Вики Люис Томпсън
Порив (2)

Втора глава

Ейприл слушаше, обзета от удивление, докато Джери Слоун привършваше речта си с думите, че първото събрание на борда ще се проведе идващата събота, а всеки, който няма да има възможност да присъства, да му съобщи незабавно.

— Ще участваш ли? — попита внимателно Дан.

— Аз… ами не знам. Май да. Тя е искала така. — Ейприл постепенно си възвръщаше спокойствието. — Ти откога знаеш?

— Откакто отворихме и прочетохме завещанието й. Нямах никаква представа, че е имала толкова много пари. Никой не е знаел.

— Но вие можехте да сте богати — каза Ейприл, защото това бе първото, което й мина през ума. След това се изчерви, защото бе изрекла истина, която да притесни Дан.

Дан, обаче, не бе никак притеснен.

— Тя не би сложила два милиона на масата, за да каже „Заповядай, Дан“. Не й беше в стила. Искала е сам да си изкарвам парите, както тя е изкарала своите. Би трябвало да го знаеш, след като сте били толкова близки.

— Очевидно не чак толкова близки, след като е имала два милиона, а аз така и не съм разбрала.

— Но, Ейприл, никой не знаеше, не и докато Джералд Слоун не отвори сейфа и не намери нотариалните актове и акциите.

— Още не мога да повярвам. Ако е била милионерка, защо тогава караше този стар плимут? Защо купуваше хартиени салфетки от разпродажби също като нас? Можела е да си позволи ленени, при това да изхвърля използваните след всяко ядене!

— И какво, ако го бе направила? Щяха ли отношенията ви да са същите?

Ейприл замълча, за да осмисли въпроса. Доста интересна мисъл. Понечи да отговори, но в този момент гимназиалният оркестър засвири жива версия на „Звездите и райетата завинаги“.

Дан се приближи до нея.

— Може ли да отидем някъде и да поговорим?

— Мисля, че не — отвърна Ейприл и погледна зад него. — Ето го Хенри Гудпасчър. Повел е половината град със себе си, за да ти изкаже благодарността си, без съмнение.

— По дяволите, има неща, които с теб…

— По-късно — прошепна Ейприл, когато Хенри приближи и постави бащински ръка на рамото на Дан. Зад него пристъпваха някои от гражданите, включително цялото семейство Лоудърмилк, сред тях и Айда Мей.

— Поразен съм — каза Хенри. — Поразен съм от цялата тази работа, Даниел.

— И аз самият бях малко изненадан, господин Гудпасчър, когато прочетохме завещанието в сряда.

— Наричай ме Хенри, синко. — Банкерът приглади мустаците си. — Нали ще работим заедно по разпределянето на щедрото дарение на баба ти. Още сега виждам… — Той протегна ръка към хоризонта, за да демонстрира размаха на мечтите си.

Ейприл извърна поглед, тъй като не можеше да понася грандоманските жестове на Хенри. Този човек бе прекалено надут за вкуса й.

— Първо ще павираме отново някои от улиците — заяви царствено Хенри, сякаш всички трябваше да се съобразяват с вижданията му по даден проект. — След това ще оправим покрива на администрацията, а защо да не си направим нова административна сграда. Да не забравяме, че уличното осветление е жалка работа. Ще ни трябват нови лампи по улица Терел. Не трябва да се пропуска гробището. Оградата му се е почти разпаднала заради термитите.

Айда Мей докосна лакътя на Ейприл.

— Я ела за малко — прошепна тя на ухото й.

Ейприл с удоволствие загърби разпалените обяснения на Хенри и последва Айда Мей далече от групичката, насъбрала се около Дан.

— Можеш ли да повярваш? — възкликна тя.

— Направо невероятно. — Ейприл поклати глава. — Два милиона в зелено. Иха!

— И през всичкото време беше рамо до рамо с нас, когато организирахме разпродажба на печени тестени изделия и базари за комитета по облагородяване, а само с един замах на химикалката е могла да сложи край на мъките ни. Защо, Ейприл?

— И аз попитах Дан същото, а той пък поиска да му отговоря дали сме щели да се отнасяме към нея по същия начин, ако сме знаели.

— Може би щяхме да се отнасяме с нея „по-добре“.

