Вики Люис Томпсън
Порив (12)

Дванадесета глава

Както бе обещала на Ерика в Чикаго, Ейприл я настани във фермата, щом в събота тя пристигна в Бунвил. Това означаваше, че Дан ще трябва да отседне другаде, но тъй като напоследък всички погледи бяха вперени в Ейприл, така беше дори по-добре.

Ерика пристигна в късния съботен следобед в бял файърбърд, който изръмжа шумно по алеята на Ейприл и рязко закова на място сред облак от прах. През прозореца на колата Ейприл видя, че Ерика е превързала русата си коса с червена кърпа, усукана като лента на челото, облечена в богато извезано дънково яке. Ейприл реши, че това сигурно е представата й за провинциално облекло.

— Откри ме, значи — каза тя, когато Ерика загаси колата.

— Естествено. Дори преминах през Бунвил. Прекрасно градче, но определено има нужда от един творчески ритник отзад. — Тя слезе от колата, огледа се и погледът й попадна на многоцветния кокошарник. — Приятно местенце.

Ейприл огледа тесните маркови дънки на жената. Още от „селското“ облекло на Ерика, каза си тя.

— Тук е тихо и спокойно.

— Да, като изключим музиката. Защо си пуснала Бетховен навън?

— Пилците го харесват повече от Бах.

— Аха. — Ерика погледна много особено Ейприл. — Естествено.

Ейприл се разсмя.

— Напоследък доста фермери пускат музика на добитъка. Експериментите доказват, че животните се успокояват и продукцията се покачва. Аз предпочетох да пускам на пилетата класическа музика, вместо съвременна. Така че не съм много по-различна от другите.

— Язък. Аз пък реших, че си местната кукувица, също като мен. И всички фермери ли си боядисват селскостопанските сгради в цветовете на дъгата, или и тук се намесва науката?

— Е, тук вече ме хвана.

— Аха! Значи и ти се ексцентричка, въпреки че не се обличаш като такава.

Ейприл се разсмя и погледна вълнения си панталон и пуловера в топли есенни цветове.

— Налага се да правя компромиси, ако искам да живея в Бунвил.

— Разбирам. Мислиш ли, че така съм добре? Все пак те очакват нещо по-изчанчено, нали?

— Предполагам — призна Ейприл с крива усмивка.

— И аз на това разчитам. Май напоследък съм накарала хората в този град да се позамислят.

— Обмислила ли си какво ще кажеш на хората довечера?

— Естествено. — Ерика заобиколи колата и отключи багажника.

Ейприл я последва и едва сега видя задната броня.

— Ама това е кола под наем, Ерика. Значи не е твоя.

— Не. Аз нямам кола. Ателието ми е в апартамента, а когато отивам някъде си, хващам такси.

— Слушай, Ерика, нямах представа, че се налага да вземеш кола под наем, за да дойдеш тук.

— Я стига си се притеснявала. — Ерика размаха ръката, все още в ръкавица. — Много даже ми беше забавно отново да седна зад волана. За съжаление, полицаят, който ме спря, не беше съгласен с подобни забавления, но какво е една глоба за превишена скорост?

Ейприл изпъшка.

— Както и да е, подготвила съм си представянето за тази вечер. — Ерика посочи кутиите в багажника. — Да видиш как ще ги гръмнем. Нося и снимки на другите си творби, направила съм и скици, нещо като проект, всичко е на диапозитиви, така че хората да видят по-добре.

— Толкова много работа ти създадох, а и разходите ти, чувствам се много виновна. Ако продължаваме така, всичко ще се оскъпи прекалено много и се чудя дали за теб ще има някакъв смисъл.

— Ще има. — Ерика тропна с ботуша и постави ръце на ханша. Изглеждаше поне три метра висока. — Борим се за добра кауза, Ейприл. — Тя размаха едната си ръка във въздуха. — Мечтаем за нещо невъзможно. Много обичам такива задачи.

Ейприл се усмихна широко.

