Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tenth Chamber, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 34 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Глен Купър. Десетата зала
Американска. Първо издание
Редактор: Мария Василева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „Бард“, Надежда Петрова
ИК „Бард“, София, 2011
ISBN: 9789546551887
История
- — Добавяне
8.
Люк дълго се взираше в телефона, преди да го вземе и да набере номера, който бе намерил в уебсайта й.
Не му беше лесно да позвъни — всъщност, беше напълно необичайно за него, но пък в края на краищата, обстоятелствата също бяха необичайни.
Нуждаеше се от най-добрите хора, а в нейната област нямаше по-добър. Така че просто отказваше да прави компромиси.
Намираше се в кабинета си в кампуса на университета в Бордо и гледаше как бързо движещата се атлантическа буря се изсипва върху вътрешния двор. Познатият натрапчив английски сигнал запищя в ухото му и после, съвсем неочаквано, чу мекия й плътен глас.
— Ало, Сара?
— Люк?
— Да, аз съм.
Настъпи дълго мълчание и той се принуди да попита дали още е там.
— Тук съм. Просто се опитвам да реша дали да не ти затворя.
Бяха минали две години от първата им среща.
Тя беше прекарала лятото в Париж в работа върху книгата си „Преходът от късния палеолит към мезолита от гледната точка на палинологията“[1], на която не беше писано да влезе в списъка с бестселъри, но укрепи още повече растящия й авторитет.
Той беше в Лез Ейзи, правеше обходи и залагаше първия сондаж на онова, което щеше да се превърне в дългогодишна кампания.
Бяха „едно“, както се изразяваше тя, в продължение на две години. Той беше чул лекцията й на лош френски на една конференция върху плейстоцена в Парижкия университет и след това се бе примъкнал до нея по време на коктейла. По-късно тя щеше да разказва на приятелките си, че го видяла как умело се провира през тълпата като наемен убиец и се надявала, че мургавият красив мъж се е запътил към нея. Беше я обезоръжил с цветистите си комплименти за работата й на перфектен американски английски. Вечеряха заедно. Както и на следващата вечер.
После тя призна пред приятелките си и дори пред майка си в Калифорния, че е хлътнала; беше пила от вълшебното питие и се беше върнала за още. Това, че говореха на общ професионален език, бе приятно, но едва ли можеше да послужи като основа на привличането. Репутацията му й беше известна, но освен това в него имаше нещо диво и необуздано, което тя възприе като предизвикателство. Беше почти десет години по-възрастен от нея и й се искаше да вярва, че вече е дал достатъчно вятърничави клетви, за да може да се установи в нещо подобно на моногамия. Сара изсипваше енергия във връзката подобно на огняр, неуморно хвърлящ въглища в пещта на стар локомотив. Той толкова пъти й бе казвал с предизвикателния си тон, че това е най-дългата връзка в живота му, та вече й беше дошло до гуша от думите му. Сара запълваше географската пропаст между Париж и Бордо, като буквално живееше във влака. Очакваше от него да я покани на разкопките си през лятото, но това така и не стана, а след това тя чу носещите се слухове за особено близкото му приятелство с някаква хубавичка унгарска геоложка от екипа му.
И тъй, разтревожена от оскъдните съобщения и обаждания, тя нае кола и един петък следобед пристигна неочаквано на обекта му. Слуховете се оказваха верни, ако можеше да се съди по напрегнато радостната му физиономия, с която я посрещна, както и от косите погледи на унгарката, която, за съжаление, беше наистина зашеметяваща. Посещението й продължи само до малките часове на следващия ден. Някъде към три след полунощ тя гневно го отблъсна от себе си, прекара остатъка от нощта на ръба на леглото и се измъкна по зазоряване, докато той още спеше. Няколко месеца по-късно прие предложеното й място в Археологическия институт в Лондон и така напълно изчезна от живота му.
— Моля те, не затваряй. Важно е.
— Добре ли си? — Гласът й прозвуча загрижено.
— Не, не, добре съм, но трябва да говоря с теб по един въпрос. Има ли компютър пред теб?
— Да.
— Мога ли да ти пратя малко материали да ги погледнеш? Ще изчакам.
Тя се поколеба, но накрая му даде имейла си.
Люк чуваше дишането й в слушалката, докато прикачаше файловете и ги изпращаше.
— Получи ли ги?
— Да.
— Отвори първо снимка деветдесет и три.
Зачака, взирайки се в своето копие на изображението, все още хипнотизиран от него, и се мъчеше да си я представи, докато тя сваляше файла. Две години не бяха толкова много време. Едва ли се е променила особено. Радваше се, че най-сетне беше намерил предлог да й звънне.
Гласът й прозвуча стреснато, сякаш някой беше изпуснал порцеланов сервиз зад гърба й.
— Господи! Откъде е това?
— От Перигор. Какво мислиш?
На снимката беше изображението на стадото малки бизони с човека птица сред него.
— Великолепна е. Отскоро ли е?
Вълнението в гласа й му доставяше наслада.
— Съвсем отскоро.
— Ти ли я откри?
— С радост ще заявя, че да.
— Някой знае ли вече?
— Ти си от първите.
— Защо точно аз?
— Отвори снимки двеста и единайсет и двеста и петнайсет.
Тези снимки бяха направени в последната от десетте зали, Залата на растенията, както беше започнал да я нарича Люк.
— Истински ли са? — не повярва Сара. — Да не си си играл с фотошоп?
— Нищо не е пипано и манипулирано, всичко си е съвсем истинско — увери я той.
Тя помълча известно време, след това тихо каза:
— Никога не съм виждала подобно нещо.
— Не съм си помислял и друго. А, има и още нещо. Намерих ориняшко оръдие досами рисунките.
— О, Господи… — прошепна тя.
— Така че ми трябва специалист по растенията, включваш ли се в играта?