Рут Ланган
Замъкът на варварина (22)

Двадесет и втора глава

Осеяното с тъмни облаци небе сякаш внезапно се продъни и заваля пороен дъжд. С трескави очи Брайс потърси къде да подслони дамите и погледът му попадна върху схлупен сеновал.

Загърната плътно в наметката си, Брена си избра място в ъгъла, където остана незабелязана. От пръв поглед личеше, че този мъж, спечелил любовта на сестра й, бе закоравял в битките воин. Но какво ли все пак го правеше тъй скъп на сърцето на Мередит?

Меган се изтръска от дъждовните капки и взе да крачи напред-назад, любопитна да огледа непознатото място. Изглежда остана доволна от това временно убежище, защото откри купчина сено и се настани отгоре. Проследи с поглед Брайс и Ангъс, които завързаха конете отвън на дъжда. По-малката сестра бе очарована от избраника на Мередит. Без да се замисля, изрече първото, което й мина през ума:

— Как така позволи на Мередит да предприеме опасното пътуване съвсем самичка?

— Тя не ми остави избор. Бях заспал, когато се е измъкнала.

— Доста време ти е било нужно, за да я настигнеш.

— Случи се… — започна Брайс, но стрелна с поглед Ангъс и се разколеба — … нещо неочаквано.

— И какво беше то? — полюбопитства Меган. Дръзките въпроси на момичето сякаш не смущаваха Брайс.

— Мередит бе отвлечена от водач на друг планински клан.

Меган го зяпна изумена. Последвалото обяснение бе кратко, защото Брайс искаше да спести на сестрите на любимата си ненужни тревоги.

— Когато най-сетне проникнахме в крепостта, оказа се, че врагът далеч ни надвишаваше по численост.

— Макар това съвсем да не е първият подобен случай — отбеляза сухо Ангъс.

— Имаш право, приятелю — засмя се Брайс.

— Напоследък като че ли шансът не е на наша страна.

Наблюдателната Брена бе забелязала, че Брайс щади едната си ръка.

— И тогава ли те раниха, милорд? — попита го тя.

— Мислех, че добре се прикривам — усмихна се Брайс.

— Нима наистина си ранен? — възкликна Меган, на която този стоицизъм извънредно се понрави. — И все пак си успял да надвиеш онзи звяр? — продължи тя да задава въпросите си. Също като сестра си Мередит, малката не би се поколебала да грабне меч в ръка, затова така силно я вълнуваха подробностите от битката. — Щом си се бил, за да спасиш Мередит, как така не сте се заварили там?

— Сестра ти твърде изкусно променя външността си. Убедих се в това неведнъж. — Недоумението по лицата на дамите го накара да добави: — Преоблечена като гърбава шивачка, тя успя да заблуди всички ни.

— Дори теб? — ококори се Меган.

— Да. Не я познах, признавам си.

— И сега отново печели преднина — замислено отбеляза Брена.

— Няма да е задълго. — Брайс отиде до вратата и огледа надвисналото небе. — На запад облаците започват да се разкъсват. До един час ще можем отново да потеглим.

— Любовта към Мередит ли те кара да бързаш? — не мирясваше Меган. — Или просто си ядосан, че една жена печели преимущество над теб?

— Не отричам правото ти да знаеш какво изпитвам към сестра ти — спокойно й отвърна Брайс. — Това се отнася и за теб — кимна той към Брена. — Аз обичам Мередит — изрече с глас, изпълнен едновременно с нежност и мъжествена сила.

— Ако толкова много я обичаш, защо не я върна веднага у дома й?

— Не смеех да се доверя на Гарет Макензи. Не смятах, че у дома си ще бъде в безопасност.

— Но тя и в твоя дом е била изложена на риск.

— Случва се понякога, мъничката ми — кротко рече Брайс, — човек да избира по-малката от две злини. Задържах Мередит в Кинлох Хаус, за да бъде под моя закрила. Но опитът ме научи, че невинаги ще мога да бъда край жената, която обичам, за да я защитавам от всяко зло. Влюби ли се човек, често му се налага да взима подобни съдбоносни решения.

