Вики Люис Томпсън
Порив (14)

Четиринадесета глава

— Какво ще правим във фермата на Танърли? — попита Ейприл, докато хондата подскачаше по пътя.

— Ще видиш.

— Не мога да си представя какво си намислил, Дан.

— Точно така исках да стане. От стария Дан винаги знаеше какво да очакваш.

Той спря колата до изоставения хамбар на Уил Танърли.

— Чакай ме тук. Веднага се връщам — нареди той и я остави в колата, докато той ситнеше по леда и през калта към вратата на хамбара. Когато се приближи, сбръчканото лице на Уил се подаде през отворената пролука на вратата и Дан го последва вътре.

Ейприл седеше в колата, обзета от несигурност, каквато никога не бе изпитвала по време на връзката си с Дан. Нямаше никаква представа какво е намислил да прави той. Все още обмисляше наученото, че той е измислил създаването на ледената скулптура, че след като му бе заявила, че ще продаде пръстена, е планирал протичането на гласуването.

Дали наистина бе продал пръстена? Не можеше да повярва, че го е сторил, но в този момент нищо не можеше да каже със сигурност. Той винаги я бе възбуждал сексуално, но сега бе успял да пробуди и въображението й. Чувството бе ново и непознато, но въпреки това й допадна.

Уил Танърли отново се показа на вратата на хамбара и я отвори с истинско усилие. Ейприл зачака, изпълнена с очакване. Сега щеше да разбере какво е намислил Дан.

Първо чу дрънченето на звънчета и се появи Уил с коня Нед с изкорубения гръб, който навремето използваше за оран, но през последните пет години вече не ставаше за работа. След тях се показа шейната. Ейприл се усмихна широко, щом забеляза Нед, по-хубав от когато и да е, гривата и опашката му сплетени с червени панделки, а звънчетата по хомота известяваха пристигането му.

Дан скочи от шейната, за да й помогне да слезе от колата, но Ейприл вече бе отворила вратата и вървеше към него.

— Открита шейна с конче — засмя се от удоволствие тя. — Нямах представа, че още ги има.

Уил Танърли изпъна гордо гръб.

— Моята е единствената в цялата околия.

Ейприл му се усмихна.

— Нед изглежда страхотно, господин Танърли. Сигурно много работа ви се е отворила.

— Можеш да благодариш на Даниел. Той уреди всичко. Разбира се, аз бях този, който се сети за панделките, а госпожата изрови отнякъде одеялото за из път.

Дан разтърси ръката на стареца.

— Много ви благодаря за всичко, което направихте, господин Танърли. Значи все още мислите, че по задното пасище е останал достатъчно сняг, за да се повозим?

— Тъй ми се струва. Наобиколете тъдява, ама карайте все на изток чак до потока. Там обръщате и ще ви чакам. Хубавко да се повозите.

— Добре — отвърна Дан. Обърна се към Ейприл. — Готова ли си?

— Разбира се. Никога през живота си не съм се возила на открита шейна, теглена от кон.

— И аз така си помислих. — Той й подаде ръка, за да има опора, докато се качва. — А пък и идеята с трактора вече е била използвана.

Тя се вгледа в сините му очи, чисти и ясни като небето над тях. Нямаше никакво съмнение каква е целта на тази разходка.

— Да, нали?

Сърцето й заби много по-бързо, когато се замисли над неизвестността какво ще й каже Дан, когато останат сами. Желаеше този мъж, желаеше го повече от всичко друго на този свят. Чудеше се от какво ли ще поиска да се откаже, за да бъдат заедно. Нима бе възможно да я заведе на романтична разходка сред полята, които тя толкова много обичаше, а след това да я накара да ги изостави, за да замине за града. Дан наистина бе направил промени в живота си, но не можеше да предположи, че ще се съгласи да стане фермер.

Докато се опитваше да разгърне червеното карирано одеяло, краката й ритнаха нещо, което издрънча. Тя погледна въпросително Дан, когато и той се настани до нея.

— Какво си оставил тук на пода?

— Не му обръщай внимание — отвърна Дан и намигна. — Да знаеш, че е много трудно да те изненада човек. Само въпроси знаеш да задаваш. — Той пое юздите и подкара коня.

