Рут Ланган
Замъкът на варварина (2)

Втора глава

Нежна розовина плъзна над хоризонта. Хълмовете се потопиха в бледа утринна светлина.

Бяха яздили цял ден и цяла нощ и когато падна мракът, Мередит забеляза как пейзажът наоколо започна да се променя. От началото на пътуването се бяха изкачвали непрекъснато нагоре. Теренът бе осеян със скалисти зъбери, стръмни склонове и леденостудени потоци. Конете пристъпваха с лекотата и сигурността на животни, родени сред планините.

Сега, когато утринната светлина разкъсваше мъглата, Мередит за пръв път можа да разгледа околността. Макар да бе съвсем изтощена, тя бе запленена от красотата на поляните и долините, на буйните потоци и водопадите. Дивото девствено очарование на тази земя едновременно я привличаше и плашеше. Също като мъжа, чиято пленница бе, и който в този миг я държеше в обятията си.

След няколкото фрази, изречени полугласно в началото, не бе й проговорил нито дума повече през целия път. От време на време подвикваше на хората си в тъмнината. Те изкрещяваха нещо в отговор, други изругаваха. От неговите уста също се процеждаха ругатни, когато конят му се спънеше или препречени клони ги шибнеха в лицето. Мередит се смразяваше от ужас, чувствайки дълбоко стаената страст у този непознат. Забеляза колко бързо се гневи. Дали също тъй светкавично нанасяше и удари срещу враговете си? Би ли посегнал и на нея?

От време на време някоя изтървана дума зад тях предизвикваше смеха му, нисък и гърлен. При този звук я обземаше странно смущение. Беше суров мъж, лишен от обноски, възпитан в жестокост, привикнал да убива. Изобщо не бе благородник, за да предизвиква у нея такова вълнение.

Усети промяна в тона му, когато над мъглата видя да се издигат страховити кули.

— Най-сетне! У дома сме.

У дома… Внезапно й се доплака. Дали щеше да види някога родния си дом? Или бе обречена да линее от горест в тази пустош?

Когато се изкачиха на едно възвишение, пред очите на Мередит се откри каменен замък с високи кули. Макар да не бе тъй здраво укрепен като пограничните замъци, поради това, че англичаните тъй често ги нападаха, той изглеждаше доста солиден и непристъпен сред гористите хълмове.

Винаги си бе представяла, че тези грубовати люде живеят в хижи. Та нали и похитителят й бе споменал нещо такова. Ала и покривите, които се виждаха сред дърветата, бяха на масивни големи постройки. Някои дори наподобяваха малки английски имения.

До тях долетяха гласове. Гласовете на жени и деца, дочули конския тропот и завтекли се да посрещнат мъжете си. Отекваше далечен лай на хрътки.

Войните отдадоха чест на водача си и всеки пое към дома си. Жени се смееха, деца крещяха, грабнати от силни ръце и притиснати в грубовата прегръдка. След минути ездачите им вече бяха изчезнали в гората, а Мередит и Брайс Кембъл се озоваха в малък, покрит с каменни плочи двор, който водеше към входа на замъка.

Половин дузина хрътки заобиколиха коня, като подскачаха и скимтяха, додето господарят им назоваваше всяка по име.

Вратата се отвори. На прага се появи слаб младеж с буйна коса, надвиснала над високото му чело. По чипия му вирнат нос танцуваше съзвездие лунички. Ръцете и краката му бяха източени като на момиче, макар под прилепналите ръкави на туниката да се забелязваха мускули. При вида на Брайс искрящите му сини очи грейнаха от радост.

Наизлязоха слуги и забързаха да поемат юздите на господарския кон, когато Брайс скочи на земята.

Момчето се завтече и се хвърли в прегръдките му.

— Толкова дълго те нямаше, че започнах да се тревожа.

— За мен ли, Джейми? — Брайс разроши косата му и го залюля в мечешка прегръдка. — Излишно е било. Знаеш, че винаги се завръщам в Кинлох Хаус.

— Да — разчувствано промълви хлапакът. — И аз винаги ще съм тук и ще те чакам.

— Докато не пораснеш и не започнеш да ме придружаваш — измърмори усмихнат Брайс. — А като те гледам, и това ще стане скоро. — Той отдалечи момчето от себе си и критично го огледа. — Откакто заминах, си пораснал поне с два пръста.

Младокът се засмя, после срамежливо погледна към бялото видение, седнало странично върху коня.