— Не разбирам — смръщи се Меган.

— Иска да каже — обади се Брена, — че като е допуснал Мередит да се върне у дома, за да изтрие позора от името му, поема и риска да я загуби.

При тези думи ръцете на Брайс се свиха в юмруци.

— Милорд — все така кротко продължи Брена, — готов ли си на всичко, за да направиш сестра ми щастлива?

— О, да! Каквато и да е цената. — Гласът му бе напрегнат от бушуващите в сърцето му чувства. — Както сама си разбрала, поемам и риска да я загубя, ако това означава тя да е щастлива.

Брена потръпна. Уплашиха я силните чувства, вложени в тези думи. Отправи молитва към небето обичната й сестра и този кален в битките воин никога да не бъдат принудени да заплатят подобна цена.

 

 

По здрач малката групичка влезе в Единбург.

— Твърде късно е да получим достъп в двореца — каза Брайс. — Утре ще поискаме аудиенция при кралицата. А сега трябва да намерим къде да се подслоним.

Скоро наближиха една спретната странноприемница. Брайс остави дамите с Ангъс и влезе вътре. След минута се върна и им помогна да слязат от конете. Метна багажа на гръб и ги отведе в приветливите стаи, които бе наел за тях.

— Ние с Ангъс сме настанени точно срещу вас — посочи той. — Вечерята е поръчана. Щом се поосвежите, заповядайте долу.

Меган и Брена набързо се измиха, пригладиха косите си и смениха мокрите наметки с дантелени шалове.

Брайс и Ангъс ги очакваха пред пламтящия огън и отрупаната с апетитни ястия маса. Колкото и да бе изгладняла, Меган не пропусна да изрази онова, което тревожеше всички.

— Какво ще кажеш, Брайс? Дали и на Мередит е провървяло, както на нас?

— Не се тревожете, момичета — успокои ги той.

— Сигурен съм, че в този момент тя също седи някъде на топло и опитва вкусни блюда. — Влюбеното му сърце не допускаше мисълта, че Мередит се скита по тъмните улици, лишена от подслон, изложена на безбройните опасности на непознатия град, някъде из който бе и смъртният й враг Гарет Макензи.

И все пак за Брайс Кембъл тази нощ нямаше да има покой. Когато всички се оттеглиха по стаите си, той напусна безшумно странноприемницата, запасал меч на кръста си.

 

 

— Няма ли най-сетне да науча къде е онзи непрокопсаник Брайс Кембъл и неговата красива пленница Мередит Макалпин?

Мередит внезапно се изправи и разтърка очи.

Всемогъщи Боже! Та тя бе заспала в покоите на кралицата! Какво ли щеше да си помисли владетелката за нея, когато я зърнеше в този вид? Тъкмо се изправи и ето че вратата се отвори. При нея влезе самата кралица, следвана от неизменната си свита от четирите придворни дами на име Мери.

— Брайс Кембъл не беше с нея — едва сега отвърна Мери Флеминг. — Наистина споменаха и двете имена, но младата дама дойде сама.

— Следователно Брайс е мъртъв.

— Ваше Величество — ниско се поклони Мередит. — Брайс не е мъртъв. — Свела глава, тя не забеляза облекчението, озарило лицето на кралицата. — Използвах името на Брайс, защото се боях, че отдавна сте забравили моето.

— Нима така лесно ще забравя жената, заела мястото ми на трапезата в Кинлох Хаус? Добре те помня, Мередит Макалпин.

— Оказвате ми голяма чест, Ваше Величество. — Мередит се осмели да вдигне глава, усетила изучаващия поглед на кралицата.

— Но какви са тези невероятни одежди, Мередит?

— Бричовете и туниката са на Брайс Кембъл, а наметалото взех от една шивачка, която ми помогна в най-трудния момент.

— Трябва ли да разбирам, че си яздила по целия път от планините?

