Рут Ланган
Замъкът на варварина (8)

Осма глава

В двора подготвяха десетина коне за пътуване. Но макар мъжете, които чакаха Брайс, да бяха познати на Мередит, те вече не бяха облечени като планинци. Не бяха с боси крака, а обути в тесни бричове, типични за клановете от низините. Облечени бяха в сиви и кафяви ризи вместо в ярките, каквито обикновено носеха. Обичайните шарени наметала бяха заменени с прости вълнени плащове. Всички мъже носеха затъкнати в коланите си кинжали. Повечето бяха въоръжени със саби и арбалети, преметнати през рамо. Ала въпреки промененото облекло, нищо не можеше да скрие яростната гордост и примитивната сила на тези планински воини.

— Заминаваш с хората си?

— Да.

Брайс видя страха, появил се в очите на Мередит.

— Дали Холдън Макей ще се осмели да се върне, докато те няма?

Той присви очи.

— Тази крепост е непристъпна. Но за да гарантирам сигурността на хората ми вътре, оставям дузина мъже, способни да отблъснат всяко нападение.

Тя пое дълбоко дъх, успокоена донякъде от думите му.

— Къде отивате?

— Ще идем до граничните райони.

— Тогава трябва да ме отведеш у дома.

Той видя настойчивостта в погледа й и му стана мъчно, че трябва да разбие надеждите й.

— Не, милейди. Ние сме длъжни да отмъстим.

— Гарет Макензи… — с примряло сърце промълви тя.

— Да. — Той закачи плаща на раменете си и скочи на седлото. — Когато Макензи умре, ще те върна при хората ти.

— Ами ако не той, а ти умреш?

— Ще те зарадва ли това, милейди? — Тя не отговори и той й отправи една от редките си усмивки, от които сърцето й спираше. — Ако ти направя услугата да се оставя да ме убият, хората на Макензи ще дойдат за теб. Стига той все още да желае сливането на вашите два клана — добави Брайс и направи широк жест с шапката си, върху която бе забучено ястребово перо.

— Той ще дойде за мен — заяви Мередит.

Ала Брайс не чу думите й, удавени във врявата. Или ако ги чу, предпочете да не отговаря.

— Джейми! — извика той на момчето, което наблюдаваше приготовленията им от прага. — Оставям лейди Мередит на твоите грижи до завръщането си.

Бузите на момчето почервеняха почти колкото косата му.

— Добре, Брайс, ще я пазя!

С нетърпеливи викове мъжете подкараха конете си в галоп. Само след минути бяха изчезнали в гората.

 

 

Мередит седеше до прозореца, загледана в една падаща звезда. Колко странен бе животът. Толкова често, когато бе получавала желаното, се бе оказвало, че то съвсем не й е нужно.

Искала бе Брайс да я остави сама за достатъчно дълго време, така че да се измъкне в гората и да се добере до дома си. А сега, след като Брайс най-сетне я остави, не бе в състояние да тръгне. Един човек дебнеше в гората край Кинлох Хаус, човек, който имаше желание да й стори много по-голямо зло, отколкото би я сполетяло от страна на Брайс.

И така, тя седеше изоставена и самотна.

Самотна ли? Каза си строго, че Брайс Кембъл не й липсва. Как биха могли да й липсват избухливият му нрав, студеният му мрачен вид? Какво я интересуваше, че не чува изречените му с нисък глас назидателни слова и дрезгавия му смях.

На вратата се почука и тя вдигна глава. На прага бе застанал Джейми Макдоналд. В краката му се мотаеха няколко от хрътките на Брайс.

— Влез, Джейми — покани го тя.

Той направи една стъпка навътре и се огледа смутено. Не му се бе случвало досега да влиза в стая на жена. Хрътките го последваха предпазливо.

— Аз… дойдох да проверя дали се нуждаете от нещо, милейди. — Адамовата му ябълка подскачаше при всяка изговорена с усилие дума.

— Колко мило, Джейми — усмихна се Мередит. — Тъкмо се чувствах малко самотна. Ще ми е приятно да поседиш с мен за малко. — И тя направи жест към стола до себе си.

Той прекоси стаята и седна плахо като птиче, готово да литне. Кучетата обиколиха стаята, преди да се настанят в краката му.

— Какво правиш, когато Брайс и останалите отсъстват?

— Помагам в конюшните, понякога яздя наоколо с мъжете, които са на стража.