— Тогава мога да ти кажа, че искрено се радвам, че дойде.

— И аз. Освен това ти си права за отразяването в медиите. Не мога да измервам всичко в спечелени пари. Тази скулптура може да се окаже изключително важна за мен.

— Нямам търпение да видя какво си измислила.

— Много ще ти хареса. — Ерика извади дълъг тубус. — Ако имаме време, ще ти покажа скиците, преди да сме отишли на събранието.

— Имаме време. Днес приключих работа рано, за да можеш да се настаниш и да вечеряме.

— Чудесно. — Ерика си грабна сака и го прехвърли на рамо. — Надявам се да имаш от онези сладки за десерт.

— Нещо по-хубаво има. Направила съм сладкиш с тиква.

— С бита сметана ли?

— Да.

— Готова съм да се влюбя в това място — заяви Ерика и хлопна багажника на колата.

По-късно Ейприл седеше и гледаше скиците, разпрострени на масата в кухнята.

— „Сезон на растеж“ — измърмори тя. — Това е страхотно, Ерика. Усещам възторга от пролетта, когато новите насаждения изникват от земята, заредени с очакване за ново начало.

— Исках да създам нещо, което хората тук ще свържат със себе си, нещо особено важно в живота им.

— И си го постигнала — каза Ейприл, изпълнена с възхищение. — Трябва да им хареса. На мен много ми харесва.

— Да, но на теб и „Порив“ много ти хареса, а ето че не всички в града са останали възхитени, ако съдя по думите ти.

— Да, но има огромна разлика между скулптура, наречена „Порив“, и друга, наречена „Сезон на растеж“. Хората тук не могат да се оставят току-така на импулсите. Парите редовно не им стигат, а традициите са дълбоко в тях. Но отглеждането на посевите е нещо, което всички в Бунвил харесват, и с което се гордеят. Избрала си идеята изключително предвидливо.

— Надявам се. А пък ти си направила изключително предвидлив избор на вечеря.

— Кюфтетата ли?

— Никога не мога да си хапна в Чикаго.

— А пък отначало те имах за страхотен чревоугодник.

— Няма такова нещо. Обичам простичките неща, но не мога дори и тях да сготвя. Щом вляза в кухнята, и най-елементарното нещо се превръща в пълен ужас. Ти, обаче, имаш невероятен талант в това отношение. Освен това ми се струва, че бизнесът ти тук върви. Имаш здрави корени и аз най-искрено ти завиждам.

— Докато растях тук във фермата, се заричах да не прекарам живота си в Бунвил, но ето че сега искам тъкмо това. — Ейприл въздъхна. — Поне така си мисля.

Ерика я погледна внимателно.

— Което означава, че ти се иска да бъдеш с някой, който по стечение на обстоятелствата живее в Чикаго.

— Как разбра?

— Не е нужно да съм гений. Когато Дан Бътлър ми се обади за идването, спомена, че е бил с теб в Бунвил този уикенд, а аз знам, че ти беше отседнала в неговия апартамент.

— Искам да те предупредя, че той не одобрява проекта за скулптурата, поне не му допада нещо толкова модернистично.

— Така и предположих, след като не изрази мнение, когато говорехме по телефона.

Ейприл въздъхна.

— Толкова ми се иска да подкрепи тази идея и да докаже, че поне веднъж е склонен да поеме риск.

Ерика изви едната си вежда.

— Да докаже пред кого?

— Пред мен. Не знам, Ерика. Страхувам се да се обвържа с мъж, който е толкова предпазлив, който никога не смее да клати лодката.

— Той страхливец ли е?

— Не — отвърна веднага Ейприл, шокирана, че някой може да си помисли такова нещо за Дан. — Проблемът не е в това.

— Тогава може би не смята, че си заслужава да поема този риск.

— Но ако мислеше по-творчески, щеше да види, че не е прав. Щом не може да използва въображението си, чудя се дали това е мъжът за мен.

Ерика я погледна.

— Само ти можеш да прецениш. Аз все още не съм открила мъж, който да е съгласен с всичко, което кажа.

