Вики Люис Томпсън
Порив (8)

Осма глава

Дан изведнъж заговори по-меко, сякаш до него имаше бомба, готова всеки миг да избухне.

— Какво се опитваш да направиш, Ейприл?

— Да внеса малко красота на площада на Бунвил. — Тя едва сдържаше сълзите си. Щеше да го убеди, че скулптурата е добра идея, но това нямаше да стане, ако се разхлипа на рамото му.

— Прекалено семпъл отговор и ти го знаеш. Как е възможно да си представяш подобно нещо, пресъздадено в триметров вариант в центъра на Бунвил? Хенри Гудпасчър си представя някой герой на кон.

— Не съм обещавала подобно нещо на Хенри.

— Но така и не му спомена какво точно имаш предвид, нали?

— Нямаше да се отнесат добре към мъглявото ми описание. Те просто трябва да видят какво си представям, нещо такова.

— А когато го видят, ще поставят запор на проекта ти, преди още да е започнал.

— Няма. Бас държа, че Ем Джи Тъкър ще хареса скулптурата, на мен ми харесва, а ще убедя и Бил. Това означава трима от общо шест. Така че ако ти… — Тя не довърши изречението. Съдейки по изражението на лицето му, той знаеше за какво намеква тя.

— Аз съм решаващият глас.

— Да, искам да ти обясня какво съм…

— Недей. Мисля, че нещата ми се изясниха. Ти хареса тази скулптура на прозореца на галерията, защото знаеше, че точно такъв тип искаш и без каквито и да било приказки искаш да получиш одобрението ми. А това ще ти даде смелост да убедиш и Ем Джи, и Бил да те подкрепят, нали така?

— Мислех, че ще се съгласиш, че скулптурата е красива, Дан. Толкова грация има в нея, въображение, та тя е уникална…

— Да, точно това е думата — уникална.

— Ами какво ще кажеш за скандинавското си обзавеждане? — продължи тя и размаха ръце. — Според мен би трябвало нещо такова да ти хареса, като имам предвид какви мебели си избрал за дома си.

— Чакай малко. Не съм казал, че не е подходяща, или че няма да я одобря за тази стая. Може и да е подходяща. Само че ние с теб говорим за градския площад, не за моя апартамент.

— Да, а всяко нещо трябва да бъде с времето и мястото си. — Ейприл го погледна ядно. — Защо ли ми се струва, че това съм го чувала преди? Ако трябва да сме точни, преди осем години.

— По дяволите, Ейприл! — Той пристъпи към нея и я стисна за раменете. — Нарочно ли не искаш да проявиш и капка здрав разум? Защо трябва винаги да правиш всичко наопаки?

Тя възкликна, изненадана от резкия му агресивен тон и стегнатите пръсти на раменете си. Преди години той просто щеше да замълчи и да се направи на обиден, но ето че сега я предизвикваше, както физически, така и като отношение. В сините му очи горяха гняв и страст.

Ейприл потисна влечението си към това съчетание. Беше решена да не отстъпва.

— Може и да правя нещата наопаки, защото това е единственият начин да не мухлясам.

— Тогава, какво, по дяволите, правиш още в Бунвил? Думите ти нямат смисъл. Щом най-голямото ти притеснение е да не мухлясаш, не мога да разбера защо си избрала да живееш в консервативно градче в средния Запад, където е най-вероятно да ти се случи тъкмо това, от което се страхуваш.

— Може би защото е част от предизвикателството. — Сърцето й биеше така, сякаш бе тичала по стълбите. Искаше й се да спечели този спор, но освен това искаше да вкуси устните му. Той бе толкова близо до нея, че усети мириса на кожата му, примесен с мускусния аромат на възбуда.

— И като си спомня прочувствените ти думи, че по сърце си оставаш момиче от малък градец.

— Точно така е, нима не виждаш?

— Не, не виждам. — За секунда погледът му се спусна към устните й и се спря там. След това поклати нетърпеливо глава и отново се вгледа в очите й. — Обясни ми тогава.