— Защо стоят на стража?

— За да следят за неочаквани гости — с бегла усмивка отвърна той.

Това напомни на Мередит за нечия друга усмивка.

— Липсва ли ти Брайс Кембъл, когато е далеч?

— Да. В Кинлох Хаус винаги е оживено, когато Брайс е тук. Но щом отсъства, сякаш всички заспиват и чакат завръщането му, за да ги пробуди.

Колко точно казано, помисли си Мередит.

— А кучетата? Привързват ли се към някой друг, когато господаря го няма?

Джейми погали една от хрътките. Тя мигом се надигна, опря глава на коляното на момчето и го загледа с тъжни очи.

— Не. Вървят подир мен и ми позволяват да ги галя. Но няма съмнение към кого са привързани. Те обичат единствено Брайс Кембъл. Както и аз — добави той с жар.

Мередит бе трогната от това просто признание.

— Кара ми каза как си се озовал тук. Липсва ли ти домът ти в низините?

Джейми бавно поклати глава.

— Вече не си ги спомням, милейди. Бил съм много малък, когато сме дошли тук с баща ми.

— Не смяташ ли, че изневеряваш на клана си, когато се кълнеш във вярност на един планинец?

Джейми се изправи, отиде до прозореца и няколко минути гледа навън мълчаливо. Когато най-сетне заговори, гласът му бе тих като полъха на нощен бриз.

— Възможно е тъкмо стрелата на Брайс да е убила баща ми. Разумът ми казва, че съм длъжен да отмъстя за смъртта му. Но със сърцето си знам само, че Брайс ми даде подслон, когато ми липсваше такъв. Даде ми храна и дрехи, научи ме да чета, да се ориентирам по звездите, да яздя и да си служа с оръжие като воин. Когато ми се кара, знам, че го прави, защото държи да израсна човек на честта. А когато ме хвали, сърцето ми се пръска от гордост. Макар да съм Макдоналд от низините, сега Брайс Кембъл е моят баща! Не бих го посрамил за нищо на света.

Усетила твърда бучка в гърлото си, Мередит се изправи и отиде до Джейми.

— Имам сестричка на име Меган — промълви тя. — Почти на твоята възраст е. И много прилича на теб.

— Сестра ли? — Джейми се опита да си представи по-младо и по-дребно копие на жената пред себе си.

— Да. Всъщност имам две сестри. Брена е тъмнокоса, с очи като метличина. Много мило момиче е. На никоя жива твар не би сторила зло. А Меган… — Мередит се засмя само при спомена за нея. — Русокоса е като слънцето. Волна и необуздана като вятъра, който духа откъм реката…

Мередит се взря в мрака, разбрала, че самотата на Джейми е болезнена не по-малко от нейната.

— Седни и ми разкажи за живота си тук — подкани го тя.

Той се усмихна и се върна на стола си. Не можеше да си представи друго място, на което повече би желал да бъде в този момент, след като бе в компанията на най-красивата жена, която бе зървал някога.

Говориха и се смяха близо час, преди да ги прекъсне почукване на вратата.

Влезе Кара с поднос, на който имаше чай и бисквити.

— Госпожа Сноу реши, че може би сте гладни. — Момичето сервира чая на ниска масичка пред камината.

— Когато мъжете отиват до граничните райони, колко дълго отсъстват обикновено? — тихо попита Мередит.

— Могат да се бавят и с дни, милейди. Никога не знаем кога да ги очакваме.

Дни. Сърцето на Мередит замря. Тя погледна към Джейми и видя, че той също е разстроен. Докато наливаше чая, нещо й хрумна.

— Дали в Кинлох Хаус ще се намери плат, който е достатъчен за рокля?

— Да, милейди. В килера има чудесен плат.

Мередит внезапно се усмихна.

— Кара, утре след закуска искам Джейми да ми го покаже.

— Но защо, милейди?

Усмивката й стана още по-широка.

— Дължа на госпожа Сноу една рокля. По-подходящ момент няма да настъпи.

— А когато ви омръзне да шиете — усмихна се Джейми, — с удоволствие ще ви покажа конюшните. Брайс каза, че се справям с конете не по-зле от хората му.

— Много ще се радвам.

Мередит и Джейми прекараха заедно още един приятен час, преди да си пожелаят лека нощ. Когато най-сетне тя почувства сънят да я унася, за пръв път след похищението си изпита чувство на такъв дълбок покой.

