Вики Люис Томпсън
Порив (11)

Единадесета глава

Ейприл стисна вратата на колата, за да има по-добра опора.

— Защо ми го казваш тук? Защо сега?

— Може да решиш друго и да оттеглиш поканата. Ако си си мислела, че да си лягаш с мен ще бъде просто едно необвързващо приключение, просто си сбъркала.

— Дан, ти може и да си сигурен в чувствата си, но аз не съм. Ами ако те нараня отново? Ами ако…

— Прекалено късно е, Ейприл. Ако те загубя отново, ще бъде истинска агония, но пък аз нямам никакво намерение да те губя. Когато тази сутрин влезе в кафенето, реших, че каквото и да се случи със скулптурата, то няма да ни попречи да сме заедно. За известно време може и да се окаже проблем, като днес. Мислех си, че си ми ядосана, сърдита и известно време няма да искаш да имаш нищо общо с мен.

Тя отклони поглед. Това, че му бе отправила предложението си след случилото се в кафенето, й разкри достатъчно за това, какво изпитва към него. Погледна силните му ръце, стиснали волана. Каквото и да се случеше, тя искаше Дан да я докосва отново, да я люби отново.

— Може би в този момент просто не съм достатъчно силна, за да отстоявам принципите си. — Тя го погледна в очите. — Или всичко е заради този шантав смарагд.

— Носиш го, значи.

— По цяла нощ? Да.

— Скоро може и да стана вярващ. — Той бавно погали безименния й пръст и гласът му стана дрезгав. — Защо не се прибереш, а аз ще дойда след малко.

— Пак ли Хенри и Мейбъл?

Той поклати глава.

— Ем Джи. Иска да говори с мен за нещо.

Ейприл изви ръка, за да хване неговата.

— Не се застоявай.

— Няма, разбира се. А ти карай внимателно.

— Добре. — Тя стисна ръката му още веднъж и забърза към пикапа си. Той я обичаше. Въпреки че го бе усетила преди, признанието му я разтърси. Той имаше смелост да изрече тези думи на глас, докато тя дори не смееше да си ги помисли.

Два пъти през живота си бе изричала думи на любов към мъж. Първия път бяха за Дан, подтикнати от една момичешка мечта, която по-късно се разпадна. Втория път бяха предопределени за Джими, но се оказа, че става въпрос за увлечение, причинено от разочарованието с Дан. Ейприл се зачуди дали неизречените чувства, които я владееха сега бяха истински. Искаше да е сигурна, преди да изрече толкова значими думи.

Вътре в пикапа беше студено и тя пусна парното. По предното стъкло пръскаше дъжд, докато тя пътуваше по междуселския път с две платна и се отдалечаваше от града. Развълнувана и разтреперана тя започна да мечтае за следващите им няколко часа заедно. Лошото време щеше да се погрижи за гостите и клиентите. Ако имаше малко късмет, щяха да се насладят на една спокойна нощ. Само за тях двамата.

 

 

Когато чу, че по алеята се приближава кола, вече бе подготвила обстановката. Той й бе признал, че я обича, но тя искаше още. Искаше й се той да обикне и този рай тук, в провинцията. Бе расъл в също такава къща, а тя само трябваше да пробуди сладките спомени, защото инстинктът й подсказваше, че Дан все още не се е превърнал в заклет гражданин.

Вече валеше силно и тя си сложи ботуши, жълт дъждобран и шапка, преди да изтича да му отвори вратата. Много отдавна хамбарът бе използван да приюти няколко крави и един кон, но добитъкът бе продаден преди години и напоследък хамбарът се използваше като склад. Ейприл смяташе някой ден да го боядиса в най-различни цветове.

Щом я видя, той понечи да слезе от колата, но тя му махна и зашляпа през дъжда към хамбара. Той караше зад нея, но все пак слезе, когато тя се опита да се пребори сама с тежките плъзгащи се врати.

— Мога и сама да се справя. Ще станеш вир-вода — запротестира тя, когато видя, че е до нея.

Той й се усмихна и посегна към вратата.

— Което означава, че ще трябва да си сваля дрехите, за да се изсушат.

— Аз пък не бях помислила за това.

— Очевидно. Затова си с дъждобран.

Ейприл се разсмя и двамата заедно забутаха вратата. Тя влезе в сумрачната постройка, а Дан се върна в колата и я вкара. Имаше достатъчно място за хондата.

— Видях на портата надпис „Яйца няма“ — каза Дан, докато излизаше от колата и крачеше към нея. — Това значи ли, че и за мен няма да има?

