Рут Ланган
Замъкът на варварина (4)

Четвърта глава

Мередит упорито се бе вкопчила в закрилата на съня. Навън лек бриз шумолеше между клоните пред прозореца. Птичи хор огласяваше утрото. Някъде наблизо се чуваше плясък на водни струи. Сигурно наблизо има водопад, помисли си Мередит, и се обърна настрани в леглото. Ръката й опипа чаршафите. Отвори очи. До нея нямаше никой. Но леглото още пазеше топлината на Брайс. Внезапно я побиха студени тръпки. Бе прекарала нощта в неговото легло.

Плясъкът се усили. Водопад в стаята?! Надигна се и видя, че Брайс мие лицето и ръцете си във ведро с вода. Погледът й остана прикован в мускулестите му плещи и гърлото й пресъхна.

Беше ужасяващ. Беше великолепен. Никога не бе виждала мъж, който да може да се сравнява с него. Раменете му бяха масивни и здрави, а кръстът и хълбоците под запасаната кърпа — стегнати и тесни. Гледаше го как повдигна глава и я разтърси, разпращайки наоколо порой от пръски, а после избърса лицето си с ленена кърпа. Обърна се. Тя спря очи на тъмните косъмчета, които покриваха гърдите му и се скриваха под кърпата, вързана около кръста.

Той усети, че го наблюдава и я погледна. Господи, колко прекрасна беше! Тъмната коса, разпиляна по възглавницата, ограждаше най-красивото лице, което бе виждал някога. Макар свенливо да бе придърпала завивките до брадичката си, той пазеше ясен спомен за съблазнителното й гъвкаво тяло под тънката нощница.

— Надявам се, че си спала добре.

— Не. — Тя избегна погледа му. — Не съм свикнала да споделям постелята си с мъж.

Видя как той мрачно сви устни, преди да се обърне и да нахлузи туниката си. Премълча, че присъствието й в леглото му бе оставило и самия него почти без сън. Принуден бе цяла нощ да води тежка борба със себе си заради нея.

Хрътките се размърдаха и отправиха очи към Мередит от другия край на стаята. После станаха и плахо се примъкнаха към леглото. Една по една започнаха да притискат носове към нея. И макар да си повтаряше, че те са грамадни грозни зверове, неволно взе да ги чеше зад ушите и да ги потърква по козината. Две останаха до леглото, наслаждавайки се на ласките. Другите се отдалечиха, задоволили любопитството си към непознатата жена.

— Кара ти донесе дрехи — посочи Брайс към спретната купчинка. — Ще те оставя сама да се оправиш. Ще закусваме веднага щом слезеш долу.

Мередит го гледаше как си обу обувките и метна широк кариран шал през рамо. Странният му начин на обличане, при който краката му оставаха голи, й се нравеше. Тези стегнати мускули, изложени на показ, странно я възбуждаха.

— Като за път ли да се обличам? — подвикна му тя.

Той се спря на прага. Кучетата се скупчиха около краката му.

— Че къде ще пътуваш? — попита я с остър тон.

— У дома! — Тя отметна кожата, която й служеше за завивка и седна в леглото. Брайс успя да зърне за миг бедрото й, преди тя стеснително да дръпне нощницата си надолу. — Надявах се, че ще ме върнеш при моите хора.

— От къде на къде ще го правя?

— Снощи каза, че аз не влизам в твоя план за отмъщение.

— Да. Но казах също, че след като си тук, ще ми послужиш като примамка.

Видя как лицето й се смръщи и помръкна. Стисна устни, вероятно за да спре гневните слова, които бе понечила да изрече.

Когато вратата се затвори зад него, Мередит скочи от леглото. Щом той нямаше намерение да я изведе от тази пустош, тя сама щеше да намери начин да се измъкне.

Мередит заслиза предпазливо и безшумно по стълбите. В ръце държеше вълнено наметало и голяма кожа. И двете щяха да са й необходими в тежкото пътуване към къщи. Нищо чудно да се наложеше цели дни да скита през планината, преди да намери пътя към низините.

Долу пред стълбите спря и се ослуша. Ако се съдеше по гласовете, трапезарията сигурно бе в дъното на тъмния ходник. Като се огледа крадешком, тя забърза в обратната посока и отвори една врата. Озова се в уютна стая, където огънят вече бе стъкнат в огнището. Имаше голямо писалище и няколко огромни стола, а пред камината се виждаше канапе, застлано с кожи. Писалището бе отрупано с книги и тефтери.