 

 

Колоната от опечалени пред имението се точеше по алеята безспир.

Един леко приведен старец с тояга в ръка се присъедини към множеството и бавно запристъпва към къщата. Грубо и безформено наметало се спускаше от раменете до глезените му. Когато някой пред него го попита за името му, старецът сложи ръка на ухото си и се напрегна да разбере въпроса.

— Сигурно е от клана Макензи — извика една жена зад него. — Напоследък Гарет Макензи постоянно е в земите на Макалпин и тук се напълни със скитници — оплака се тя. — Едно време познавахме всеки, който минаваше оттук.

— Какво очакваш? — викна в отговор слаб младеж. — След като начело на клана останаха само старият Дънкан Макалпин и двете девойчета, Макензи си разиграват коня както искат.

— Така е — отговори друг. — Първо Аластър, после Мередит. И двамата бяха родени водачи. Но на по-младите момичета не им е в кръвта. А Дънкан е съвсем грохнал вече.

Тълпата продължи напред, а старецът се стараеше да не изостава. Хората около него, увлечени в приказките си, не му обръщаха внимание.

— Разправят, че Дънкан и Мери били напълно съкрушени — обади се пълна жена с бебе на ръце.

— Така е. Не се понася лесно смъртта на единствения внук — отвърна червендалест мъж.

— А и синът на Дънкан, Уилям, и жена му Маргарет не могат да имат повече деца. — Това каза млада миловидна жена. Приличаше малко на Мередит, тъй като бяха далечни братовчедки. — Младият Уилям беше светлината на живота й.

— Да, особено за Дънкан. Той умираше за този момък. Двамата с Мери разчитаха на младия Уилям за старините си. — Старицата леко понижи глас и добави: — Гарет Макензи е видял с очите си как убиват горкия Уилям. Опитал се да ги спре, додето го биели, дори забил нож в ръката на единия.

— Трябва да се направи нещо да спрат тези убийства.

А сред тълпата се разнесе одобрителен шепот.

— Право казано — обади се червендалестият мъж. — И доколкото разбрах, ще бъде направено нещо.

— Какво си чул?

— Гарет Макензи възнамерява да поведе цяла армия срещу човека, готов да убива дори деца в своята жажда за власт.

— Страхлив мръсен убиец! — извика някой сред множеството.

— Такъв е. И Брайс Кембъл трябва да бъде спрян, преди да избие целия клан Макалпин.

При тези думи дрипавият старец се закова на мястото си. Но сетне, все така с наведена глава, запристъпя редом с другите. Когато стигнаха до господарската къща, той разгледа лицата наоколо си, като от време на време кимаше, щом погледът му срещнеше познат с полускрито лице и също толкова опърпани дрехи.

Когато минаха покрай простия дървен ковчег, старецът се спря да погледне младежа, когото оплакваха. Младият Уилям, внук на Дънкан и Мери Макалпин, бе намерил смъртта си едва петнайсетгодишен. От двете страни на ковчега стояха родителите, дядо му и баба му, както и трите хубавички внучки на Дънкан, които безутешно ридаеха.

До тях, хванати за ръце, стояха две млади момичета с вдигнати глави. Старецът ги огледа особено внимателно. Макар косите и очите им да бяха съвсем различни, той разбра, че са сестри. По-малките сестри на Мередит Макалпин.

По-голямата от двете с гарвановочерна коса и очи, по-скоро виолетови, отколкото сини, бе зареяла поглед в множеството и се бе затворила в себе си, за да избяга от болката. Другата, със златисторуса коса, възбудено оглеждаше лицата на околните, сякаш очакваше всеки миг да види онова, което търсеше.

Чака Мередит, помисли си старецът, като забеляза напрегнатия й поглед. По-малката все още не бе приела онова, което голямата знаеше — Мередит не е свободна да се върне при тях в мига, когато се нуждаеха от нея.

Очите на стареца се присвиха, когато забеляза Гарет Макензи, застанал точно зад двете девойки. Заобиколен бе от десетина-петнайсет най-доверени хора, всичките въоръжени до зъби.

Гарет, както винаги, си придаваше прекомерна важност и се стараеше тълпата да узнае всяка злокобна подробност от убийството на младежа.

— Брайс Кембъл беше — високо съобщи той. — И поне две дузини от неговите страхливци. Видях и чух всичко. Попитаха момчето как се казва и започнаха да го налагат с юмруци.

