Вики Люис Томпсън
Порив (13)

Тринадесета глава

— Прецаках нещата необратимо. — Дан се бе прегърбил над чашата с кафе, поставена от Айда Мей пред него и остави парата да успокои малко небръснатото му лице. Чувстваше се и физически, и психически изтощен след мъчителните часове, които бе прекарал, докато най-сетне реши, че най-подходящото място да отиде, е топлата кухня на семейство Лоудърмилк.

— Ще ми се да можех да ти кажа, че не така — отвърна Бил и пое нова чаша кафе от жена си. — Само че изказването ти в края на представянето снощи промени мнението на много хора. А те няма да го променят отново толкова лесно.

Пръстенът в джоба му се притискаше в бедрото му, когато се помръднеше.

— Имам чувството, че собственоръчно ограбих Бунвил от възможността да получи нещо наистина специално, нещо, което ще остане за поколенията. Защо не го разбрах по-рано.

— Гледната ти точка не беше погрешна, Дан — каза меко Айда Мей и седна при тях на кръглата дървена маса. Когато Дан пристигна преди половин час с вид на човек, току-що блъснат от камион, Айда Мей изпрати децата си в къщата на съседите, за да си поиграят. Дан очевидно имаше нужда от помощ и не беше нужно някой да ги прекъсва. — Донякъде и мен ме убеди. На фермерите в цялата страна им е трудно, а ние харчим пари за нещо, което нито може да се яде, нито да се облича, нито да изплати ипотеката.

— Да, но някой сеща ли се за това, когато говорим за Маунт Ръшмор, или за Статуята на свободата!

Айда Мей се усмихна.

— Несъмнено някои хора са се сещали да го кажат, Дан.

— Само че аз не искам да съм от тях — замърмори Дан. — Майка ми и баща ми се бореха с фермата, а след като той почина, тя се сблъска с огромни финансови трудности, но нито веднъж не се замисли дали да не продаде пръстена, защото той беше нейното произведение на изкуството. Израснах с мисълта, че има неща, значително по-важни от парите. Защо не използвах по-добре това, на което бях научен?

Айда Мей го погали по ръката.

— Понякога просто не забелязваме истината, макар тя да е пред очите ни. Не бъди толкова строг със себе си.

— Добре, забравяме за моята глупост. Сега, как можем да дадем тази скулптура на Бунвил?

— Можем, и ще го сторим — каза Бил, докато отпиваше от кафето. — С твоя глас ще спечелим четири на два. Само че хората от града няма да разберат. Много от тях ще презират скулптурата след всичко, казано снощи. Може дори да има прояви на вандализъм.

— Налага се да си върнем подкрепата им, Бил. Ейприл сигурно не иска да има нищо общо с мен вече, но с удоволствие ще й дам нова възможност да поговори с мен, и ще мога да й обясня, че първоначалната ми преценка е била погрешна.

Айда Мей поклати глава.

— Няма да стане, Дан. Хората предполагат, че все още таиш чувства към Ейприл. Ще си кажат, че си променил мнението си заради нея. — Айда Мей не се стърпя и се разкиска. — Особено пък като се има предвид как Мейбъл въздейства на Хенри.

Дан се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Как въздейства Мейбъл на Хенри?

— Да, какво искаш да кажеш, Иди?

— Искам, обаче, веднага се закълнете да не споменавате пред никого какво съм ви казала.

— Добре — отвърнаха и двамата и се приведоха любопитно напред.

— Повела е креватна кампания срещу Хенри, за да го принуди да гласува за скулптурата.

Дан и Бил се спогледаха и се разсмяха. Лицето на Бил почервеня като цвекло, а Дан не можа да спре да се смее, докато не му потекоха сълзи чак до наболата брада.

— Само че — хълцаше Бил, — нали се сещате защо не става? — Той погледна Дан и отново се разтресе в беззвучен смях.

— Изобщо не мога да си представя — отвърна Дан и двамата отново избухнаха в смях.

Най-сетне Дан си избърса очите и подпря чело на ръцете си.

— Започвам да се размазвам, след като снощи не съм спал.

— Не бих предположила, че не си спал — отбеляза Айда Мей. — Ти винаги държеше да спиш задължителните осем часа.

— Да, и Ейприл си спомня същото. Май ми се носи славата на голям смотаняк.

— Ти просто си консервативен, Дан. Не е престъпление.