— Ти да не би да вярваш на всичко, което прочетеш?

— Ах, каква мошеничка. — Той се усмихна и докосна мократа й буза с длан. — Чудех се дали някои от клиентите ти биха излезли в такова време.

— Не биха рискували. — Тя извъртя лице и го целуна по дланта.

— Наистина не биха — отвърна с усмивка той. Обрамчи лицето й с ръце и го повдигна към своето. — Приличаш на рекламата на Мортън. Много ми харесва тази шапка за дъжд.

— И на теб щеше да ти свърши доста добра работа — отвърна тя и посегна да избърше капка дъжд от бузата му. — Косата ти е мокра.

— Пет пари не давам. Толкова отдавна не ме мокрило. — Той й се усмихна с обич. — Знаеш ли, харесва ми миризмата на този стар хамбар. Напомня ми за един дъждовен следобед, много отдавна, горе-долу по това време на годината. Две деца ги хванал проливен дъжд и те дотичали тук на сушина. Сгушили се заедно, за да им е топло. А след това… Помниш ли?

— Учудена съм, че ти си спомняш — отвърна Ейприл, гласът й приглушен като капките, които ромоляха по покрива на стария хамбар. — Мислех си, че само момичетата помнят първата си целувка.

Той плъзна ръка под влажната й коса и я погали.

— Когато става въпрос за теб, паметта ми е като на слон. — Той нежно я привлече с едната си ръка, а с другата свали шапката. — Заради едно време — прошепна той, наведе главата й назад и покри устните й със своите.

Доловил тихия, едва чут стон, той повдигна глава и се вгледа в очите й. Гладът в тях го остави без дъх. Пусна шапката на пода, пое я на ръце както беше в тежкия дъждобран и я целуна силно. Тя бе готова за него, устните и изпълнени с очакване, жадни да поемат езика му.

Вкусът й го възпламени след дългите нощи без нея. Веднага усети примитивната тръпка на възбудата във вените си и се опита да се пребори с металните закопчалки на дъждобрана.

Най-сетне дрехата се отвори и той усети топлината и мекотата й. Прегърна я силно и отри долната част на тялото си в нейното, с надеждата поне малко да се освободи от пулсиращата топлина, събудена от една-единствена целувка. Трябваше да я люби, трябваше да потъне в нея, дълбоко в нея. Но не тук. Не можеха да си позволят да се отпуснат на едно одеяло в такъв студен ден. Не и сега.

Отдръпна се от устните й с нежелание и закопча дъждобрана.

— Ела — каза той и я поведе към вратата. — Този хамбар е страхотно място за деца, но ние отдавна вече не сме деца. Искам да те заведа в леглото.

Изтичаха под дъжда, преплели ръце, като заобикаляха локвите. На верандата Ейприл си събу ботушите, свали дъждобрана и посъветва Дан също да събуе калните си обувки.

— Останалото ще го изсушим вътре — каза тя, преметна дъждобрана на люлката и отвори вратата.

Дан я последва в топлия хол и му се стори, че си влиза у дома. Огънят в камината бе прокудил сумрака на дъждовния ден и бе превърнал къщата в уютно убежище. Спомняше си мебелите още от времето, когато излизаха заедно. Много пъти бе седял на обсипаните с цветен мотив възглавници на канапето, за да поговори с майка й и баща й, докато Ейприл се приготвяше да отидат на кино, или на танци в училище.

Последния път, когато седеше тук, беше облечен във фрак и се чувстваше като зрял мъж, след като бе прекарал две години в Блекбърн. И тогава Ейприл заслиза по стълбите, също като видение, облечена в бледожълта шифонена рокля. Неговата Ейприл. Но накрая тя не беше негова, нали така? В тази къща бе живяла с друг, тук те двамата… Той погледна към спалнята на долния етаж.

— Дан?

Обърна се към нея и забеляза, че тя е по чорапи, протегнала ръка към него.

— Попитах те дали да ти взема якето, но ти май не ме чу.

Той дръпна ципа на влажното яке и го свали. Отдолу бе по бархетна риза.

— Извинявай.

— Дан…

— Спомените лесно се връщат, когато си в Бунвил. Тази стая… Спомням си последния път, когато ние… О, Ейприл! — Привлече я в прегръдката си и зарови лице във врата й. — Ще те любя, докато забравиш, че е съществувал друг мъж.