— Иди, според мен той тъкмо това имаше предвид. Тя нямаше да е една от нас. Богатството й щеше да я откъсне от простичките удоволствия, на които всички ние в Бунвил се радваме.

— Имаш предвид простичките удоволствия като това да ни се свива сърцето цяла зима, защото цената на свинското отново е паднала ли? Или пък да поправяш трактора толкова пъти, че да ти се струва, че по-лесно би било да си направиш нов? И да си мисля, че ме е разбирала, когато й се оплаквах за какво ли не!

— Но тя ни разбираше, Иди. Не я обвинявай! Започвам да разбирам защо е криела за инвестициите, въпреки че съм готова да си призная, че бях направо шокирана, когато разбрах.

— Защо тогава го е направила, ако не е имала намерение да казва на никого, нито пък да похарчи тези пари?

За момент Ейприл остана замислена.

— Може би просто заради предизвикателството. Толкова обичаше интересните предизвикателства.

— Това е така. Може и да си права. Е, поне сега ще можеш да получиш твоята скулптура.

— Моята скулптура ли? — Ейприл я погледна, без да разбира. — Защо реши така?

— Ти си включена в борда, който ще определя за какво да се похарчат парите, затова можеш да заделиш част от тях за скулптурата, която искаш. И да се погрижиш да е нещо скъпо.

— Съмнявам се, че някой ще одобри подобна идея. — Ейприл огледа групата, заобиколила Дан, все още заслушани в прекрасните проекти, които Хенри Гудпасчър бе намислил. — Ти не чу ли за какво говореше Хенри? Той ще иска да се оправят пътищата, покривите, уличното осветление, все практични неща. Аз няма да имам подкрепа в борда, при това съм единствената жена. Какви ли шансове имам да ги убедя да отделят пари за една скулптура? Хенри вече пое ръководната роля, всъщност, както обикновено.

— Шансовете ти са много добри. Ще накарам Бил да гласува за предложението ти, а бас държа, че Ем Джи също може да бъде убеден. Айрини винаги го е харесвала. Не забравяй и Дан.

— Да, не бива да забравям и Дан. — Тя погледна към мъжествения му профил, докато любезно изчакваше Хенри да приключи.

— След всичко, което сте преживели вие двамата, не мога да повярвам, че няма да подкрепи идеята ти за скулптурата.

— Напротив, Иди, може. — Ейприл се сети за нощта на абитуриентския си бал, когато очакваше гръмки обещания под лунното небе, думи за вечна любов. Вместо това й бе изнесена лекция, подкрепена дори със статистически данни за това колко малко от женените двойки успяват да завършат колеж. — Според мен Дан ще реши, че нещо като скулптура ще бъде пълно разхищение на парите на баба му.

— Но ти поне ще опиташ, нали? Надявам се ще участваш в борда.

— Да, ще участвам. Това е най-малкото, което мога да направя за Айрини.

— Знаеш защо те е избрала, Ейприл. Предполагала е, че мъжете няма да проявят въображение и да отделят пари за едно произведение на изкуството и други, така наречени „безполезни“ проекти. Разчитала е на теб да се бориш за красотата, съчетана с практичното.

— Може и така да е. — Ейприл погледна Дан. В думите на Айда Мей имаше смисъл, но младата жена не можеше да се отърси от мисълта, че Айрини е замисляла нещо значително по-лично, когато е включила младата си приятелка в борда, редом с Дан. Зачуди се дали и Дан подозира същото. — Виж, Иди, трябва да отида и да изкажа съболезнованията си на майката на Дан, въпреки че изпитвам истински ужас да се изправя пред нея. Едва ли съм й най-любимият човек.

— Ама това е стара работа. Не се притеснявай. Сигурно все още е приятелка с вашите. Видях ги да си приказват до барбекюто.

— Едва ли вини тях за постъпките на дъщеря им. Но с мен е различно.

Айда Мей погледна приятелката си.

— Какво изпитваш, след като говори с него?

— Ами, не знам. — Ейприл не се нуждаеше от уточнение, за да разбере кой е този „него“. — Трудно е да определиш само за няколко минути, след като не сте се виждали цели осем години. — Ейприл все още не бе готова да признае, че я бе заляла смущаващо гореща вълна, когато ръката на Дан докосна нейната. — Доколкото разбрах, Дан си е все същият.