— Вече започвам да се чудя. Както и да е, снощи открих, че има неща, по-важни и от съня, като например да оправя кашата, която забърках собственоръчно. — Той погледна Бил. — Струва ми се, че трябва да издействаме още малко време преди гласуването, например три седмици. Може пък така да ми хрумне нещо.

— На Хенри такова отлагане няма особено да му допадне — прецени Бил. — Но пък Ем Джи и Джери Слоун няма да имат нищо против, а на Ейприл й е все едно.

Дан погледна Бил.

— Ще й звъннеш ли, за да й кажеш? Аз… Тя може и да ми затвори.

— Разбира се. И с останалите ще се оправя, но просто не мога да си представя как ще промениш мнението на хората за толкова кратко време.

— И аз не знам — призна Дан. — Може би ще трябва да поговоря с Ерика Йоргенсън. Тя ми е бясна, но ми си струва, че е по-безопасно да говоря с нея.

Бил поклати отчаяно глава.

— Все едно, че се налага да избираш между разярен бик и гнездо на оси. Тази Ерика няма да е лесна.

Айда Мей огледа двамата мъже.

— И Ейприл няма да ви се даде лесно — каза тя.

Дан се замисли над думите й. На никого не бе признал чувствата си към Ейприл, но времето за криене бе свършило.

— Предполагам това е основната причина, поради която толкова много я обичам — каза тихо той.

 

 

Първата значителна снежна буря се развихри след пет дена и фермата на Ейприл заприлича на опакована в памук. Баща й дойде с колата си, за да й помогне да изринат пъртина до кокошарника и кошерите. Тя внимателно почисти изходите на кошерите от сняг и два пъти провери отоплителната система в кокошарника. След годините, прекарани в провинцията, тя разбираше колко е важно да си внимателен с всяко едно нещо, когато времето се променя.

Обикновено се наслаждаваше на семплата красота на пейзажа в Илинойс. Често се сгушваше пред уютния огън с чаша топло какао и приятна книжка, но едва след като бе приключила с ежедневните си задължения, или пък слагаше веригите на стария пикап и отиваше до къщата на Айда Мей, за да помогне на децата да направят снежен човек.

Но обичайните неща, които правеше, напоследък не я блазнеха. След като приключи със задълженията си, тя обикаля часове наред заледените поля. Не й трябваше компания, но мразеше да бездейства, затова вървя пеша, зареяла поглед в белоснежната шир от двете страни на пътя.

Ядосваше се на себе си, защото не можеше да изхвърли Дан от ума си. Какво значение имаше, че докосването му я разпалваше цялата, след като той не притежаваше елементарен усет към красивото? Повтаряше си, че трябва да спре да обича човека, който бе провалил всичките й мечти, при това за втори път, но сърцето й се бунтуваше и не приемаше заповедите на ума, а тъгата по него продължаваше да я измъчва.

На втория ден след като наваля сняг, тя влезе в къщата, след като изтупа снега от ботушите на верандата. В кухнята телефонът звънеше. Всеки път след заминаването на Дан, когато някой звънеше, тя се втурваше натам и се ядосваше на глупостта си, казвайки се, че това не може да е Дан.

Този път дори не свали ботушите и забърза към апарата, въпреки че остави мокри следи по чистия кухненски под. Вдигна слушалката и се опита да успокои дишането си.

— Ало?

— Здравей, скъпа — чу тя гласа на майка си.

Ейприл се загледа в локвичките по линолеума.

— Здрасти, мамо. Какво става?

— Доста работи, в интерес на истината. Най-добре слагай веригите на пикапа и ела в града. След като видиш каквото трябва, ще вечеряш с нас.

— А какво трябва да видя?

— Не ме карай да развалям изненадата, като ти кажа. Най-важното е да минеш през площада.

— Мамо, не искам да бъда неблагодарна, но знаеш, че слагането на веригите е трудна работа. Не може ли да вечеряме заедно след няколко дни, когато снегът се постопи.

— Имай ми доверие, Ейприл, сигурна съм, че ще се радваш да го видиш. Слагай веригите и тръгвай, но на всяка цена мини през площада.

— Дано да има защо. И не забравяй, че съм виждала петметровия снежен човек, който децата издигнаха във фермата на Комптън миналата година. Не ми се тръгва, ако става въпрос за нещо такова.

— Просто ме послушай, скъпа. Няма да съжаляваш.

— Добре. — Ейприл въздъхна. — Ще се видим след около час, след като се погрижа за пилетата и си сложи веригите. И дано да има защо — повтори отново тя.

