Вики Люис Томпсън
Порив (7)

Седма глава

Дан стана от леглото на Ейприл в малките часове и се зае да оправя дрехите си.

Тя сънено се преобърна на една страна и го загледа как се облича.

— Ще ми се да не се налагаше да тръгваш.

— И на мен. — Наведе се и бързо я целуна, а след това започна да тъпче ризата в панталона. — Но няма такива, които отиват официално облечени на работа в спортни стоки „Адонис“.

— Цял ден ли ще останеш на работа?

— Ще гледам да се измъкна. Ако имам късмет, ще успея да се освободя следобед, ще те заведа на обяд и след това ще пообиколим някоя и друга галерия.

— Няма нужда. Предполагам, че ще си полузаспал. Аз ти обърквам ритъма на живот, Дан. — Тя си спомни колко държеше той да спазва часовете за тренировки и всички изисквания, когато беше играч на футбол.

— Ти шегуваш ли се?

Той приседна до леглото и я погали по косата.

— Не. Спомням си, колко държеше на осемте часа сън. Оставах да уча по цяла нощ за някой тест, но не и ти. Все казваше, че сънят е много важен, и че не можеш без него.

Той я погледна и поклати глава.

— Да, типично в мой стил. Дори мислих по въпроса за необходимия сън, когато ми каза, че ще останеш тук пет дни.

— Ето, виждаш ли? А сега е… — тя се надигна на лакът и погледна светещите цифри — … три и двадесет. Ще имаш късмет, ако поспиш четири часа.

Той се усмихна.

— Три. Освен ако не реша да пропусна сутрешната си тренировка.

— Чувствам се ужасно.

— Така и трябва. — Той се наведе и лекичко гризна ухото й. Усети свежия аромат на шампоан. Докато бяха в гимназията, ароматът на косата й винаги го подлудяваше. Защо в минало време. Тъкмо в този момент се чудеше дали не може да остане още час и да успее да отиде на работа в приличен вид.

Не си спомняше някога така да е губил ума си по друга жена. Освен това, от всички жени на света, тъкмо тази трябваше да избягва. Тя много успешно бе погазила чувствата му. Въпреки това желанието му към нея бе неутолимо и му се искаше да оползотворят всяка минута, която имаха.

— Дан. — Тя стисна главата му между дланите си и го накара да я погледне. — Отивай си.

— Не искам. Кой знае защо сънят вече загуби очарованието си.

— Цял ден, докато дремеш на бюрото в службата си ще ме мразиш, а може да стане и по-лошо, ще се унесеш, докато представяш някоя стока пред клиент.

— Не мога да те мразя, Ейприл. Може би просто ще напусна работа. Започва да ми пречи.

Тя се засмя.

— Как можеш да говориш така?

— Донякъде говоря сериозно. Както и да е, какво ще кажеш, ако организираме нещата малко по-добре?

— Ето този Дан вече го познавам.

— Премести се в моя апартамент за останалото време, докато си тук.

Тя изви вежди.

— Не се притеснявай. Не е нужно никой от Бунвил да разбира. Вече видя как изглежда „Палмър Хаус“ отвътре и спокойно можеш да опишеш стаята на Мейбъл Гудпасчър или на Бес Изли.

— Ти как разбра какво мисля? Или че се налага да разказвам всичко на тези двете?

— Не забравяй, че и аз израснах в Бунвил.

— Да, прав си, че ще трябва да обсъждам с тях великолепната си стая, както и всичко в хотела, като доказателство, че съм била тук, а не съм си прекарвала времето при теб. Само че, Дан, аз наистина нямах намерение ние двамата да…

— Да живеем заедно ли?

— Да, май така се казва.

— Става дума за четири дни, Ейприл, не за цял живот. — Щом изрече тези думи, той веднага разбра, че не мислеше за тези четири дни. Но, поне за момента, щеше да се примири с тях. Беше готов да мине на диета от хляб и вода, да започне да се облича в дрипи, само и само да я накара да прекара още една нощ в леглото му, а какво оставаше за цели четири.

— Аз… кога искаш да се изнеса от хотела? Едва ли три и половина сутринта е най-…

Сърцето му започна да препуска от възторг. Тя обмисляше предложението му.