— Добре. — Тя вече бе решила, че е донесъл от любимото си вино и е взел и чаши. Сигурно бе решил да я заведе сред полето, да останат сами и да й предложи да пият за годежа си. Планът й хареса, но се съмняваше дали изходът ще се окаже благоприятен. Все още имаше много въпроси без отговори.

Помахаха на Уил Танърли, докато излязат през задната му порта на пасището. Снегът бе малко тънък и шейната повече дращеше, отколкото да се плъзга, но за Ейприл това нямаше значение. Димът от къщата на семейство Танърли се носеше някъде зад тях, а звънчетата на Нед не спираха оживено да бъбрят, докато той крачеше удивително бодро, като се имаше предвид напредналата му възраст. Ейприл се престори, че е в сцена от „Доктор Живаго“.

Дан прехвърли юздите в едната си ръка, а с другата я прегърна и я привлече към себе си.

— Приятно ли ти е?

— Много добре знаеш, че ми е приятно. Напоследък си пълен с изненади, Дан Бътлър.

Той й се усмихна.

— Това беше целта.

— Скулптурата беше красива.

— Знам. Бил я снима и ми прати снимките.

— Трябваше да ми кажеш какво си замислил — укори го тихо тя.

— Мислех си да ти кажа и да изгладим нещата между нас, но после реших друго.

— Защо?

— Предпочетох по-драматичния развой на събитията. Реших, че ще ти допадне повече, ако ти разкажа всичко наведнъж.

— Така ли? — Ейприл се разсмя. Нима я познаваше толкова добре? — Май си прав — призна си смутено тя. — По дяволите, очилата ми се изпотиха.

— Разбрах, че Бил не ме е издал, когато видях очилата. Тази сутрин нямаше никакво желание да ме впечатляваш.

— Вече имам.

— И преди съм ти казвал, Ейприл, че ме впечатляваш независимо дали си си сложила очила, или не. Просто не обичам да ми се пречкат, когато те целувам.

— Това ли смяташ да направиш? — Въпреки студа й ставаше все по-топло.

Той я притисна още по-близо до себе си.

— Мина ми през ума. От къщата на Танърли вече е почти невъзможно да ни видят.

— Тогава ще ги сваля. Не бих искала да преча на… Какъв е този шум?

— Сигурно бутилката и чашите на пода. Не му обръщай внимание. Тук ще завием към потока. А щом се усамотим можем да… поговорим.

— Дан, според мен нещо не е наред с шейната. Мисля, че нещо се разпада.

— Уил Танърли се закле, че всичко й е било наред последния път, когато я е карал.

— Което е било преди поне тридесет години. Наистина, Дан, струва ми се, че… — Думите й бяха прекъснати от хрущящ шум и шейната се наклони на една страна. — Дан!

— Стой, Нед. Стоп! — Дан дръпна юздите и двамата заедно изпаднаха от шейната. Той надникна под наклоненото возило и изруга тихо. — Единият плъзгач се е разхлабил. Сигурно гайките са ръждясали. Едва ли това чудо ще успее да мине и пет метра, а ние сме на километър и половина от фермата. Какво да правим сега?

Ейприл се разсмя.

— Да не би това да е носталгична версия на съвременното „Свърши ми бензина“?

Дан се намръщи.

— Не бих казал. — Той погледна засмяното й лице и също се разсмя. — Не може да бъде. Толкова залагах на проклетата шейна, а единият плъзгач да вземе да се развали. Сега остава и стария Нед да се строполи и да издъхне.

Щом чу името си, конят извърна глава и ги погледна с тържествено изражение на спокойствие в големите очи.

— Можем да го разпрегнем и да го яздим на връщане — предложи Ейприл.

— Ако искаш да го разпрегнем още сега и да го вържем за онзи пън там, за да може да се разхожда, но да не тръгне да се връща. Още не. Аз… Има нещо, което искам…

— Ще останем — каза спокойно младата жена и леко стисна ръката му. — Прекарвам си чудесно, въпреки че древната шейна на Уил Танърли се разпадна.

— И аз. — Той я погледна в очите и разочарованието му отстъпи на желание. Стисна ръката й. — Ще разпрегна Нед.

След няколко минути двамата отново се настаниха в шейната. Дан седна на наклонената страна, така че когато и Ейприл се качи, съвсем естествено се плъзна в скута му.

— Тук се разкриват неподозирани възможности — каза той и я гушна.