Мередит се огледа смаяна. Библиотеката тук бе дори по-хубава от тази на баща й. Нима това означаваше, че Брайс Кембъл може да чете? А тя си мислеше, че всички планинци и особено този, са прости и необразовани.

Вниманието й привлече един висок шкаф. Тя пъхна в него наметката и кожата и заключи вратата му. После тръгна обратно по коридора по посока на гласовете, носещи се от трапезарията.

Пред вратата спря и се заслуша.

— … към граничния район. — Това бе гласът на Брайс, спокоен и категоричен.

— Но защо и аз да не дойда?

Мередит надникна вътре. Ангъс и Холдън седяха на масата срещу Брайс. Ангъс спореше с приятеля си. Тя не виждаше лицето му, но ясно различи недоволството в гласа му.

— Не само Макензи са готови да те убият, още щом те зърнат. Не забравяй, че си навлече и гнева на клана Макалпин, стари приятелю. Ти отвлече жена от тях.

— Тяхната водачка — поправи го Брайс.

— Водачка ли? — Това бе един висок червенобрад мъж, който бе придружавал Брайс при вчерашното нападение.

Мередит видя как Брайс кимна.

— След като Аластър Макалпин е мъртъв, сега тя е начело на клана.

Сред десетината мъже на масата се разнесе шепот. Джейми, седнал отляво на Брайс, очевидно бе впечатлен.

— Че тя не е по-голяма от мен! Как може безпомощна жена да бъде водач на клан?

— Безпомощна ли? — Брайс се засмя невесело, като си припомни нападението от предишната нощ. — Не допускай никоя жена да те измами с крехката си външност, момчето ми. Тя далеч не е безпомощна.

Макар че в думите му се усещаше не толкова раздразнение, колкото весела почуда, на Мередит й бе направило по-силно впечатление чутото преди това. Тя се дръпна назад и се замисли върху него. Брайс Кембъл не й бе прозвучал като човек, убил умишлено баща й. Нито изглеждаше, че Ангъс и другите имат нещо общо с това ужасно дело.

Очевидно Гарет Макензи бе сгрешил. Но защо бе твърдял с такава сигурност, че Брайс Кембъл е убиецът?

Щом се върнеше, щеше да поговори с Гарет. Ала сега можеше да мисли само за едно. Как да се изплъзне от похитителите и да стигне до дома си.

Брайс и останалите вдигнаха очи, когато тя влезе. Хрътките я наобиколиха, после отново се върнаха край огъня.

Под плътния шал беше облечена в тънка снежнобяла дреха. Венчалната й рокля.

Брайс бе жегнат от угризение. Колко ли го мразеше, задето бе променил до такава степен съдбата й?

Той се изправи и предложи на Мередит стола до себе си.

— Можеш да сервираш, Кара — извика. Девойката се появи с поднос димящи ястия, последвана от други слуги, носещи топъл хляб, бисквити и чинии със сладък пудинг.

Мередит чувстваше стомаха си свит на топка. При самата мисъл за онова, което се канеше да предприеме, ръцете й се разтреперваха, а вътрешностите й се преобръщаха. Но трябваше да изяде всичко, което успее, за да има сили за предстоящото тежко изпитание.

Брайс я наблюдаваше как препълва чинията си с месо и хляб. Всеки път, щом отместеше поглед, тя пускаше в скута си храна, като я криеше между гънките на роклята.

Джейми, зает да храни хрътките, заврели се под масата, беше приятно учуден, че дамата също често пъха ръце под трапезата. Странно, че така бързо се бе сприятелила с кучетата.

— Значи сега ти си начело на клана Макалпин, момиче? — обърна се към нея набит мъж в грубо вълнено облекло.

— Да.

— Аластър Макалпин устоя на много нападения на англичаните — рече той, като разкъса парче месо с ръце. — Умееше да води бой.

— Познавал си баща ми?!

— Виждахме се от време на време. Той беше в Кралския съвет, както и бащата на Брайс. Клановете Макалпин и Кембъл бяха част от личната стража на краля.

