Рут Ланган
Замъкът на варварина (5)

Пета глава

— Глупава? Суетна? Нахална? — Кралицата отчетливо изговаряше всяка дума. Мередит, коленичила пред нея, потръпваше, сякаш я удряха с камшик. — Тя твърде много си позволи — надменно отсъди кралицата. — Този път, Брайс, наистина си намерил жена, която ти подхожда по нрав.

— Да — безгрижно отвърна той. Не го притесняваше това, че кралицата продължава да гледа ядосано момичето, коленичило в краката й.

— Бих могла да накарам публично да те набият с пръчки за неуважение към кралската особа.

Мередит сведе глава, боейки се да срещне очите на Нейно Величество.

— Съгласна ли си наказанието да стане тук? — попита Брайс, като с мъка удържаше смеха си. Знаеше, че кралицата е твърде добросърдечна, за да изпълни заканата си. — Или ще я водиш чак в Единбург?

— Подиграваш се на твоята кралица? — ядосано се обърна Мери към Брайс.

— Не. Дори ще изпратя Ангъс да донесе камшик от конюшнята.

Брайс се извърна и понечи да тръгне, но кралицата го хвана за рамото.

— Чакай, много бързаш. Измислих по-добро наказание за тази непочтителна поданица.

Мередит събра цялото си самообладание, за да посрещне онова, което я чакаше. Каквото и наказание да й наложеше кралицата, тя си го заслужаваше. Как бе могла да изрече такива груби думи?

— Изправи се, Мередит Макалпин, и погледни кралицата си, за да узнаеш какви ще са последствията от постъпката ти.

Мередит се надигна с треперещи крака. Погледна Брайс, ала нищо не прочете в непроницаемите му очи.

— Ще ти дам право на избор — заяви кралица Мери. — Публично бичуване или… — Тя прехапа устни, за да скрие усмивката си. — Възможност да позабавляваш своята кралица. Трябва да разкажеш на мен и на придворните ми дами всички подробности за твоята… Твоята среща с този негодник Брайс Кембъл. От първия миг, когато го зърна.

При смайването, изписано по лицето на Мередит, кралицата прихна. Дори Брайс не можа да сдържи смеха си.

— Нима само това искате, Ваше Величество? Обикновен разказ?

— Не обикновен — поправи я кралицата. — Не бива да изпускаш и най-малката подробност. Искам да знам всичко. — Тя се обърна към Брайс. — А ти, негоднико, ни остави насаме поне за час. Това са женски приказки, нали разбираш. Когато тя свърши, слугите ти могат да ни нагостят, преди да се върнем във Фолкланд.

Кралицата плесна с ръце, призовавайки дамите от ловната си свита.

— О, Брайс, ще се забавлявам повече, отколкото с някой поет или музикант. Точно от такова развлечение имах нужда. Животът ми е така скучен, откакто се върнах от веселата Франция.

— Верните ви поданици са щастливи, че могат да ви служат — рече той и повдигна ръката на кралицата до устните си. Преди да излезе, хвърли предупредителен поглед към Мередит. — Внимавай какво говориш в присъствието на Нейно Величество. Следващия път може наистина да пострадаш.

Минути по-късно Мередит се озова заобиколена от пет благородни дами. Те всички се казваха Мери. Младата кралица й представи четирите си най-близки приятелки — Мери Бийтън, Мери Флеминг, Мери Сетън и Мери Ливингстън. Четирите Мери бяха придружавали кралицата от най-ранно детство. И като всички добри приятелки, те си споделяха дори най-интимни тайни.

Докато слугите наливаха чай и поднасяха бисквити, дамите се настаниха около камината. Щом прислугата напусна стаята, кралицата даде знак на Мередит да започне разказа си.

Мередит подробно описа трагичното убийство на баща си и съгласието да се омъжи за Дезмънд Макензи, за да осигури закрила за хората си.

