Рут Ланган
Замъкът на варварина (23)

Двадесет и трета глава

Брена, Меган и Ангъс тъкмо започваха закуската си, когато вратата внезапно се отвори. Угриженият вид на Брайс бе отговор на незададените им въпроси.

— Не си я намерил — рече Ангъс.

— Разпитвах къде ли не — въздъхна Брайс.

— Не се тревожи, приятелю. Седни да хапнеш.

— Няма време за губене. Трябва час по-скоро да се срещнем с кралицата.

Двете сестри се спогледаха. Едва сега си дадоха сметка, че Брайс през цялата нощ бе търсил сестра им. Без да губят време в излишни приказки, те се приготвиха да го придружат.

 

 

Мередит с мъка се отърси от съня. Морното й тяло отказваше да се подчини. Ала ето че страховете и злокобните предчувствия отново я връхлетяха.

— Побързай, Мередит — дочу тя гласа на Мери Флеминг. — Имаш посетители.

Като в някакъв унес Мередит се остави в ръцете на прислугата. Облякоха й една от кадифените рокли на кралицата. Сресаха косата й и след миг я отведоха в будоара на кралицата, където тя седеше, заобиколена от четирите си придворни дами.

— Покани гостите да влязат — кимна владетелката към Мери Сетън.

Мередит отправи недоумяващ поглед към вратата. Тя се разтвори и през прага плахо пристъпиха две девойки, здраво уловени за ръце. Очите им сияеха в трепетно очакване.

— Брена!? Меган?! — възкликна Мередит и по страните й се застичаха сълзи на радост. — Но как се озовахте в Единбург?

— Не сме сами — тихо отвърна Брена. Когато сестра й се отдръпна, Мередит зърна високата фигура, изпълнила рамката на вратата и сърцето й спря в гърдите.

— О, Брайс! Това ти ли си?! — За малко щеше да политне към него с разперени ръце, но мигом си припомни къде се намира и сдържа порива си. — Изглеждаш толкова изморен… Не биваше да предприемаш това дълго и опасно пътуване.

— Причината е, че те търсих цяла нощ, лудетино. Мислех, че си мъртва. Въображението ми рисуваше какви ли не страшни картини. — Най-сетне усмивка озари лицето му. Той пристъпи напред и я погали по страната. — Защо си толкова бледа? Какви са тези кръгове под очите ти, Мередит?

— Не мислиш ли, че е време да поздравиш своята кралица, Брайс Кембъл? — прозвуча царственият глас.

Без да се смути, Брайс прекоси стаята, направи дълбок поклон пред Мери Стюарт и поднесе ръката й към устните си. В следващия миг я вдигна на ръце, завъртя я и я целуна по двете бузи, преди да я пусне.

— Ах ти, непрокопсанико! Никой друг не би си позволил подобна дързост! — възкликна Мери Стюарт.

— Съвсем никой ли, Ваше Величество?

Кралицата се изчерви до корените на косите си.

— Какво си чул?

— Носят се слухове — рече Брайс и добави полугласно: — Граф Ботуел. Достоен избраник, Мери. Но бъди предпазлива. Поставяш на карта съдбата на кралството.

Кралицата направи върховно усилие да превъзмогне вълнението си и се обърна към двете красиви девойки.

— Как се казвате, прекрасни мои? Елате да поздравите своята кралица. Защо не си ми разказала досега за тях, Мередит? Сигурно не едно мъжко сърце са съкрушили по пътя си. Добре дошли в Холируд Хаус, момичета.

— А това е моят стар приятел Ангъс Гордън — додаде Брайс.

— Добре дошъл, Ангъс — приветливо го поздрави кралицата. — Хайде, елате — възкликна тя, като хвана Брайс за ръка и ги поведе към масата. — Докато закусваме, надявам се, ще узная причината за изненадващото ви посещение.

След време кралицата отпрати веселата компания, като настоя само Мередит да остане при нея.

— До обяд — обяви тя — никого не мога да приема.

Мередит се бе надявала, че с настъпването на утрото кралицата ще се откаже от поредната си лудория. Замисленото отвличане бе недопустимо. Ами ако тайната се разкриеше? Нима кралицата не осъзнаваше колко неподходяща заместница си е избрала?