— Сега и двамата сте в борда и скоро ще можеш да прецениш. Само в едно съм сигурна — не е погрознял през годините.

— Не — съгласи се Ейприл, — наистина не е. — Погледна към него още веднъж и забеляза, че той я наблюдава. Младата жена бързо извърна глава. — Къде каза, че майка му?

— До барбекюто — отвърна търпеливо Айда Мей.

— Айда Мей, веднага махни тази усмивчица от лицето си. Нямам никакво намерение да започвам каквото и да е с Дан. Прекалено много вода е изтекла.

— Разбира се. Просто се възхищавах в каква добра форма се поддържа.

— Да бе. Да не си въобразяваш, че ще ти повярвам, Иди?

— Да не си въобразяваш, че и аз ще ти повярвам, Ейприл?

— Ще ти се обадя следващата седмица.

— Добре.

Докато се отдалечаваше от Айда Мей, Ейприл въздъхна. Един от проблемите, или може би предимствата да познаваш някого цял живот, бе, че си напълно прозрачен. Нямаше начин да убеди приятелката си, че Дан й е станал безразличен.

В интерес на истината, винаги бе таяла чувства към него. Но това, че имаш чувства към някого, съвсем не означава, че нещата между вас са каквито трябва да бъдат, каза си мрачно Ейприл. Зачуди се дали е възможно Дан да е станал по-импулсивен и изобретателен в отношението си към живота. Или може би все още беше онова момче, което разби всичките й мечти. Реакцията му към идеята й за скулптура щеше да разкрие много. Ейприл отново се зачуди дали Айрини не бе предвидила тази малка драма, когато е писала завещанието си.

Младата жена забеляза родителите си и майката на Дан, точно където й бе казала Айда Мей. Направо не бе за вярване, че Дан и тази жена са роднини. Дан бе едър, атлетичен, с черна коса, вероятно наследени от покойния му баща, в никакъв случай от дребничката руса госпожа, която го бе родила.

Майката й помаха, за да я извика.

— Ето я и нея. Тъкмо обсъждахме колко добре се справят децата ни, нали така, Джийн.

— Точно така. Как си, Ейприл?

— Добре, като се имат предвид обстоятелствата. — Щом я погледна, младата жена веднага се спомни, че майка и син имаха една обща черта — дълбоките сини очи. Разликата бе, че очите на Джийн бяха с руси мигли, а на Дан — с тъмни. Госпожа Бътлър не използваше спирала и това й придаваше уязвим вид, сякаш сянката на загубената любов все още тегнеше над нея. Днес тези уязвими очи, помътнели от плач, показаха на Ейприл колко много другата жена скърби за загубата на човек, когото бе обичала истински.

— Разбрах, че фермата върви много успешно — продължи блондинката.

Ейприл подозираше, че майката на Дан не е забравила, че тъкмо тя бе разбила сърцето на сина й, но предвид обстоятелствата, се опитваше да се държи любезно. Младата жена се възхити на старанието й.

— А казаха ли ти за новото име и как е боядисан кокошарника?

Майката на Дан се усмихна.

— Чух, още щом пристигнах. Всички са доста стреснати от нововъведенията ти. Казах на родителите ти, че ми напомняш на Айрини, защото и тя би постъпила така.

На Ейприл й стана приятно.

— Според нея името „Птичките и пчеличките“ беше страхотно, а и тя поддържаше идеята за цветовете. От месеци се канех да боядисам.

— Как изобщо ти дойде такава идея наум?

— Не съм я измислила аз. Когато бях в Канада с… — Тя се спря, преди да каже „с Джими“. — Когато пътувах по канадското крайбрежие, забелязах ферми, боядисани в най-причудливи крещящи цветове, макар и невинаги да бяха съчетани няколко на една постройка. Хрумна ми, когато видях, че в магазина на Бендър има разпродажба на боя. На Айрини й допадна идеята да пренеса частица от Канада тук. Така ми се иска да види кокошарника сега.

— И на мен. — Сините очи на Джийн станаха по-приветливи. — Много съм й задължена. Знаеш ли, че тя плати курса за секретарки, на който се записах?

