го скрие.

Даже в тъмното видях как Били се намръщи.

Филмът не му помагаше особено да разбере сложните взаимоотношения на влюбените. Но напълно го разбирах. Преди всичко, двамата герои, които наблюдавахме, прекарваха час и половина, оплетени в куп сложни недоразумения и тъкмо преди тотално да изгубят доверие един в друг — фокус-мокус! — дойде им акълът, те разбраха колко много се обичат и заживяха заедно и завинаги. Изненада! — в живота обаче не е точно така. (Ако беше, след толкова години суетене, изчервяване и неловко мълчание с Алфи щяхме вече да сме на път да обявим годежа си или нещо подобно.)

— Нищо не разбирам — кой е другият младеж тук? — попита Били, вече забравил да шепне, което сигурно хвърляше в радост хората около нас.

— Шефът й. Той също е влюбен в нея.

Докато се опитвах да обяснявам на Били смехотворните романтични заплетености, за частица от секундата престанах да мисля за татко и неговата тайнствена среща и насочих вниманието си към друга една любовна среща, която се състоеше в момента — Кайра и Рикардо, плъзгащи се по ледената пързалка до Палата Александра.

Тутакси потиснах тази мисъл. Най-доброто, което можех да направя в сряда вечер, беше да обяснявам филмовия сюжет на близкия си приятел. И точно в този миг ме озари, че току-що бях научила важен житейски урок: Гледайте романтични филми единствено с: а) приятелка, б) гадже. Приятелките винаги са навити да отидат на филм с готини актьори, а гаджетата поне се преструват, че им харесва, за да угодят на половинките си. Но никога не предлагайте романтичен филм на свободно момче — най-лошата, най-циничната му страна излиза наяве.

На практика да гледаш романтичен филм с момче, което не е гаджето ти, е като да си изпросиш белята.

— Кххххххкккххххххх! Ох, съжалявам! — изкиска се Били.

Зад нас се разнесоха неодобрителни шъткания, а аз толкова се снижих, че почти изчезнах под седалката…

Окей, друг един житейски урок е да не правя пред Били никакви важни предположения и да не очаквам от него смислена реакция.

— Ама ти не знаеш със сигурност! — заяви той с уста, пълна с чипс, обилно залят с доматено-майонезен сос (блаааа!).

Разхождахме се по Мъсуел Хил Бродуей и вече се насочвахме към автобусната ми спирка. До този момент изпитвах известни съмнения дали да кажа на Били какво става с татко, но по някаква неясна причина (мисля, че към края филмът стана съвсем зле и размекна мозъка ми) все пак му разправих всичко, което се въртеше в главата ми.

Не възнамерявах да споделям с него това, тъй като самият той не беше особено адекватен, що се отнася до сферата на емоциите. (Иначе казано: Били не е Санди, която е толкова чувствителна, че е готова да ревне на реклама за автомобили по телевизията, ако видеото е достатъчно сладникаво.) Ето ви пример: веднъж преди години, когато се бях разстроила, задето не съм виждала мама от отдавна, единственото, което Били направи, беше, че замлъкна, след което ми каза, че може да ми заеме някаква своя електронна игра за неопределено време, стига да искам. Окей, това беше наистина симпатичен жест, да е жив и здрав Били, но всяко момиче на негово място просто би ме прегърнало, нали?

(Всъщност… знаете ли какво? Сега се оплаквам, но изведнъж си спомних, че по онова време си падах малко мъжкарана. Никога дотогава не се бях докосвала до електронна игра и след минута вече бях пристрастена и успях да забравя за мама. Така да се каже, може би Били не е съвсем безполезен. И може би аз съм едно неблагодарно мрънкало…)

Както и да е, докато чакахме на опашка пред ресторантчето срещу Одеон за фиш енд чипс, здравият ми разум ми казваше да удържам разговора около това колко Били е възненавидял филма (адски), колко го дразни училището (адски), как продължава да си пада по осемнайсетгодишната му съседка (съвсем определено) и други подобни неща. Вместо това обаче, аз се раздърдорих. Е, с Били се знаем от ей-такива, така че не е лесно да му спестя какво се случва около мен. Дори и да няма шанс да ми помогне.