Стотици въпроси се тълпяха в главата на Мередит. А тя не знаеше отговорите. Уплахата пред онова, което предстоеше, нарасна още повече, когато слугите донесоха кралската премяна, короната, обсипана с диаманти и рубини и златната огърлица.

— Моля ви, Ваше Величество — за последен път се опита да спре тя своята владетелка. — Нека забравим тази лекомислена прищявка.

— Нищо подобно няма да направя — с решителен поглед улови кралицата ръцете й в своите. — Отдавна мечтая, макар и за кратък миг, да престана да бъда кралица и да се превърна в обикновена жена. Да изпитам онова, за което тъй дълго съм бленувала. Да се почувствам обичана. Благодарение на теб моята мечта ще се превърне в реалност.

— А какво ще стане с нещастниците, пристигнали да получат утеха от своята владетелка? Нима бих посмяла да взимам съдбоносни решения от ваше име?

— Не се бой, Мередит. Днес ще се произнасяш от името на кралицата. Никой няма да оспори думата ти.

— Та това прави задачата ми още по-трудна. Не смятам, че съм достойна да произнасям присъди. Нямам това право…

— Аз ти давам това право! Нима няма да се подчиниш на своята кралица? Коленичи, Мередит. Въпросът е приключен. Аз, Мери Стюарт, кралица на Шотландия, днес ти преотстъпвам името си и печата на кралството. На днешния ден твоята дума ще бъде закон!

Кралицата й помогна да се изправи и когато извърна очи към придворните дами, Мередит забеляза, че по лицата им няма и следа от усмивка. И те като че едва сега осъзнаваха опасната игра, в която бяха въвлечени.

— Върви при сестрите си и при мъжа, който е откраднал сърцето ти. Но никому не доверявай тайната. Когато стане време, измъкни се незабелязано. — Видяла, че Мередит се кани да протестира, тя додаде: — Заповядвам ти да заглушиш опасенията си!

 

 

Служителят пред портите на Холируд Хаус се отправи към събраното отпред множество от празнично облечени мъже и жени. Като разгърна свитъка, той започна да чете имената на ония, които щяха да бъдат приети за аудиенция този ден.

Показали се от един прозорец, Брена и Меган наблюдаваха сцената с жив интерес. Когато Мередит им съобщи, че ще им бъде позволено да присъстват на аудиенциите, те едва не припаднаха. Ако не бяха силните ръце на придружаващите ги, не биха намерили смелост да се движат по коридорите, следвайки достолепния стар благородник, повел процесията към тронната зала.

Озовали се вътре, замряха от възхищение пред тържествената обстановка. По стените бяха окачени гоблени, изобразяващи родословието на великите шотландски крале. Подът бе застлан със скъпи килими, върху които бе изобразен кралският герб. Върху издигнат подиум бе разположен тронът, покрит с пищен ален брокат. Зад трона, малко встрани бяха креслата на кралските съветници.

Молителите бяха в галерията. Брена и Меган се бяха надявали да седнат близо до кралицата, но завариха галерията почти изпълнена вече с хора и бяха принудени да седнат в дъното, а зад тях застанаха изправени Брайс и Ангъс.

Фанфари възвестиха пристигането на кралицата. Брена и Меган се надигнаха на пръсти да зърнат владетелката, но успяха да видят само крайчеца на пурпурната кадифена рокля и скъпоценните камъни, обсипващи короната.

Брайс на свой ред проявяваше слаб интерес към онова, което ставаше наоколо му. В младежките си години се бе нагледал на подобни церемонии. В ума му имаше само една мисъл. Мередит! Съзнанието, че тя е в безопасност в двореца, изпълваше сърцето му с покой. Жалко, че не беше редом с него сега. Ала Мередит бе казала, че я задържат неотложни дела на кралицата. Мислеше си как на следния ден ще постави пред Мери Стюарт въпроса за злодействата и убийствата, приписвани на него. Възнамеряваше да очисти името си, за да поиска от Мередит да го приеме като свое.