— Стига, за бога! — обади се Дънкан и прегърна през рамо жена си, която се разплака.

— Кога беше това? — с немощен глас попита опърпаният старец.

— Онзи ден — отвърна Гарет. — Скочих от коня си и се опитах да се притека на помощ на младежа, но един от ония страхливци заби нож в ръката ми, а друг ме задържа и ми отне камата.

— Убили са моя Уилям с камата на Гарет — с треперещи устни отрони Дънкан. — Намерили я до тялото му със засъхнала по нея кръв.

Гарет продължи разказа си, нетърпелив да задоволи глада на тълпата за подробности.

— Чак когато направиха момъка на кървава пихтия, ме пуснаха.

— Странно, че не са убили и теб — прозвуча старческият глас. — Как мислиш, защо са те оставили жив?

Гарет изгледа студено непознатия и само сви рамене, за да покаже, че е недостоен за отговор. Дрипавият старец вероятно бе от клана Макалпин и Гарет надигна глас:

— Призовавам всички добронамерени мъже, били те от клана Макензи или Макалпин! Време е да покажем на Планинския варварин Брайс Кембъл, че не може повече да избива младите и безпомощните, а после да се крие в гората. Той плени вашата водачка Мередит Макалпин и я държи затворена в планинската си крепост. Кой знае какви безобразия върши с нея в този момент.

С крайчеца на окото си старецът видя как двете девойки вкопчиха по-здраво ръцете си. Нито една от тях не издаде и звук. Освен че стиснаха здраво устни, не показаха никакъв признак на чувства.

Една жена в ъгъла на стаята се разхлипа. Други изстенаха покрусени и сведоха глави на рамената на мъжете си, разтърсени от ридания.

Гарет изчака, преценявайки настроението на множеството. Накрая извика с тържествуващ глас:

— Брайс Кембъл уби и друг Макалпин! Какъв ще бъде вашият отговор? — Гарет огледа притихналите хора. — Ще се присъедините ли към мен, за да сложим край на неговия терор?

За миг се възцари тишина. На всички присъстващи бе известна репутацията на мъжа, когото наричаха Планинския варварин. Никой не гореше от нетърпение да бъде прободен от меча му. И все пак видът на младежа в ковчега и скърбящото му семейство ги възмущаваха дотолкова, че да размислят над риска.

— Съберем ли достатъчно сили, можем да щурмуваме крепостта на Кембъл и да спасим жената, която трябваше да се венчае за брат ми. С Мередит Макалпин до себе си се заклевам да обединя клановете от граничните райони и да отбия всички нападения.

В стаята заехтяха викове и одобрителни възгласи, а мъжете забързаха напред да стиснат ръката на Гарет и да му предложат подкрепата си.

— В близките дни — извиси се гласът на Гарет над глъчката — смятам да събера армия. Тогава ще идем в планините и ще се отървем от тази напаст.

— Смърт за Брайс Кембъл!

Във въздуха се размахаха юмруци и мъжете, пламнали от желание за мъст, занапираха напред.

— И за да ви изкуша още повече — извика Гарет Макензи, — предлагам награда от сто лири на всеки, който ми донесе тялото на Брайс Кембъл.

Додето имението се тресеше от яростта на множеството, парцаливият старец кимна на неколцина други и бавно си проправи път навън. По алеята той продължи да куцука, докато не приближи до група дървета. Там се огледа и хлътна между тях. Поздравиха го няколко конници. Той смъкна дрипавото наметало и с ловкост, неочаквана за прегърбената му стойка, се метна на седлото.

— Е, Брайс — обърна се към него един от мъжете. — Какви новини носиш?

Той кимна към другите, които го бяха придружили в къщата. Когато се озоваха под прикритието на дърветата, те също свалиха вехтите си наметки и яхнаха конете си.

Тонът на Брайс бе мрачен като лицата им.

— Очевидно съм достоен за прякора, който тукашните хора са ми дали. Току-що научих, че в деня, когато танцувах с кралицата, съм бил и тук и съм убил младия Уилям Макалпин.

— Това е забележителен подвиг дори за воин планинец — отбеляза един от мъжете със смях.

— Да — рече Брайс и очите му се присвиха. — Гарет Макензи обяви награда за главата ми. Сто лири за всеки, който ме отнесе при него. Жив или мъртъв.