— Да, Ваше Величество. У дома останах само една нощ.

— Говори се, че в граничните райони се извършват убийства, цари разруха…

— Убийствата бяха безброй.

— Ако трябва да вярвам на слуховете, всички те са извършени от Планинския варварин.

— Сама знаете, че това е невъзможно. — Мередит отново сведе глава. — Имали сте възможност да се уверите, че Брайс Кембъл е човек на честта.

— Права си, Мередит. Ала доскоро смятах, че не споделяш това мое мнение. Доколкото си спомням, молеше ме да те спася от него.

Мередит забеляза игривите пламъчета в засмените очи на кралицата.

— Много неща се промениха оттогава, Ваше Величество.

Кралицата даде знак на прислугата да донесе вино. Вдигна чаша, изчака Мередит и четирите Мери да отпият и едва тогава продължи:

— Искам да науча всички подробности за онова, което се е случило между теб и Брайс след моето заминаване. Разполагаме с достатъчно време.

Мередит започна своя разказ, а в това време прислугата безшумно внасяше подноси с ястия.

— Ето как е плъзнал слухът за смъртта на Брайс — рече накрая кралицата. — Държала си се много храбро, Мередит. Като истинска шотландка.

— Когато научих, че Гарет Макензи ще поиска аудиенция при вас — осмели се да продължи Мередит, — разбрах, че единствено в Единбург мога да докажа правотата си.

— Самото провидение я изпрати при нас, не мислите ли? — загадъчно подхвърли кралицата.

Мери Флеминг кимна и заговори на френски.

— Какво означава това, Ваше Величество?

— Оказва ти се голяма чест, Мередит Макалпин. Изумителната прилика между теб и твоята кралица, както и обстоятелството, че Бог те изпрати в този час на крайна нужда, те даряват с възможността да ми окажеш огромна услуга.

Мередит смутено огледа насядалите край масата, озадачена от нарастващото напрежение.

— Утре в Кралския съд ти ще заемеш моето място — тържествено обяви кралицата. — А пък аз…

— Но защо?! — дръзна да попита смаяната Мередит.

Кралицата плесна с ръце и се засмя.

— Ще узнаеш тайната ми, Мередит. Утре ще бъда отвлечена от таен обожател.

— Отвлечена… — повтори като ехо стъписаната Мередит.

— Романтично, нали? — усмихна се кралицата. — Отдавна мечтая да се впусна в подобно вълнуващо приключение. Един благородник от дълго време желае да остане, макар и за няколко часа, насаме с мен. И понеже една кралица не може да си позволи подобна близост, налага се да бъда отвлечена. Но не се ли появя в Кралския съд, нещата неимоверно ще се усложнят. Бях намислила да се оправдая с някоя от прословутите ми мигрени. Ала щом ти си тук, всичко се нарежда чудесно.

— Нима ще бъда в състояние да вземам решения от ваше име?

— Решенията няма да са твои, а на кралицата на Шотландия. Флем ще ти помогне да разпознаеш присъстващите. Сетън и Бийтън няма да се отделят от теб. А твоята кралица ще разполага през този ден със свободата си.

В компанията на елегантните дами, които си подхвърляха закачки на френски, Мередит бе обзета от чувството, че се намира във Френския кралски двор. И това бе заслуга на Мери Стюарт. С решителност, присъща на непокорния й дух, тя бе обърнала гръб на мрачния пейзаж отвън, с лека ръка бе отхвърлила претенциите на Джон Нокс и бе създала това подобие на френската дворцова атмосфера, която толкова много й липсваше. А непознатият, с когото й предстоеше да се срещне, макар и за кратко, щеше да заеме мястото на съпруга, за когото сърцето й още жалеше.

Та това е игра, тревожно осъзна Мередит. Дворецът, Кралския съд, просителите, които очакваха присъдата на своята кралица. Ама че рискована авантюра! А на нея самата предстоеше още утре да се превърне в ключова фигура в тази игра без правила.