 

 

Сърцето на Мередит биеше развълнувано, когато мина по пътеката между редовете и вдигна ръка да поздрави хората, които се покланяха дълбоко пред нея и правеха реверанси. Сега разбираше какво е да си обичана и почитана от всички. Но старата тревога не спираше да я гризе. Нима никой нямаше да се досети, че тя е една самозванка, заела мястото на истинската владетелка? Ала дори лорд Астън, главният съветник на кралицата, бе прочел списъка с делата на съда, без нито веднъж да я погледне право в лицето. Дали можеше да се надява, че денят ще мине без произшествия, без да бъде разкрита?

Когато седна на трона, отправи благосклонна усмивка към насядалите отпред хора.

Лорд Астън започна да чете първата петиция, а през това време Мередит оглеждаше присъстващите. Те бяха отправили изпълнени с преклонение и почит погледи към нея. Гърлото й пресъхна. Какво правеше тук? Всемогъщи боже! Та това не бе някаква глупава игра, замислена, за да може кралицата да изживее една романтична авантюра. За повечето от хората тук въпросът бе на живот и смърт.

Когато лорд Астън свърши речта си, Мередит вече чакаше божият гняв да си изсипе върху нея заради нечуваната й дързост. Вместо това я посрещна само злокобна тишина.

Почувства ръката на Флем на рамото си и гузно се стресна от унеса си. Какво се искаше от нея? Не бе в състояние да мисли. Дори не можеше да си припомни изречените думи.

— Ще обсъдя тази петиция със съветниците си — обяви тя.

Сред множеството се понесе недоволен шепот. Хората бяха дошли тук заради спектакъла, а той им се отказваше.

Втората петиция предполагаше по-лесно разрешение. Молителят искаше земите на съседката си, защото тя ги бе оставила да запустеят.

Мередит зададе и на двамата по няколко въпроса, за да се ориентира в случая. Накрая заключи:

— Додето синът на жената се завърне от битките си с англичаните по границата, разрешавам ти да обработваш земите й. Ала половината от реколтата ще даваш на нея.

— Но защо, Ваше Величество? Трудът си е мой!

— Такова е решението на твоята кралица — отсече Мередит.

По усмивките сред присъстващите личеше, че са доволни от кралската присъда.

Още при първите думи на кралицата Брена и Меган се спогледаха стъписани. Въпреки облеклото и скъпоценностите, гласът бе на Мередит, не можеше да има грешка. Но колкото и да се протягаха, не можеха да видят добре лицето.

Брайс, макар и разсеян, също мигом забеляза, че това не е гласът на Мери. Милостиви боже! Мередит, преоблечена като Мери Стюарт!

По устните му плъзна усмивка. Ето защо тя бе така възбудена тази сутрин. Значи слуховете за Ботуел бяха истина. И Мери отново бе използвала за прищевките си неговата малка лудетина.

Петициите се точеха една след друга. По-сложните Мередит оставяше настрана, за да бъдат решени заедно със съветниците.

Една от просителките бе шивачка, на която благородник не бе заплатил за услугите. На въпроса на Мередит господинът обясни, че се наложило собствените му слуги да преправят дрехите допълнително, тъй като не останал доволен от изработката.

— Ще платиш на тази жена за работата й, както и десет златни суверена допълнително — отсъди Мередит.

— Защо пък десет суверена в повече? — смая се благородникът.

— Ти не си й върнал дрехите, а си ги използвал. Значи си приел, че работата е задоволителна — с нетърпящ възражения тон приключи въпроса Мередит.

Тълпата зашумя одобрително. В този миг Мередит си припомни за един свой дълг.

— Нареждам освен това за кралска шивачка да бъде назначена Роуина. Нека бъде докарана с каляска от земите на Макей в двореца и да й бъдат оказвани всички дължими почести.

Лорд Астън написа нещо на пергамента пред себе си, после се изправи, прокашля се и започна със следващата петиция.

Гласът му отекна в тронната зала:

— Гарет Макензи от граничния район по въпроса за смъртта на Мередит Макалпин.

При тези думи Мередит усети, че дъхът й секва. Хората в галерията се отдръпнаха да направят път на един мъж, който застана пред трона.

Мередит се озова лице в лице с човека, от когото най-много се боеше и когото най-много мразеше на този свят — Гарет Макензи.