Брайс проследи погледа му, сетне протегна ръце, свали Мередит от седлото и я предаде на една объркана слугиня.

— Отведи тази жена в моето крило. По-късно ще се занимая с нея.

Мередит потрепери от тона му и изпадна в смут. Слугинята я подкани раболепно и я поведе по голямото стълбище. Мимоходом зърна красиви старинни гоблени и бойни знамена, окачени по каменните стени. Преминаха няколко ходника и се озоваха в просторна стая на втория етаж.

— Ето тук има прясна вода, милейди — рече плахо женицата. — Ще ви донеса и топли дрехи, ако господарят разреши. — И тя заднишком се измъкна от стаята, като затвори вратата.

Личеше си, че помещението е обитавано от мъж. Мебелите бяха масивни като човека, който живееше сред тях. В камината тлееше пън и Мередит побърза да застане пред огъня. Намръзнала се бе, студът сякаш бе проникнал в костите й. Тънката венчална рокля не можеше да я предпази. И макар да бе яздила плътно притисната до топлото тяло на похитителя си, суровият вятър я бе пронизвал непрекъснато. А може би, помисли си тя, за предпочитане е да умре от студ, отколкото да понесе мъченията, които Брайс Кембъл й бе замислил.

Какво ли всъщност кроеше?

Мередит се обърна и докато грееше гърба си на огъня, разгледа стаята. Стените бяха покрити с гоблени и кожи. Върху студения каменен под, по креслата и софите също бяха настлани кожи.

Нужно й бе оръжие, за да се защитава. Рано или късно Брайс Кембъл щеше да разбере, че е убил не когото трябва. Тогава той щеше да се види принуден да се отърве от нея. А щом настъпеше този момент, тя трябваше да бъде готова да се бие до смърт.

Обиколи стаята, за да намери предмет, който да използва като оръжие. Не откри нищо и влезе в спалнята. Тя бе цялата меко осветена от пламъците в камината.

Груба дървена конструкция поддържаше огромно легло, застлано с кожи. Погледът на Мередит се спря върху колекция от дузина мечове и кинжали над леглото.

Тя разгледа оръжията и избра малък кинжал, който можеше да скрие под колана на рокля. Стисна го здраво и прокара пръст по острието. За своя радост откри, че то бе идеално наточено. Погледна роклята си, но тя бе тъй ефирна, че едва ли можеше да скрие оръжието. Налагаше се да пъхне някъде кинжала, докато й дадяха по-подходящи дрехи.

Мередит коленичи до леглото, търсейки къде да скрие съкровището си. Пръстите й опипаха кадифено меката кожа. За момент притвори очи и полегна върху нея. Бе съсипана от умора и изтощение. През последните няколко дни не бе имала и час отдих. Първо смъртта на баща й и погребението, после подготовката за женитбата. Женитбата… Под клепачите й запариха сълзи. Не бе имала кога да скърби за баща си, камо ли за съпруга си. Притисна още по-силно лице към меките завивки и сподави риданието си.

Макар да бе превъзходна ездачка, прекарала бе изнурителни часове на седлото. Мускулите я боляха. Как копнееше да отпусне морното си тяло! Да можеше за няколко мига да се освободи от страха, загнездил се в душата й. Въздъхна. Само още минута и щеше да се изправи на крака. Трябваше да е готова да посрещне варварина. Само малко да отпочине. Налагаше се да бъде постоянно нащрек. Против волята й обаче клепачите й потръпнаха и се притвориха. Стиснала в една ръка кинжала, а другата свила в юмрук пред гърдите си, тя неусетно се унесе.

 

 

Брайс довърши овнешкото и го поля с халба пиво. Уталожил глада си, той се облегна назад да се наслади на топлината на огъня. Кучетата в краката му се размърдваха само да уловят хапките, които им подхвърляше, и след това задрямваха.

Измъчваха го мрачни мисли. Бе уталожил глада и жаждата си и бе ред да помисли за пленницата си.

Щом на него му бе студено, тя трябва да бе премръзнала. Тънката рокля едва ли бе я предпазила в тази мразовита нощ. И все пак дръзко бе отхвърлила предложеното топло наметало. Усети как у него неволно се прокрадва уважение и побърза да го прогони. Що за сантименталност!

Тя не бе обикновена жена. Не беше се разплакала, нито бе хленчила. А по време на кратките им престои нито веднъж не бе слязла от коня и не бе поискала да остане сама.