Ейприл поклати глава.

— По-късно се опитах да й върна парите, но тя и дума не даде да се каже.

Джийн жестикулираше, докато говореше и Ейприл не откъсваше очи от нея. Имаше нещо различно в нея, каза си Ейприл. Нещо не бе наред. Какво бе то?

— След като ми предложиха тази страхотна работа в Индианаполис — продължаваше да разказва майката на Дан, — тогава Дан бе на петнадесет и бе решил да не прекъсва обучението си тук, в гимназията на Бунвил… — Тя замълча и погледна многозначително Ейприл. Всички много добре знаеха, че Ейприл бе една от основните причини Дан да настоява да не се мести в Индианаполис.

Ейприл се усмихна притеснено. Тя бе едва на тринадесет, когато Дан се разбунтува. Каква глупачка, да очаква все още да постъпва така драматично заради нея. Едва по-късно бе осъзнала, че като замина от Бунвил за първата година в колежа, бе поел огромен риск, много по-голям, отколкото отсъствието на майка му. Но дори и да не бе интересът му към Ейприл, той пак нямаше да иска да замине.

— Както и да е, Айрини настоя да постъпя на работа, а Дан да остане при нея, докато завърши гимназия. Бе разбрала, че имам нужда от тази работа и от нов шанс в живота, а Дан вече бе надраснал зависимостта си от мен. Винаги е бил безкрайно отговорен.

Родителите на Ейприл измърмориха нещо в знак на съгласие, но без да поглеждат към дъщеря си. Тримата бяха обсъждали този въпрос безброй пъти, докато се опитваха да разберат защо чувството на отговорност у Дан бе отблъснало дъщеря им и я бе тласнало в ръцете на дивак като Джими Фостър. Ейприл се страхуваше, че те обвиняваха нея, предполагайки, че като единствено дете е прекалено своенравна. Тя обаче подозираше, че причините не са чак толкова прости.

Джийн въздъхна.

— Айрини много ще ми липсва. — Тя огледа насъбралото се множество. — Колко типично за нея, да превърне едно погребение в празник. И да даде парите си на града, който обичаше толкова много.

— Много необичайно — отбеляза бащата на Ейприл и погледна с неудобство Джийн.

— Аз, разбира се, не бих приела тези пари — отвърна тя на неизречения му въпрос. — Харесвам живота си такъв, какъвто е. А и не съм убедена, че искам Дан най-неочаквано да се окаже с два милиона долара. Сега е отговорен човек, но как ли ще му се отрази такова богатство?

— Това богатство не развали Айрини. — На Ейприл не й хареса отношението на Джийн. Предполагаше, че Дан ще се отнася консервативно към огромни суми пари. Едва ли би се замислил за околосветско пътешествие, или пък за копринен костюм, шит по поръчка.

— Айрини бе невероятен човек — отвърна Джийн. — Още дълго ще се усеща влиянието й.

— Това е напълно сигурно — съгласи се Ейприл, привлечена от движението на ръцете на жената. В този момент разбра какво не беше наред у госпожа Бътлър и изстина. Наследственият пръстен със смарагди и диаманти, безценното бижу, което красеше ръката на блондинката още откакто Ейприл се помнеше, го нямаше.

 

 

Следващата седмица се стори безкрайно дълга на Ейприл. Не можеше да изхвърли от мислите си Дан и наследствения пръстен. Не й стигна смелост да попита Джийн за украшението, за да не чуе нещо обезсърчително. Ако Дан го бе дал на някоя, ако бе открил любовта на живота си, на Ейприл никак не й се искаше да го разбира от майка му, защото тя нямаше да й спести болката и щеше веднага да й каже.

В събота щеше да се проведе първото заседание на борда и мисълта, че отново ще се срещне с Дан, я изпълваше с ужас. Между тях продължаваше да съществува сексуално привличане, а Дан вече обмисляше плановете си за сватба с някоя друга.

Решението да се ожени бе взето наскоро, защото иначе Айрини би й казала. Може да е решил само преди седмица. Сигурно мъката го бе накарала да се обърне към някого за утеха. Един от стълбовете в живота му си бе отишъл и той, вероятно, искаше да създаде нова стабилна връзка. Ейприл се зарече в събота да си изясни как стоят нещата между двама им с Дан, дори и ако се налагаше да прекарат известно време заедно.