— Но това е толкова важно, не мислиш ли, че е символично.

— За мен и за теб, може би, но може би не и за него. Той може да си има други символи.

Ейприл си помисли за пръстена, скрит в чекмеджето на нощното й шкафче. Отношението му към пръстена я беше изненадало, не можеше да не го признае. Въпреки това, останалите му реакции си бяха същите като преди. Не искаше да промени отношението си към фермерството, макар че това бе начинът да изградят живота си заедно. А пък за скулптурата, сигурно щеше да гласува против, освен ако Ерика по някакъв начин не променеше мнението му. Докато Ейприл вдигаше чиниите, Ерика се задълбочи над бележките си за събранието. Ейприл се молеше програмата тази вечер да направи благоприятно впечатление на Дан.

 

 

Ако си затвореше очите, Ейприл можеше да се престори, че препълнената зала в административния център е празна. Само от време на време се долавяше шумолене на дрехи или приглушено покашляне. Ерика говореше пред четири хиляди човека, повечето от тях разумни жители от Бунвил и района.

Младата жена познаваше повечето по име. В далечния край на залата се бяха настанили родителите й, заедно с родителите на Айда Мей, Ед и Бърнис Хигби, там бе и семейство Лоудърмилк, които бяха общо единадесет възрастни. Ейприл се зачуди какво мислеха всички тези хора, които я познаваха от години, за цялата шумотевица около скулптурата.

Работата й бе да се грижи за осветлението, а само преди броени минути, когато започна прожекцията на диапозитивите, тя бе загасила лампите. Ерика бе застанала от едната страна на платното за прожекция и разказваше, докато на екрана автоматично се сменяха серии от скулптури, някои доста внушителни, разположени на обществени места, а други представляваха дребни произведения в елегантни частни домове в Чикаго.

Ейприл бе доволна, че не е светло. Колкото по-малко събралите се заглеждаха Ерика и облеклото й, толкова по-добре. Когато застана пред микрофона, сред множеството се понесе шепот и Ейприл забеляза как хората побутват с лакти съседите си.

Само част от шушукането се дължеше на факта, че скулпторът се оказа жена. Дрехите й, а също и височината, предизвикаха много от присъстващите, обикновено доста резервирани граждани, да се обръщат, за да я зяпат. С ботуши на висок ток, Ерика бе по-висока от повечето присъстващи мъже. Дори Дан се оказа, че е почти колкото нея, когато се срещнаха точно преди началото на представянето.

Като отговорник за цялата програма, Дан се бе настанил на първата редица сгъваеми столове. Той представи Ерика на тълпата с елегантна дипломатичност, която по никакъв начин не разкри чувствата му към евентуалната скулптура на площада в Бунвил. Ейприл не можеше да не се възхити на усилията му да не оказва влияние на мнението на гражданите.

Най-сетне Ерика стигна до момента, когато идваше ред на скиците на предварителния й проект. Доста развълнувана, тя обясни идеята си и съобщи името на новата творба.

— Според мен, „Сезон на растеж“ е символ на всички вас в Бунвил — каза тя.

За пръв път сред събралите се чу мърморене.

— Освен че е свързана с основния поминък в района, скулптурата също така показва, че Бунвил се интересува от самия процес на развитие, от позитивната еволюция на гражданите, от разширяване мирогледа на града с включването на такова прогресивно произведение на изкуството в самия център на общността.

Ейприл започна да ръкопляска, преди да си даде сметка какво точно прави. Част от хората също я последваха, но доста предпазливо. Чу се прищракване и екранът остана бял.

— Благодаря ви за отделеното време — каза Ерика, докато хората ръкопляскаха. — След като запалите лампите, съм готова да отговоря на въпросите ви.

Щом Ейприл запали, веднага се вдигнаха множество ръце из просторната зала.

— Децата на много от нас си играят на площада — започна първата жена. — Тази скулптура ще ги застраши ли по някакъв начин?