— Не, разбира се. Аз съм единственият, на когото се налага да потъне в нощта. Остани тук до към обедно време. Нали дванадесет е обичайното време за напускане на хотелите. Поспи сутринта, поръчай си закуска и си събери багажа. Ще те взема, за да обядваме и да обиколим галериите, а след това отиваме у нас. Така става ли?

— Не е честно. Ти ще се трудиш цялата сутрин, а след това ще се правиш на частния ми шофьор, докато аз си играя на кралица.

— Ще ми се реваншираш по-късно.

— Едва ли ще мога. Ще бъда прекалено изтощена.

Той се вгледа в бездънните кафяви очи.

— Не ми се вярва. Разбрахме ли се?

— Ами ако не успееш да се освободиш този следобед? Аз ще освободя стаята, а няма да има къде да отида, а как ме виждаш сама да се лутам до апартамента ти.

Той реши, че е време за сериозно решение и заговори решително и властно.

— Ще бъда свободен този следобед. В дванадесет ще те чакам във фоайето, за да те взема.

Тя капитулира незабавно.

— Добре.

Дан си пое дълбоко дъх. Беше негова за следващите четири дни.

 

 

Ейприл седеше във фоайето, очуканият куфар до нея, когато точно в дванадесет Дан премина през въртящите се врати. Щом го зърна, я обхвана същото въодушевление, което изпитваше като дете, когато в коледната сутрин слизаше надолу по стълбите у дома. По изражението на лицето му разбра, че той изпитва същото и Ейприл се зачуди дали и двамата не са полудели.

Дълго след като той си бе тръгнал, тя остана будна, замислена за него, а дори когато най-сетне затвори очи, синият му поглед присъстваше в неспокойния й сън. Хрумна й, че сигурно се влюбва, но по този въпрос не смееше да разчита на преценката си.

Харесваше й начинът, по който той я обичаше, но какво оставаше за всичко друго, как щеше да се получи, когато ги завъртеше ежедневието? Ейприл нямаше представа дали двамата ще се разбират, след като много добре знаеше, че той е доста консервативен. Следващите четири дни определено щяха да са доста интересни.

А пък следващите четири нощи щяха да са още по-интересни, каза си тя, докато го наблюдаваше как крачи към нея. Колко типично за него да се сети да я пази снощи, защото тя напълно бе забравила за тази дребна подробност. Всъщност това съвсем не можеше да се нарече дребна подробност. Нито един от двамата им не бе на етап от живота си, когато щеше да се справи безболезнено с една нежелана бременност.

Тя стана, и докато той се приближаваше, се зачуди какво да каже. Сега нещата между тях бяха съвсем различни. Дан приближи и тя се вгледа в очите му, а зърната й веднага се втвърдиха. Цялата настръхна. Никой не й бе въздействал по този начин, при това само с един поглед, дори самият Дан преди осем години. Но той си бе същият мъж, докато след снощи тя вече не бе същата жена. Поздравът заседна в гърлото й.

За момент той също не каза нищо, след това бавно пристъпиха един към друг, облени от дневната светлина, всеки напълно облечен след няколкото часа, които ги деляха от последната страстна прегръдка.

Дан прочисти гърлото си.

— Как са ти краката?

— Краката ми ли? Ами… — Тя погледна изненадано надолу. Точно в този момент краката бяха последната й мисъл и грижа, дори бе забравила за повратната роля, която изиграха в снощната поредица от събития. — Много добре, стига да съм с ниски обувки, защото не мога да търпя нищо друго на себе си.

Той се закашля и постави юмрук пред устата си.

— Както аз предпочитам.

Тя го погледна изненадана, а в следващия момент и двамата се разсмяха.

— Ненаситник — каза тихо тя, така че само той да я чуе. Усети възбуда, щом разбра, че и двамата мислят за едно и също.

— И на мен така ми се струва.

— Поне си точен ненаситник. Точно дванадесет е. Както обикновено, си точно навреме.

— Също и ти, доколкото забелязвам — каза той и я привлече към себе си. — Липсваше ми.

По разкопчаното му палто бе полепнал мирис на студ, на свежия вятър, който духаше откъм езерото, а когато тя се изправи на пръсти, за да го целуне по бузата, усети, че кожата му също е измръзнала.