Айрини й липсваше повече, отколкото бе предполагала. Не си бе давала сметка колко често й бе звъняла по телефона, за да обсъждат най-различни идеи, или просто за да си побъбрят. Два пъти през тази седмица, Ейприл бе набрала номера й и чак след това се сети, че няма кой да отговори.

Започваше да се чуди дали не е досаждала на възрастната жена. Тя не се бе чувствала добре през последните две седмици преди смъртта си, но въпреки това с нищо не бе показала, че няма сили за честите оживени разговори с младата си приятелка. Айрини бе нейното вдъхновение чак до самия край.

Ейприл често отскачаше до града и по навик поглеждаше, за да види плимута на алеята пред къщата на улица „Ървинг“. Само че колата вече бе продадена на някой от Декатур, а къщата бе обявена за продажба. Тези приходи също щяха да бъдат добавени към наследството и да осигурят още пари за град Бунвил.

Ейприл имаше много работа. Трябваше да уплътни кошерите, за да ги защити от настъпващите студове и да обърне градината с малкия трактор. Късно следобед наглеждаше групата гимназисти, които беряха ябълки в малката й овощна градина и ги опаковаха за продажба.

След като боядиса кокошарника, продажбите на яйца се увеличиха. Хората се стичаха главно, за да видят „шаренията“ и си купуваха по десетина яйца, след като „така и така бяха били целия този път“. Мнозина отнасяха по някое и друго бурканче мед, а трети — тикви. Ейприл очакваше големите продажби на тикви да започнат, защото празникът на Вси светии наближаваше.

Всяка вечер, след като приключеше с дребните работи из къщи и похапнеше, тя сядаше на масата в кухнята, за да запише някоя нова идея за проекта със скулптурата. Искаше й се да е готова за срещата на борда в събота сутринта. В подобни моменти остроумието и мъдрите съвети на Айрини й липсваха още по-осезаемо. На младата жена й се искаше предложението й пред борда да звучи убедително, а приятелката й щеше да знае какво трябва да се каже. Най-важното бе, че тя щеше да я посъветва какво да не казва.

След безгрижните бездейни дни с Джими, когато пропътуваха почти цяла Северна Америка и цяла Европа, тя имаше обща представа каква трябва да бъде скулптурата на площада. Много й харесваха разкрепостените творби на хора на изкуството като Пикасо, които загатваха, а не определяха идеите си.

Знаеше със сигурност, че на жителите на Бунвил ще им трябва известно време, за да привикнат с подобна идея и да я приемат. Айрини бе единственият член на комитета по облагородяване, която знаеше каква точно скулптура има наум Ейприл. Възрастната жена бе убедена, че контрастът между старо и ново, между викторианската беседка и ултрамодерната творба, ще се получи. Тя бе казала, че трябва да е нещо, където децата ще могат да си играят, както сега играят около беседката. За Ейприл идеята бе приемлива. Ала как да се изправи пред консервативни хора като Хенри Гудпасчър и Дан Бътлър?

В събота сутринта, докато пътуваше в пикапа към банката, където щеше да се проведе събранието, пръснала купчина бележки на седалката, Ейприл усети, че е като кълбо от нерви. Беше си сложила очилата, вместо лещите, за да създаде впечатление на сериозен човек, освен това за втори път този месец се обличаше хубаво — а това бе ненадминат рекорд.

Щом се спря на рокля, вместо обичайните дънки, прецени, че трябва да отиде докрай и обу тънък чорапогащник и най-хубавите си кафяви обувки с висок ток. В кутийката за бижута изборът бе ограничен, но тя откри златни халки и златно колие, които отиваха на зелената рокля. Добре че си купи новото палто, помисли си тя, докато паркираше пикапа пред банката. Иначе щеше да се наложи да си облече парката, която бе видяла цяла Европа, а Хенри Гудпасчър щеше да я заклейми за хипи още щом се появеше на вратата.