Ейприл си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— В малките градчета има топлота, те са уютни за живеене. Но пък рискуваш да попаднеш в истински застой. Само че аз мога да се справя с този проблем.

— С помощта на тази скулптура ли?

— Именно.

Той я погледна разочарован.

— Търсиш си белята.

— Може и да е така.

Той стисна раменете й по-силно.

— Мисля, че ти самата си истинска беля.

Тялото й тръпнеше от желание за него, но тя вирна предизвикателно брадичка.

— Какво смяташ да направиш, Дан?

Гласът му прозвуча приглушено.

— Точно сега ли? — Той плъзна длан зад тила й. — Това, което исках да направя, когато влязохме в апартамента.

Тя се разтрепери, когато устните му се приближиха, а когато срещнаха нейните, простена тихо. Той я целуна силно и страстно, заличавайки и своя, и нейния гняв, замествайки го с неутолима жажда.

Най-сетне вдигна глава и заговори.

— Ще… С всичко това ще се справим по-късно.

Замаяна от властната му целувка, тя кимна.

— Ела тук. — Поведе я към канапето и я привлече върху себе си. Бавно проследи с пръсти трапчинката на гърлото й и стигна чак до най-горното копче на блузата. — Съблечи се, Ейприл.

Тя го погледна и разбра, че не биваше да идва тук, за да остане. Но не можеше да забрави току-така изминалата нощ. Искаше още, независимо от това, че не беше разумно и че копнееше за докосванията му.

— Добре.

На следобедната светлина тя се взря в лицето, което се бе надвесило над нея в онези незабравими страстни мигове. Сянката на едва наболата му брада започваше да личи по челюстта и над горната устна, както и в трапчинката на брадата. Обзе я възбуда, щом си помисли, че ще се любят тук, на дневна светлина в тази съвършено чисто и подредена стая.

Дан се отпусна на канапето и подпря едната си ръка на възглавниците. Не я докосваше, но в сините му очи гореше нетърпение.

Тя кръстоса крака и започна да плъзга чорапите надолу с тихо шумолене. В нея се събираше желание да го докосва, което изместваше всяка разумна мисъл и я вдъхновяваше да го подразни, да го изкуши, за да разпръсне съвършенството тук и да го замести с диво желание.

Дан не можеше да откъсне поглед от мястото, където полата й бе оголила коляното и малка част от гладкото бедро. Ейприл повдигна още малко полата. Съвсем бавно и целенасочено разкопча първото копче на блузата си. Той преглътна и тя се премести към следващото.

— Добре ли се справям? — прошепна тя и разкопча още едно копче.

— Няма начин да сбъркаш.

Когато всички копчета бяха разкопчани, тя смъкна блузата от раменете си и изви ръце назад, за да разкопчае сутиена. Остави го да падне сам и щом погледът му попадна на голите й гърди, лицето му се сви от желание. Той простена и се протегна към нея, за да притисне лице към гърдите й.

Тя притисна главата му към себе си, докато той лекичко захапваше и смучеше горещата й плът.

— Все още не съм… свършила — каза задъхано тя.

Той притисна гърба й към меките възглавници.

— Пет пари не давам. — Усети горещия му дъх върху гърдите си. — Искам те сега.

Тя се изви към настойчивите му устни, които подклаждаха огъня в нея. Плъзна ръце по бедрото й и напипа ръба на бикините. С нейна помощ ги задърпа и смъкна, за да ги захвърли някъде на пода.

Отмести полата й настрани и притисна дланта си към нея.

В отговор тя само простена. Колко бе прекрасно да усещаш такава възбуда, да желаеш някого толкова много, без капчица срам. Тя повдигна бедра към него и го помоли да я люби.

Сякаш в просъница й се стори, че има още нещо, преди желанието й да се сбъдне, но той вече се бе погрижил за всичко. Когато се пресегна към панталоните си, тя усети, макар и заслепена от страст, че този път той няма да помисли за всичко. Може би за пръв път в живота си той бе забравил за разума, точно както едно време й се искаше. Дали това беше добре?

— Дан, почакай.

— Няма.