— Не и ако взема това под внимание, когато завърша окончателния проект — отвърна Ерика. — Може да се вземе предвид възможността да се катерят и да играят около основата, а да се създаде по-висок пиедестал, така че да не могат да достигат самата творба. Правила съм подобно нещо и преди за паркови скулптури в Чикаго.

Хирам Пъркинс се изправи.

— Ако искате да издигнете нещо, което представлява Бунвил, защо просто не поставите един стрък царевица и да приключим с въпроса? И аз мога да го направя и да спестя на всички и време и пари.

Разнесе се смях в подкрепа на изказването му, когато Хирам отново седна. Ейприл забеляза, че Хенри Гудпасчър е от лявата му страна. Хенри държеше огромна ипотека върху фермата на човека и нищо чудно да бе накарал Хирам да изрече последната забележка. Очевидно подмолната тактика на Мейбъл не бе свършила особено успешна работа, каза си Ейприл.

След това, за изненада на младата жена, Бил Лоудърмилк се изправи. Руменото му лице бе по-алено от обикновено и той бе обул нови, все още несчупени дънки. Пъхна ръце в задните джобове на дънките и огледа тълпата.

— Искам да си кажа мнението за думите на Хирам, защото и аз веднъж казах нещо подобно. Само че моята идея бе да накарам децата в училище да я направят от пластилин. — Из залата отново се понесе смях. — Само че си промених мнението, особено след като изслушах речта на госпожица Йоргенсън. Колко от вас отглеждат царевица? Имам предвид за продажба, не за собствена консумация, или за добитъка?

Поне тридесет от присъстващите вдигнаха ръце.

— Та това дори не е мнозинство. Ние отглеждаме много други култури, освен царевица. Соя, например.

Чу се мърморене в знак на съгласие.

— Познавам повечето от хората тук — продължи Бил, — и знам какво отглеждат. Дори онези, които отглеждат забранени култури за смъркане. — Той замълча, а хората се кикотеха и си намигаха. — Както и да е, според мен имаме нужда от нещо, което ни представлява всички и доказва, както госпожица Йоргенсън каза, че сме град, посветил се на растежа и развитието. Ние сме прогресивни. Само това мога да кажа по въпроса.

Когато Бил седна, Ейприл едва се въздържа да не изтича, за да го прегърне. Тя самата нямаше да може да го каже по-добре, а много от младите фермери, които разчитаха на лидерството на Бил, кимаха в знак на съгласие.

— Аз пък ще кажа, че ще станем за смях в целия щат с тази дивотия — отбеляза Хенри Гудпасчър и се надигна от мястото си.

От сектора на Хенри се разнесоха овации, последвани от гневни обвинения от хората около Бил. Размениха се обиди, започнаха да се размахват юмруци.

Спорът заплашваше да се превърне в хаос, затова Дан се приближи до микрофона и призова всички към ред. Беше изслушал представянето и последвалото обсъждане с чувство на отчаяние. Беше се надявал тази вечер мнението му да се промени, за да има основание да подкрепи проекта на Ейприл.

Вместо това откри, че скулпторката е създала някакви романтични глупости за отглеждането на посевите. Хенри беше прав. Бунвил щеше да стане за посмешище на целия щат, ако градът похарчеше пари за някакъв идиличен паметник, посветен на фермерския живот, в който толкова много хора фалираха. Ейприл и последователите й живееха в някакъв техен розов свят на мечтите.

Събралите се граждани не бяха единодушни. Подигравката на Хенри бе подтикнала тези, които се страхуваха от него, да се присъединят към лагера му, а другите, които го мразеха, да подкрепят противниковата страна. Бил Лоудърмилк също си бе осигурил поддръжници с изказването. Дан се зачуди дали ще успее да набие някакъв разум в главата му през седмицата преди гласуването.

Ами Ейприл. Ако мислеше за нея, трябваше да се откаже от убежденията си. Дали щеше да му прости, че ще гласува против нея следващата седмица?

Пое си дълбоко дъх и заговори в микрофона.