Известно й бе това. Знаеше също така, че планинците и хората от граничните райони не се отнасяха с особено доверие едни към други. Възпитана бе да вярва, че планинците са по-различна порода от останалите шотландци.

— Тогава знаеш, че баща ми бе миролюбив човек.

— Англичаните, които нападаха земите му, не биха се съгласили с теб, девойче. Заплашеха ли земите и хората му, превръщаше се в същински дявол…

— Да — намеси се Брайс. — Кръстосвал е меч с най-добрите от тях. Ала момичето искаше да каже, че Аластър Макалпин държеше на мира между клановете. Той твърдеше, че това е най-доброто ни оръжие срещу силните англичани.

— Някои биха нарекли призива му за мир вик на страхливец.

Мередит стисна юмруци.

— Какво знаете вие за света извън планините? Имате ли престава как се живее в граничните райони? Как постоянно трябва да понасяме нападенията на английски отряди, дошли да крадат стадата, добитъка, дори жените?

— Още малко месо, милейди?

Мередит вдигна глава и видя Кара, застанала до себе си. В очите й прочете предупреждение. Мередит преглътна думите, които се канеше да изрече гневно. Каква полза да предизвиква тези диваци?

Тя мълчаливо напълни чинията си. Седналият до нея Брайс сподави усмивката си. Тази дама не се боеше да каже откровено какво мисли. Удивляваше се също на количествата храна, които бе способна да погълне. Само допреди минути чинията й бе препълнена с хляб и месо. Къде ги побра това фино създание?

— Вижда се, че си благословена със здрав апетит, милейди.

— Може би по техните краища хората имат навик да ядат бързо, преди англичаните да са им окрали трапезата — подметна Ангъс.

Тя усети сподавения смях в тона му и цяла настръхна.

— Ако ще бъда затворничка в замъка ти, милорд Кембъл, нека поне угодя на стомаха си.

— Да, на всяка цена. Ще хапнеш ли малко пудинг?

Тя малко прибързано поклати глава. Мисълта да пусне лепкавия пудинг в роклята си я накара да се задави.

— Благодаря, ядох достатъчно.

С крайчеца на окото си видя Джейми да я наблюдава. Сви богато разкроената си рокля около храната и отправи молитва да се измъкне от трапезарията, без да я хванат.

Когато всички се нахраниха, Брайс бутна стола си назад.

— Ангъс, ти отговаряш за нея, докато аз се върна.

Мередит внимателно притисна храната към гърдите си. Краищата на шала бяха идеално прикритие.

— Моля те за последен път — меко продума тя. — Вземи ме със себе си.

— Ти ще останеш тук — отвърна той неумолимо с леден поглед.

— Ще съжаляваш — измърмори тя, когато Брайс се обърна.

Той бързо се извъртя към нея и хвана здраво ръката й. В този миг отново усети познатият неудържим импулс и се разкая за глупостта си. Да докосва тази жена означаваше да допуска чувства, които нямаха място в живота му. Той рязко я пусна.

— Вече съжалявам за това, че те доведох тук. Но ти ще останеш, додето аз не реша да те върна при хората ти.

Мередит сама не знаеше дали трепетът, който я бе обхванал, е причинен от докосването му, или от страх да не разкрият плана й.

При тропота от конски копита всички вдигнаха глави. Докато Брайс и Мередит надничаха през прозореца, останалите грабнаха оръжията си, готови да бранят замъка.

Мередит видя група ездачи, предвождани от напета млада благородничка с кестенява коса. На ръката й бе кацнал сокол. Зад нея идеха десетина мъже и жени в ловни облекла.

Мередит погледна към Брайс точно навреме, за да забележи как угрижената му гримаса отстъпи на радостна усмивка. Колко красив мъж беше, когато не я приковаваше със страшен поглед. Смаяна бе от непознатото чувство, което я обзе. Ревност? Каква нелепост! Възможно ли бе да ревнува при вида на въздействието, което тази непозната оказа върху Брайс Кембъл?

Той сякаш не забелязваше Мередит. Със смях даде знак на хората си да оставят оръжията. После, когато помогнаха на жената да слезе от коня, хукна към вратата, сподирен от Джейми и кучетата. Хората му го последваха и застанаха мирно в две редици.