— Има, има — обеща майка й и затвори.

Ейприл предполагаше, че майка й е измислила някоя хитрина, за да извади дъщеря си от лошото й настроение. Целият град знаеше, че проектът на Ейприл е пред провал и много от тях предполагаха, че любовта им с Дан, за която се бяха понесли слухове, също е пред провал.

Щом младата жена приключи със задълженията си и извади веригите от кашона, започна да се чуди какво чак толкова може да има на площада, което според майка й си струваше да бъде видяно. Ако беседката бе поддала под тежестта на снега, или пък някой от огромните брястове се бе пречупил, майка й нямаше да звучи нито толкова весело, нито… толкова развълнувано. Да, реши Ейприл, майка й определено беше развълнувана.

Ейприл караше бавно, за да могат веригите да се вклинят в хрущящия сняг. Тя бе единствената, която пърпореше по пътя този следобед, а надвисналите облаци носеха със себе си ранния вечерен сумрак над белите поля. Самотна птица кардинал, червено петно в едноцветния свят, бе кацнала на заснежен храст край пътя. Ейприл усети как я прободе тъга, както всеки път, когато видеше нещо красиво. Но прелестните гледки губеха част от очарованието си, когато нямаше с кого да ги споделиш.

Когато доближи до града, движението по пътя стана по-натоварено. Хората бяха включили фаровете си заради ранния сумрак и заледените участъци по пътя блестяха. Както винаги, когато паднеше сняг, Ейприл се замисли за Коледа. Преди съдбоносната вечер на представянето, тя очакваше с нетърпение празника и си представяше, че ще го прекарат двамата с Дан. Сега се плашеше от веселата атмосфера, която винаги съпътстваше сезона.

Откъм площада идваше някаква светлина и Ейприл увеличи малко скоростта. Каквото и да бе това, което майка й толкова упорито настояваше тя да види, се нуждаеше от допълнителна светлина. Ейприл усети как любопитството я сграбчва, въпреки че се стараеше да потисне всички очаквания, че става въпрос за нещо по-различно от поредния огромен снежен човек, направен от момчетата на семейство Комптън.

Когато зави покрай кафенето на Джеси, младата жена възкликна. Покритият със сняг площад бе осветен от няколко насочващи прожектора и навсякъде припкаха деца. Центърът на дейността бе в противоположния на беседката край. Виждаха се две огромни скелета до нещо внушително, издигнато от лед и сняг, заради което тя примигна недоумяващо. Сигурно вече й се привиждаха разни неща, каза си тя. Не, беше разгледала много подробно предварителните скици. Това бе скулптура от лед и сняг, точно копие на „Сезон на растеж“.

Ейприл паркира пикапа и забърза към площада. Една фигура се бе покачила на скелето и довършваше върха, а децата събираха сняг и го подаваха в кофи, които се изтегляха нагоре с макара и въже. Един мъж даваше напътствия на децата и щом приближи, младата жена позна Бил, с нахлупена до очите плетена шапка и дебело зимно яке.

Фигурата на скелето бе в лавандулово на цвят скиорско яке и същите на цвят панталони, затова дори преди да забележи искрящата руса коса, пъхната в яката за якето, Ейприл се сети, че това може да бъде единствено Ерика.

Младата жена се приближи към Бил и го потупа по рамото.

— И какво точно става тук? — попита го тя, щом той се обърна.

Той се ухили и посочи ледената скулптура.

— Харесва ли ти?

Ейприл го погледна озадачена.

— Нищо не разбирам.

— Ще си имаме скулптура, Ейприл.

— Но тя ще се разтопи.

— Точно това е идеята.

— Бил, нищо не разбирам.

Над тях се разнесе вик.

— Бил! Имам нужда от нова кофа сняг. Това ти ли си, Ейприл?

— Ерика, какво правиш там горе? Бил нищо не ми казва, освен да ми замазва очите.

— А пък аз искам от него още една кофа сняг — извика Ерика. — Вие можете да си говорите и по-късно. Искам да довърша тук, за да се настаня на топло пред огъня. Нали така ми обеща, Бил?

— И това, и домашна храна, и десерт — извика в отговор Бил и даде знак на едно от децата да остави пълната със сняг кофа до него.

Когато кофата пое нагоре към Ерика, Ейприл сграбчи ръката на Бил.

— Добре, казвай веднага, иначе и двамата ще ви затворя на топло за през зимата. Защо ви трябва да се занимавате с нещо толкова трудоемко, след като след седмица, най-много две няма да го има?