— Онези от нас, които живеят в граничните райони, не могат да подценяват опасността от английските нашествия.

— Любимата ми братовчедка Елизабет Английска — процеди Мери през зъби — ни уверява, че прави всичко възможно, за да защити земята и народа ни. Ала докато ни праща тези си послания, войниците й продължават да плячкосват.

Мередит бе изненадана от избухването на кралицата. Възможно ли бе тя винаги да е така откровена? Не съзнаваше ли, че дори и изречени пред приятели, думите й нямаше да се запазят в тайна? Кралицата повече от всеки друг трябваше внимателно да прикрива мислите си.

— Продължавай с разказа си — нареди Нейно Величество.

— Ти обичаше ли Дезмънд Макензи? — прекъсна я Мери Флеминг.

— Що за глупости, Флем! — сряза я кралицата. — На коя благородничка някога са разрешили да се омъжи по любов?

Стъписана от забележката на кралицата, Мередит открито я погледна. На всички бе известно, че Мери Стюарт и принц Едуард Английски бяха сгодени още от деца. Но неговата смърт я бе освободила от тази обвързаност. Носеха се слухове, че е била доста щастлива с крехкия млад дофин, за когото се бе омъжила на петнайсетгодишна възраст. Ала майка му, Катерина Медичи, с радост се бе отървала от упоритата шотландска кралица, когато дофинът бе починал без време.

— Е, обичаше ли го?

Мередит заби очи във върховете на пантофките си.

— Бяхме приятели като деца.

— С нетърпение ли чакаше да се омъжиш за него? — попита Мери Сетън.

— Ами да споделиш ложето му? — добави Мери Флеминг.

Мередит цяла пламна. На помощ й дойде кралицата.

— Стига сте притеснявали момичето! Оставете я да довърши разказа си.

— С неохота приех да се омъжа за Дезмънд. Едва ли някога бих го обикнала така, както една жена иска да обича мъж. Но знаех, че този съюз ще осигури на хората ми закрила от страна на Макензи. Всичко бих направила за хората си.

— Думи на истинска шотландка — усмихна се кралицата топло на Мередит. Въпреки обидата отпреди малко, тя се възхищаваше на духа на девойката

— Значи бе готова да го вземеш за съпруг, макар да не го обичаше? Беше ли той така красив като Брайс Кембъл?

Мередит почувства, че бузите й пламват още по-силно.

— Беше рус, със светла кожа. Съвсем хлапак още.

— Брайс Кембъл — рече кралицата с одобрителна усмивка — съвсем не е хлапак. Той е истински мъж. — И като видя смущението на Мередит, рече с нетърпелива въздишка: — Хайде, разказвай нататък.

Когато Мередит описа убийството на съпруга си пред олтара и постъпката на брат му Гарет Макензи, дамите ахнаха.

— Нима Гарет не е разбрал, че поставя живота ти в опасност, като не се е подчинил на заповедите на Брайс Кембъл?

— Не бях помислила за това — отвърна Мередит. — Всичко стана много бързо. Когато Гарет изпрати стрелата, видях, че гигантът се носи към мен. Изведнъж се озовах в ръцете му и полетях над главите на хората в катедралата.

— Колко вълнуващо!

— Колко ужасно!

— Колко романтично!

— Ти разплака ли се?

— Не. — Мередит повдигна брадичка, за да надделее над смущението си пред тези така откровени жени. — Не бих доставила удоволствие на Брайс Кембъл, като се разплача.

— О, прекрасно! — плесна с ръце кралица Мери и даде знак на другите да млъкнат. — Това би вбесило мъж като Брайс. А сега ни разправи всичко, което се случи след паметната ти среща с Брайс Кембъл.

— Да… Паметна.

Мередит описа отвличането, трудното пътуване към планините, опитите да убие Брайс в леглото. Докато я слушаше, очите на кралицата блестяха трескаво, сякаш изживяваше всяка случка в съзнанието си.

