Вики Люис Томпсън
Порив (6)

Шеста глава

Притиснаха се един към друг, смееха се, целуваха се и се опитваха да преодолеят основното препятствие — очилата на Ейприл, докато най-сетне Дан ги свали с нещо като раздразнено ръмжене.

— Не е нужно да ги слагаш, когато си с мен, Ейприл — каза той и ги пъхна в джоба на палтото, а сетне отново я притисна. — На мен не ми действат.

— Какво? Мога да виждам прекрасно с…

— Знаеш какво има предвид — каза той и я целуна зад ухото.

— Да. — Ласките му я оставяха без дъх. — Не съм и искала да ти въздействат. Само дето не го знаех, докато не си тръгна.

— Сама забелязваш, че не съм си тръгнал. Просто не можах. — Дан погледна зачервените й бузи. — А трябваше. Би трябвало още в този миг да си отида. О, Ейприл…

— Хайде да се върнем в стаята. — Тя го хвана за ръката и го подръпна. — Вечерята ти изстива.

— По дяволите да върви вечерята ми. — Той плъзна ръка около кръста й и я задържа до себе си, докато вървяха по коридора.

— Точно това исках да ми кажеш първия път.

— Знам. Да не би да си мислиш, че не знаех? — Той наклони глава на една страна. — Бътлър, няма ли да се научиш?

— Ти се върна, Дан. Това означава много.

— Надявам се. Трябва да натрупам възможно повече точки.

Ейприл бе оставила вратата отворена, когато се затича към асансьора. Погледна го глупаво.

— Нито затворих, нито заключих. Колко съм безотговорна, нали?

Дан затвори с крак и приближи лицето й до своето.

— Да не би да очакваш да се оплача, че си ме желала толкова много, че си изтичала навън, без дори да заключиш?

— Наистина много те желаех — призна тя, загубила фалшивата гордост, в мига, в който забеляза нескритото желание в очите му.

Той докосна бузата й с отворената си длан и тя усети, че мъжът трепери.

— Трябва да знаеш, въпреки че невинаги се сещам да ти го кажа. Аз те желая не по-малко, Ейприл. Не по-малко. — Пое си дълбоко дъх. — Хайде да заключим тази врата. — Пусна я, колкото да закачи отвън табелката „Не безпокойте“. След това затвори и заключи.

Свали си палтото, а след това и сакото и ги прехвърли на облегалката на един стол.

— Да започнем отначало.

Тя го погледна въпросително.

— Говоря за тази вечер — каза с усмивка той. — Не искам да се връщаме осем години назад. Едва ли ще успеем.

— Сигурно няма. Но понякога…

— Да, и аз. — Той проследи веждата й. — Боже, колко си хубава.

— Май… никога не си ми го казвал.

— Не съм ли?

Ейприл поклати глава.

Устните му покриха нейните и тя усети дъха му.

— Тогава извини ме, че бях такъв глупак. Един много млад глупак.

— Може би и двамата трябва да си простим, Дан.

Той наведе глава.

— Не бих могъл да измисля по-добър начин за начало от това.

Тя посрещна гладните му устни със своите. Вкусваха се ненаситно, езиците им се докосваха по един безкрайно познат начин, но вече с усещане за нетърпение, придобило ново значение. Този път поне, нямаше да се спрат.

Ейприл разпери пръсти на колосаната бяла риза на Дан и погали мускулестите му гърди. Той простена и посегна към блузата, за да я извади от панталоните. Щом пъхна ръце отдолу и обгърна кръста й, той я привлече към себе си, а тя възкликна, усетила прилив на желание, който бе забравила, че съществува.

Както бе притисната до него, усети възбудата му. Преди години тази пулсираща твърдост под панталоните я плашеше малко, но сега нямаше търпение да стигне до край.

— Всички онези нощи в шевролета — прошепна Дан и се зае с копчетата на блузата. — Помниш ли? Живеехме за тези моменти, когато можех да докосвам гърдите ти и да те любя, макар и не напълно. Въпреки че бях наясно какво мъчение представлява за мен да се въздържам, не можех без тези фантастични мигове.