— И ти ми липсваше.

Той се отдръпна с кисела усмивка.

— Не чак толкова, като имам предвид тази сестринска целувчица по бузата. Въпреки че веднага забелязах, че си с лещи, а всички отлично знаем какво означава това. Хайде, бързо, искам по-добро посрещане.

— Дан, намираме се насред фоайето на хотела.

— Правилно си забелязала. Все забравям, че не си свикнала с големия анонимен град. Вярвай ми, Ейприл, никой няма да започне да клюкарства, ако ме целунеш както трябва.

Не бе необходимо да я подканва отново, защото устните му бяха толкова невероятно близо, а спомените от изминалата нощ бяха свежи и примамливи като току-що сварено кафе. Тя обви врата му с ръце и го целуна страстно по устата.

С приглушен стон той я прегърна през кръста и тя долови ударите на сърцето му, докато двамата се наслаждаваха един на друг под погледите на чиновниците от хотела и пиколото. Само за секунди Ейприл забрави всичко, освен еротичните докосвания на езика на Дан, който не спираше нашествието си.

Тя бавно се отдръпна.

— Така вече е по-добре — каза той и се постара да си поеме дълбоко дъх. — Всъщност, просто прекрасно. Май много добре знаеше какви ги вършиш с тази небрежна целувка по бузата.

Тя се изчерви.

— Уредих всичко на рецепцията. Хайде да тръгваме.

— Искаш да кажеш, че си платила — поправи я Дан и й задържа палтото, за да се облече. — Исках аз да се погрижа за това. Май трябваше да дойда по-рано.

— Платих сметката още в единадесет, за да съм сигурна, че няма да се опиташ ти да платиш. Стига, Дан, мога да си го позволя, особено след като ще остана при теб следващите четири вечери.

Той се усмихна широко.

— Прекалено платонично звучи, особено след начина, по който току-що ме целуна. — Той обгърна раменете й с една ръка и вдигна куфара. — Да вървим.

— Между другото, така и не стана въпрос за пикапа ми. Искаш ли да карам след теб? — Намръщи се, щом си помисли, че ще трябва да го следва сред натовареното движение в града.

Той я погледна.

— Доста забавно би било. Чакай малко. — Той остави куфара и пресече фоайето.

Ейприл не откъсна поглед от него, докато разговаряше с хората на рецепцията. Когато бръкна в задния си джоб, за да извади портфейла, тя разбра, че той сигурно плаща за място на паркинга, за да може колата й да остане и прецени да го остави да уреди този въпрос. Да шофира в Чикаго съвсем не се вместваше в представите й за приятно прекарване и щеше да е повече от доволна, че пикапът щеше да остане паркиран тук до петък. В този момент нямаше никакво желание отново да се качи зад волана.

— Сега вече можем да тръгваме — каза Дан, когато се върна и отново пое куфара й. — Пикапът ти ще е на сигурно място тук, докато си тръгнеш. — Хвана я за ръката и тръгна към въртящата се врата.

— Много ти благодаря. Току-що те вкарах в разходи, но много ти благодаря, защото трудно щях да се справя в това натоварено движение.

— Нямаше и смисъл. Така ще ни бъде по-лесно, а освен това искам да си до мен. — Той веднага й показа какво има предвид, като се притисна до нея, докато излизаха.

Ейприл се смееше, когато се озоваха до униформения портиер отвън. Дан наистина я учудваше с тези прояви на лудост. Дали и преди е бил такъв? Не, определено не беше. В нея се надигна надежда, че може би двамата с него все пак имат бъдеще.

Пиколото докара червената хонда на Дан и подаде ръка на Ейприл, за да се качи, а Дан се погрижи да му даде бакшиш. Макар и с неудоволствие, тя призна пред себе си, че й е приятно понякога да се грижат за нея. Докато траеше огорчението й от начина, по който Дан се бе отнесъл към младежката им любов преди осем години, тя бе отблъснала някъде дълбоко в съзнанието си всички спомени за милото му държание и умелия начин, по който се справяше с всичко. Сега, след годините, прекарани с Джими, тя разбираше колко труден може да се окаже животът без подобни качества.

Дан се вля в потока коли и бусове на различни доставчици с лекотата на умел градски шофьор.