— Какво имаш предвид, че „не знам със сигурност“? — попитах аз, чудейки се откъде намира място в кльощавото си тяло да побере целия този чипс, с който се тъпче. При положение че в киното беше погълнал три пъти повече от полагащите му се пуканки.

— Ами не си сигурна, че баща ти е на среща с жена — вдигна рамене Били.

— Какво искаш да ми кажеш — че може да е на среща с мъж?

Съзнавах, че нарочно се правя, че не го разбирам, но бях подразнена от нежеланието му да чуе какво му казвам.

— Не! Нямам предвид това. Просто мисля, че може да не си на прав път!

— Виж какво, Били — казах аз и съжалих, че някога съм си отворила устата по тази тема, — мисля, че познавам баща си доста добре и знам кога нещо странно се случва с него!

— Мдааа, но все пак ми се струва, че малко преиграваш! — измънка той, докато напъхваше още чипс в устата си. — Имам предвид, че мама и татко постоянно са навън и аз нямам представа какво вършат. Просто излизат — както тази вечер…

— Били, не можеш да сравняваш мен и баща ми с теб и твоите родители!

— А защо не? — премигна той, леко обиден.

Не ми беше мъчно за него. Не и докато по брадичката му се стичаше отвратителният доматен сос.

— Съвсем различно е! — опитах се обясня. — Татко е наистина близък с нас четиримата — всички ние знаем какво се случва в семейството!

Това не беше напълно вярно. Никой от нас не знаеше какво прави татко точно тази вечер. И в това беше проблемът.

— Е, и какво искаш да ми кажеш? Че не съм близък с мама и татко? — попита Били и спря на автобусната ми спирка.

— Ами не си, нали?

Това не означаваше, че Били и неговите родители не се разбират Просто тримата се разминаваха в големичката си къща, всеки, зает със своите задачи. Когато и да отидех у тях, майка му все бързаше за своите сутрешни срещи на кафе, за градинския център, или за вечерните си уроци. А баща му винаги правеше едно и също — весело ми казваше „здрасти“ и се скриваше зад вестника си.

— Близки сме си! — възпротиви се Били.

— Ама ти дори не знаеш какво работи баща ти?

— Знам… знам! Работи в… застрахователна компания!

— И какво точно прави там, Били? — изпитах го аз, хванала бедрата си с ръце.

Момчетата са неспасяеми, когато се отнася за важни подробности. Ама наистина.

— Ами…

Били беше спасен от факта, че в същия миг се зададе автобусът ми и отвори врати с хидравличен съсък.

— Ще се видим в парка в неделя, ако не се чуем преди това! — извика той, докато вратите се затваряха след мен.

Почувствах се леко зле, задето се държах така с Били и се опитах да оправя нещата като хукнах към задното стъкло и започнах да му махам като луда, додето автобусът просмуча по кръговото и пое надолу по стръмния склон към Крауч Енд.

Докато Били махаше отвън с мазни ръце, шофьорът направи един от обичайните си камикадзе-номера, като се засили надолу по четиридесет и пет градусовия наклон с тревожно висока скорост, при което аз се изсипах на дупето си върху седалката. Обикновено мразя този участък от пътя (все разигравам в главата си следния мрачен сценарий: писък на спирачки, автобусът се преобръща, а на другия ден във вестника се появява заглавие на цяла страница „Автобус излиза от контрол на опасен наклон — всички пътници са ужасно размазани“), но тази вечер изпитах наслада от усещането. Над мен беше надвиснал автобусът, под мен се разстилаше килим от светлините на Лондон и сякаш се намирах в Дисниленд.

Почти се разочаровах, когато автобусът най-сетне изскърца и спря на една пресечка в подножието на хълма. Тъкмо обаче качих краката си на облегалката на предната седалка и се отпуснах, нещо привлече вниманието ми.

Двойка влюбени се гушкаха под навеса на отсрещната спирка и така да се каже доста разпалено се натискаха. Със сигурност изглеждаха по-добре от всичко, което бях видяла на филма същата вечер. Примижах, за да ги огледам по-внимателно — начинът, по който бяха впили устни един в друг приличаше на изкуствено дишане, а прегръдките им напомняха борба свободен стил.

Точно в този момент мина кола и освети с фарове влюбените. Макар че не можах да видя лицето на момичето, тутакси разпознах дългата бухнала конска опашка.

Ох. Боже. Мой. Та не беше ли това Кайра Дейвис?!