Тя огледа колите, подредени една зад друга. Знаеше всяка една на кого е, с изключение на червената Хонда Сивик CRX. Това сигурно бе колата на Дан, реши тя и се опита да го прецени по избора му. В цвета нямаше нищо консервативно. Не беше ли й казал веднъж, че водачите на червени коли ги глобяват по-често, отколкото шофьорите на коли с други цветове? Освен това Ейприл знаеше, че хондите са известни като икономични, а това бе типично в стила на онзи Дан, когото добре познаваше. Може пък годеницата му да е избрала този цвят.

— Здрасти, Ейприл, готова ли си за първото събрание?

Щом чу гласа на Бил Лоудърмилк, тя се обърна с облекчена усмивка. Бил бе рус, също като жена си, но за разлика от нея, винаги изглеждаше малко неподдържан. Лицето му бе със слънчев загар, а косата му оредяваше. Ейприл го погледна с обич. Той бе единственият й сигурен приятел в борда.

— Не знам, Бил. Вече съм силно притеснена.

Бил я прегърна през раменете и двамата заедно влязоха в банката.

— Не се притеснявай. Днес на закуска Иди ме накара да обещая, че ще те поддържам, какъвто и смахнат проект да предложиш.

Ейприл се разсмя. Можеше да си представи как Айда Мей размахва шпатулата под носа на Бил и изтръгва от него желаното обещание, но преди да му е сервирала наденичките и яйцата.

— Много ти благодаря за подкрепата, Бил. Но не ти трябва да ядосваш Хенри. Все пак полицата за фермата ви е в негови ръце.

— Хенри вече не е в състояние да ме уплаши — отвърна бавно Бил, имитирайки говора на провинциалистите, с който успяваше да разсмее всички.

— Да, но мен определено ме плаши — призна Ейприл. — Тихо, Бил, преди и двамата да са ни нарочили. Май срещата ще се проведе отзад.

— Никой няма във фоайето. По всичко личи, че си права. Готова ли си?

— Чувствах се значително по-готова, отколкото преди да се появиш. Да вървим.

Прекосиха фоайето, минаха през врата от тъмно дърво, на която пишеше „Вход забранен“ и сърцето на Ейприл започна да блъска оглушително. Дан бе от другата страна на тази врата и само като си го помисли, настръхна. Освен това ясно съзнаваше, че да разкрие чувствата си на този етап, би било катастрофа, особено ако се окажеше, че Дан е сгоден. Щом Бил се пресегна, за да й отвори вратата, тя се стегна и наложи на лицето си безизразна маска.

Конферентната зала на банката бе оставена без прозорци, а дългата масивна маса, заобиколена от столове от същото дърво с кожени седалки, я изпълваше почти цялата. Щом Ейприл пристъпи в стаята, четиримата мъже, настанили се в единия край на масата, се изправиха. Ейприл се подсмихна на тази проява на добро възпитание. Нямаше да й е никак лесно като единствената жена сред тази група.

— Моля, седнете — каза тя и без да съзнава, извърна поглед към Дан за помощ. Днес бе в спортен панталон и поло в същия цвят като очите му. Изглеждаше толкова добре, че тя се усъмни дали ще успее да седи по време на събранието, без да се взира непрекъснато в него. — При създалите се обстоятелства, мисля, че трябва да се отнасяте към мен като към всеки друг член на борда.

Дан улови умолителния й поглед.

— Всички тук сме равни. Това е било намерението на баба ми. Сами ще го разберете след малко. — Той се усмихна приятелски на Ейприл и Бил. — Радвам се, че и двамата сте тук. Още няма десет, но можем да започваме. Предполагам, изгаряте от нетърпение да уточним как ще похарчим парите.

— Парите са моя работа — каза Хенри и се отпусна назад на стола, приглаждайки мустаците си.

Ейприл предположи, че тези думи имат за цел да подчертаят положението на Хенри в групата. Той нямаше никакво намерение да бъде „равен“ с останалите, както се бе изразил Дан, но младата жена разбираше защо Айрини го е избрала за борда. Ако беше пренебрегнат, би могъл да създаде какви ли не проблеми, за да отмъсти за наранената си гордост. Двете приятелки се бяха натъкнали на подобен проблем, когато създаваха Комитета по облагородяване и се наложи да включат съпругата на Хенри, Мейбъл, за да не си създадат влиятелен враг.