— Ще хапнем в едно малко германско ресторантче — не е нещо особено, но пък храната е страхотна.

— Радвам се, че не е нещо особено, защото съм си обула най-обикновени удобни обувки. — Ейприл се отпусна, докато го наблюдаваше колко уверено маневрира сред другите коли. — Така и не те попитах къде живееш. Надявам се да не те притеснявам.

Той я погледна многозначително.

— Не, Ейприл, няма да ме притесняваш.

— Откъде знаеш? Ти някога… Искам да кажа, някога живял ли си с друга?

— Не, така и не се доверих достатъчно на друга в това отношение.

Тя бе изненадана.

— Заради мен ли? — осмели се да попита младата жена.

— Може би.

— Тогава защо започваш нещо с мен? Не се ли страхуваш, че отново мога да те нараня? — Ейприл примираше от страх, че подобно нещо може отново да се случи.

Той не откъсваше поглед от плътно подредените една зад друга коли.

— Искрено съм ужасен, но не мога да направя друго. Май трябва да ида на психиатър, задето отново се захващам с теб, но пък от друга страна, направо съм замаян от щастие, че ще прекараме няколко дни заедно.

— Наистина ли? Наистина ли си замаян от щастие?

— Да. — Той спря на червен светофар и измърмори нещо, което тя така и не разбра.

— Какво каза?

— А, нищо. Просто едно глупаво суеверие. Майка ми предрече, че ако взема пръстена, животът ми ще се промени.

— Говориш за наследствения пръстен ли?

— Именно.

— Значи не вярваш в това, което майка ти казва за него? — Тя усети да я обзема познатото разочарование. Той отново отхвърляше романтичното.

— Ако притежаваше такава чудодейна сила, защо не спаси баща ми, така че майка ми да остарее до мъжа, когото обичаше?

— Доколкото знам, пръстенът донася любов на притежателя, не му осигурява дълъг живот. Родителите ти са били много влюбени, поне така казват всички в Бунвил.

— А сега тя е сама.

— Но има прекрасни спомени — добави Ейприл.

Дан я погледна.

— Може би пръстенът само за това го бива, да дарява с прекрасни спомени.

Знаеше, че той я дразни, че я предизвиква да признае, че връзката им може да се превърне в нещо повече, че няма да остане просто един прекрасен спомен. Дан обичаше да залага на сигурни неща. Винаги бе постъпвал така. Само че тя бе убедена, че съвместното им бъдеще съвсем не може да се нарече сигурно. Не му отговори.

В същото време любопитството й към пръстена се разпалваше. Не можеше да допусне, че тъкмо той ги е събрал двамата с Дан след осемгодишна раздяла. Всичко се дължеше на Айрини и на хитро измисленото й завещание към града, написано така, че да впримчи Ейприл и Дан, както и да предизвика хората от градчето да опазят наследството си.

Но пък Дан спокойно можеше да откаже да прекара дори и малко време с Ейприл и да прозре замисъла на Айрини и опитите й да ги събере. Вместо това, той се бе вкопчил в жената, наранила го преди, по незнайни причини и рискуваше отново да остане с разбито сърце. Да не би пръстенът да носеше отговорност за постъпките му?

Дан спря на друг светофар, а тя се загледа във витрините от нейната страна на улицата. Беше времето за обедна почивка и по улиците имаше множество пешеходци, брулени от острия ноемврийски вятър, някои спираха пред манекените, аранжирани с богати кожи и елегантни вечерни облекла. Ейприл прецени, че ако преброи хората в това каре, сигурно ще се окажат колкото цялото население на Бунвил.

Дан отново подкара хондата. Ейприл подръпна ръкава му.

— Ето я! Видях я!

— Какво?

Тя се извърна рязко, за да задържи пред погледа си малката скулптура, но се налагаше да се движат с потока коли.

— Има ли начин да спреш?

— Тук не мога. Трябва да намеря някой подземен гараж. Какво видя?

— Най-красивата скулптура. Трябва да разбера кой е скулпторът. Моля те, много те моля, паркирай колата и да се върнем.