— Нито пък аз. Ти също ме подлудяваше. Толкова обичах докосването на ръцете ти.

— Значи си спомняш? — Той бавно смъкна блузата от раменете й, свали я и разкопча сутиена й.

— Никога не ги забравих. О, Дан… — Тя изстена, когато Дан покри едната й гърда с длан и погали зърното с палец.

Целуна устните й, а сетне попи соления вкус на сълзите й.

— Не плачи — прошепна той.

— Аз… ти… толкова ми липсваше.

— Надявам се да е било така.

— Толкова много пропилени години…

— Не бива да мислиш за тях сега. Не бива да мислиш за нищо. — Той разкопча панталоните й и те се смъкнаха на пода. Тя ги прекрачи и ритна настрани. След това сви рамене и пусна и сутиена при останалите дрехи.

Той отстъпи крачка назад, защото имаше нужда да я види за пръв път на светло. Пое си рязко дъх. Заради жени като Ейприл, помисли си той, художниците рисуваха голи тела. Навремето, в тъмния шевролет само бе предполагал, че закръглените й гърди са толкова съвършени. Тя бе прелестна, с тънка талия и приятно заоблени бедра.

Той сведе поглед към триъгълната черна дантела, прикрила последната неизследвана територия, мястото, до което не бе посмял да се докосне през всички онези разгорещени нощи, когато прозорците на колата се запотяваха от младежката им страст. Черна дантела. Какво ли си е мислила, когато ги е обувала? Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Ти си… великолепна си.

Думите му сякаш предизвикаха срамежливостта й.

— Вече не съм на осемнадесет. Страхувам се, че не съм толкова…

— Напротив — отвърна трескаво той, потискайки напиращото желание да премахне и тази последна бариера. Вместо това я привлече до себе си, така че гърдите й се опряха в колосаната му бяла риза. — Ти си много повече. Вече не си онова крехко младо момиче.

— Никога не съм била крехка — прошепна тя и целуна трапчинката на брадичката му. — Просто ти си мислеше така. Понякога се държеше с мен като с кукла.

Той простена и я целуна силно, вмъквайки езика си в устата й, сякаш за да й каже, че това време е отдавна отминало. Ръцете му се плъзнаха надолу и притиснаха долната част на тялото й към извора на напрежение, който ставаше все по-неудържим. Материята, прикрила копринената й кожа го дразнеше, но той знаеше, че след малко ще свали и нея.

Целувката му се плъзна от гърлото й надолу към ключицата. И двамата се задъхваха, неспособни да си поемат дъх.

— Каквато и да си била преди, сега си невероятна жена.

— Да. — Тя потръпна и затвори очи, когато той наведе глава и пое едното й зърно в уста. Любовните игри, на които се бяха отдавали като тийнейджъри изглеждаха като детско забавление в сравнение с жаравата, която я обхващаше цялата, разпалена от зъбите и устните му. Цялата бе жена. Неговата жена. Не можеше да промени този факт, дори и да се опиташе. Тази вечер той щеше да покори тялото й с властност, която не бе съществувала преди осем години, а тя нямаше да й се противопостави. Но когато ставаше въпрос за Дан, съпротивителните й сили сякаш изчезваха.

Когато плъзна ръка под ластичната материя на бикините, й се стори, че докосва оголена жица. Това бе границата, отвъд която не си бяха позволявали да пристъпват. Но ето че сега щяха да преминат отвъд. Дан коленичи пред нея и започна да смъква черното препятствие, докато устните и езикът му галеха корема й.

Ако беше някой друг мъж, тя щеше да се отдръпне притеснено, когато той целуна показалите се влажни къдрави косъмчета, но на него не можеше да откаже нищо. След малко всички съмнения и страхове изчезнаха. Той откри центъра на желанието й и тя забрави за всичко, обхваната от отмалата и удоволствието, предизвикани от него.

Когато коленете й омекнаха, той я прегърна силно, за да я задържи и започна да я люби по начин, който тя никога преди не бе изпитвала и не бе позволявала. Празнотата в нея запулсира и я остави без дъх. Тя отметна назад глава и изстена името му.

— Моля те — извика тя. — Искам те… искам те целия.