— Много просто. Решихме, че ако покажем на хората колко красива ще бъде скулптурата, те ще приемат идеята, ще им хареса. А когато се разтопи, ще пожелаят да я имат за постоянно.

— Да, но така гласуването ще протече при равен резултат.

— Не бъди толкова сигурна.

— Наистина ли? Да не би да искаш да кажеш, че Джери Слоун ще си промени мнението? Просто няма кой друг.

— Джери може и да си промени мнението, но аз така и не очаквам равен резултат от гласуването.

— Тази демонстрация няма да промени мнението на Хенри, а Дан е в Чикаго и дори няма да я види, затова ми се струва, че напразно си пилееш труда, Бил.

— Може и да си права.

— Това твоя идея ли беше, или на Ерика?

— Аз, ами, то…

— Бас държа, че си бил ти, Бил, ти си луд, ти си очарователен. Ерика у вас ли е отседнала?

— Да. Искахме да те изненадаме, затова тайничко я доведохме.

— Ти пък! Учудвам се, че никой не ми е казал, преди да се обади майка ми днес следобед.

— Сигурен съм, че хората са се опитвали да ти кажат, но напоследък май не си стоиш много у вас, или просто не вдигаш телефона.

— Така е — призна Ейприл и се замисли за дългите си самотни разходки. — Както и да е, това е прекрасно, въпреки че няма да ни свърши работа. Мога ли да направя нещо, за да ви помогна.

— Ние привършваме, а децата се забавляваха страхотно. Това бе част от плана, да накараме децата да помагат след училище. Мисля, че щом се приберат, ще молят родителите си да имат постоянна скулптура, същата като тази.

Ейприл се усмихна.

— Може и да се получи. Кой знае. Бил, ти ще се окажеш гений.

— Не мисли, че аз съм направил всичко.

— Добре. — Младата жена се провикна към фигурата на скелето. — И ти си страхотна, Ерика.

— Благодаря!

Ейприл се обърна към Бил.

— Трябва да вечерям у майка ми и баща ми, но след това мога да намина. Много ми се иска да поговорим.

Бил избегна погледа й.

— Ами не знам, Ейприл. Сигурно ще сме доста изморени след цялата тази работа. Мисля днес да полегнем рано.

— О, да. Добре. — Тя се опита да скрие разочарованието си. Кой знае защо те не искаха тя да бъде част от този проект. Но нали скулптурата бе нейна идея? Почувства се изолирана. — Тогава да тръгвам към нашите.

— Да, добре. До скоро, Ейприл.

 

Час по-късно, Бил провеждаше междуградски разговор с Чикаго.

— Защо да не й казваме, че ти стоиш зад всичко това? Толкова ми е трудно да я държа настрана, стари приятелю. Тя искаше да се отбие тази вечер и аз постъпих много грубо и й отказах, защото се страхувах, че някой ще издаде работата. Сега си мисли, че не я искаме.

— Няма да се надувам като петел пред нея, Бил. Може би по-късно, след гласуването ще поговорим, но не сега. Смяташ ли, че планът ще заработи?

— Не виждам защо да не заработи. Всички в града обсъждат скулптурата и казват, че била много хубава. Децата също ще повлияят на родителите си. По дяволите, да знаеш само колко ми се иска да кажа на Ейприл.

— Моля те, Бил, недей.

— Тогава ще трябва да я отбягвам като чумава, докато не дойде време за гласуване след две седмици.

— Нищо. Най-важното е да накараме хората от града да застанат зад идеята за скулптурата и чак след това да проведем гласуването, което като резултат ще се получи четири на два.

— Иска ми се тези две седмици да отлетят. И да остане все така студено.

— И на мен. Да ми направиш снимки, чу ли! Иначе така и няма да видя как изглежда.

— Можеш да дойдеш следващия уикенд.

— Не, не мога. Ако се озова толкова близо до Ейприл, сигурно ще отида да й съборя вратата, за да я прегърна. Нека първо да уредим работата със скулптурата.

— Добре, Дан. Да бъде както искаш.

— Благодаря, приятелю.

 

 

Ейприл си намираше извинения всеки ден, за да ходи в града. А когато скулптурата започна да се топи, избягваше да минава през площада, защото гледката беше толкова потискаща. Дочу хората да обсъждат въпроса и разбра, че подкрепата бе доста нараснала, но какво значение имаше, след като гласуването щеше да протече при равен резултат.