— Не мога така изведнъж. Освен това краката ти…

— Остави краката ми. Виж, светофарът ще стане червен. Ако не успееш да откриеш паркинг, обиколи квартала и ме вземи пред галерията. Стори ми се, че името е „Андерсън“ или нещо подобно. — Без да изчака отговора му, тя отвори вратата и изскочи на улицата.

— Ейприл…

Тя се обърна бързо назад и забеляза отчаяното му изражение. Е, още по-зле. Чикаго беше голям град и тя изобщо не бе сигурна дали това бе името на галерията. Може би нямаше да успеят да я открият отново, или ако пък я намереха, скулптурата може би нямаше вече да бъде там. Освен това въодушевлението я подтикна да действа незабавно. Беше съзряла доказателството, че някой ще разбере идеята й за скулптура на площада в Бунвил.

Тя се провря сред възмутените клаксони на колите и пикапите и забърза на тротоара. Протритите й стъпала започнаха да болят, но тя се направи, че не забелязва болката и бързо се върна по улицата. Галерията беше някъде по средата на следващата пресечка и тя трябваше да получи необходимата информация, преди Дан да се е върнал, за да я вземе. Нещо в изражението му й подсказа, че няма да успее да си паркира колата.

По средата на втората пресечка Ейприл се приближи до витрините. Зърна отражението си в една от тях и усети, че има доста див вид с разрошената от вятъра коса и това непрекъснато подтичване. Сигурно Дан предпочиташе жените му да се по-спокойни и уравновесени. Още по-зле.

Съзря скулптурата на следващата витрина и с удоволствие забеляза, че е запомнила правилно името на галерията. Застана отпред и се загледа.

Скулптурата беше шейсет сантиметра с цвят на изсъхнала почва. Ейприл наведе глава на една страна и се опита да разбере дали формата има нещо общо с познат предмет, докато най-сетне реши, че няма, освен ако идеята не бе да се възстанови плавей, изхвърлен от морето. Малкото произведение на изкуството се извиваше в сложна плетеница нагоре, сякаш протегнато към някаква невидима, никому непонятна цел.

Заглавието на скулптурата бе напечатано на малко картонче, подпряно до нея. Ейприл се разсмя, когато го прочете. Колко подходящо звучеше на фона на всичко, което й се случваше, и което щеше да се случи. Името на скулптура беше Ерика Йоргенсън и произведението й струваше три хиляди и петдесет долара.

Ейприл отвори вратата на галерията и влезе. Оказа се сама в малката зала, освен русия мъж, който се приближи до нея с ведра усмивка, щом тя стъпи на прага.

— Мога ли да ви помогна?

— Да, искам две неща — каза Ейприл, докато оглеждаше платната и скулптурите, аранжирани наоколо. Хареса й семплата обстановка и вкусът, с който всичко бе подредено, но нищо друго не й хвана окото, както изложеното на витрината. — Първо, трябва да се свържа с Ерика Йоргенсън, за да й възложа една поръчка.

Мъжът кимна.

— Това лесно може да се уреди. Ще трябва да ми оставите телефона си.

Ейприл извади портфейла си и му подаде визитката, която Дан й бе дал, както с домашния, така и със служебните си телефони. Тя продиктува домашния с надеждата, че Дан няма да възрази. Нали беше негова идеята да отседне у тях.

— А каква е втората ви молба? — попита мъжът, след като записа телефона на едно листче.

— Искам да купя произведението на госпожа Йоргенсън, което сте изложили на витрината.

— Разбира се.

Разбира се. Ейприл се усмихна на небрежността му, докато пишеше чека. Този собственик на галерия нямаше никаква представа, че подобни неща не й се случват всеки ден, че щеше да й се наложи да продаде ужасно много яйца, за да възстанови похарченото, което в никакъв случай нямаше да нахрани пилетата й, или да събере окапалите ябълки, или да оплеви зеленчуковата градина. Но тя бе убедена в това, което бе казала на членовете на борда, а именно, че човешкият дух понякога се нуждае да погледа нещо, чието единствено предимство е красотата.

Той уви скулптурата в найлон с уплътнения и я прибра в кутия, докато тя се взираше през прозореца, за да не изпусне Дан и червената му хонда. Никак не й се искаше някой да купи скулптурата, преди да е имала възможност да му я покаже, а тя държеше да му я покаже час по-скоро. Сега се налагаше да почака малко, поне докато пристигнат в апартамента му, защото чак тогава щеше да има възможност да я разопакова.