— Гадният му Макензи! — процеди Ангъс. — Хайде, Брайс, да го убием още сега.

— Не, приятелю. — Брайс обърна жребеца си и даде знак на другите да го последват. — Оградил се е с твърде много хора. Мислете за жените и децата си, които ви чакат в планините. Само след няколко дни десетки мъже ще яздят през горите, готови да посекат всичко живо.

— Какво ще правим сега?

Брайс задържа коня си, докато Ангъс се изравни с него. Додето яздеха редом, Брайс промърмори:

— Ще направим онова, което дедите ни са правили векове наред, стари приятелю. Ще грабнем оръжието и ще се бием с всички, които са били толкова глупави, че да стъпят в горите ни.

— Ами семействата ни?

— Ще бъдат до нас — отвърна Брайс. — Ще ги заведем всички зад защитните стени на Кинлох Хаус. Ще останат там, додето трае обсадата.

— А момичето, Мередит Макалпин?

По бузата на Брайс заигра мускул и той подкара коня си по-бързо. Да, наистина, какво да прави с Мередит? Ако я върнеше на хората й, тя щеше да докаже, че Гарет Макензи разпространява лъжи. Това щеше веднъж завинаги да измие позора от името му. Но той нямаше как да остане с нея завинаги. А оставена на милостта на Гарет Макензи, скоро щеше да бъде удобно премахната, както се бе случило и с останалите. От друга страна, разсъждаваше Брайс, ако я задържеше при себе си, щеше да я обрече на несгоди и лишения, додето отблъснеха нападателите. И все пак засега не можеше да измисли друго разрешение. Той подвикна през рамо:

— Жената ще остане при мен в Кинлох Хаус.

 

 

— О, милейди, не мога да облека такава скъпа дреха. — Госпожа Сноу се завъртя пред огледалото. — Ще изглеждам като господарка на имението.

— Какво лошо има в това? — рече Мередит, горда с творението си.

Сестра й Брена, по-малка от нея с една година, бе най-изкусна от трите в шева. Винаги Брена бе тази, която можеше с малко панделка или дантела да разкраси и най-обикновената рокля.

Мередит бе положила голямо старание в работата си. Дългите часове, прекарани в самота в покоите на Брайс, бяха минали много по-лесно, отколкото бе очаквала. Когато не шиеше, посещаваше прислугата. Бе научила имената на всички, както и семейните им истории.

Младият Джейми я следваше неотстъпно като сянка, наблюдаваше и слушаше. И макар да чувстваше, че не е лоялен докрай към своя патрон Брайс, бе напълно очарован от прелестната млада дама, която държаха като затворничка в дома им.

— Струва ми се — обади се госпожа Сноу, като прекъсна бляновете на Джейми, — че би трябвало да си взема простата рокля, с която ви услужих, а тази да дам на вас.

— А на мен ми се струва — с усмивка рече Мередит, — че Ангъс Гордън няма да е в състояние да излезе от кухнята, когато те види облечена така.

— О, милейди — възкликна младата вдовица и скри изчервеното си лице в шепи.

Джейми едва въздържа кикота си. В дните, прекарани заедно, бе разправил на Мередит всички клюки от замъка. Очевидно тя им бе обърнала по-голямо внимание, отколкото му се бе сторило.

В двора прокънтяха конски копита и всички вдигнаха глави.

— Мъжете се върнаха! — извика госпожа Сноу и се завтече към вратата, но после си спомни своето положение. Като задържа вратата на Мередит и Джейми, тя ги последва надолу по стълбите.

В двора настана истинска бъркотия от хора и коне. Много от мъжете стояха в кръг и напрегнато слушаха тихите наставления на Брайс. Други се втурнаха към пристройката, която служеше за склад, и взеха да изнасят най-различни продукти и оръжия към главната врата на замъка. Докато Мередит ги гледаше, кръгът от хора се разкъса. Повечето яхнаха конете си и заминаха нанякъде, а други се присъединиха към групата, изнасяща припасите.

Брайс тихо каза нещо на Ангъс и един друг мъж, после вдигна глава и видя Мередит, застанала пред вратата, с ръка върху рамото на Джейми. Погледите им се срещнаха и останаха сключени няколко дълги мига.

Необичайно бе да види тази жена, негова пленница, застанала толкова закрилнически до момчето, което той обичаше повече от роден син. Необичайно и вълнуващо.