Ейприл замря в ръцете му. Беше го видяла, че поглежда към спалнята и бе предположила, че си представя как я люби там. До този момент не се бе сещала за Джими, че бяха споделяли тази стая до развода. След две години без него, вече приемаше голямата спалня като своя, не тяхна. Но ето че за Дан изминалото време не означаваше много, особено след като той си спомняше последната им среща, станала преди осем години.

— Дан. — Тя се отдръпна от него и притисна лицето му в дланите си. — Прости ми, просто не мислех. Можем да се качим горе.

— Не. — Той отново я привлече към себе си. — Искам да го излича от това място. Искам да заместя спомените за него с моите.

Очите й се замъглиха от сълзи.

— Никога не съм го обичала истински.

Гласът му прозвуча нежно.

— Но и мен не си ме обичала истински, нали?

— Не беше достатъчно, Дан. Съвсем не достатъчно. Но тогава бях просто едно глупаво момиче.

— Глупава, може би, но също така красива и изключителен инат. — Той си пое дълбоко дъх. — И тогава си мислех, че те обичам, но не е било нищо в сравнение със сега.

— Не е ли? — Тя поклати глава, очите й пълни със сълзи. — И при мен е така. — Тя поклати глава. — И аз ще те любя, докато забравиш всичко, освен този момент.

По-късно той разбра, че тя е спазила обещанието си. Когато влязоха в спалнята, той остана облегнат на вратата и я загледа как се съблича. Под влиянието на умишлено бавните прелъстителни движения, миналото избяга от ума му, а бъдещето не посмя да надвисне застрашително. Тялото й блестеше на меката светлина, процеждаща се от прозореца. Една по една дрехите й падаха на пода.

Когато и последната бе свалена, тя остана пред него за момент и се остави на погледа му. Сенки от капките по прозореца падаха по нежната й кожа. Той бе като омагьосан от дъждовните следи. Проследи плъзгащите се пътеки на капките по гърдите и зърната надолу, до извивката на ребрата и плоския й корем, чак до тъмните косъмчета.

Хладният въздух, който се вмъкваше през прозореца миришеше на дъжд, влага и мокра почва. Стаята бе хладна, но тя не усещаше нито студа, нито влагата. Бавно мина по пода и отиде до дървеното нощно шкафче, за да вземе нещо, оставено там. Едва когато го сложи на пръста си, той се сети какво е.

След това, само с пръстена на ръката, тя се приближи до него. Проскърцването на старото дърво се смеси с ромоленето на дъжда и те останаха единствените звуци в стаята, които никога вече нямаше да бъдат същите за него. Той затвори очи и тя започна да разкопчава бархетната му риза.

Не бързаше. Когато мъжът промърмори нещо нетърпеливо и се опита да й помогне със сякаш безкрайните копчета, тя отмести ръката му и леко поклати глава.

— Сега си на село — каза тя, гласът и звучен, мелодичен, част от песента на дъжда. — Животът тук е много по-бавен.

Измъчваше го с леки докосвания, като крила на пеперуда, докато най-сетне и последната му дреха се смъкна и разкри възбудата му. С нечовешко усилие той потисна импулса си да я притисне с всички сили и да вземе това, от което най-силно се нуждаеше. Вместо това послушно се остави в ръцете й, когато се отпуснаха на леглото.

С всички сетива усещаше обстановката… чаршафите имаха аромат на цветя, пружините под тях мърмореха, влажните докосвания на устните на Ейприл преминаваха по клепките му, по бузите, по брадичката, за да се спрат най-сетне на неговите устни. Уханната й коса се стелеше по бузата му, зърната й лениво се отриваха в гърдите му, докато езикът й пълзеше по чувствителното очертание на устата му. Той имаше чувство, че ще е разпадне.

Когато целувките й преминаха по-надолу, към врата, той разбра, че тя не е приключила. Дишането му се учести, докато устните й се смъкваха все по-надолу, а когато тя стигна целта си, той извика, усетил сладката агония, причинена от устните й върху набъбналата му плът. Когато си мислеше, че повече няма да издържи, вплете пръсти в косата й.

— Достатъчно — каза той. — Ейприл, не мога…

Тя се върна по вече познатия път и отново се спря на устните му, за да го целуне.

— Справяш се чудесно — прошепна тя и се намести върху него. — Наистина чудесно.

— Почакай, не съм направил нищо за…

— Този път отговорността беше моя. Не се притеснявай.

Тя нежно се отпусна и го пое дълбоко, без да откъсва очи от удоволствието, разляло се по лицето му. Неговото удоволствие бе и нейно, неговата радост я изпълни с щастие. Най-сетне Ейприл знаеше истината.