— Ставаше въпрос за целувка… — Тя наклони глава на една страна и затвори очи.

Устните му веднага се спуснаха над нейните.

— Само че ми си струва, че първо трябва да поговорим.

— Ммм.

— О, я забрави за разговорите. — Той докосна сладките й устни със стон. Тя ги разтвори и го подкани да задълбочи целувката, като я превърна в обещание за любов и страст. Той я привлече към себе си и езикът му настойчиво завладя своята територия. Отговорът й бе дълбок гърлен стон на удоволствие.

В поклащащата се шейна Дан най-сетне разкопча ципа на якето й и ръката му покри гърдата, скрита под пуловера. Осъзна се, едва когато започна да обмисля възможността да я люби тук, в изкривената шейна.

— Ейприл — изрече задъхано той и повдигна глава. Устните й все още бяха леко отворени и поаленели от натиска на неговите. Очите й си останаха затворени.

— Не спирай — прошепна тя. — Люби ме, Дан.

— С малко помощ от твоя страна, ще го сторя — обеща разгорещено той. — Но не тук. Доведох те на тази разходка, за да поговорим за някои неща.

Клепките й лениво се повдигнаха.

— Да не би да си мислиш, че ще ти повярвам?

— Ти винаги ми вярваш.

Тя се усмихна доволно.

— Не, това беше, когато се контролираше.

— Беше преди да усетя какво е да съм вътре в теб и да те любя, докато и двамата полудеем.

— Дан, желая те.

Той пое ръката й и я постави на слабините си.

— И при мен е така — отвърна дрезгаво той. — Помогни ми, Ейприл. Първо трябва да уточним някои неща.

Тя потръпна, когато усети възбудата му и си представи как ще запълни празнината у нея.

— Искаш от мен да бъде разумна ли?

Усмивката му бе крива.

— Поне един от нас трябва да бъде, а аз май бързо губя форма.

Тя бавно отдръпна ръка и облегна глава на рамото му. След това си пое дълбоко дъх.

— Добре, слушам те.

— Благодаря. — Ръката му трепереше, докато закопчаваше якето й. — Силата на това желание понякога ме плаши. Не съм свикнал да не се контролирам.

— Не ти ли харесва?

— Там е бедата. Много даже ми харесва. Не мога да се освободя от желанието да съм с теб.

— Това не е лошо.

— Не е. Не и ако се ожениш за мен.

Тя веднага притихна. Ето го и въпросът, който накара кръвта й да се качи в главата, а ръцете й да затреперят. Брак с Дан. Да лежи до него всяка нощ, да се събужда от целувките му сутрин. Копнееше за такъв живот, но…

— Не ми отговаряй още — каза тихо той. — Това беше само уводната част.

— Доста впечатляваща уводна част — прошепна тя.

— Исках тъкмо с нея да започна и да ти кажа как се чувствам, въпреки че още не редно да ти говоря за брак. Все още не.

Тя затвори очи от страх.

— Дан, моля те, не започвай отново. Този разговор го водихме преди осем години.

— Знам. Погледни ме, Ейприл. — Сините му очи не се откъсваха от лицето й. — Аз не съм същият мъж, който те прегръщаше преди осем години, и който ти обясни, че не можем да се оженим. Нали ме чу какво казах първо? Искам да се ожениш за мен, а всички проблеми да вървят по дяволите.

— Чух, Дан. Това ме накара да настръхна.

Той се усмихна.

— Добре. Но сега е ред да чуеш и проблемите.

— Аз… ще ми се наложи да се преместя в Чикаго.

— Може и да не се налага.

— Дан, да не би да си се замислил да се заемеш с фермерство?

— Не. Много ясно си давам сметка, че ти се иска, но няма да съм щастлив като фермер. Трябва да разчитам на нещо, което мога сам да контролирам. Може и да губя всякакъв контрол, когато те любя, но не мога да допусна подобно нещо да се случи, когато става въпрос за сигурността ни.

— И какво остава тогава?

— Ще отворя магазин за спортни стоки на площада.

— Ами? — Въпреки че бе силно впечатлена от идеята, тя знаеше, че не бива да се поддава на ентусиазма си. Бунвил бе малък град и невинаги бизнесът процъфтяваше. — Това, разбира се, би било съвършеното решение, но и двамата знаем, че рискът е огромен.

— Да, но предпочитам да поема този риск, отколкото да вложа всичките си средства във фермерството.