Мередит реши да не губи време. Това бе най-добрата възможност за бягство, която можеше да й се предостави. Додето другите бяха заети с новодошлите, нямаше да забележат, че тя е напуснала замъка. Ако й се усмихнеше щастието, може би щеше да е далеч оттук, преди да разберат, че я няма.

Тя забърза по тъмния ходник и отвори вратата на библиотеката. Измъкна от шкафа наметката и кожата и натъпка в джобовете месото и хляба, които бе скътала в роклята си. После си сложи наметката. Тъй като тя бе правена за Брайс, Мередит направо потъваше в нея, а долният край се влачеше по пода. Тя сложи качулката, която не само скри главата й, но и хвърли сянка върху лицето й.

Метна кожата през ръката си. Каквото и време да я застигнеше, с нея щеше да бъде достатъчно защитена. Мередит затвори шкафа и тръгна към вратата. При звука на гласове замръзна на мястото си. Те приближаваха към нея. Като възкликна уплашено, тя изтича и се пъхна в шкафа. Затвори вратата му и се озова в пълен мрак.

— Не мога да повярвам, че си тук.

При гласа на Брайс Мередит здраво стисна зъби.

— Нито пък аз. — Гласът на младата жена бе нисък с лек акцент.

Мередит чу как хрътките душат пред вратата на скривалището й.

— Защо не изпрати ездачи да известят, че пристигаш? Щях да подготвя подобаващо посрещане.

— Исках да те изненадам. А и само това, че съм тук, в Кинлох Хаус, само по себе си е чудесно.

— Как успя да се измъкнеш от брат си?

— Тия дни Джеймс си има други грижи. — В стаята се разнесе смехът й. — Влюбен е до уши в Агнес Хийт. Надявам се това да смекчи донякъде нрава му.

Мередит се бе свила в шкафа във възможно най-неудобна поза. Не можеше нито да седне, нито да се изправи, а бе принудена да стои наведена. Отгоре на всичко вълнената наметка й тежеше и топлината от нея и преметнатата през ръката й кожа я караше да се облива в пот. А кучетата все така душеха ли, душеха. Кога най-сетне ще легнат пред огъня? Защо точно в този момент избраха да й обръщат внимание?

— А, да, Агнес, младата му невеста. Как я карат заедно?

— Сега поне има кого друг да тормози.

— Сигурно е било ужасно за теб. — В тона на Брайс личеше загриженост. Той прекоси стаята и подвикна на хрътките: — Хайде марш навън!

Кучетата се отдалечиха на няколко крачки и отново задушиха около шкафа.

— О, Брайс, ако започна да ти разказвам… Последните няколко дни във Франция бяха истинско мъчение.

— Горката Мери!

По звука на стъпките Мередит разбра, че Брайс е прекосил стаята и е застанал до гостенката.

Като надникна през цепнатината във вратичката, Мередит видя как Брайс я притегли и я прегърна.

— Знам колко ти липсва Франсис.

— Скъпият ми Франсоа! Да, ужасно ми липсва. Но не е само това. Цялата страна. Толкова мрачна е. Няма ги вече смеха и радостта. — Гласът й се сниши. — И всичко заради този ужасен дребосък с неговите проповеди.

— Да, Нокс. Завладял е умовете на хората.

— Той наблюдава и чака, Брайс.

— Какво чака?

— Да сбъркам в нещо, за да ме унижи публично.

В стаята настъпи тишина и Мередит видя как Брайс и младата жена отидоха до прозорец, от който се откриваше безкрайна гора.

Кучетата не последваха господаря си, а все така обикаляха шкафа и душеха.

Горещината в тясното пространство бе непоносима. Мередит се уплаши, че скоро ще се задуши.

— Внимавай да не го засегнеш, Мери. Той може да ти причини много неприятности.

— Едва сега започнах да го разбирам — въздъхна непознатата. — Копнея за танци и песни, за Франция. Копнея да устройвам елегантни забавления, да се смея… да флиртувам. О, Брайс, аз съм едва на осемнайсет години, а вече нямам съпруг и животът свърши за мен. Ужасно е. Ужасно…

Мередит усети сподавената веселост в тона на Брайс, когато той каза:

— Ти си твърде красива, Мери, твърде пълна с живот и смях, за да бъдеш обречена на самота. Кой мъж не би си загубил ума по теб!