— Брайс Кембъл е най-силният мъж, когото съм срещала! — с нескрито възхищение в гласа заяви кралицата. — В цяла Шотландия се знае, че малцина са тези, които могат да го надвият в битка или дуел. От много мъже съм чувала, че биха искали Брайс да е техен съюзник на бойното поле. И все пак ти си се осмелила да го нападнеш.

— В собственото му легло — многозначително намигна Мери Флеминг.

— Отчаяно исках да се върна при хората си, Ваше Величество. Нима вие на мое място не бихте сторили същото?

Кралицата кимна.

— Как се озова в спалнята му?

Мередит извърна поглед и от срам не смееше да погледне кралицата в очите.

— Той сам ме затвори там.

Кралицата се обърна към приятелката си Мери Флеминг, която седеше и гледаше мълчаливо.

— Какво ще кажеш, Флем?

— Продължавай, слушаме те — промърмори не много ентусиазирано Мери Флеминг. Изглеждаше някак разсеяна. Докато Мередит продължаваше мъчително да разправя историята на похищението си, Флеминг наблюдаваше кралицата, а сетне си позволи да огледа младата жена до себе си. Внезапно тя възкликна: — Каква забележителна прилика!

— За какво говориш, Флем? — вдигна царствено вежди кралицата.

— Двете с Мередит Макалпин много си приличате. Все едно сте сестри.

Под любопитните погледи на останалите, Мередит отново се изчерви.

Кралицата се изправи, направи няколко крачки, сетне се обърна към другите три дами.

— И вие ли така смятате?

— Но, разбира се — обади се Бийтън. — Косите ви са еднакви.

Трите жени хванаха кичури от косата на Мередит, повдигнаха ги и започнаха да ги разглеждат на светлината.

— Същият цвят като на Ваше Величество. Ако сплетем косата на Мередит и разпуснем вашата, няма да има разлика — заяви Сетън.

Кралица Мери бе очевидно заинтригувана от този неочакван обрат.

— А също така и двете са дребни, с фина конструкция. — Флеминг хвана Мередит за ръка и я заведе в средата на стаята, където останалите я заобиколиха.

Всички се засмяха, но кралицата стоеше някак настрани. По лицето й личеше, че мисли съсредоточено. Внезапно тя се приближи към момичето.

— С какво си облечена? Това венчалната ти рокля ли е?

Мередит кимна. В тона на кралицата имаше едва сдържана възбуда, която я озадачи.

— Нямаш ли други дрехи?

— Нямах време да подбирам тоалети, Ваше Величество. Нали помните, бях похитена пред олтара.

— Значи Брайс и останалите са те виждали само с тази рокля.

Мередит изчака, съзнавайки, че кралицата е намислила нещо.

— Флеминг и Бийтън! Помогнете ми да се съблека.

Дамите се втренчиха в кралицата, без да помръднат.

— Вие, Сетън и Ливингстън, помогнете на Мередит да си свали роклята. Каква чудесна шега ще изиграем — възкликна кралицата и се разпърха наоколо като момиченце.

— Не разбирам…

— С такива игри се забавлявахме във Франция — обясни Мери с оживено лице. — Ще си сменим дрехите, за да видим кой пръв ще открие малката ни измама.

Мередит понечи да поклати отрицателно глава, но кралицата продължи:

— Колко са хората, които истински се вглеждат в околните. Те очакват да те видят в дрехите, които носиш, откакто си пристигнала, и за тях жената на масата, облечена в бяла рокля, ще си ти. А така, както аз пристигнах в този тоалет за лов, ще повярват, че тази, която го носи, е кралицата.

Мередит продължи да поклаща глава, но кралицата махна на останалите.

— Побързайте, Брайс ни даде един час на разположение. Наближава време да се появим на трапезата.

