Рут Ланган
Замъкът на варварина (1)

Първа глава

Шотландия

1561 година

Колоната от опечалени се точеше, додето поглед стига. Мъжете, жените и децата от клана Макалпин търпеливо чакаха реда си да отдадат последна почит на своя старейшина, Аластър Макалпин. Облечени в грубо тъкани селски дрехи от сивкава вълна, с мазолести отрудени ръце, те бяха изоставили нивите и стадата си, за да изминат дълъг път до имението на своя водач.

Седемнайсетгодишната Мередит, най-голямата му дъщеря, седеше скръбно край тялото на мъртвия си баща и приемаше съболезнованията. Гъстите й тъмни коси с цвят на махагоново дърво падаха на вълни чак до кръста. Изумруденозелените й очи току се замъгляха от сълзи, но тя бързо примигваше, за да ги отпъди.

До нея покрусено свели глави седяха по-малките й сестри — шестнайсетгодишната Брена, с коси, черни като гарваново крило и очи, сини като метличините по близките хълмове, и четиринайсетгодишната Меган, чиито медноруси къдрици и очи със златисти точици я караха да трепти като в неземно сияние. Брена бе спокойна, както винаги в тежки моменти, ала Меган бе потънала в дълбока печал; Мередит за пръв път я виждаше такава.

Хората един след друг спираха да изкажат съболезнования и да се закълнат във вярност на Мередит, новата водачка на клана.

— Имаше чудесен учител, момичето ми — отрони един съсухрен старец — Дънкан Макалпин. Той обърса сълза от ъгълчето на окото си и положи костеливата си ръка на рамото на девойката. — Добре си усвоила уроците. Знам, ще донесеш гордост на клана Макалпин.

— Благодаря ти, Дънкан — промълви Мередит, решена да сподави докрай мъката си. Нямаше намерение да показва слабост пред чужди очи. Тези хора, а най-вече сестрите й, се нуждаеха от нейната духовна сила и вяра. По-късно, когато останеше насаме със скръбта си, щеше да даде воля на горчивите сълзи.

Тропотът на конски копита накара пилците из огромния двор да се пръснат с невъобразима врява. Входната врата се отвори с трясък и на прага застана Гарет Макензи с дузина от хората си. Земите на Макензи граничеха с тези на Макалпин от север и се простираха надалеч, чак до река Туийд.

— Моите съболезнования, лейди Мередит — изрече Гарет Макензи, като се приведе ниско и докосна ръката й, а после кимна към бездиханното тяло на Макалпин. — Сигурно знаеш кой е убил баща ти…

— Да. Страхливци! Маскирани злодеи, нападнали са го подло под прикритието на нощта. Дънкан каза, че били повече от дузина.

— Видя ли ги? — насочи Гарет изпитателния си поглед към съсухрения старец.

— Връщах Мери у дома след тържество във фермата на племенника ми. Докато разбера какво става, те изчезнаха. А Макалпин остана да лежи в локва кръв. — Старият човек изхлипа сподавено. — Докарахме го с нашата кола. Но дори лековете на моята Мери не можаха да го спасят.

— Не успя ли да разпознаеш поне конете им? — страховито извика Гарет, готов да издърпа меч.

Мередит бе трогната от яростта му. Макар от поколения да бяха съседи по земи, досега не бе забелязвала у Гарет загриженост за баща й, камо ли добро чувство.

— Не… — Гласът на стареца секна. — Беше много тъмно, а и вече недовиждам. Но ръцете ми още са силни и мога да въртя меч дори срещу най-добрия от тях. Да бях пристигнал няколко минути по-рано, Макалпин щеше да е жив сега. — Той сложи ръка на рамото на Мередит и добави тихо: — Или щях да умра и аз, редом с него, както винаги съм бил.

— Не се измъчвай повече, Дънкан. — Мередит се изправи и прегърна стария воин, който беше дясната ръка на баща й още от младини. — С Мери сте направили всичко, каквото сте могли.

— Това не са били разбойници — заяви Гарет високо, тъй че всички да чуят.