— Сложи си нещо първо. Нали не искаш да…

Гърдите му се надигаха, докато се опитваше да си поеме дъх, за да заговори.

— Напротив. Работата е там, че ти не искаш.

— Ние не искаме.

— Грешиш. — Целуна я с някаква дива страст и скочи. — Но нали съм си добричък. Връщам се веднага.

Когато се обърна, част от омаята си отиде. Вече знаеше, че е късно да съжалява. Когато той навлезе в нея, отново беше под контрол и започна да се движи умело и бавно, докато я издигна до неподозирани висини. Изчака да настъпи първо нейният момент на удовлетворение и щом чу виковете й, се остави на своето удоволствие.

Двамата лежаха отпуснати на канапето, облени от светлина.

— Сега да вървим да си легнем — прошепна Дан на ухото й. — Трябва да поспим.

— Май да. — Тя помръдна леко под него. — Дан, извинявай, че не те оставих да се насладиш напълно на… на… — Тя не знаеше какво да каже, докато търсеше правилната дума.

— На мен би беше приятно.

— Да, но…

— Постъпи правилно, Ейприл. В един момент на лудост ми се прииска да забременееш. Беше глупаво.

Тя потръпна.

— Наистина ли? — Мисълта, че може да забременее с детето на Дан, изпълни сърцето й.

— Да. Докато се карахме заради скулптурата, се уплаших, че може да решиш отново да ме напуснеш. Това беше един глупав и отчаян начин да те задържа.

— Значи не си бил загубил ума си съвсем. Знаел си какво вършиш.

— Да. Само че никога не съм изпитвал толкова див и необуздан порив през живота си, честна дума.

Тя му се усмихна.

— Порив ли?

— Да. — Той също й се усмихна.

— Може би скулптурата има някакъв ефект.

— Може би. Или пък онзи шантав пръстен. Има нещо, което ми влияе.

— И на мен така ми се струва, Дан. — Тя се поколеба дали да му каже колко много я е развълнувал поривът му да я дари с дете. — А какво те накара да решиш, че едно дете ще промени нещата между нас? Все пак живеем в осемдесетте, нали така?

— Струва ми се, че това се нарича инстинкт. Не съм ли прав?

— Да, и затова няма да позволим подобно нещо да се случи. Ако решиш да… да останем заедно по един или друг начин, не бива нищо да влияе на решението ни, освен ние самите.

— Права си. Затова трябва да разрешим въпроса със скулптурата и да не се занимаваме повече с него.

— Скулптурата! А пък аз забравих да те попитам дали имаш някакви интересни обаждания на телефонния секретар.

— Само едно от Ерика Йоргенсън, която те моли да й се обадиш възможно по-скоро — отвърна небрежно той.

— Какво! Трябваше да ми кажеш по-рано. — Ейприл се надигна и принуди Дан да се претърколи настрани, след което се озова на пода с шумно тупване.

— Ей!

— Ау, много се извинявам. — Тя надникна към него. — Добре ли си?

— Струва ми се, че току-що ми видяха сметката и то заради някаква си скулптура.

— Много смешно. — Тя разроши косата му, вдигна захвърлената блуза и го прескочи. — Къде е телефонният ти секретар?

— В спалнята — отвърна той. — Все направо по коридора. Върху нощното шкафче, с едно извадено чекмедже. Един господин много бързаше, а доколкото си спомням и дамата също се беше разбързала. Спомняш ли си?

— Ами да.

— Ами да, разбира се. Да не би да предпочиташе първо да се обадиш?

— Не ставай глупав. Защо не сипеш по малко вино, докато съм на телефона?

Той не откъсна поглед от нея, докато тя излизаше и закопчаваше блузата си.

— Надявам се да не съм съвсем оглупял — каза си тихо той.

 

 

Ерика много се зарадва, когато Ейприл се обади и двете жени се разбраха да се срещнат в апартамента на Дан. След като поговори с Дан, Ейприл се уточни с нея за десет сутринта, за да имат възможност да се видят, докато той е на работа. Ейприл бе доволна, че има шанс да поговори с жената насаме, след като знаеше, че Дан изобщо не е възхитен от проекта.