Мередит стоеше безпомощна и замаяна, докато жените, увлечени от плана на кралицата, свалиха роклята и пантофките й и ги замениха с виненочервения кадифен костюм, обшит със скъпоценни камъни. Докато Мери Сетън връзваше връзките на високите обувки, Мери Ливингстън среса косата й в прическа като на кралицата.

В същото време на кралицата облякоха бялата рокля на Мередит и обуха пантофките й. Вдигнатата й високо коса бе разпусната и падна на плавни вълни до кръста.

Когато и двете жени бяха готови, отидоха до огледалото, застанаха една до друга и започнаха да се разглеждат.

— Нещо не е в ред — продума Мери Флеминг.

— Заради очите. Всеки, който види зелените очи на Мередит, ще разбере, че тя не е кралицата.

— Воал? — предложи кралицата.

— Разбира се! — Флеминг свали шапчицата си с воал и я постави върху главата на Мередит.

Тънкият, подобен на паяжина воал закриваше очите и горната част от лицето й.

— Идеално! — Кралицата внимателно огледа момичето до себе си, а после и собственото си отражение. — Не се ли чувстваш царствена в одеждите ми, Мередит?

Младата жена се забави за миг, преди да отвърне:

— Да. Странно чувство изпитвам, като знам, че нося дрехите на кралицата, а тя — моите.

На вратата се почука и всички се извърнаха. Влезе Кара и направи реверанс пред Мередит.

— Господарят Кембъл ви съобщава, че е подготвил угощение за Ваше Величество.

Мередит бе така стъписана от реакцията на слугинята, че леко ахна и отстъпи назад. Дамите наоколо се изкискаха. Кралицата, облечена в бялата венчална рокля, се преви на две от сподавен смях. Горкото момиче, объркано от неочакваната реакция на думите си, се поклони и със сведен поглед напусна стаята.

— Видя ли? — извика кралицата. — Тя изобщо не те погледна. Видя дрехите, кестенявата коса и реши, че говори на кралицата. Елате — повика тя Мередит и другите. — Ще отидем на трапезата на Брайс и ще видим кой пръв ще разкрие малката ни шега. Сетън — внезапно рече тя, — обзалагам се на един златен суверен, че няма да разкрият размяната, преди да сме довършили първото блюдо.

— Добре, Ваше Величество — кротко рече Мери Сетън. — Приемам облога.

— Ваше величество — дискретно пошушна Мери Флеминг, — за да бъде всичко достоверно, трябва да отстъпите на Мередит да върви напред. А също така трябва да забравите буйния си нрав и да се държите както подобава на пленничка.

— Мила Флем, колко си съобразителна! — засмя се кралицата и отстъпи встрани, за да пусне Мередит да застане начело.

 

 

Брайс бе смръщен и замислен, докато се преобличаше в дрехи, подходящи за пред кралицата. Възнамерявал бе този ден да се върне до граничния район и да потърси Гарет Макензи. Щом освободеше земята от този негодник, спокойно можеше да върне Мередит при хората й. И колкото по-скоро станеше това, по-добре. Присъствието й се оказа по-смущаващо, отколкото бе предполагал.

Странно как плановете му постоянно бяха променяни от чужди приумици.

Повика го един слуга и той бързо излезе от стаята.

Жените вече се бяха събрали в голямата зала заедно с хората на Брайс и мъжете от ловната дружинка на кралицата.

Когато Брайс влезе, Мери Флеминг побутна Мередит.

— Ваше Величество сигурно ще ни заведе до масата. Може би нашият домакин ще бъде така добър да ви придружи.

Брайс почтително предложи ръката си и почувства малката длан върху ръкава си. Поведоха веселата групичка към масата и той попита:

— Забавен ли ти се стори разказът на Мередит?

— Изключително — прошепна мнимата кралица до него.

— Дано не сте я шокирали много с твоите приятелки.

— Откъде ти хрумна такова нещо!

Той стисна леко ръката й.