— Дан, сигурна съм, че ще се получи — каза тя, а въодушевлението се прокрадна в гласа й, въпреки че се стараеше да не го показва. — Тук е гимназията. Доколкото знам, сега хората всичко си купуват от Спрингфийлд, но когато ти започнеш, това ще се промени. Все повече и повече хора се занимават с фитнес, дори и в Бунвил. Ще успееш. Просто знам, че ще успееш.

— Може и да не успея, Ейприл. Затова си помислих, че може да поискаш да видиш какво ще излезе и тогава да се обвържеш с мен. Все някъде ще трябва да си намеря място и искрено се надявам да е в Бунвил, но ако не стане, ще се наложи да се преместя другаде.

— Няма значение.

— Какво?

Тя вдигна глава и го погледна право в очите.

— Нали ме чу? Отговорът е да, Дан. Ще се оженя за теб и с удоволствие ще поема рисковете. Ти ще положиш всички усилия да останем в Бунвил, а това е всичко, което мога да поискам от теб.

По лицето му се разля облекчение, когато осъзна какво е казала тя.

— Ейприл, обичам те.

— И аз те обичам.

В бялата тишина двамата се вгледаха един в друг, всеки смълчан, за да не развали магията на мига с някоя неподходяща дума. Някаква птица изписка, а Ейприл се зачуди дали това не е кардиналът, който бе видяла преди. Сега, най-сетне можеше да сподели красотата наоколо с Дан. И винаги щеше да го прави.

Той я докосна по бузата.

— Ето сега трябваше да вдигнем тост, но май предпочитам да се приберем у дома и да те любя.

— А ти си бе направил труда да донесеш и бутилка, и чаши.

— Ще си ги върнем. Можем да пийнем по-късно.

Отново я обзе желание.

— Добре.

Пътуването към спалнята на Ейприл бе пътуване към усамотението. След като яхнаха Нед, за да го приберат до фермата на Танърли, те се опитаха да се откачат от подробното описание на стария човек на възможностите за повредата. Дан му обеща да се върне на следващия ден и да му помогне да върнат шейната.

До града стигнаха бързо, за да приберат пикапа на Ейприл от площада, извиниха се на хората, които се разхождаха наоколо. Щом излязоха от града, те подкараха доста по-бързо от позволеното, докато най-сетне се добраха до фермата на Ейприл. Щом пристигнаха, поставиха на пощенската кутия надписа „Яйцата свършиха“.

Най-сетне бяха в нейната спалня и се прегръщаха и целуваха, сякаш бяха оцелели след корабокрушение.

— Струваше ми се, че никога няма да се върнем — каза Дан, докато целуваше Ейприл и в същото време се опитваше да я съблече.

— Първо Танърли, а после и всички онези, които ни спряха на площада. — Тя свали ризата му и го целуна по гърдите. — Дали ще издържим живота в един малък град, Дан?

— Просто ще им се наложи да се научат — отвърна той, докато смъкваше дънките й, — че от време на време искаме да се насладим на усамотението си.

Тя изрита дънките.

— И то на много усамотение — шепнеше тя, докато Дан смъкваше бикините и милваше влажния триъгълник, скрит под дантелата. — О, Дан. — Тя притисна бедра към пръстите му.

— Наистина много. — Наведе се, за да целуне полюшващите се гърди.

— Идвай в леглото — прошепна тя и го привлече към мекия матрак, докато се опитваше да се справи с панталоните му.

— Мислех, че никога няма да го кажеш. — Той довърши сам събличането и двамата се отпуснаха. — Ммм, чаршафите миришат на теб. Свежи също като провинцията.

— Искам да миришат на теб. — Тя го привлече върху себе си. — Искам да усещам тази твоя топла, сексапилна миризма. — Тя потри нос в гърдите му. — Много я обичам.

— Кажи ми какво друго обичаш. Това? — Той я целуна настойчиво и я остави без дъх, а след това повдигна глава и я погледна.

— Да — прошепна тя.

— Ами това? — Целуна я по гърлото и бавно смъкна устни надолу, докато намери зърното й и бавно го засмука.

— Да, о, да. — Тя се изви към него.

Най-сетне той разтвори бедрата й и докосна пулсиращата точка с мъжеството си. Дишаше бързо и плитко.

— Ами това?