В отговор той я пое на ръце и я отнесе до леглото. Положи я нежно върху покривката, без да губи време да отмята завивките. Това за нея нямаше значение.

— Люби ме — помоли го тя и привлече главата му към себе си, за да намери устните на мъжа. Усети невероятния вкус на собствената си възбуда по езика му и изскимтя с отчаяна страст. С трескави ръце се помъчи да разкопчае ризата му.

Дълбоката целувка се превърна в множество леки докосвания, докато той леко се отдръпна от нея.

— Остави на мен — предложи той, за да прекъсне нетърпеливите движения на ръцете й. Дишането му бе учестено и плитко, докато се опитваше да се пребори час по-скоро с копчетата, но се оказа, че не се справя много по-успешно от нея. Най-сетне бе готов и със замах свали ризата. След това събу обувките и чорапите и най-сетне стигна до сатенения пояс.

Изправи се и разкопча официалния панталон, а Ейприл не откъсваше очи от него дори за миг. Отдолу носеше единствено стегнати слипове, които подчертаваха възбудата му и все едно, нямаше нищо на себе си.

— Желая те — прошепна тя. — Ела тук.

Погледът му пробягна по нея, останала да лежи гола и примамлива на покривката в червено и златно и той едва овладя напиращото в тялото му желание. Беше готова за него, кожата й порозовяла от докосванията на ръцете и устните му, а фините косъмчета, покрили възбудата й, бяха овлажнели от обзелата я страст. Той гореше от желание да смъкне слиповете от сгорещеното си тяло и да се потопи в нея веднага, без предупреждение. Знаеше, че тя няма да го отблъсне, нито да задава въпроси, ако направеше точно така. Нали сама му бе казала, че иска безразсъдство и стремглавост. Въпреки това не можеше да забрави задълженията си. Не бе лесно да пренебрегне както възпитанието, така и самоконтрола.

— Почакай за момент — каза тихо той. — Трябва да взема нещо. — Приближи се до бюрото и бръкна в един от джобовете на сакото.

— Дан?

Той се извърна към нея и се наведе да я целуне по подпухналите устни.

— Някои неща не бива да се вършат импулсивно, Ейприл — прошепна той. — Господи, да знаеш само колко ми се искаше да може.

Тя посегна и обрамчи лицето му в ръце, когато значението на думите му достигна до съзнанието му.

— Говориш за контрол над раждаемостта.

— Да.

— Но кога…

— Не ми отне кой знае колко време, за да поръчам вино.

Очите й се напълниха със сълзи, предизвикани от тъга.

— Виждаш ли, обвинявам те, че не притежаваш и капка спонтанност, а ти ни спасяваш и двамата от… от…

— Стига, Ейприл. Просто ме целуни.

Тя го послуша и използва всеки сантиметър от тялото си, за да се притисне до голата му кожа, като с удоволствие се наслади на обсипаната с дребни косъмчета мъжка гръд и тесните издължени бедра. Той обгърна бедрата й с две ръце и я повдигна, за да го посрещне.

В момента, когато навлезе в нея, прошепна името й, и тя разбра, че този настойчив шепот винаги ще отеква в главата й. Разкри й много повече от всички възможни думи. Вече нямаше значение дали ще й разкрие истината, или просто ще премълчи. Тя знаеше, че Дан я обича.

Тази увереност й достави неимоверно удоволствие, но почти веднага след това я сграбчи мъчително чувство на вина. Той все още я обичаше, дори след всичко, което му бе причинила, след като бе превърнала живота му в ад. Обзелото я трескаво желание замря, когато натрупаното през изминалите осем години отново изплува на повърхността. Тези спомени се издигнаха между Ейприл и удоволствието, лишавайки я от обещанията на настъпващото задоволство.

Дан заслужаваше много повече. Тя обви с ръце покритото му със ситни капчици пот тяло и поде неговите движения, за да го дари с насладата, която тя нямаше да изпита. Когато всичко приключи, той сигурно щеше да се ядоса, но поне за момента щеше да получи удоволствието, което бе чакал толкова дълго.

— Ейприл — изстена той. — Недей толкова… чакай, не мога… — Опита се да я притисне с тежестта на тялото си.

