Глен Купър
Десетата зала (19)

18.

Събота вечер

Любовницата на генерал Гатиноа беше на път да получи оргазъм или най-малкото съобщаваше по свой начин, че няма нищо против той да се замисли за свършване и да се изтърколи от нея.

Гатиноа разбра посланието и удвои усилията си. Потта изби и навлажни фините бели косъмчета по гърдите му, смесвайки се с нейната влажност.

Тя пъшкаше „А, а, а, а“ и ненадейно мобилният му телефон иззвъня с тон и ритъм, забележително подобни на нейните.

Гатиноа се пресегна към апарата, което я ядоса. Тя го отблъсна от себе си и зашляпа към тоалетната, розова, гола и ругаеща нещо под нос.

— Генерале, да не прекъсвам нещо? — поинтересува се Марол.

— Не, какво има? — попита Гатиноа. Не му пукаше особено, че не е свършил. Така или иначе беше станало твърде предсказуемо и досадно.

— Успяхме да влезем в сървъра на „Плантадженетикс“ и да се доберем до доклада, който доктор Прентис иска да предостави на професор Симар и професор Мелъри в понеделник.

— И?

— Много е обезпокоителен. Разбира се, резултатите са предварителни, но е направил някои доста задълбочени наблюдения. Определено е на път да открие още, стига да реши.

— Прати ми го по електронната поща. В момента не съм у дома, но скоро ще бъда.

— Да, господине.

— Марол, времето ни е ограничено. Не чакай рецензията ми. Съобщи на хората ни, че могат да се заемат.

Марол като че ли се смути.

— Сигурен ли сте, генерале?

— Да, сигурен съм! — Гатиноа се раздразни от въпроса. — Колкото съм сигурен, че нямам желание да ме викат в Елисейския дворец да обяснявам на президента защо най-голямата тайна на Франция е изтекла под носа ми!