— И аз те обичам — прошепна тя.

Той стисна раменете й и в очите му припламна огън. Думите му прозвучаха дрезгаво.

— Какво каза?

— Обичам те, Дан.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Тогава нищо друго няма значение.

— Нищо, освен това. — Тя завъртя бедра в бавен кръг, а след това в другата посока.

Дан простена и я погледна като омагьосан.

— Ти ме подлудяваш.

— Това ми е целта. — Тя започна да се поклаща напред и назад, а той последва ритъма й, притискайки се, за да усили триенето, което усилваше желанието им и го превръщаше във фойерверк от страст.

Ейприл се притискаше и извиваше, а пружините пригласяха на всяко тяхно движение. Никога не бе давала толкова много от себе си, никога не бе получавала толкова много в замяна. С всяко движение на тялото си тя му признаваше любовта си, а той й отвръщаше по същия начин. Ромоленето на дъжда се носеше със звуци, които се превърнаха във викове на екстаз, когато двамата влюбени потръпнаха заедно в момента на върховно удоволствие.

Дан остана неподвижен дълго, притиснал я здраво, заслушан в дъжда. Най-сетне се протегна и пое ръката й, отпусната на възглавницата до главата му. Пръстенът, който му се бе струвал студен всеки път, когато го погледнеше на своето нощно шкафче, сега бе затоплен от нея и от всеотдайността й. Искаше му се да я помоли да го задържи завинаги, но се поколеба. Беше признала любовта си. Може би това бе достатъчно за момента.

Тя повдигна глава, кафявите й очи го гледаха с топлота.

— Сега вярваш ли?

— Точно в този момент можеш да ме накараш да повярвам във всичко.

Ейприл веднага се сети за скулптурата. Може би сега бе моментът да го помоли да подкрепи плановете й и той щеше да се съгласи. Но не биваше да го прави. Да използва това, което току-що бяха преживели, щеше сякаш да разпилее любовта им един към друг.

Тя се усмихна.

— Как да те убедя, че вечерните задължения около пилетата са вълнуващи и много приятни? — попита го тя.

— Трябва ли да ставаме от леглото, за да разбера?

— Страхувам се, че да.

— Знаех си аз. А след това ще се върнем ли тук?

— Разчитам на това.

Той разроши косата й.

— Тогава да вървим. Но не разчитай, че ще ме превърнеш в момче фермерче само с празни приказки.

— Няма. — Тя се зачуди дали не се опитваше да направи тъкмо това. Докато растеше, майка й и баща й заедно се трудеха във фермата. Животът им не беше лош. Тя съчувстваше на Дан, защото знаеше, че баща му е починал при нещастен случай в тяхната ферма, но й се искаше поне малко да отстъпи.

Дан бе весел, докато се занимаваха с пилетата и ги прибираха за през нощта, а Ейприл бе доволна, че е така. Как ли би реагирал Дан на по-натоварените сезони като пролетта и лятото?

Когато се върнаха в къщата, Дан подкладе огъня, а Ейприл стопли домашната зеленчукова супа, която бе приготвила за вечеря. По-рано през седмицата бе опекла хляб, а когато ходи до Спрингфийлд, купи от същото вино, което Дан имаше в Чикаго. Вечерята щеше да е простичка, но вкусна, защото много й се искаше да му хареса тук. А и как би могъл да устои?

Вечеряха, подпрени на възглавници пред камината. Когато му сипа за втори път от супата и му подаде препечен хляб с масло, небрежно спомена, че тя е приготвила и двете.

— Всичко ми е ясно, Ейприл — отвърна той с кисела усмивка. — Любимото ми вино, домашно приготвена храна, уютен огън в прекрасна селска къща, дъждовна вечер. Ще бъда пълен глупак, ако предпочета апартамента си в Чикаго. Но цената, която трябва да платя, е прекалено висока.

— За баща си ли намекваш?

— Донякъде. Но по-скоро говоря за несигурността. Прекалената горещина през лятото може да убие половината от пилетата. Студът е опасен също. Ако няма дъжд, или ако вали прекалено много, когато не трябва, ще ти съсипе реколтата. Напълно зависиш от майката природа, а тя е една прекалено капризна госпожица.

— Може и да завися от времето, както казваш, но не завися от шефа си. Аз сама съм си шеф. И това ми харесва.

— И на мен би ми харесало, но при други обстоятелства.

Тя го погледна настойчиво.

— Не искам да оставям фермата, Дан.

— Знам, че не искаш.