Не можеше да отрече, обаче, че той се старае да направи компромис. Въпреки че мнението му си остана същото, той се съгласи да не пречи на опитите на Ейприл да спечели на своя страна останалите членове от борда. Щеше да запази мълчание, като нито показва одобрение, нито неодобрение с модернистичното творение, така че тя да получи мнението на останалите четирима, както и на градчето като цяло.

Това щеше да стане, в случай, че Ерика приемеше определената комисионна, а Ейприл доста се съмняваше, че ще приеме, защото знаеше колко малко пари са й отпуснали от борда. Запази резервите си за себе си и двамата с Дан се насладиха на първата си закуска заедно и откриха, че е истинска прелест да се боричкат в леглото, след като са се наспали добре.

След това Дан потегли на работа, закъснял за пръв път, откакто бе постъпил на работа, а Ейприл започна да се подготвя за посещението на Ерика, като направи кафе и подреди в една чиния от шоколадовите бисквити, които откри в един от шкафовете на Дан. Каза си, че не си е у дома и няма защо да се престарава. А и ако за Ерика Йоргенсън можеше да се съди по творбата й, едно кафе и няколко сладки нямаше да я размекнат дотолкова, че да приеме да свърши работа за дребна сума. Въпреки всичко, Ейприл се надяваше жената да се окаже точно каквато скулптурата й подсказваше, че може да бъде.

Не остана разочарована. Ерика пристигна, обгърната от богата пурпурна роба, главата й увенчана с руса грива на странни букли над пищното тяло. Според Ейприл тя бе поне метър и осемдесет.

— Аз съм Ерика Йоргенсън — представи се веднага тя, когато Ейприл отвори вратата. След това влезе в апартамента, без да чака специална покана.

Ейприл усети, че устата й е отворена и я затвори, преди да се обърне и на свой ред да поздрави посетителката. Ерика бе отметнала назад пурпурната пелерина и бе застанала с ръце на ханша, разкрачена, докато оглеждаше скулптурата, оставена по средата на масичката. Едва сега, макар и доста късно, Ейприл се сети, че не биваше да поставя сладките и кафето на същата масичка. Скулптурата си имаше нужда от свое собствено кътче.

— Ще ти направя пиедестал — каза Ерика, разкопча пелерината и я метна на канапето. — Така няма да стане. — Под пелерината бе облечена със скъп на пръв поглед гащеризон в снежнобяло, пристегнат на талията с дебел златен синджир.

— Скулптурата няма да остане в тази стая — каза Ейприл и веднага се опита да си представи как ли тази модернистична творба ще се вмести във викторианската й ферма. Но нали само по този начин можеш да стреснеш хората, като им покажеш нещо нетипично, нещо ново и свежо. — Ще я занеса в Бунвил.

— Къде? — Ерика впи сивите си очи в Ейприл, сякаш я виждаше за пръв път.

— Бунвил, Илинойс. Едно наистина малко градче, затова не се учудвам, че не си била там.

— Значи да разбирам, че живееш в Бунвил.

— Именно.

— Малките градчета имат известно очарование. С какво се занимаваш там?

Ейприл разбра, че Ерика е свикнала да преценява всичко, затова се усмихна на себе си и отговори.

— Имам ферма за пилета и зеленчуци, която се казва „Птички и пчелички“. — Какво ли щеше да каже Ерика, ако Ейприл й кажеше, че е купила скулптурата, за да въздейства на кокошките да снасят повече? Може би скулпторката щеше да си грабне творбата и да избяга.

За искрена изненада на Ейприл, Ерика се закиска и я погледна с топлота.

— Готино име.

— Фермата ми не е голяма, но аз си я обичам.

— Много добре те разбирам.

— Наистина ли?

— Да. Много пъти съм си мислила да се преместя да живея в провинцията. Тишината и спокойствието ще се отразят като истински балсам на работата ми, но пък ще ми се види нанагорно, ако трябва да си продавам произведенията в Бунвил, Илинойс. Затова съм тук, в големия град.