— Да! — Тя сграбчи бедрата му и го притисна към себе си.

— Ейприл — изрече той в ухото й. — Не съм взел никакви мерки.

Тя го погледна, а гласът й бе любовен шепот.

— Няма значение. Искам твоите деца. Нашите деца.

Дива радост проблесна в очите му.

— И аз — отвърна дрезгаво той и навлезе в нея.

 

 

Един-единствен път през този ден Ейприл се сети за наследствения пръстен, и то чак когато Дан извади бутилката, която се оказа шампанско, а не вино. Дан не бе споменал пръстена отново, дори когато й предложи да се оженят. Тя се зачуди дали наистина не го бе продал, а ако не, къде ли беше.

На вечеря същия ден, която Дан бе организирал в едно тихо кътче в заведението на Джеси, тя разбра. Храната бе доста интересна. Въпреки че Дан поиска недопечена пържола, Джеси му я бе приготвила по обичайния начин хрускано препечена. В кухнята се бяха затруднили да махнат тапата от бутилката вино и затова в чашите им плуваха дребни парченца корк. Освен това Дан бе забравил да предупреди, че печените, а не пържените картофи обикновено се сервират с филе миньон.

Двамата влюбени се кискаха през всичкото време, държаха се за ръце и от време на време си открадваха по някоя целувка, но само когато им се струваше, че никой не гледа.

— Честно казано, това е най-романтичната вечеря през живота ми — каза Ейприл, когато Дан за трети път се опита да запали свещта, забодена в чинийка в средата на масата им.

— Според мен романтичната част ще трябва да почака, докато се върнем в спалнята ти. — Дан най-сетне успя да запали свещта и я премести настрани от течението, което цяла вечер я гасеше.

Джеси се появи до масата им.

— Всичко наред ли е тук?

— Абсолютно — отвърна й лъчезарно Ейприл.

— Готов ли си за следващото, Дан?

Дан погледна Ейприл.

— Щом кажеш, Джеси.

— Връщам се веднага.

— Дан, правиш пак същото.

— Кое?

— Изненадваш ме.

— Разбира се. Сега вече разбрах как става. Така никога няма да знаеш какво те очаква.

Тя се усмихна колебливо.

— Разбрах.

— Не се притеснявай. — Той покри ръката й със своята. — Аз, въпреки всичко, си оставам стария Дан. Има едно нещо, на което можеш да разчиташ, каквито и шантави номера да ти въртя. Обичам те, Ейприл. Винаги ще те обичам.

— Много се радвам, защото отчаяно се нуждая от теб.

Джеси прочисти гърлото си, за да ги извести, че се е върнала.

— Ето така. Не е идеална, но ще схванете каква е идеята.

Ейприл не можеше да откъсне очи от това, което Джеси остави на масата.

— Ако го погледнеш от определен ъгъл, прилича на сърце — обясни Джеси и наклони глава на една страна.

Дан простена.

— Какъв ъгъл, ако се изправиш на глава ли? Нали каза, че можеш да направиш скулптура от сладолед?

— Мислех си, че мога — отвърна Джеси. — Много по-трудно е, отколкото изглежда.

— Е, здраве да е. — Дан погледна Ейприл, която сякаш бе хипнотизирана от капещата купчина сладолед. — Поне опитахме.

— Пръстенът… — прошепна Ейприл. — Ти не си го продал.

— Не, разбира се — каза Дан, пое ръката й, а Джеси тактично се оттегли. — Той е твой, наш. Символ е на любовта, която открихме.

— И аз така мисля. — В очите й се надигнаха сълзи. — Този пръстен наистина е вълшебен.

Той поклати глава и взе свещта, за да разтопи леда около красивото бижу.

— Не съм сигурен дали пръстенът има някакви специално качества, или ти. Може би и двете, но знам на кого принадлежи вече. — Ръката му леко потръпна, когато извади пръстена от подобието на скулптура и го плъзна на пръста й.

Ейприл преглътна.

— Дан, камъните изглеждат по-искрящи, по-красиви от преди. Може и да ми си смееш, че смятам подобно нещо за възможно.

Дан пое ръката й и се вгледа в очите на Ейприл.

— Не бих направил подобно нещо. За мен вече всичко е възможно.

— Дори и магията ли?

Нежната му усмивка бе предназначена само за нея.

— Най-вече магията.