— Сигурен съм, че всички от борда са ви благодарни за мнението. Сега всички имаме по-добра идея какво е предложението и какви са реакциите ви. Следващата седмица ще гласуваме, така че междувременно спокойно можете да се свържете с всеки един от нас, за да изразите мнението си и да ни дадете предложения.

— Ами ти какво мислиш, Дан? — провикна се някой.

Дан се сви. Нямаше да го оставят на спокойствие. Поколеба се и поклати глава.

— Предпочитам да не продължаваме това обсъждане сега.

— Знаем мнението на Бил, а също и на Хенри, естествено и на Ейприл — извика друг. — Ти ми се струва, че отговаряш за нещата. Смяташ ли, че трябва да издигнем това нещо, или не?

Дан заключи от настоятелния тон на мъжа и от последвалата тишина, че хората очакват смислен отговор и че този отговор ще им повлияе. Зачуди се защо отговорът му ще има такава тежест. Може би защото бе внук на Айрини, или защото сега живееше в Чикаго и следователно го смятаха за по-умен и разсъдлив.

Каквато и да бе причината, той имаше властта да наклони везните в една от двете посоки. А не искаше да го прави.

Погледът му се насочи към дъното на залата, където бе Ейприл. Прости ми, помоли я безмълвно той. Забеляза по лицето й паника. Дали бе заподозряла какво ще бъде решението му?

— Според мен точно тази статуя ще бъде грешка — изрече отчетливо той.

Ейприл се почувства така, сякаш някой току-що я бе ударил в стомаха. Как можеше да й причини подобно нещо? Кръвта се качи в главата й и в ушите й се разнесе звънтене, но тя си наложи да го изслуша.

— Още от момента, в който бе предложено да има скулптура, се постарах да не бъда предубеден и да обмисля внимателно дали си струва. Сега, след като видях какво иска госпожица Йоргенсън да създаде тук в Бунвил, съм сигурен, че това ще се окаже разхищение на пари.

Ем Джи се изправи за пръв път.

— Защо, Дан? — попита спокойно и кротко той, въпреки че Ейприл забеляза как ръцете на възрастния човек стискат периферията на шапката му. — Според мен госпожица Йоргенсън показа нещо, което ще бъде значимо за нас.

— Това е част от проблема, Ем Джи. Тя представя в романтична светлина фермерството. Това може и да е било така преди петдесет години, но напоследък фермерският живот е доста труден. Много от вас са потънали в дългове. Предпочитам да взема тези пари и да ги дам на семейство, което не може да се справи с ипотеката си, отколкото да бъдат похарчени за скулптура, която създава фалшиви надежди с мисълта, че е лесно да се живее, като се обработва земята.

Цялото множество, включително и Ейприл занемяха при думите на Дан. Той бе обърнал проекта на Ерика срещу нея и за момент Ейприл не знаеше какво да каже.

— Според мен Дан каза всичко — заяви Хенри, стана и разпери ръце. — Сега можем да се разотиваме и да не си губим повече времето. Както той вече каза, следващата седмица ще гласуваме, но аз вече знам какво ще бъде решението, както и всички вие.

Когато хората започнаха да се надигат и да свалят палтата си от облегалките на столовете и да прибират оставените на земята чанти, Ейприл се изтръгна от унеса си.

— Я почакайте! — извика тя и забърза към микрофона в предната част на залата.

Дори не погледна Дан. Заслепяващият гняв можеше да я разсее и да забрави какво иска да каже. Изправи се на пръсти и заговори в микрофона.

— Знам, че много от нас преживяват трудни моменти. Именно затова имаме нужда от тази скулптура. Ако дадем парите на едно или на друго семейство, те ще са ни много благодарни, но какво да кажем за другите, които също имат нужда от помощ?

Тя спря, за да си поеме дъх.