— А Чикаго няма нищо общо с това място тук.

— И това ми е известно.

— Тогава?

— Мисля по въпроса. — Той я погледна. — Май започваме да обмисляме продължението на тази връзка.

— Може би.

— Особено ако реша да се замисля да се заема с фермерство.

— Дан, това наистина ли е невъзможно?

— Абсолютно.

Тя въздъхна от разочарование.

— Ей. — Той повдигна брадичката й с пръст. — Недей да се отказваш от нас, само защото не съм застанал зад ралото. Дай ми малко време да измисля някакво решение.

Тя се усмихна неуверено.

— Добре.

— Освен това искам да получа още една чиния от тази великолепна супа.

Тя се разсмя.

— После ще трябва да те изтъркалям от тук.

— Дано да успея да мина през вратата на спалнята тази вечер. — Намигна й и тя тръгна към кухнята.

— Между другото — каза Ейприл, когато се върна, — ще ми кажеш ли какво искаше Ем Джи, или си е бил чисто мъжки ергенски разговор?

— Ще ти кажа, защото мисля, че трябва да знаеш и то по две причини. Той се опита да ме убеди, че трябва да дам одобрението си за скулптурата и да не се правя на дърво.

— Мили боже, значи идеята му е допаднала много повече, отколкото си давах сметка.

— Може би, но той го прави главно заради паметта на баба ми. Двамата са били любовници.

— Какво?

— Знам. И аз не можах да повярвам, но след като тя толкова дълго е крила, че е богата, какво остава за това?

— Парите са едно, но за пръв път чувам любовна връзка да остане незабелязана в Бунвил. Прекалено много очи наблюдават, прекалено много уши подслушват. — Ейприл се загледа в огъня. — Радвам се за тях.

— Трябва да се радваш и за себе си. Ем Джи е помислил сериозно по въпроса за скулптурата и е решил, че на баба ми е щяло да й хареса предложението ти, затова ще бъде един от най-упоритите ти поддръжници. Затова прецених, че трябва да знаеш за разговора ни.

— Но въпреки това не е успял да те убеди.

Дан поклати глава.

— Той е подтикнат от чувствата си. А пък аз разчитам на логиката. — Той погледна скулптурата, поставена върху бялата покривка на ъгловата масичка. — Ако разсъждаваме логично, такава скулптура няма никак да отива на площада.

Ейприл понечи да оспори твърдението му с думите, че изкуството не се ръководи от логика, но бързо премисли.

Вече бяха обсъждали този въпрос достатъчно пъти и по всичко личеше, че Дан няма да промени мнението си.

— Нали каза, че има две причини, поради които искаш да ми кажеш за разговора с Ем Джи?

— Точно така. Попитах го защо двамата с баба ми не са узаконили връзката си, защо не са се оженили.

— Добър въпрос. И двамата бяха свободни, а и целият град щеше да им даде благословията си.

— Ем Джи е искал да се ожени за нея, не заради парите, защото не е знаел нищо за тях. И той, както и останалите в града, не е подозирал.

— Не мога да повярвам. Айрини беше невероятна.

— Можеше да пази тайна, когато искаше. Била е много откровена с Ем Джи, когато е станало въпрос за чувствата й към него. Казала му е, че никога няма да замести дядо ми в сърцето си. В живота й имало място само за една-единствена голяма страст, за един съюз, символ, на който е бил наследственият пръстен със смарагди и диаманти.

Ейприл трепна и инстинктивно докосна смарагда на пръста си.

Той забеляза движението й.

— Точно така, Ейприл. Това е много силно лекарство. Веднъж направена, магията никога няма напълно да освободи двамата влюбени. Исках да те предупредя за това.

Тя погледна дълбоките сини очи и си спомни всички онези нощи, когато бе носила пръстена и бе копняла да усети ръцете му около себе си. Пръстенът я бе омагьосал и тя бе отчаяно влюбена в мъжа, който й го бе дал.

— Ще използвам нещо казано тази сутрин — прекалено късно е.

 

 

Дан си тръгна в неделя сутринта, а в понеделник, след като приключи с грижите около пилетата, Ейприл отнесе скулптурата в кафенето на Джеси. Когато се прибра у дома, телефонът вече звънеше и през следващите два дни обажданията така и не спряха. Реакцията на нито един не беше равнодушна; хората или много бяха харесали скулптурата, или я намираха за ужасна. В сряда следобед, когато в библиотеката се проведе обичайната сбирка на комитета по облагородяване, всеки в града бе застанал на едната или на другата страна.