Сред множеството се понесе приглушен шепот.

— Какво каза? — попита Мередит, като се обърна рязко към него, все тъй обгърнала немощните рамене на Дънкан.

— Бил е варваринът от високопланинската земя — Брайс Кембъл!

Мередит се вцепени. Дори само името на Брайс Кембъл всяваше ужас у тези, които го чуеха. Говореше се, че този планинец е най-страховитият боец в цяла Шотландия. Хората от низините и особено онези от граничните области често биваха нападани едновременно от англичаните и от съседите си от високопланинските земи.

— Всички знаят, че той и хората му слизат от планините, нападат, плячкосват и изчезват обратно, преди някой да е успял да ги сподири.

— Но защо Кембъл ще напада Аластър Макалпин?

— Заради земята! — Гарет се възползва от тишината, възцарила се сред тълпата. — Колко пъти тази година земите ви бяха нападани и все под прикритието на нощта!

За никого не бе тайна, че в земите на Макалпин пет-шест пъти бяха нахлували нападатели. Убити бяха осем души и две невръстни момчета. Унищожени бяха посеви, откраднат бе добитък. И всеки път разбойниците бяха изчезвали, без да оставят следи.

— Англичаните са били! Всеки знае какви обирджии и разбойници са.

— Баща ми никога не е споменавал за Кембъл — смръщи вежди Мередит.

— Пред теб може би не, но пред мен го споменаваше.

Думите я жегнаха. Откакто се помнеше, с баща й споделяха всичко. След смъртта на майка й и убийството на братчето й Брендан между баща и дъщеря се бе създала здрава връзка на доверие и обич. Защо би премълчал такова нещо?

Сякаш прочел мислите й, Гарет додаде:

— Много си млада, момичето ми. Аластър не искаше да те товари с тревогите си. Затова се довери на мен и поиска да му обещая, че ако се случи нещо с него, кланът Макензи ще се погрижи за теб.

— Сама мога да се грижа за себе си! — отсече тя, изправи гордо рамене и му обърна гръб.

— Не бих нарушавал траура ти, но става дума за нещо много важно. — Гарет я стисна за рамото и я накара да извърне лице, явно съзнаваше, че хората следят всяка тяхна дума със затаен дъх. — Тези, които винаги са живели под закрилата на Макалпин, трябва да са сигурни, че и занапред ще имат силен водач. Ако се потвърди, че Брайс Кембъл е убил баща ти, сама девица като теб не би могла да му даде отпор. Волята на баща ти би била да се свържеш в здрав съюз със силен мъж като…

Очите й за миг се присвиха и тя го прониза с поглед.

— Нима ми говориш за брак, преди тялото на баща ми още да е изстинало?!

Мередит отново понечи да се отдалечи, но думите му я възпряха:

— Говоря ти за обединяване на земите ни, на нашите два клана, за борба против общия враг. Това е твърде малка жертва в името на сигурността на онези, чийто живот зависи от теб.

Мередит видя погледите, които си размениха Дънкан и Мери, а и всички присъстващи. Макар никой да не продума, тя почувства внезапно сковалия ги страх. Семето бе посято. Семето на страха и бунта. И тя се усещаше безсилна да се противопостави.

— Не ти предлагам да се омъжиш за мен — побърза да каже Гарет, възползвайки се от предимството си. — Макар че като най-възрастен от моя клан имам това право.

Видя я как потрепери, сякаш бе докоснал оголен нерв. Още от деца нещо у Гарет, което не можеше да определи с думи, дълбоко я смущаваше и притесняваше. Не му вярваше.

Гарет прегърна през раменете един младеж и го изтласка напред. Двамата бяха еднакви на ръст, русоляви, със златист тен.

— С по-малкия ми брат Дезмънд открай време сте приятели. Като твой съпруг, той ще ти гарантира подкрепата на целия клан Макензи.

Мередит видя как младежът пламна от смущение. Дезмънд, милият добър Дезмънд, се ужасяваше, че е станал център на внимание. Ала той винаги се подчиняваше на желанията на по-големия си брат.

