Рут Ланган
Замъкът на варварина (18)

Осемнадесета глава

Брайс и Ангъс лежаха по корем върху едно възвишение, от което пред тях се откриваше крепостта на Холдън Макей. От близо час насам нито едно раздвижване в замъка не се бе изплъзнало от вниманието им.

Наблюдавали бяха с голям интерес как в двора влязоха кон и ездач. Ездачът с приведена фигура и тъмна наметка бе слязъл от коня и бе посрещнат сърдечно от стражите. Взел бе вързоп, закрепен зад седлото и само след минути се бе изгубил вътре.

Ангъс продължаваше да лежи и да наблюдава, а Брайс се изправи на колене и заразтърква изтръпналите си рамене.

— Казвам ти, най-добрият начин да атакуваме е да щурмуваме двора и да избием стражите — заяви Брайс с мрачна решителност.

Ангъс направи гримаса.

— Вратите ще бъдат залостени отвътре. Нужна ни е стенобойна машина, за да ги разбием.

— Всяка минута на изчакване означава нови мъчения за Мередит.

— Мислиш ли, че не знам — потупа го Ангъс по рамото. — Но ние сме само дванайсет души. В замъка сигурно са десетократно повече. Ако ги изненадаме, имаме шанс. Но ако стражите успеят да изкрещят предупреждение, всичко е изгубено.

— Добре, но с всеки изминал миг отчаянието ми се засилва.

— Разбирам те.

В този миг Алстън забърза към тях.

— Приближават двама ездачи.

— Към замъка на Макей ли отиват?

— Да, Брайс. Намират се точно под нас на пътеката. Виждаш ли?

Той посочи и двамата мъже погледнаха натам. Брайс замислено присви очи, сетне се обърна към Ангъс и видя, че той се усмихва.

— Те са идеалната възможност — обяви Брайс. — На всяка цена трябва да ги заловим, преди да са стигнали замъка.

Червенобрадият Алстън се ухили.

— Оставете ги на мен.

Секунди по-късно пред очите на Брайс и Ангъс двамата ездачи внезапно бяха свалени от конете. Последва кратка борба. Сетне дрехите на мъжете бяха свалени. За броени минути Брайс и Ангъс се облякоха в дрехите на мъртвите и яхнаха конете им.

— Ще чакате, докато ни видите да влизаме през портите на крепостта — нареди Брайс на хората си. — Преди да са успели да ги затворят, трябва да обезоръжите стражите и да щурмувате замъка. Иначе всичко е загубено.

— Не се притеснявай. — Алстън погледна към останалите, които кимнаха и дадоха знак за готовността си да атакуват. — Ще бъде изпълнено.

 

 

Мередит стоеше изправена пред Роуина. Успяла бе да се отърве от Холдън Макей. Сега единствено тази гърбава жена стоеше на пътя към свободата й. Но тя щеше да изчака удобния момент, който рано или късно щеше да настъпи. Роуина потопи ръка във водата.

— Съблечете се, милейди, а аз ще измия косата ви и ще се погрижа за ваната ви.

За момента Мередит реши да изпълнява желанията на жената. Като измъкна ножа от колана и го скри под сгънатата си наметка, тя свали ризата и бричовете и също внимателно ги сгъна.

Когато прекоси стаята, Роуина я изгледа с око на познавач.

— Имате прекрасно тяло, милейди. За мен ще е удоволствие да ви шия рокли.

— Ти ли си шила всички тези? — И Мередит посочи към роклите върху леглото.

— Да, те са моя изработка.

— Очевидно си изкусна с иглата.

Видя как жената засия при този комплимент. Сетне, додето сапунисваше косата й, Роуина сподели:

— Някога бях кралската шивачка.

— Шила си на кралица Мери?

— Да. — Тонът на жената стана някак унесен. — Бях едва тринайсетгодишна, когато придружих кралицата инфанта във Франция. Поради недъга ми не ми бе съдено да се омъжа. Затова от ранно детство ме обучиха да кроя и шия. Когато кралицата майка Мари дьо Гиз видя работата ми, настоя аз да обличам детето й.

— Колко прекрасно! Добре ли прекара във Франция?

— Отначало да. Там беше толкова весело. Постоянно имаше балове и официални вечери. Бях толкова заета, че едва ми оставаше време да спя. Дадоха ми малка стаичка, изпълнена с топове коприни и сатени и с мое собствено чисто легло. В нея ставаше течение и бе отдалечена от покоите на кралицата и придворните й дами, но за мен бе истински рай след скромната колиба, в която бях родена тук, в планините.

Мередит се отпусна във водата и се остави на насладата, която й носеха силните ръце на жената върху главата й.