Невестата, овдовяла само за броени минути. И при все това, не бе проронила и сълза. Забележително!

Какво щеше да прави с нея? Ръката му върху масата нервно се свиваше в юмрук и отпускаше. Не беше в плановете му да я отвлича. Всъщност бе доста по-притеснен, отколкото сам признаваше пред себе си. Ала вината бе на онзи, който го бе предизвикал, като бе изпратил стрелата! Условията бяха ясни. Някой от клана Макензи явно нямаше съвест, подлецът!

Седнал срещу него, Джейми Макдоналд го наблюдаваше мълчаливо. Научил се бе да държи езика си зад зъбите, когато Брайс биваше мрачен. Момчето не вземаше гневните му изблици за недостатък. Ако някой обвинеше Джейми, че си затваря очите пред лошите страни в природата на Брайс, той би го бранил до смърт. Обожаваше Брайс Кембъл и му беше безгранично верен.

Вратата се отвори и Брайс вдигна очи. Кучетата се втурнаха да подушат новодошлите. Миризмата им беше позната. В стаята с енергична крачка влезе Ангъс Гордън, най-довереният човек на Брайс. Следваше го Холдън Макей, чийто клан наскоро се бе присъединил към този на Кембъл срещу враждуващия клан Макензи.

Един поглед към буреносното лице на Ангъс подсказа на Брайс, че се е случило нещо наистина неприятно.

— Убил си не този, когото трябва, Брайс.

— Какво говориш?! Нали сам го видя как се свлича в предсмъртен гърч пред олтара? Това беше Гарет Макензи.

— Не, Брайс. Бил е по-малкият му брат Дезмънд. С Холдън изостанахме малко, за да узнаем името на този, който изпрати стрелата срещу теб.

— И узнахте ли го? — повдигна вежди Брайс.

Ангъс кимна.

— Гарет Макензи. Няма друг подлец, който да продължи враждата след примирието, което ти предложи. — Той сниши глас. — Холдън опита да се добере до него, но не успя. Хората на Макензи бяха твърде много. Пък и църквата бе пълна с жени и деца.

Няколко мига Брайс бе неспособен да продума, само местеше поглед от единия към другия мъж. Внезапно бутна стола си назад и се втурна нагоре по стълбите, следван по петите от Джейми, Ангъс, Холдън и хрътките.

— Хей, жено! — Отворената врата се блъсна в стената с трясък, който отекна по дългите сводести ходници на замъка. Той огледа празната стая. — Не се опитвай да се криеш от мен!

С бърза стъпка отиде до спалнята и ритна вратата. Джейми, Ангъс и Холдън останаха на прага, наострили слух.

Кучетата обкръжиха отпуснатата фигура.

В мига, преди тя да повдигне стреснато глава, Брайс запечата в съзнанието си образа й, както бе коленичила до постелята му с разпиляна като воал коса. Забеляза объркването й, миглите й уплашено запърхаха и тя отвори очи. Ириси, зелени като планинските хълмове, зеници, които го пробождаха… Когато стигна до нея, тя бе вече на крака, готова да посрещне съдбата си.

Кучетата заръмжаха, но нито едно от тях не посмя да се нахвърли върху жената. Щяха да чакат цяла вечност, ако се наложеше, докато получат знак от господаря си да нападнат.

Кинжалът проблесна в ръката й. Много тънък и остър като бръснач. Макар сърцето на Мередит да се блъскаше болезнено в гърдите, ръката й не трепваше.

Пред нея се бе възправил гигант. Гигант, чиито груби дрехи и говор я хвърляха в ужас и паника. Той стоеше с разкрачени крака и ръце на хълбоците. Погледът, който й отправи, бе тъй гневен, че й се прииска да побегне и да се скрие. Ала, макар сърцето й едва да не се пръсна, напомни си, че сега тя е глава на клана Макалпин. А Макалпин не бяха страхливци. Мередит леко повдигна брадичка и предизвикателно срещна очите му.

Той долови твърдостта в погледа й и дори в гнева си й се възхити. Малцина, били те мъже или жени, можеха да се изправят лице в лице с Брайс Кембъл, без да трепнат.

Кинжал? Макар да нямаше съмнение, че лесно ще надвие далеч по-дребната жена в схватка, подразни го, че тя се осмелява да извади оръжие насреща му.

— Пусни го!

Очите й се разшириха гневно при тази заповед, изречена с леден тон.

— Ако се наложи аз да ви обезоръжавам, милейди, уверявам ви, няма да ви щадя.