— Като мой съпруг Дезмънд също така ще се сдобие и с всичката земя на Макалпин. — В тихия й глас прозвуча стаено предизвикателство.

Дезмънд винаги заекваше, когато беше смутен.

— Да не… Да не би да мислиш, че на Макензи им трябват вашите земи?

Мередит се почувства засрамена. Общоизвестна истина бе, че обширните земи на Макензи можеха да се сравняват единствено със земите на Кембъл. Но също така известна бе и амбицията на Макензи да ги умножи. Ако не на Дезмънд, то на Гарет.

— Не желая да говоря повече за това, докато не бъде погребан баща ми.

Гарет се усмихна, пристъпи към нея и повдигна ръката й към устните си.

— Така е и редно. Утре ще се върнем с официално предложение за женитба, която ще донесе мир и благодат в земите ни.

Изглеждаше предоволен, когато Дезмънд последва примера му и целуна ръка на Мередит, след което побърза да напусне имението, следван от хората си. Отново се разнесе чаткането на копита и опечалените поклонници останаха сами, шушукайки възбудено.

 

 

— Стой мирно, момиче! Младоженката трябва да е спокойна и ведра в сватбения си ден — измърмори старата Морна, докато оправяше волана на роклята й. Тя не се бе отделяла от Мередит още от раждането й.

— Брена по̀ я бива за това.

— Да. Ти вечно си там, където се вдига пушилка. — Морна се отдръпна, за да се полюбува на творението си. — Колко си хубава! Баща ти би се гордял с теб.

При споменаването на Аластър Макалпин очите на Мередит плувнаха в сълзи.

О, татко, отправи безмълвна молитва тя, взряна над главите на стичащото се множество, наистина ли това искаш? Да се обрека на човек, когото не обичам, за да спася онези, които обичам?

Замисли се за Дънкан, който, подкрепян от съпругата си Мери, дълго я бе убеждавал да приеме предложението на Макензи.

— Не го искам за себе си, момичето ми — с жар я бе уверявал той, — а за децата и внуците ни. Достатъчно дрязги имаше между клановете. Англичаните са тези, от които трябва да се боим. Имаме ли достатъчно сили, ще можем ли да устоим на набезите им? Щом Макензи ни обещава мир и благодат, поне трябва да помислим над думите му.

И други бе имало. Идваха по двама, по трима, за да говорят поверително с новата си водачка с надеждата да я убедят, че не бива по земите им повече да шества смърт и разруха.

Надеждата в очите на стариците накара Мередит да се предаде. Те бяха погребали съпрузи и синове. Нима трябваше да обрекат на гибел и внуците си?

Отблъскваше я мисълта да се отдаде на мъж, който не владее сърцето й. Ала Мередит Макалпин, чието родословие можеше да бъде проследено назад чак до Кенет Макалпин, първия крал на шотландците, бе обучена още от люлката да поставя дълга над личните чувства. Тя щеше да се омъжи за Дезмънд Макалпин. И щеше да съумее да обича милото кротко момче, неин другар в игрите от детинство.

Тя погледна двете си сестри, облечени в еднакви нежно розови рокли. Щеше да направи това за тях, та поне още мъничко да се чувстват млади и безгрижни. За да могат младежите, по които въздишат, да оцелеят, да възмъжеят и да им осигурят мечтаното бъдеще.

 

 

— Време е. — Когато пролетният ветрец понесе първите звуци на арфа, Гарет Макензи свали мантията от раменете си и загърна с нея своя брат. — Носи я с гордост, Дезмънд!

Двамата братя се прегърнаха, сетне Гарет със самоуверена усмивка на върховно задоволство се отправи към Мередит в дъното на църквата.

— За мен ще е чест да те предам на брат си.

— Боя се, че тази чест е запазена за най-скъпия приятел на баща ми — меко отвърна Мередит.