Толкова се бе намръзнала по време на дългото пътуване от Кинлох Хаус до тази старинна крепост. Топлата вана и пръстите в косата й заплашваха да я унесат в едно фалшиво чувство на успокоение. Напомни си, че трябва да е нащрек, за да не пропусне шанса си за бягство.

— Звучи чудесно.

— Да, така беше. За известно време. — В гласа на Роуина прозвуча болка. — Ала когато младата кралица се омъжи за дофина, неговата майка Катерина Медичи обяви, че аз съм срам за двора. Настоя веднага да бъда изпратена обратно в Шотландия.

Вроденото чувство на Мередит за справедливост надделя над първоначалната й неприязън към тази жена.

— Не можа ли кралицата да упражни влиянието си и да те защити?

— Влияние?! — Роуина горчиво се изсмя. — Докато Катерина Медичи е жива, във Франция няма да има друго влияние, освен нейното.

— Но нали кралица Мери се върна от Франция. — Мередит се надигна и жената омота мократа й коса с кърпа. — Би могла да възвърнеш мястото си при нея и отново да приложиш на практика дарбата си.

Роуина енергично се зае да бърше косата на Мередит, после взе един ароматен сапун. В тона й звучеше огорчение.

— Аз съм една нищо и никаква планинка. Кралицата е обградена с важни хора. Прекарва времето си в държавни дела. А и сигурно е забравила някогашната си шивачка. Не бих се осмелила да отида при нея.

— Ами твоят лорд Макей? Той е водач на клан. Не би ли могъл да ти съдейства пред кралицата?

— Милорд Макей… — с презрение процеди Роуина. — Той никога не би се застъпил за някой от хората си. Жесток е и мисли само за собствените си удоволствия.

— Тогава защо му помагаш в тия дела?

Жената отмести очи, за да избегне настойчивия поглед на Мередит. Сетне тихо прошепна:

— Пазя си живота, милейди. Да откажеш на Холдън Макей е равносилно на смърт.

Мередит замълча за миг. Не бе се замисляла за многото хора, зависещи от неговата милост.

— И кое го е направило такъв?

Роуина подаде сапуна на Мередит, сетне взе от огъня чайник с вода и го изпразни във ваната.

— Говори се, че като се родил, баща му, Дъглас Макей, водил страховит бой с англичаните, които щурмували планинската им крепост. Един от войниците промушил с меч бременната съпруга на Дъглас, Женевиев, която скоро щяла да ражда. Женевиев умряла, но една слугиня успяла да изроди окървавеното бебе и го поставила в ръцете на Дъглас. Той почти не го погледнал и веднага го дал на една селянка, която също била родила наскоро.

Мередит бе тъй погълната от разказа, че не й остана време да се наслади на банята си. След минути излезе от водата и се омота в чаршаф, даден й от Роуина. Седна пред огъня, а гърбавата взе да разресва косата й и продължи разказа си:

— Дъглас Макей отсъствал цели две години и водил тежки битки с англичаните. Когато се върнал, отишъл в селото и поискал сина си, който още живеел при своята кърмачка. Оттогава нататък баща и син никога не се разделяли. След като Дъглас Макей починал, Холдън бил обсебен от алчност за земи и власт.

— Но едва ли смъртта на майка му от ръцете на англичаните и собственото му раждане са достатъчно основание да бъде толкова жесток към хората си.

Роуина още повече сниши глас, сякаш се страхуваше обектът на техния разговор да не отвори вратата и да я чуе.

— Някои казват, че синът на Дъглас Макей бил твърде болнав и не оживял. А селянката дала собственото си дете, за да го направи бъдещ господар на имението. Други дори подхвърлят, че тя нарочно убила бебето на Дъглас Макей, за да издигне сина си. Каквато и да е истината, тя я отнесе в гроба си. Но до смъртта й Холдън Макей й бе много предан. Тя бе неговата съветничка; именно тя го възпита в стремеж да трупа все повече богатства и власт, за да надмине баща си.

Мередит бе онемяла от изумление. Това вече би могло да обясни жестокостта на Макей. Ако е бил възпитаван от рождението си да лъже и да отнема чуждото наследство, нищо чудно, че бе станал така безогледен в стремежа си да успее на всяка цена.

— А защо Холдън Макей се бе обединил с Брайс Кембъл? — внезапно попита Мередит.

— Милорд Макей се хвалеше, че възнамерява да се сприятели с Планинския варварин и да открие слабото му място. По този начин би могъл да си присвои земите и титлите му.

— Титли?

— Да, милейди. Не знаехте ли, че Брайс Кембъл е също тъй граф Кинлох. Баща му бил на голяма почит при крал Джеймс, но изпаднал в немилост точно преди смъртта му. Въпреки петното върху името му, кралицата смята Брайс Кембъл за благороден човек. Ала има мнозина, които биха искали да го опозорят и да принудят кралицата да прехвърли земята и титлите му на друг.