— Тази скулптура е за да служи като вдъхновение, за да напомня на всички ни защо живеем в тази страна и сме се захванали с тази работа, независимо от всички пречки и трудности. Нима вдъхновението не заслужава тези пари? Парите могат да помогнат на малцина, но едно произведение на изкуството ще остане векове и ще разкрива пред света, че ние в Бунвил все още вярваме в „сезона на растежа“.

— Аз вярвам в това да си нахраня семейството — провикна се някой и много от хората го аплодираха.

— А какво ще кажеш да си нахраниш душата? — попита Ейприл.

— Нека първо да сме сигурни, че сме сити — обади се нов глас.

Сълзите й заплашваха да потекат и лещите започваха да смъдят. Тя прокле причината, поради която ги бе сложила — да впечатли Дан. Сега, благодарение на него, проектът й бе загубил по-голямата част от подкрепата, която си бе извоювала през последната седмица и благодарение на представянето на Ерика тази вечер. Все още можеше да разчита на гласа на Ем Джи и на този на Бил, но Джералд Слоун и Хенри нямаше да променят мнението си заради натиска на хората, а също и Дан. Отпусна рамене, когато осъзна, че е загубила.

Дори не забеляза кога Дан се е приближил и изключил копчето на микрофона. Когато тя се обърна, той заговори.

— Съжалявам, Ейприл.

Тя погледна сините очи и мъката в тях й достави удоволствие.

— Аз също. — Искаше й се да го нарани. — Защо не наминеш, когато си тръгваш.

Бегла надежда проблесна в изражението му.

— Мислех, че имаш гостенка.

— Така е, но искам да ти върна пръстена.

По лицето му се изписа болка.

— Ейприл, не го прави.

— Мога и да ти го изпратя по пощата, но не бих искала да поемам излишни рискове с толкова ценна вещ. Знам, че ти не обичаш каквито и да е рискове.

— Пръстенът сега е твой.

— Не го искам. Развалил се е.

— Какво?

— Много добре ме чу. Вече не действа.

— Не ти вярвам.

— Ще ми повярваш. А сега би ли ме извинил. Искам да намеря Бил и да му благодаря за подкрепата. — Тя се обърна към Ерика. — Събра ли всичко?

— Да.

— Тогава само да си кажа няколко думи с Бил и тръгваме.

Дан посегна към прожектора.

— Ще ти помогна да го отнесеш.

Ерика посегна по-бързо и го взе преди Дан.

— И сами ще се справим. — Без да обръща каквото и да е внимание на Дан, тя погледна Ейприл. — Надявам се имаш нещо за пиене във фермата си.

Когато се отдалечи със скулпторката, тя заговори достатъчно високо, за да я чуе Дан.

— Имам много хубаво вино. Един познат ми го препоръча.

 

 

Първото, което Ейприл направи, когато се прибра същата вечер у дома, бе да свали контактните лещи и да си сложи големите кръгли очила. Веднага след това отвори бутилката любимо вино на Дан и сипа две чаши, докато Ерика подклаждаше огъня. След това Ейприл пусна касета със сонати на Бетховен и двете жени се отпуснаха на канапето и изпиха цялата бутилка. След като то не успя да притъпи гнева им, отвориха втора бутилка. Бяха на средата й, когато усетиха, че яростта им започва да намалява.

— Значи само те разкарах напразно — каза Ейприл и сипа още вино в чашата на скулпторката с вниманието на леко пийнал човек.

— Не е за нищо — отвърна Ерика и многозначително вдигна чашата към светлината. — Виното е много хубаво.

Ейприл се изкиска.

— Добро вино, лош човек.

— А той може и да се отбие, за да вземе пръстена, който спомена. Казвам го, защото ако довършим и втората бутилка, може да забравя за задръжките си и да го сритам зад шаренкия ти кокошарник.

Ейприл поклати глава.

— Няма да се появи. Сбърках по отношение на него. Той е пилещар. — Тя отново се изкиска. — Колко смешно. Щом е пилещар, значи трябва да го сриташ вътре в кокошарника.

— Не, скъпа, не е пилещар, а ти започваш да се напоркваш.

— Надявам се. — Тя отпи нова глътка. — Защо да не е пилещар?