— Всичко е наред — прошепна тя и го подтикна да продължи.

— Не. Искам…

— Хайде, Дан. Не спирай.

Със стенание на нетърпение и отчаяние, той се отказа да се бори с нея за контрол, секунди преди да настъпи очакваното освобождаване. Бавно се отпусна върху нея, а тялото му потръпваше. Тя го притискаше до себе си, потопена в собственото си чувство на задоволство, че той е изпитал истинско удовлетворение. Сега сигурно ще я изостави и с това ще настъпи краят. Мъжете не държаха особено на жени, които не бяха в състояние да откликнат веднага. Джими й бе доказал този факт. Тя зачака тъжно първите му думи.

Тежкото му дишане постепенно се успокои.

— О, Ейприл — прошепна той и загриза лекичко ухото й. — Следващия път ще бъде по-добре, особено ако не бързаш чак толкова много. Недей да се отказваш от мен.

— Какво искаш да кажеш? Че ти не си виновен. Аз бях тази, която…

— Да, но ако аз се владеех по-добре, всичко щеше да е различно. Страхувах се, че ще се случи точно това, след всичките тези години, но моля те, прояви търпение към мен. Нещата ще се оправят.

— Ама… ти как разбра? Може би просто аз съм си такава. Просто не ме бива много.

Тихият му смях ги разтърси и двамата.

— Какво е толкова смешно?

Той се надигна на единия си лакът и я погледна широко усмихнат.

— Ти си смешната. Май разбирам какво точно се е случило. По някое време си започнала отново да мислиш и тогава нещата са се объркали. Предупредих те.

Ейприл започна да се отпуска. Ето че до себе си имаше мъж, който се чувстваше толкова сигурен в себе си, че нямаше никакво намерение да я обвинява, че преживяното не се бе получило както трябва. Та това бе истинско чудо. Той дори я разбираше.

— Наистина започнах да мисля — призна тя. — Сетих се, че аз бях тази, която провали всичко и така и не дадох никакъв шанс на нас двамата.

Гласът и погледът на Дан я помилваха нежно.

— Сега имаме шанс. Освен ако не си решила да прекарваш времето си в мислене. — Той приглади косата й и отмести своенравните кичури от челото й, за да я целуне. След това нежно започна да масажира рамото и ръката й, докосвания, в които нямаше почти нищо сексуално, без дори да опитва да докосва по-чувствителните места около гърдите.

Нервното напрежение, обхванало я заради първия им акт на любов се разтопи и Ейприл усети, че желанието отново я завладява и пролазва по кожата й. Тя прехапа долната си устна със зъби и го погледна.

— Господи, Ейприл, толкова ги обичам тези твои големи кафяви очи.

— Дан, аз…

— Не забравяй какво искаше да ми кажеш. — Той внимателно се отдели от нея. — Връщам се веднага.

Докато го нямаше, Ейприл си припомни ритмичния прилив на желание, който се бе раздвижил в нея, настойчивостта на мъжкото тяло и прекрасния момент на неговото освобождаване. Закле се следващия път да изпита същото чувство заедно с него, да участва пълноценно в любовната им игра, вместо да бъде просто един наблюдател.

Спусна крака на пода и се изправи. След това отметна покривката и завивките и се отпусна на хладните бели чаршафи. Раздвижи нетърпеливо бедра и усети прилива на желание, породен от докосването на чаршафа. Зърната й се втвърдиха, щом се спомни как настойчивите устни и зъби на Дан ги пленяваха. Да, той знаеше как да я люби, трябваше само да се остави в ръцете му. Щеше да го направи.

Обърна глава на другата страна и откри, че той е застанал изправен до леглото и я наблюдава. Тя безмълвно протегна ръка. Той я пое и се отпусна до нея, а сините му очи дори за миг не се откъснаха от лицето й.

Ейприл навлажни пресъхналите си устни.

— Мисля този път да бъде различно.

— Това е чудесно.

— Искам да те докосвам.

— Това би било повече от чудесно.