На обичайната сбирка на облагородителния комитет на Бунвил, Ейприл разпита Мейбъл Гудпасчър и разбра, че Хенри така и не си е променил мнението, независимо от ледената скулптура. Значи оставаше Джералд Слоун. Най-накрая, тъй като не можеше да се сдържи да не разбере дали проектът й имаше шанс да успее, тя му се обади.

— Виж ти, Ейприл, каква приятна изненада — каза той, след като тя се представи. — Напоследък никак не те виждам. Реших, че си ми много сърдита заради тази работа със скулптурата.

— Не, всъщност не съм — каза тя, защото много добре съзнаваше, че не таи към него същите неприятни чувства, които изпитваше към Хенри. Може би защото Джери не бе толкова надут и категоричен в мненията и становищата си и не се опитваше да си налага мнението. — Много ми се искаше да разбера как се чувстваш, след като имаше шанс да видиш как изглежда скулптурата на площада.

— Доста интерес експеримент, нали?

— Да, така е. — Ейприл сдържаше дъха си.

— Скулптурата изглежда по-добре, отколкото си представях.

— Радвам се. А това означава ли, че ти вече си си променил мнението?

— Веднага ще ти кажа, Ейприл. Доста мислих дали да не си променя мнението, защото скулптурата изглеждаше толкова красива, особено когато блеснеше на слънцето. Приличаше на кристална.

— Знам.

— Само че като помислих за всичките тези пари, реших, че Хенри все пак е прав. Трябва да гледаме по-практично на нещата.

Ейприл прехапа устни, за да потисне стона си.

— Надявам се да си останем приятели, Ейприл.

— Разбира се — каза тя. — Просто не ми даваше мира дали не си променил мнението си. Ще се видим в събота на гласуването.

Тя остана загледана в телефона, след като затвори. Бил бе пропилял благородните си усилия напразно. Значи гласуването щеше да завърши с равен резултат и Ейприл дори не се надяваше, че някой от членовете на борда ще си промени мнението. Бунвил щеше да загуби цялото наследство, оставено от Айрини, освен ако…

Тя се строполи на стола. Пред нея оставаше само един път за действие и тя се вбеси, че се налага да постъпи така. След като гласуването приключеше, щеше да подаде оставката си от борда. Не искаше никога повече да вижда Дан Бътлър.

 

 

Снежната белота вече бе превърната в кафява каша от изгорелите газове на колите и калта, когато в събота настъпи моментът на гласуването. Ейприл вече нямаше нужда от вериги, за да отиде до града, а мястото, където бе издигната скулптурата, се бе превърнало в безформена купчина лед и кал.

Джеси се съгласи да затвори кафенето още веднъж за половин час, а хората се насъбраха по площада в очакване на предстоящото гласуване. Ейприл влезе с очила и решително изражение на лицето. Тази сутрин не я очакваше нищо приятно, затова тя не се усмихна на никой, а към тъмнокосия мъж в другия край дори не погледна.

— Вече всички сме тук — каза дрезгаво Дан. — Всички знаем за какво се отнася гласуването. Затова да започнем подред. Бил?

— Гласувам за скулптурата.

— Джери?

— Страхувам се, че се придържам към първоначалното си мнение и гласувам против, Дан.

— Разбирам. Хенри?

— Много добре ти е известно как гласувам.

— Добре. Ейприл?

Тя сама не разбра как намери сили да го погледне в очите.

— Въздържам се от гласуване.

Дан изглеждаше много объркан.

— Въздържаш се? Но защо?

— Защото не мога да гласувам против проекта, а трябва да избегнем равен резултат. Не си спомням в условията на завещанието на Айрини да се споменаваше нещо за въздържане, затова реших да постъпя така. По този начин Бунвил няма да загуби всичко.

Около масата се понесе изненадан шепот. Бил отвори уста, за да протестира, но Дан поклати глава и Бил замълча.

— Решението ти е достойно за възхищение, Ейприл — каза Дан с нещо като усмивка.

Тя забеляза усмивката и го погледна гневно.

— И аз си помислих, че ще останеш доволен.

Усмивката му стана още по-широка.

— Да довършим гласуването. Ем Джи?

— И аз потъвам с кораба. Гласувам за.

Дан кимна.

— Значи имаме два гласа за и два против и един въздържал се.

— Я престани да си играеш, Дан — сопна се Ейприл, загледана в масата.

— Добре. Гласувам за. В такъв случай скулптурата е одобрена.