— Защото каза каквото мислеше, въпреки че това съсипа любовния му живот.

— Съсипа го, и още как — изломоти Ейприл. — Любовният му живот вече го няма. Добре, де, не е пилещар. Пуяк е.

— С това вече съм съгласна.

— Ерика, чу ли, че някой чука?

— Не.

Ейприл допълзя до уредбата и намали музиката.

— Сега вече чуваш ли?

— Да. Има кълвач.

Ейприл сниши гласа си до шепот.

— Може да е той.

— Мислиш ли?

— Може. Какво да правя?

— Можеш да го оставиш навън.

Ейприл се ококори.

— Мога, и още как. — След това се намръщи. — Само че няма да мога да се отърва от проклетия пръстен. — Тя бавно се изправи.

— Ако го пуснеш не отговарям за действията си.

— Ерика — каза тържествено Ейприл, докато се олюляваше изправена пред новата си приятелка. — Не искам кръвопролития в тази къща.

— Тогава говори с него вън.

— Добре. Отивам за пръстена. — Ейприл се заклатушка към спалнята и започна да рови из чекмеджето на нощното шкафче. — Ето те и теб, мръснико — бъбреше тя и се насочи към входната врата, където почукването бе прераснало в думкане. Тя отвори със замах и Дан за малко не я прасна в лицето.

— Шшш! — нареди тя, а дъхът й излезе на бяло валмо в студения нощен въздух. — Пилетата спят.

— Ейприл, не мога да оставя нещата между нас така. Трябва да поговорим.

— Няма нужда. Дръж. — Тя му връчи пръстена.

— Не. Няма да го взема. — Той се вгледа в нея. — Ти пияна ли си?

— Да, и искам да си остана пияна. Затова трябва да вляза на топло. — Тя отново бутна пръстена към него. — Взимай го и заминавай.

— Ейприл, обичам те.

— Ха!

— Добре, сега не ми вярваш, но поне задръж пръстена. Само… — Той посегна към нея, но тя отстъпи крачка назад. — Ейприл, няма ли да ме пуснеш…

— Няма. Ти ще го вземеш ли този проклет пръстен?

— Няма.

— Тогава ще го продам.

— Ще продадеш пръстена? — Той я загледа в недоумение.

— Ми да, защо не? За какво му е на някой на пръста, само за да се прави на по-хубав? Защо по-добре да не пипнеш пара̀та? Това е тя философията на Дан Бътлър.

В сините му очи нахлу мъка.

— Ейприл, това не е…

— Разбира се, че е — каза тя, докато се опитваше да фокусира образа му. — Той не разбира, че хората имат нужда от нещо xy’y в живота си. От нас двамата, от нас с Дан нищо няма да излезе. — Тя постави пръстена на страничната облегалка на дървения стол на верандата. — Ако утре сутринта още ми се мотае тук, да знаеш, че го продавам. — След това влезе вътре и тресна вратата.

 

 

Следващата сутрин на зазоряване, когато се надигна от леглото, Ейприл усети, че главата я болеше от изпитото снощи вино. Имаше работа за вършене, но първо трябваше да погледне на верандата. Смътно си спомняше, че бе оставила пръстена там, и че бе казала на Дан или да си го вземе, или тя ще го продаде. Той сигурно бе оставил пръстена, но тя, разбира се, не можеше да продаде такава ценна семейна реликва.

Ако бе оставил пръстена, това би означавало, че връзката между тях ще продължи, а тя, макар и с неохота, призна пред себе си, че все още копнее за тази връзка, независимо от всичко. Той не бе правилният избор за нея. Поне това бе доказал предишната вечер. За съжаление, това никак не се бе отразило на любовта й. Ако имаше пръстена, връзката между тях нямаше да бъде прекъсната завинаги.

Щом отвори вратата в студеното утро, наблизо изкукурига петел. Тя запали лампата. Бледата светлина падна върху дръжката на стария дървен стол. Пръстенът го нямаше.