— Ти загуби ли го? — топло и подканващо прозвуча гласът й.

— Да, разбира се, и ти го знаеш. Всички бяхме влюбени в теб във Франция.

— Не ми ги разправяй тия, Брайс Кембъл! Ти бе единственият шотландец, който не се поддаде на очарованието на Франция.

— Само защото копнеех за родните си планини. Боях се, че е твърде лесно да бъда съблазнен от живота, който ти ми предлагаше.

— Затова ли си тръгна така внезапно?

— Да, трябваше да се върна у дома. Иначе бях загубен.

— Бедният Брайс… И струваше ли си?

Настъпи тишина. Дълго време Мередит чуваше само прашенето на огъня. Ако не успееше да смъкне тази тежка наметка, скоро щеше да припадне от жега. Заслушана в проточилото се мълчание, тя се опита да се съблече. Измъкна едната си ръка и започна да се бори да освободи и другата. Погълната от това си занимание, не чу приближаващите стъпки.

Вратата на шкафа се отвори внезапно и Мередит падна в ръцете на Брайс. Щеше да се стовари на пода, ако той не беше я задържал здраво. Възбудените кучета мигом ги заобиколиха.

— Защо ни шпионираш? — тихо и заплашително изрече Брайс.

Бузите на Мередит пламнаха. Изпита небивало унижение, застанала пред високомерната млада дама, която я гледаше така, сякаш не можеше да повярва на очите си. Как ли изглеждаше? Сигурно като някоя парцалива просякиня. През едната й ръка бе преметната наметката и се влачеше след нея по земята. Кожата се бе заплела в краката й и заплашваше да я препъне. От джобовете на наметката се ръсеха парчета хляб и месо. Хрътките се втурнаха към разпиляната храна. Брайс я наблюдаваше с присвити очи.

— Можеш ли да обясниш какво става тук?

Тя преглътна мъчително. Бяха я пипнали. Нямаше смисъл да се опитва да лъже.

— Аз… Канех се да избягам, додето беше зает с гостенката си.

— Да избягаш? — Младата жена приближи към Мередит и я огледа с нескрито любопитство. — И защо искаше да избягаш?

— Защото ме държат тук против волята ми — извика Мередит.

— Брайс? — Младата жена с разширени очи се обърна към домакина. — Истината ли казва това момиче?

Сърцето на Мередит подскочи. Непознатата сигурно щеше да настоява пред Брайс веднага да я върне у дома й.

Той все така държеше Мередит за рамото. Пръстите му се стегнаха, усети как гневът му нараства.

— Да. Тя казва истината. Това е Мередит Макалпин.

— О, колко вълнуващо! Чух за… случката в катедралата. Трябва да ми разкажеш всичко. — Очите й затанцуваха палаво. — Това е толкова… — Тя бързо заговори на френски, а очите на Брайс потъмняха от гняв. После тя продължи на английски: — Такова дръзко и романтично приключение! Сърцето ми примира само като си помисля за това. Ти си истински дявол, Брайс Кембъл! А ти, Мередит Макалпин, си щастливка. Един ден ще разправяш на внуците си тази необикновена история.

— Глупачка! — Мередит изрита кожата изпод краката си и рязко смъкна притесняващата я наметка. В краката й кучетата дояждаха последните остатъци. — Един варварин ме е взел в плен, а ти си въобразяваш, че трябва да припадам от радост.

При обидните й думи смехът на гостенката секна. Тя царствено вдигна брадичка и презрително огледа Мередит.

— Не си получила позволение да ми говориш с този тон. Веднага коленичи и моли за прошка!

Мередит зяпна от смайване. За миг не можа да повярва на ушите си. Обърна се към Брайс и видя, че е широко усмихнат. Това само разпали още повече гнева й.

— Не стига, че си глупава, а си суетна, нахална…

Брайс я стисна още по-здраво. Той проговори през смях:

— Млъкни, жено! Още ли не си разбрала коя е посетителката ни? — Мередит погледна надменната особа, която продължаваше да я изучава с присвити очи. — Коленичи, Мередит — промърмори той. — И отдай почест на твоята кралица.

— Кралица?! — Гърлото на Мередит пресъхна. Тя се втренчи в жената, сетне с възклицание падна на колене. — О, Ваше Величество, простете ми!