Тя погледна мускулестите му ръце, после вдигна поглед към тъмните очи. Държа оръжието още миг вдигнато високо. После, без да променя изражението си, бавно отпусна ръка и разтвори пръсти. Кинжалът издрънча на каменния под и остана да лежи там, като проблясваше на светлината на огъня.

— Онзи, за когото се венчаваше… — изрече Брайс, като я наблюдаваше с присвити очи. — Не беше ли Гарет Макензи?

Прииска й се да го нарани, както той бе наранил нея. Представи си как забива ножа в плътта му и го върти, додето той се гърчи в агония. Но щом не можеше да го стори с кинжала, щеше да си послужи с думи, от които да го заболи не по-малко. Лека усмивка пропълзя на устните й.

— Не, милорд. Не беше.

Очите му още повече се присвиха. Проклета жена! Тя изпитваше удоволствие от объркването му.

— А кой беше мъжът, когото убих?

— Братът на Гарет, Дезмънд.

Тя видя как стисна устни и под скулата му заигра мускул.

— Лъжеш, жено! Как така малкият брат ще се жени преди големия?

Особено за такова красиво създание като това, което стоеше пред него. За пръв път Брайс си позволи открито да огледа жената, която бе отвлякъл. Буйната й коса падаше на вълни до под кръста, а снежнобялата ефирна рокля плътно обгръщаше прекрасно тяло. Бе приказно красива.

— Гарет знаеше, че никога няма да се съглася да стана негова съпруга. Затова ме сгоди за Дезмънд.

— Да се съгласиш? — Брайс Кембъл отметна глава назад и се разсмя. — Че за какво му е притрябвало съгласието на някакво си момиче? Защо не отиде да те поиска от баща ти, както правят достойните мъже?

— Никой мъж не може да ми нарежда какво да правя — заяви тя с високомерие, което го накара учудено да повдигне вежда. — Сега, след като уби баща ми, аз съм водач на клана Макалпин като наследница на земите му и закрилница на хората му.

— Да съм убил баща ти?! — Брайс заплашително пристъпи към нея и видя как цялата се напряга тревожно като сърна. — Кой ме е обвинил в подобна подлост?

— Гарет Макензи.

Той стисна устни, за да спре напрялото проклятие.

— Лъжата е изречена от човек, недостоен за милостта ми.

— Толкова недостоен, че нападна църквата и се опита да го убиеш?

Чул подигравателното й подмятане, Брайс кипна от ярост. Но следващите й думи го възпряха.

— Но успя да убиеш само един невинен младеж.

— Съжалявам за Дезмънд Макензи — с внезапна откровеност продума той.

За миг Мередит остана поразена от признанието. Възможно ли бе варварин да изпитва човешки чувства?

— Ала следващия път ще успея! — додаде заканително той. — От този момент Гарет Макензи може да се смята за мъртъв!

— А с мен какво ще стане?

Той направи още една стъпка към нея и двамата почти се докоснаха. Хрътките, следящи зорко господаря си, също се приближиха и взеха да душат шлейфа на роклята й.

За нейна чест Мередит не отстъпи, а остана гордо изправена пред него. Той протегна ръка с намерение да я хване грубо за рамото. В мига, когато пръстите му я докоснаха, усети топлината й. Сърцето му запрепуска и почувства как цял пламва.

— Още не съм решил какво да правя с теб… — Вгледа се в очите й. Бе стъписан от обзелото го силно желание да притежава тази жена. — Как се казваш? — едва чуто промълви той.

— Мередит. — Учудена бе колко трудно името излезе от устата й. При докосването му гърлото й пресъхна. Цялата й кръв сякаш нахлу в мозъка, почувства се обезсилена, замаяна. — Мередит Макалпин.

— Мередит… — повтори той. Необикновено име за необикновена жена. Трябваше да махне ръката си, иначе се боеше, че платът ще затлее под дланта му. Стисна я в юмрук и отстъпи назад. — Дъщерята на Аластър Макалпин?

Когато тя кимна, той рече простичко:

— Добър човек беше. Справедлив и честен. — Докато я изучаваше, умът му работеше трескаво. — Може би ще те използвам като стръв за примамка.

Видя как понечи да протестира, ала следващите му думи я накараха да замълчи.

— От страх, че земите ти му се изплъзват, Гарет Макензи ще направи всичко, за да те върне, обзалагам се.