— Казах на Хенри, че е в негов интерес да гласува за скулптурата — заяви Мейбъл пред жените, събрали се в читалнята.

Бес погледна любопитно Мейбъл.

— Или какво?

— Той си знае — отвърна Мейбъл и скръсти ръце.

Ейприл се намръщи, щом се сети каква би могла да бъде формата на изнудване, измислена от Мейбъл.

— Никак не ми е приятно, че този въпрос ще се намеси в личния ви живот с Хенри, Мейбъл.

— А ти можеш ли да измислиш някой по-бърз начин да накараш един мъж да започне да мисли като теб? Та това е било използвано от жените векове наред.

Бес възкликна.

— Мейбъл, да не би да намекваш, че няма да му позволиш да изпълнява съпружеските си права?

— Ако ме питаш дали ще се радва на креватни упражнения, или не, отговорът е отрицателен. Такъв ще бъде, докато не одобри скулптурата.

— Ама, Мейбъл — започна да протестира Бес с широко отворени очи. — Ами ако той никога не даде одобрението си?

Мейбъл стисна устни.

— Съмнявам се, че това ще се случи, Бес. Хенри е нормален мъж, а ти знаеш как е при мъжете.

Айда Мей не можа да се сдържи и се разсмя.

— Направо не мога да повярвам, че се случва подобно нещо — хълцаше тя. — Сексуално изнудване в Бунвил.

— Ами ти, Иди, какво би направила, ако твоят Бил реши да не гласува за скулптурата?

Айда Мей се разсмя още по-силно.

— Моят протест обикновено е свързан с храната — призна с усмивка тя. — Аз мога лесно да мина и без това.

— Според мен не трябва да има нито сексуално, нито каквото и да е друго изнудване — намеси се Ейприл. — Мейбъл, никак не ми е приятно, че използваш… — Тя прехапа бузата си, за да не се разсмее заедно с Айда Мей.

— Това е единственото, което ще даде някакъв резултат — отвърна компетентно Мейбъл. — Той е най-големият инат на света и затова се налага да се справям с него, както мога. А сега, дами, не бива да се притеснявате за нищо. Скулптурата ще бъде одобрена.

— Можем само да се надяваме — отвърна Ейприл. — Сега, за съботната среща със скулптора и срещата с гражданите. Според мен комитетът по облагородяване трябва да влезе в ролята на домакин и да осигури пунш и сладки. Има ли доброволки? — Ейприл бързо разпредели задачите по приготвянето на напитките и почистването за събота, а след кратко обсъждане за поръчване на семена за озеленяването на площада през пролетта, събранието приключи.

Когато излизаха от библиотеката, Айда Мей докосна ръката на Ейприл.

— Има ли някакъв шанс Дан да си промени мнението и да гласува в полза на проекта?

Ейприл поклати глава.

— Много лошо. — Айда Мей погледна Ейприл. — Доста драстични мерки е взела Мейбъл.

— Аха.

Айда Мей сниши глас.

— Тя много добре знае какви ги върши, но аз на твое място не бих опитвала същото с Дан.

Ейприл се закова на място и зяпна приятелката си.

— Какво те кара да мислиш, че имам подобна възможност?

— Какво те кара да мислиш, че не подозирам какво става?

Ейприл се усмихна глупаво.

— А пък аз си мислех, че мога да съпернича на Айрини по опазване на тайни.

— Прекалено отдавна те познавам, приятелко. Айрини не би могла да скрие каквото и да е от жена, с която са приятелки още от трети клас. Тя просто имаше късмет, че не бяха останали такива.

— Не. Мисля, че не е имала късмет да се радва на някоя като теб, Иди. Ти се държа страхотно през всичкото време. Просто не ми се иска целият град да научи за нас с Дан, защото и двамата сме включени в борда и хората ще си помислят, че не е редно двама от членовете да…

— Да са влюбени ли?

— Ами… да.

— Та това е прекрасно.

— Ама, Иди, тази скулптура съвсем не улеснява връзката ни. Понякога се караме заради нея и започва да ми се струва, че той си е останал същият Дан какъвто беше и преди, че трябва да стоя настрани от него.

— Той съвсем не е същият Дан какъвто беше преди, не и съдейки по всичко, което Бил ми каза. И тъй като съм най-добрата ти приятелка, ще ти дам един съвет, въпреки че не си ми го искала.

— Казвай.

— Недей да позволяваш на тази шантава скулптура да развали най-хубавото нещо, което ви се е случвало.