Мередит усети във всичко това нечия чужда намеса.

— Възможно ли е Гарет Макензи и Холдън Макей да са обединили силите си, за да унищожат Брайс и да си поделят богатството му?

— Мнозина жадуват за земите и титлите на Брайс Кембъл, милейди.

Мередит усети топлината в гласа на Роуина, когато заговори за Брайс.

— Познаваш ли милорд Кембъл?

— О, да — промълви Роуина. — Той беше от малцината във френския кралски двор, които се отнасяха добре с мен. Повече се дразнеха от външността ми. Когато Катерина Медичи нареди да бъда прогонена, Брайс Кембъл бе така любезен да предложи да ме придружи. Доведе ме тук и Холдън Макей му обеща, че ще получа всички почести, полагащи се на кралска шивачка. Ала истината е, че оттогава се държи с мен като с куче и ми подхвърля само трохи.

Предишната решителност на Мередит се върна. Каквото и да й струваше, трябваше да избяга от този злодей.

— Ето, милейди — рече Роуина и взе в ръце бялата рокля. — Побързайте да се приготвите за вашия господар. Той скоро ще дойде.

Когато жената прекоси стаята, очите й се разшириха от смайване. Мередит държеше в ръка малкия смъртоносен кинжал.

— Милейди…

— Не мърдай! — Мередит се приближи и вдигна заплашително ножа. — Остави тази рокля и си свали дрехите. Бързо.

Когато Роуина изпълни нареждането й, Мередит посочи към бялата рокля.

— Сега я облечи.

— Но, милейди, тя не ми е по мярка.

— Направи го!

Мередит гледаше как жената с треперещи ръце навлича роклята през главата си.

— Седни там — посочи й пейката пред огъня. Мередит припряно навлече ризата, туниката и бричовете, сетне обу ботушите си. — Като се скрия под пелерината ти, стражите няма да ме спрат.

— Може би. Но като погледнат мен, ще разберат, че това не сте вие.

Мередит спря, после взе един дантелен шал от леглото и го метна върху главата й. С покрита коса и гърбица, скрита в гънките на роклята, тя би могла да ги заблуди на пръв поглед.

— Протегни си ръцете — нареди Мередит.

— Милейди, няма нужда да ме връзвате — меко продума Роуина, додето Мередит късаше панделките от камизолата си, за да ги използва като върви. — С радост бих си сменила мястото с вас, за да ви помогна да избягате от този затвор.

— Благодаря ти. — Изненадана, Мередит погледна жената в очите и прочете в тях искреност. — Но помисли за собствената си безопасност. Ако заподозре, че си ми помогнала, Холдън Макей ще има всички основания да те убие. Но завари ли те с вързани ръце, ще повярва, че съм те надвила. — Тя се усмихна. — Както надвих и него самия в гората.

Жената кимна, съгласна с мъдрите думи на Мередит.

— Прости ми — прошепна Мередит, додето връзваше ръцете на Роуина. — И ти благодаря, че не ми се съпротивляваш. — Тя се усмихна и Роуина се удиви на красотата и добрината на младата жена. — Колкото и отчаяно да искам да избягам от Холдън Макей, никога не бих могла да забия нож в теб.

— Вървете бързо и нека Бог ви помага!

— Още веднъж ти благодаря.

Мередит завърза парче плат около устата на гърбавата, сетне така нагласи гънките на шала, че завързаните ръце да не се виждат от вратата.

Набързо прибра разхвърляните по леглото рокли във вързоп. Затъкна кинжала в колана си, придърпа качулката на главата си, пое си дълбоко дъх, прегърби се и отвори вратата.

Стражите зърнаха за миг жената, облечена в бяло, да стои кротко на стол пред огъня. Когато Мередит тръгна към стълбите, чу ги да се смеят зад гърба й и да подхвърлят неприлични шеги за съдбата, която очакваше клетницата вътре.

С изпотени длани и разтреперани колене стигна до огромната входна врата. Един слуга я отвори пред нея. Щом пазачите отвън я видяха, един от тях докара коня й и й помогна да се качи. Дори нагласи зад седлото вързопа с роклите. Мередит едва го изчака и подкара коня си в тръс.

Докато прекосяваше обширния двор, видя да приближават двама ездачи. Сърцето й отново заби силно и болезнено. Ако Холдън Макей бе открил вече измамата и извикаше, двамината щяха да я спрат и да я върнат към сигурна смърт.

Подкара коня си в галоп. Когато се разминаваше с новопристигащите, извърна лице. Двамата, погълнати от опасната си мисия, дори не забелязаха прегърбената фигура върху коня.