Червената хонда направи ляв завой и спря до тротоара на място, забранено за паркиране. Ейприл бе сигурна, че Дан мрази да прави подобни нарушения, затова се засуети и собственикът побърза да затвори кутията. Веднага след това измърмори някаква благодарност и се отправи към вратата с бърза крачка.

Дан се приведе, за да й отвори вратата.

— Аз пък бях решил, че влезе единствено, за да получиш някаква информация — каза той и погледна кутията.

— Купих скулптурата. — Около тях звучаха клаксони, но Ейприл не си направи труд да побърза, докато нагласяваше кутията на задната седалка, преди да се качи и Дан да потегли.

— Купила ли си я? Не е ли малко малка за градския площад?

Ейприл се разсмя.

— Купих я за себе си. Искрено се надявам Ерика Йоргенсън да направи скулптурата за площада. Произведението й е точно това, за което съм мечтала. Представях си нещо много подобно, макар и от друг материал, може би бронз.

— А тази от какво е?

— Ами… — Ейприл се замисли как да обрисува покупката си и как ли Дан ще реагира на мъглявото й описание. — Май е най-добре да изчакаме малко, за да я видиш. Така ще бъде по-добре, отколкото да ти я описвам.

Той сви рамене.

— Добре. Готова ли си да похапнем?

— О, да.

Докато обядваха в малкия ресторант, разположен в безистен, известен с типично немските си специалитети и вносна бира, Ейприл се постара да не мисли за скулптурата, която бе купила, и за жената, която я бе създала. Сигурно собственикът вече бе предал съобщението на Ейприл и в този момент телефонът на Дан може би звънеше.

— Имаш ли телефонен секретар в апартамента си? — попита тя Дан, докато довършваха ябълковия щрудел.

— Да. Защо?

— Надявам се, че нямаш нищо против, но собственикът на галерията ме помоли за телефон, на който да ме потърси скулпторът и му дадох твоя. Радвам се, че има телефонен секретар, за да съм сигурна, че няма да пропусна обаждането й.

— Нейното!

— Ерика Йоргенсън, тя е жена.

— Така ли? Значи жена, а?

— Има и жени скулптури, ти не знаеше ли?

— Знам, но ако наемем жена, ще си имаме неприятности в Бунвил. Ти вече водиш една доста трудна битка с хора като Хенри Гудпасчър.

— Той е женомразец. Надявам се ти да не си, Дан.

— Правя всичко по силите си, за да избегна подобни забежки, но истината е, че не съм израсъл в твърде либерална среда. Ако баба ми не беше до мен, сигурно положението щеше да е неудържимо.

— Дан, имам специални чувства към тази жена скулптор. Нямаше да давам и пет пари ако това, което купих беше създадено от орангутан. Иска ми се тъкмо такъв човек на изкуството да създаде нещо за площада.

— Това означава ли да забравим за обиколката из галериите днес следобед? Може би така ще стане дори по-добре.

Ейприл го предизвика с усмивка.

— Да не би вече да ти омръзна? Ти си този, който настояваше да постъпим така.

— Не съм казал, че ми е омръзнало, но не съм и казал, че не искам да си легнем — обясни Дан и подпря брадичка на едната си ръка, загледан в нея.

— Мили боже, Дан.

— Ти него го остави. Аз искам твоята сладост и прелест, и сексапил. Искам ги. Нека да пропуснем галериите.

Пулсът й се ускори, щом забеляза блясъка в очите му.

— Притеснявам се бордът да не започне да мрънка, че не съм обиколила достатъчно галерии.

— Като те чувам как говориш, знам, че вече си решила.

— Да, май си прав. Освен че ти не би трябвало… как да го кажа… да ми дишаш във врата.

Ленива усмивка плъзна по устните му.

— Напротив. Смятам точно това да започна да правя.

— Дан, говоря сериозно. Какво ще кажем на борда?

— Възможно най-малко — отвърна с усмивка той.

— Знам какво да направим. Аз ще разопаковам.

— Добро начало.

Тя го погледна лошо.