Тя бавно плъзна ръка надолу по корема му, докато пръстите й се сключиха около кадифено мекия му член, който можеше да й достави такова удоволствие, стига да загърбеше чувството си за вина и съжаленията заради миналите грешки. Затвори очи и продължи да го милва. Кожата му там бе толкова гладка, така опъната от желание, и всичкото това желание бе насочено към нея. Собствената й страст се разгоря, докато го дразнеше.

Той простена и тя отвори очи. Наблюдаваше с нарастваща възбуда как очите му стават стъклени под прилива на страст, как стиска челюсти и се опитва да се сдържа. Желанието му подкладе нейното и тя започна да потръпва.

— Сега — прошепна тя.

Той кимна, защото не можеше да проговори. Извърна се за момент, а когато бе готов, се надвеси над нея. Тя сграбчи бедрата му и го натисна към себе си, навътре във влажните дълбини на женската й същност. Там бе съсредоточено всичко и чакаше единствено него. Останалото изчезна. Съществуваше единствено тяхното единение, единствено пламналите им чувства бяха важни, с всеки негов тласък спираловидното напрежение в нея, винаги заблудено и объркано, сега вече имаше цел и посока.

Приглушени викове разкъсаха тишината, когато той я доведе близо до ръба, близо до момента на екстаз. Телата им бяха хлъзгави от желание, мускулите им напрегнати до скъсване. Двамата заедно се устремиха нагоре, все по-високо, тръпнещи от желание.

В последния момент, когато съзнанието на Ейприл работеше трезво, тя извика името му, а сетне светът й се превърна във водопад от светлини и цвят, които никога преди не бе виждала. Сякаш насън усети, че е притисната от силни ръце, чу прошепнатите му любовни думи и той също се присъедини към нея и невероятното усещане.

Нямаше никаква представа колко дълго са лежали заедно в пълно забвение. Дали бяха изминали минути, или часове, преди Дан да стане за кратко от леглото, а след това отново да се върне при нея.

Тя докосна бузата му.

— Благодаря ти.

— Ти го направи, не бях аз.

— Не съм толкова сигурна. Както и да е, ти ми даде втори шанс.

— Че и най-големият глупак би го направил.

— Дан, не всички мъже са толкова чувствителни като теб. Научих този урок по най-неприятния начин.

Той я погледна замислено.

— Май така наречения Джими има бая неща, за които да отговаря.

— Той също беше млад. — Ейприл проследи плътната долна устна на Дан. — Може би нещата се развиха по най-добрия начин.

— Точно сега нямам никакво намерение да споря по този въпрос.

— Може би просто не бяхме готови един за друг преди осем години.

— А сега?

Тя осъзна колко бързо въпросът се бе насочил към обвързването; че това бе едва първият й ден от престоя в Чикаго. Дали беше във форма да обсъждат връзката си, след като бе изпитала най-разтърсващото преживяване в живота си. Ако той й предложеше да се оженят, тя сигурно щеше да приеме. Ако поискаше от нея да скочи от последния етаж на центъра „Джон Ханкок“, тя сигурно щеше да направи и това.

— Нека се насладим на тази седмица — каза тя и се усмихна на звученето на думите си. — Нека да не мислим за бъдещето, още не. Нали нямаш нищо против?

Някаква сянка се спусна над сините му очи.

— Разбира се, че нямам — каза той, но тонът му издаде лъжата, скрита в съгласието.

— Дан, нараних чувствата ти.

— Не си. — Той въздъхна. — Да, може би малко. Но ти си права. Предполагам, че след като те открих отново, ми се иска да обвия всичко в едно цяло. Просто съм си такъв, сама го знаеш.

— Знам. — Тя се опита да се засмее, но не успя. Заприлича по-скоро на кашлица. Практичният Дан. Това, което истински й се искаше, осъзна тя, бе едно романтично ухажване, а той да я обожава така, сякаш няма никакво съмнение за изхода на нещата. Нещо подобно на това, което бе направил Джими. Но пък тогава се получи такава каша. Въпреки това й се искаше да бъде като преди, когато приемаха връзката си като някаква даденост.

А тя толкова много обичаше нежността, която Дан проявяваше към нея, защото и тя бе част от това, което той бе в действителност. Прекалено много ли искаше, когато си пожелаваше две неща от един мъж?