Ейприл вдигна рязко глава.

— Моля?

Хенри скочи от мястото си и столът изскърца по пода.

— Какви ги приказваш, Даниел? Нека поговорим, да гласуваме отново. Виж, дори Ейприл се оттегли от проекта си.

— Само защото мислеше за доброто на града — отвърна тихо Дан. — Чудя се дали и ти мислиш така, Хенри?

Ейприл продължаваше да гледа недоумяващо Дан.

— Ти гласува за скулптурата. Но нали каза…

— Сбърках. За съжаление го разбрах едва след представянето. Но тогава злото беше сторено.

Бил прочисти гърлото си.

— Но ти сам оправи нещата, Дан. Според мен Ейприл трябва да знае, че идеята да се построи ледена скулптура беше твоя.

Ейприл погледна от Дан към Бил, а после отново към Дан.

— Така ли?

Дан сви рамене.

— Трябваше да намеря начин да покажа на града колко добре ще изглежда скулптурата. Ние с Бил дори се замислихме за папиемаше.

— Боже каква каша щеше да излезе — обади се Бил и поклати глава. — Добре че заваля сняг, преди да осигурим достатъчно хартия и другите материали, та му дойде блестящата идея да създаде ледената скулптура, също както правят пред скъпите ресторанти в Чикаго. Той сам убеди Ерика да пробва и така стана всичко.

Ем Джи се усмихваше щастливо на всички, дори на побеснелия Хенри.

— Толкова се радвам. Да можеше само Айрини да я види.

— Мисля, че духът й е с нас — каза тихо Ейприл и погледна Дан.

— Е, няма да ставам кисел само защото загубих — каза Джери и протегна ръка през масата към Ейприл. — Поздравявам те.

— Мисля, че всички сте полудели — заяви Хенри и изфуча от кафенето.

Бил го изпрати с поглед и се разсмя.

— Ако си разиграе картите както трябва, ще се прибере у тях и ще каже на Мейбъл, че е размислил и е гласувал за скулптурата.

Дан се ухили.

— Може пък така да се чувства най-добре, Бил. — Двамата мъже се спогледнаха развеселени.

— Не ми се иска да се намесвам — обади се от кухнята Джеси, — но ако съм чула правилно, вие приключихте, а мен ме чакат клиентите за чаша кафе и клюките.

— Разбира се, Джеси — каза Дан и се надигна. — Покани ги.

— Мен ме чака работа вкъщи — каза Бил и се отправи към вратата. — Поздравления, Ейприл.

Ем Джи и Джери също се сбогуваха и си тръгнаха, а хората от града нахлуха.

— Да си вървим — каза Дан и хвана Ейприл за лакътя.

— Кажи, Дан — обади се един мъж в гащеризон. — Как мина гласуването?

— Джеси ще ви разкаже всичко — каза Дан и побутна Ейприл към вратата.

— Дан — прошепна тя, докато си пробиваха път през тълпата, за да стигнат до неговата кола. — Има няколко неща, които…

— Добре. Сега имаш ли време?

— Май… аз… Да.

— Тогава да вървим. — Той й отвори вратата на червената хонда и затвори, преди тя да е осъзнала какво става.

— Дан, къде отиваме?

— Ще видиш. Надявам се да е останал сняг извън града.

— Защо ти е сняг?

Той я погледна и се усмихна.

— За да ти покажа истинския Дан Бътлър.

— И старият си беше добър, с изключение на няколко неприемливи момента.

— Не ми напомняй. Имам известен напредък, но пролича едва напоследък. Благодаря на бога, че спомена, че ще продадеш пръстена.

— Дан! Не си го направил!

Той изви едната си вежда, щом чу разпаления й въпрос.

— И какво, ако съм го направил? Пак ли ще ме зарежеш?

— Аз… — Тя се поколеба. — Не съм те зарязвала — каза тя, но разбра, че той говори истината. — Каквото и да си направил, никога нямаше да престана да те обичам.

Той посегна към ръката й.

— Радвам се да го чуя.

— Само че, Дан, пръстенът… той означава толкова много за…

— За теб ли?

Тя замълча, защото не й се искаше да признае, че в мислите й пръстенът вече символизираше любовта им. Дори и да го нямаше, тя пак щеше да го обича, но част от магията нямаше да я има.

— Забрави за пръстена. — Дан сви по неасфалтиран път към стара ферма. — Сега трябва да се погрижим за други неща.