— Не играй на кралица със стария си приятел. Познавам теб и другите Мери по-добре от всеки друг. Вършите и говорите скандални неща, просто за да видите каква реакция ще последва.

Събеседницата му остана мълчалива и той озадачено погледна сведената й глава. От най-ранните дни на познанството им никога не бе сварвал кралицата неспособна да отговори, особено когато биваше критикувана за нещо.

Той приближи устни до ухото й и пошушна:

— Я кажи какво направихте този път.

— Да сме направили нещо? — все така със сведена глава промърмори тя. — Боя се, че не те разбирам.

Кралицата се държеше странно. Брайс я познаваше достатъчно добре, за да се досети, че е намислила нова шега.

— Хайде — подкани я той и поспря, докато останалите ги настигнат. — Кажи ми, защото, така или иначе, скоро ще разкрия играта ти.

— Няма никаква игра. Просто съм прегладняла.

Брайс се отказа да настоява повече за момента и й се усмихна.

— Тогава ще се насладиш на угощение, достойно за кралската ти особа.

Той задържа стола й начело на масата и се разположи от дясната й страна. Както винаги четирите Мери се скупчиха около владетелката си, а помежду тях насядаха мъже от ловната свита. Брайс забеляза, че Мередит бе настанена на отсрещния край на масата помежду Ангъс Гордън и Джейми Макдоналд; макар лицето й да бе извърнато встрани, по устните й играеше усмивка. Странно. До този момент не я бе виждал с друго изражение, освен с презрителна гримаса.

Кристалните чаши бяха напълнени, Брайс повдигна своята и възкликна:

— За Мери, кралица на шотландците!

— За Мери! — като ехо се обадиха всички присъстващи, преди да допрат чаши до устните си.

Начело на масата виновницата за тяхната наздравица само леко кимна и отпи.

В последвалата тишина се обади младата дама в далечния край на трапезата:

— Когато си тръгнете, ще ме вземете ли със себе си… Ваше Величество?

Всички ахнаха, смаяни от дързостта на пленницата. Ангъс постави ръка на рамото й, сякаш за да я предупреди, но тя го отблъсна с рязко движение, като че никой дотогава не бе посмявал да я докосне по такъв начин.

Брайс забеляза как кралицата до него леко кима с глава. Цял пламна от гняв при този прям опит на Мередит да избяга от Кинлох Хаус с благословията на кралицата. Щом гостите си тръгнеха, сурово щеше да се разправи с нея. А засега щеше да въздържи яда си и да подходи по-дипломатично.

— Не е редно да се обръщаш към кралицата, освен ако тя сама не те е попитала за нещо.

— Мога ли да говоря, Ваше Величество? — долетя дръзкият отговор от другия край.

Ангъс отново се опита да я укроти, но тя не му обърна никакво внимание и понечи да продължи.

— Не. Сега ще ядем — с предупредителен жест възпря думите й Брайс.

При този сигнал слугите закръжиха около гостите, предлагайки подноси с вдигащо пара месо от елен, заек, гъска, фазан и яребици. Поднасяха се хлябове, току-що извадени от пещта, както и горещи пудинги.

Жената в бялата рокля отново се провикна от далечния край на трапезата:

— Прекрасна храна, милорд!

Брайс присви очи. Нима Мередит бе решила да отнеме думата на всички? Може би се надяваше да привлече вниманието към себе си, за да си спечели закрилата на кралицата.

— Някои говорят, че планинците живеят като крале, додето повечето хора от низините гладуват. — Всички погледи се насочиха към жената в бяло, която седеше до Ангъс. С широка и невинна усмивка тя добави: — Не е ли истина, Ваше Величество?

Брайс чу приглушеното възклицание до себе си.

— Да — раздаде се гласът, после с неумел френски акцент добави: — Говори се, че мнозина мечтаят за богатствата на планинските лордове. Ти как мислиш… Мередит?