Ейприл използва възможността, за да направи реклама на Бунвил.

— Според мен ще ти бъде приятно да прекараш известно време в провинцията, Ерика… ще промениш обстановката. Седни, заповядай, ще ти разкажа за плановете си. Искаш ли кафе?

— Обикновено или без кофеин?

— Обикновено. — Ейприл бе намерила и двата вида в шкафа и избра силното, защото прецени, че космополитно същество като Ерика едва ли ще си играе с нещо друго.

— Тогава ще ти откажа. — Жената се настани на канапето, сякаш бе нейна собственост. — Не мога да си позволя да ми треперят ръцете, защото имам работа за вършене.

— Разбира се.

За да запази известно разстояние, Ейприл се настани на един стол срещу канапето. След отговора на Ерика за кафето, тя дори не спомена сладките и си пожела да има начин да изчезнат като с магическа пръчица. Плодове и някакво сирене щяха да са много подходящи, или дори чаша Перие.

За ужас на Ейприл, Ерика погледна право към шоколадовите бисквити, разположени до творбата й.

— А това изглежда просто неустоимо.

— Права си. Не трябваше да ги нося.

— Напротив. Ето че диетата ми отново отиде на кино. — Ерика си взе една бисквитка и я захапа с истинска наслада. Ейприл се втренчи в нея.

— Недей да седиш така, защото ме караш да се чувствам виновна. И ти трябва да си вземеш от тях.

Ейприл се усмихна широко.

— Искаш ли малко мляко?

— Да, моля.

След няколко минути и двете дъвчеха, а Ерика преглъщаше бисквитите с мляко.

— Сега вече няма преструвки — заяви Ерика и посегна за трети път към чинията. — Май е време да ти кажа истинското си име, казвам се Бърта Крабапъл.

Ейприл се задави с млякото.

— Моля те, Ейприл, да не разпространяваш това име.

— Но ти приличаш на истинска шведка.

— И аз така мисля. Може би в някой друг живот съм била шведка. Все си мисля дали да не си сменя името официално, но така и не стигам до това, затова от време на време някой като Ролф Андерсън, собственикът на галерията се изпуска и ми казва Бърта. Исках да го знаеш, ако ще работим заедно.

— Но ти дори не знаеш какво искам от теб.

— Не знам, наистина, но вкусът ти ми харесва. — Ерика почука с пръст по скулптурата. — А също и решителността ти. Ролф ми каза, че си се втурнала в галерията и си купила работата ми за по-малко от пет минути.

— Ами аз…

— Не ми обяснявай. Не искам да ми съсипваш фантазията. Обичам да си мисля, че хората са запленени от творбите ми.

— Но аз наистина бях запленена.

— Така, кажи ми сега, какво искаш да направя за теб?

Ейприл й описа проекта за градския площад, а след това описа подробно и беседката като контрапункт на скулптурата, която Ерика щеше да създаде, нещо подобно на творбата пред тях.

Ерика кимаше, с отнесено изражение.

— Да внесем съвременното изкуство сред пустошта. Харесва ми. — След това погледна Ейприл. — Честно казано изненадана съм, че фермата ти е толкова преуспяваща, че можеш да си позволиш да направиш такъв щедър подарък на града. Сигурно имате страхотни пилета в Бунвил.

— О, не, това не са мои пари. Една мила възрастна госпожа почина и остави приходите от имението си като наследство на целия град. Това е източникът на средствата.

Част от ентусиазма на Ерика се изличи от лицето й.

— Ясно. И за колко пари говорим?

Ейприл се поколеба. Сумата, която се готвеше да спомене, сякаш се бе свила в ума й до смехотворни размери. Най-сетне тя събра достатъчно кураж и изрече цифрата на глас.

Ерика, разбира се, се изсмя. След това стана и взе пелерината.

— Сладките бяха чудесни и с удоволствие ще ти направя пиедестал за тази творба. — Тя посочи скулптурата. — Но що се отнася за градския площад, мисля, че просто взаимно си губим времето.