Мередит почувства хипнотичната сила на очите му и не можа да овладее тръпките, плъзнали по гърба й. Колко странно, че мъжът, от когото искаше да избяга, беше също така и мъжът, който тъй дълбоко я вълнуваше.

Брайс каза още нещо на Ангъс и нетърпеливо се отправи към нея.

Тя погледна мрачното му лице и го изчака да заговори. Той обаче спря пред нея, без да отрони и дума, а после взе да раздава заповеди на хората си из двора. Подразни се, че така я пренебрегна.

— Изпълни ли отмъщението си?

Той поклати глава и отново се обърна към един от хората си.

— Какви новини носиш тогава? Ще ме върнеш ли у дома?

Той се обърна към нея, но все така не откъсваше поглед от заетите с приготовленията мъже.

— Джейми — търпеливо изрече той, — иди и помогни на хората да струпат припаси в главната сграда.

— Добре — отвърна Джейми, като изгледа продължително Брайс, преди да се отдалечи.

— Колкото до теб, милейди — заяви Брайс, — боя се, че още дълго време няма да видиш дома и семейството си.

Мередит се опита да преглътне бучката от страх, която заседна в гърлото й.

— Какво говориш?

— Скоро ще бъдем под обсада. Тези гори ще гъмжат от въоръжени мъже, решени да ме унищожат.

Тя бе озарена от лъч надежда.

— Гарет Макензи? За мен ли идва?

— Не, милейди. — Брайс се обърна и я погледна право в очите. — Идва за мен.

— Гарет Макензи не може да е толкова глупав, че да доведе хората си в планините, където срещу тях ще има числено превъзходство и…

— Той и хората му не идват сами! Ще доведат със себе си клана Макалпин.

Тя вбесена стисна ръце в юмруци.

— Моите хора не се бият в планините. Те знаят колко е глупаво подобно начинание.

— Ще се бият, защото ги убеди, че животът на водачката им е в опасност.

— Ти си заплашил, че животът ми е в опасност?

— Не, но хората ти смятат, че аз те застрашавам. Освен това — добави той сухо, — приеха да се бият, когато научиха, че внукът на Дънкан Макалпин е убит от Планинския варварин.

— Какво говориш?! — Тя бе готова да се нахвърли върху него. — Убил си Уилям?!

Той улови стиснатите й юмруци с такава лекота, сякаш бяха цветчета, носени от вятъра.

— Не, милейди. Момъкът е бил убит в същия ден, когато танцувах с кралицата.

— Не разбирам.

— Онези, които са убили младия Уилям, искат вината за престъплението да падне върху мен.

— Но защо? Кой би имал полза от това?

— Да, кой наистина? — Той продължително я изгледа, без да каже нищо. — Споменах ли ти, че Гарет Макензи обяви награда от сто лири за главата на Планинския варварин?

Покрай тях минаха няколко мъже, натоварени с оръжия.

Мередит продължаваше да гледа смаяна и безмълвна Брайс и той додаде с тих глас:

— Това би могло да означава, че Гарет Макензи е толкова разгневен от убийството на един Макалпин, че е готов да поведе хората си към открита угроза. — В ъгълчетата на устните му заигра усмивка, ала тя забеляза, че очите му си останаха мрачни и непроницаеми. — Или пък Гарет Макензи се надява да запуши устата на Планинския варварин, за да не разкрие истината.

— Може да значи също, че Гарет е решен да отмъсти за безсмисленото убийство на брат си.

Без нито дума в своя защита, Брайс се обърна и тръгна към складовете.

Докато наблюдаваше трескавите приготовления, Мередит бе обзета от нарастващ страх. Тая вражда прерастваше в нещо много по-опасно от обикновено отмъщение. Някой полагаше огромни усилия да очерни Брайс Кембъл. Някой, който не би се спрял пред нищо, дори пред убийството на невръстни и безпомощни създания.

Младият Уилям… Имаше чувството, че сърцето й е прободено с нож. Знаеше какви топли чувства свързват Мери и Дънкан с внука им. Смъртта му несъмнено бе тежък удар за тях.

Ами нейните хора? Въвличаха ги във война, която не желаеха. Ако бъдеха убедени да напуснат домовете си и да последват Гарет Макензи, щяха да оставят семействата си беззащитни срещу нападенията на англичаните. Липсваше им силен мъдър водач. И всичко това, задето бе имала злата участ да бъде отвлечена от Планинския варварин.