— Нима намекваш, че на Дезмънд му е било наредено да се ожени за мен само за да разшири владенията на Макензи?

Видя гневните искри в зелените й очи и едва не се разсмя гръмогласно. Значи бе улучил болното място. Като потисна усмивката си, той измърмори:

— Нима се съмняваш?

Видя как лицето й потъмнява от гняв. Господи, какъв нрав! Какво очарователно, решително, изтъкано от страсти създание!

— О, да, Гарет Макензи ще дойде да ме спаси! — обърна се тя към него с горящ поглед. — Ала не за да увеличи земите си. Ще дойде, защото е благородник. Човек на честта. Не е някакъв… варварин.

Сега вече той наистина се разсмя с искрен гърлен смях, от който по гърба й полазиха тръпки.

— Охо, значи варварин?! — Смехът му премина в горчива ирония. — Да, сигурно съм такъв, ако приемем, че Гарет Макензи е благородник.

Наведе се и вдигна кинжала, а после прекоси стаята и събра всички оръжия от стената.

— Ангъс! — извика той. — Холдън!

Приятелите му мигом дотичаха.

— Погрижете се да ги държите далеч от дамата — поръча той, като наблегна на „дамата“.

Ангъс кимна на Мередит.

— Ангъс Гордън, милейди.

Мередит го огледа. Бе с цяла глава по-нисък от господаря си, с буйна къдрава пясъчноруса коса и луничаво лице. В сините му ясни очи бе притаен смях. Тя се ограничи само да му кимне сдържано.

— Холдън Макей — кратко представи Брайс другия си придружител. — От клана Макей, чиито земи се простират на изток.

Мередит отправи поглед към набития мъж. На пръв поглед изглеждаше, сякаш няма врат и главата му е вбита направо в масивните рамене. Ръцете и торсът му бяха здрави и мускулести. Той пое оръжията с лекотата на опитен воин, после се извърна и за пръв път я погледна.

— Милейди — рече и леко сведе глава за поздрав. — Престоят ви в Кинлох Хаус несъмнено ще бъде много интересен.

Мередит потрепна от намека в думите му. Ала най-много я изплашиха очите му. Бяха студени и някак безжизнени, рибешки. Дали бяха огледало на душата му, запита се тя.

— Слезте долу, идвам след малко — подвикна Брайс на приятелите си.

След като двамата мъже излязоха, Джейми продължи да стои на прага и да наблюдава очарован красивата пленница.

— Джейми, какво чакаш? Махай се!

Младежът се изчерви до корените на косите и бързешком излезе навън.

Когато останаха сами, Мередит вдигна глава към похитителя си.

Той усети как желанието у него отново се надига и с усилие на волята се отдръпна назад, далеч от топлината, която се излъчваше от нея.

Умишлено й обърна гръб и тръгна към съседната стая.

— Ще наредя да ти изпратят храна. Слугите ми ще се погрижат да се чувстваш добре. — На прага се обърна й я стрелна с поглед, от който сърцето й замря. — Ако се опиташ да се измъкнеш, не очаквай милост.

— Нима мислиш, че се боя да умра?

Той й отправи ледена усмивка.

— Може би нямам предвид смърт, Мередит Макалпин. Може би съм намислил нещо много по-лошо за дама като теб. Та ти си в ръцете на един варварин!

Думите му я накараха цялата да изтръпне. Готова бе да умре. Ала мисълта да бъде използвана от него като уличница от някоя долна кръчма я докара почти до истерия.

Той подвикна на хрътките и те мигом го последваха.

Когато вратата се затвори, Мередит закрачи напред-назад из стаята. Трябваше да открие друго оръжие, с което да се брани.

С чувство на нарастващо отчаяние претърси всяко кътче наоколо. Не бе от тези, които приемат поражението с примирение. Ала не намереше ли оръжие, то бе сигурно. Когато се обърна, изгубила надежда, към леглото, зърна грубо наметало, захвърлено небрежно в ъгъла на стаята. Под него откри друг кинжал — по-малък, но също така остър. Скри го с треперещи пръсти под роклята си.

Похитителят й не бе си направил труда да я обезоръжи, просто й бе заповядал да пусне кинжала и тя се бе подчинила. Сега вече щеше да я мисли за твърде плаха и нерешителна, за да се осмели да му отправи ново предизвикателство. Дано не я претърсеше повторно.

Приближи се до камината, потънала в мисли. Когато Брайс Кембъл се появеше отново, знаеше какво трябва да направи.