И като се отвърна от протегнатата ръка на Гарет, тя леко положи пръсти на ръкава на Дънкан. Старецът засия от гордост, а Морна подаде на Мередит букет дъхави диви цветя.

Брена и Меган поеха тържествено напред, разпръсквайки цветчета по лъснатия от стъпките на поколения под на катедралата.

Под звуците на музиката старецът и красивата млада девойка поеха по дългата пътека, в дъното на която стоеше женихът, досами олтара.

Старинната каменна катедрала се възправяше сред искрящо зелена морава. Близкото езеро бе придошло от обилните пролетни дъждове и тихи вълни плискаха бреговете му. Слънцето едва се издигаше над хълмовете, все още посребрени от росата. На изток се ширеше низината, потънала в девствена зеленина. На север се издигаха планините — диви и непристъпни. Преди повече от милион години оттук се бяха свличали ледници, издълбавайки долини между островърхите хълмове. Само най-корави хора можеха да обитават тази сурова и безмилостно дива природа.

Додето струните на арфата отекваха сред леката утринна мъгла, призрачни фигури се прокрадваха и обхождаха в кръг катедралата. Някои водеха за поводи коне, други бяха пешком, но всички носеха огромни лъкове. Един от тях, очевидно водачът им, се засили и метна сръчно въже около най-високата кула на катедралата. Като изпробва здравината му, той преметна лък през гърдите си и с ловкостта на див звяр започна да се катери нагоре. Щом стигна до високия отворен прозорец, той безшумно се промъкна вътре и разкрачил крака, застана на каменния перваз.

 

 

Епископът напевно редеше псалм след псалм и тържествената литургия бе към своя край, когато той най-сетне се обърна към младата двойка. Вдигна ръцете си в молитвен жест и благоговейно извърна взор нагоре, сякаш виждаше рая. Ала в този миг думите замряха на устните му и той издаде глухо възклицание.

Една стрела изсвистя във въздуха. Женихът се изпъна вдървено и падна възнак. Мередит с писък се строполи върху него, с ужас вперила очи в растящото с всяка измината секунда кърваво петно върху атлазената мантия.

Всички присъстващи скочиха на крака и в този момент от купола се раздаде силен вик:

— Който посегне към меча си, ще умре!

Пронизана от страх като от кинжал, Мередит вдигна очи. Мъжът, стъпил на перваза на свода над тях, бе по-висок от всеки друг, когото бе виждала, с рамене, широки колкото арбалет. Под грубата си туника носеше яркооранжева риза, краката му бяха голи до коленете като на дивак. Обут бе в груби селски обувки, а на раменете му висеше тъмна наметка от домашнотъкан плат. Черната му коса бе остра и буйна.

В този миг десетина мъже в подобни облекла нахълтаха в катедралата. Всички държаха опънати лъкове с поставени в тях стрели.

— Аз съм Брайс Кембъл! — обяви водачът им и Мередит бе сигурна, че ужасените възклицания, които последваха, извикаха самодоволна усмивка върху устните му. Името му бе известно в цяла Шотландия и отвъд границите й. Много рядко бе назоваван с името си — Брайс Кембъл. Онези, които се бояха от него, го наричаха Варваринът.

— Дойдох да измия петното, което Гарет Макензи хвърли върху честното ми име! Не аз нападам вашите земи и избивам синовете и братята ви! А сега, след като запуших устата на лъжеца, смятам враждата за приключена.

Мередит застина. Брайс Кембъл мислеше, че е убил Гарет! Докосна сънната артерия на Дезмънд, но не напипа пулс и в този миг с периферното си зрение долови някакво раздвижване. Обърна се и видя, как Гарет прикляква зад една от пейките и най-нагло издърпва пред себе си Брена като щит.

Сърцето на Мередит подскочи в гърлото. Любимата й сестра бе единствената преграда между Гарет Макензи и сигурната смърт.

— И за да помните всички, че Брайс Кембъл е самата справедливост — прогърмя гласът отгоре, — ще пощадя младата съпруга на Гарет Макензи.