Брайс внимателно огледа съседката си, облечена във виненочервена кадифена рокля. Роклята и косата бяха тези на кралицата, но гласът, макар и подобен, не бе нейният! С Мери бяха приятели твърде отдавна. Бе я чувал и сърдита, и щастлива, и болна, и в отлично здраве. Навсякъде би разпознал гласа й.

Постара се да огледа лицето й под воала. Защо ли изобщо кралицата носеше шапка с воал на угощението? В ъгълчето на устните му се появи бегла усмивка. За да се скрие под него? Усмивката му стана по-широка.

— Помниш ли как някога ходехме на езда в Париж с теб и дофина? — попита той.

Сътрапезничката му внезапно притихна.

— Не е възможно да си забравила. Устройвахме си надбягвания. Веднъж се бяхме обзаложили на сто златни суверена.

Съседката му продължаваше да мълчи.

— За твое нещастие аз спечелих с няколко метра преднина.

От отсрещния край на трапезата проехтя гневен отговор:

— Как смееш, Брайс Кембъл! Аз спечелих това надбягване! И облогът бе петстотин златни суверена. Додето ме настигнеш, вече бях предала жребеца си на коняря и се бях оттеглила в покоите си. Тогава заплаши, че ще изпратиш коня си в кланицата, задето се е спънал и е изгубил състезанието.

Всички на масата млъкнаха стъписано. Брайс отметна глава назад и гръмогласно се разсмя.

— А откъде моята пленница Мередит Макалпин знае тези неща?

Насреща му кралицата се изправи и окончателно смая присъстващите, които до този момент още не бяха схванали шегата.

— Разбра още от самото начало, така ли?

— Не, Ваше Величество — отвърна Брайс, като изтри сълзите, бликнали от смеха. — Не и докато не чух тази лоша имитация на френски акцент от съседката си.

— Значи Мередит провали шегата!

— Издаде я дързостта на тази, която уж е моя пленница. Имате подчертано кралско излъчване, мадам. А това е една черта, която не ви позволява да се слеете с тълпата. На колко се бяхте обзаложили за тази лудория?

— Само на един златен суверен — широко се усмихна насреща му кралицата. — Но си струваше да загубя облога със Сетън, за да те поставя на мястото ти, Брайс Кембъл. — Тя огледа останалите си сътрапезници. — И нека никой на тази маса не си въобразява, че който и да е планински лорд може да победи своята кралица в надбягване. Да го повторим ли отново, Брайс?

— Може би друг път, Ваше Величество.

Докато останалите се превиваха от смях пред този маскарад, устроен от кралицата, Брайс се обърна към Мередит. Тихо, за да не го чуят останалите, той й пошепна:

— Браво на теб! За няколко мига все пак успя да ме измамиш.

Мередит само се усмихна. Защо ли думите на Брайс й доставиха такова удоволствие? Той си оставаше все същият варварин, който я бе пленил и я бе задържал против волята й в планините.

Но така ли бе всъщност? Мередит се замисли за изключителната вярност на хората му, така неочаквана към човек с подобна репутация. А и библиотеката му, пълна с книги и документи… Нима тя не говореше за образован човек? Отгоре на всичко и приятелството му с кралицата?

Толкова много въпроси. И все пак, след като кралицата си тръгнеше, тя щеше да остане тук по принуда и може би щеше да узнае отговорите.

Мередит хвърли поглед към кралицата, която приемаше поздравления за последната си шега. Нима самата кралица не бе повдигнала въпроса за бъдещата й съдба? Може би все още можеше да я убеди да я вземе със себе си? По този начин поне щеше да се освободи от Брайс Кембъл. Та нали това беше искреното й желание.

Отсреща на масата Джейми Макдоналд седеше като прикован към стола си редом със самата кралица. И току-що бе имал честта да стане свидетел на една от прословутите й шеги. Би ли могъл животът да му предложи нещо по-прекрасно?