— Щом се приберем, ще разопаковам скулптурата и ако я одобриш, ще убедя Ерика Йоргенсън да се заеме с работата, стига да се съгласи при тази дребна сума, с която разполагаме. Ако не одобриш, през следващите три дни ще проверим какви други възможности има. — Ейприл стисна палци наум. Ами ако на него не му харесаше произведението, което току-що бе купила. Какво да прави в такъв случай, запита се притеснена тя. Айрини все я предупреждаваше да не си търси насила белята. — Това означава, че можем да се отправяме към къщи веднага, нали?

— Да, освен ако не си решила да донесеш скулптурата от колата, за да я разопаковаш тук.

— Няма начин. Предпочитам цялата церемония да бъде на уединено място.

Той я изведе от ресторанта и двамата стигнаха до колата за нула време, а след броени минути бяха в подземния гараж на блока. Качиха се в асансьора с куфара и опакованата скулптура до четвъртия етаж.

— Искаше ми се да те сразя с един мезонет, но наемът се качва с етажите.

Вече бяха в сградата и Ейприл замря от нетърпение отново да се озове в прегръдките му.

— Че кой го е грижа за гледката? — каза тя и го погледна предизвикателно.

— Лично мен в момента ме вълнува една-единствена гледка. — Той извади ключовете от джоба си и приближи до вратата.

— Моята скулптура — подразни го тя и повдигна кутията в ръцете си.

— Точно така. — Той завъртя ключа. — Сега веднага ли трябва да го гледаме това чудо?

— Да. Много ми се иска да го видиш.

— Колко досадно. — Той поклати глава и я покани да влезе.

Апартаментът му бе безупречно поддържан, забеляза тя още щом влезе в хола. Въпреки че преобладаващият кафяв цвят не издаваше кой знае какво въображение, мебелите бяха от лекия скандинавски тип, който излъчваше елегантността, на която тя винаги се бе възхищавала. На места бе разположено по някое и друго цветно петно и всяка строгост бе избегната. Дори имаше малка камина, въпреки че изглеждаше така, сякаш в нея никога не е поставяно дърво.

— Много е хубаво, Дан. — Ейприл остави кутията със скулптурата на ниска масичка и се обърна усмихната към него.

Той остави куфара й и я погледна с пъхнати в джобовете на палтото ръце.

— Дан, да не би нещо да не е наред?

— Не. Просто аз… Никога не съм си представял, че ще те видя тук, това е. Аз съм… Просто трябва да свикна.

Тя го погледна.

— И аз не съм си представяла, че ще бъда тук. Все си мислех, че след всичко, което се случи, няма начин отново да се съберем. Радвам се, обаче, че сме заедно.

— И аз.

Останаха смълчани за момент, всеки от тях потопил се в чувствата си. Най-сетне Ейприл заговори тихо.

— Ще разопаковам скулптурата, а после…

Дан се изтръгна от мечтите.

— Да, разбира се, разопаковай я, за да я видим първо нея. Аз ще закача палтата и ще видя дали в хладилника не съм оставил една бутилка вино.

— Много те моля, би ли проверил какви съобщения имаш на телефонния секретар.

— Разбира се.

След като той прибра палтата, Ейприл развърза кутията и извади опакованата скулптура. Когато той се върна с изстудена зелена бутилка и две чаши за вино, тя вече бе поставила източената скулптура в средата на масичката и бе отстъпила назад, за да й се полюбува.

Дан спря и се загледа.

— И ти смяташ такова нещо да издигнеш в центъра на градския площад на Бунвил?

— Да.

Тя бе така вглъбена в новата си придобивка, че дори не забеляза ужаса в гласа му.

— Или поне нещо много подобно. Ще бъде страхотно, нали?

Дан затвори очи.

— Според мен — започна той и бавно отвори очи, — това ще бъде истинска катастрофа.

— Какво? — Удивена от реакцията му, тя се извъртя рязко към него.

— Тая няма да я бъде.

— Не казвай такова нещо! Не искам да чувам такива думи, особено пък от теб!

— Добре, няма да казвам нищо. — Той се приближи към масичката. — Има ли си име?

— Да. — Тя скръсти ръце и го погледна през напиращите сълзи. По дяволите. Всичко да върви по дяволите.

— Как се казва?

Тя изстреля гневно отговора.

— Порив.