Страховитият Кембъл се обърна да си върви, но изневиделица профуча стрела, изпратена откъм олтара, изсвистя на сантиметри от главата му и излетя през отворения прозорец. Хората на Кембъл мигом отвърнаха с рояк стрели, които повалиха петнайсетина души от двете страни на пътеката. За секунди точно толкова жени от клановете Макензи и Макалпин станаха вдовици.

Мередит с примряло сърце огледа множеството и с облекчение въздъхна — като по чудо сестрите й бяха невредими. Меган се бе скрила зад олтара и трескаво търсеше оръжие. Брена лежеше по очи на пода, където грубо я бе запратил Гарет Макензи.

— Злодей! — извика планинецът от перваза на свода. — На враждата трябваше да бъде сложен край. Ала един сред вас предпочете иначе! Сега всички ще оплаквате деня, когато насреща ви се е изправил Брайс Кембъл. Съдбата на тази жена ще тежи на съвестта на безумеца.

Преди Мередит да успее да помръдне, войнът прелетя до нея, увиснал на въже и я грабна с една ръка.

Един мълниеносен поглед и Брайс Кембъл остана без дъх. Тъмната й буйна коса, в която бяха вплетени бръшлян и диви цветя, се спускаше до кръста. От нея се носеше аромат на пролет. Кожата й бе гладка като най-фин порцелан. Устните й бяха полуотворени, сякаш за да изрекат проклятие. Очите й, искрящо зелени като околните хълмовете, бяха разширени от уплаха. Тя примигна и той видя как потъмняват от гняв.

Хвърли бегъл поглед към развълнувано повдигащата се гръд, скрита под бялата рокля. Платът бе мек и ефирен, сякаш изтъкан от пух от крилата на ангели. Пръстите му потръпнаха и той я притисна към себе си.

Мередит усети ръце, здрави като желязо да я повдигат, сякаш бе перце. Притисната към масивното тяло, тя почувства как мускулите на гърдите му се напрягат, когато се отблъсна, залюля въжето и двамата заедно прелетяха до каменния перваз. Сложи я да стъпи, но краката й се подкосиха. Неволно протегна ръце да сграбчи наметката му. Преди да успее да извика, той я притисна още по-плътно към себе си.

— Само посмейте да докоснете оръжие и собственоръчно ще убия тази жена тук, пред вас! — изкрещя той над смълчаното от ужас множество.

Мередит долови бушуващия в него гняв, който той напразно се опитваше да укроти. Кембъл огледа тълпата отдолу, присви очи и уверил се, че никой не се опитва да оказва съпротива, сграбчи въжето и се спусна заедно с момичето по стената отвън. Озовал се отново на земята, той със завидна ловкост се метна на якия си кон, без да изпуска Мередит.

Хората му напуснаха катедралата заднишком и за броени секунди също яхнаха конете си. Преди някой в църквата да успее да се изправи на крака, те вече препускаха в галоп към хълмовете.

Притисната в обятията на Брайс Кембъл, Мередит усещаше как сърцето й бие силно в ритъма на конските копита.

Похитителят й бе най-силният и опасен мъж, когото бе срещала. На утринната светлина кожата му изглеждаше смугла, а тъмната му коса, надвиснала над широкото гладко чело, лъщеше на слънцето. Мускулите на ръцете му бяха твърди и жилави като усукани въжета. Удивяваше я лекотата, с която пришпорваше жребеца и в същото време я притискаше към себе си, както дете би държало котенце. Тя извърна глава крадешком и срещна очите му — тъмни и пронизващи, те приковаваха нейните и не им позволиха да се отместят.

— И тъй, милейди, станахте вдовица, преди да сте вкусили мъжеството на Макензи. Жалко, че ще прекарате първата си брачна нощ сред пустошта на планините.

Мередит прехапа устни и сведе глава, за да скрие от този варварин ужаса си. Отвлечена бе от дивак. От див планинец. Дори и само половината от онова, което се говореше за Кембъл, да бе истина, тя бе обречена на гибел и едва ли щеше да види отново любимия си роден дом и земите си.