Изборът на останалите членове на борда не бе изненадващ. След като Айрини бе поверила на Джералд Слоун правните си дела, значи можеше да разчита на него и на този борд. Бил Лоудърмилк се бе утвърдил като водеща фигура сред по-младите фермери, затова изборът му бе логичен, а пък Ем Джи Тъкър бе един от най-милите хора, които Ейприл познаваше. Винаги се бе чудила дали интересът му към Айрини е нещо повече от съседска услужливост, но възрастната жена не го бе окуражила по никакъв начин, откакто остана вдовица.

— Преди да започнем с обсъждането на предложенията за проекти, бих искал да обясня защо баба ми е настояла да се сформира този борд — каза Дан, отвори папката пред себе си и раздаде на всички по едно копие. — Преснимал съм условията, за да можете всички да ги прочетете, но въпреки това искам да обясня структурата на групата, за да не възникнат недоразумения.

Ейприл усети прилив на увереност, когато чу решителния глас на Дан. От една страна, той бе успял да превъзмогне мъката, за да води събранието авторитетно, а от друга, бе решен да не предава ръководството в ръцете на Хенри Гудпасчър.

— Както сами ще видите от копията пред вас — продължи Дан, — баба ми умишлено е упоменала шестима. Въпреки че аз ще ръководя сбирките ни и ще подписвам чековете, гласът на всеки един от нас има еднаква тежест, когато се стигне до гласуване за даден проект. Това означава, че когато гласуваме, може да се стигне до равен резултат. Така баба ми е искала да провери умението ни да работим в екип. Ако членовете на борда бяха петима, решенията щяха да се постигат прекалено лесно.

— Типично за Айрини — каза Ем Джи и нагласи очилата на носа си. — Тя обича да разбунва духовете…

Хенри поклати глава.

— Почти всички правителствени бордове са съставени от нечетен брой членове. Така може и да не успеем да стигнем до решение. Какво ще правим, ако има такъв случай.

— Упоменато е в последния параграф — каза Дан. — Ако при някое гласуване се стигне до равен резултат, имаме десет дена, за да премислим. Ако и след това не съумеем да стигнем до съгласие, парите се прехвърлят в хазната на щата. И, между другото, ако се окаже, че не успяваме да се сработим, ще се случи същото.

— Това е пълен абсурд! — Хенри се приведе над обидния параграф.

Ем Джи се разсмя на глас.

— Типично за Айрини. За да запазим парите за Бунвил, се налага да работим в екип. Според мен, планът й е великолепен. Аз съм съгласен.

— И аз — обади се Бил и остави копието с условията на дарението на масата.

Дан огледа групата.

— Джери?

— Гласувам за.

Хенри остана злобно загледан в листа още няколко секунди.

— Както изглежда и аз ще гласувам за — измърмори той, — въпреки че не мога да разбера защо не е назначила пет или седем човека.

Най-сетне Дан погледна Ейприл, която седеше притихнала в края на масата.

— Ами ти, Ейприл? Съгласна ли си?

Тя го погледна все още замислена над условията, поставени от Айрини. Най-сетне нещата й се изясниха. Сети се, че с Бил и Ем Джи ще представляват либералното влияние в борда. Хенри Гудпасчър и Джералд Слоун бяха консерватори. Ако Дан се съюзеше с тях, щяха да се получат равни резултати по някои въпроси, като например идеята й за скулптура. Айрини бе замислила стратегията си изключително прецизно.

Ейприл осъзна, че задачата й е да работи съвместно с Дан и да се опита да го спечели на своя страна за творческите проекти. Може би Айрини се бе надявала, че в процеса на работа Ейприл и Дан ще преоткрият старата любов. Само че приятелката й не се бе сетила, че Дан може да се сгоди в периода между написването на завещанието и първата сбирка на борда.

— Ейприл? — повика я отново Дан.

Тя усети болка, когато си помисли как ли биха стояли нещата, ако планът на Айрини се бе осъществил. Вместо това, възрастната жена бе възложила на Ейприл притеснителната задача да работи съвместно с Дан, докато той прави планове за предстоящата си женитба с друга. Но какъв ли избор й оставаше?

— И аз съм за — отвърна тя.