Глен Купър
Десетата зала (24)

23.

Пещерата Руак, преди 30 000 години

Тал беше започнал да нарича червената течност „извисяващата вода“.

Никой не можеше да твърди, че на човек му е дадено да лети. Но след като пиеше от извисяващата вода, никой не бе в състояние да каже къде свършва човекът и къде започва птицата.

Колко често бе гледал към птиците в небето и се бе питал какво ли виждаха и как се чувстваха?

Сега знаеше.

Страхът бързо отстъпи на буйната радост и усещането за неимоверна сила.

Силата да се рееш във въздуха, да виждаш безкрайно далеч, да усещаш по-дълбоко. Силата да разбираш.

Винаги се връщаше от пътешествията си там, където бяха започнали — до огъня. Той беше сигурен, че е бил на невероятни приключения, обхващащи много време и огромни разстояния, но хората му твърдяха, че тялото му било тук — вярно, било неспокойно, мятало се, бълвало неразбираеми думи, но въпреки това си било на мястото. И всички се научиха как да се справят с последиците — бурен период, който нарекоха Гнева на Тал.

Целият клан беше изпълнен с безпокойство и тревога при първото му реещо се пътешествие. Съдбата на Тал бе определена от смъртта на брат му. Баща му губеше сили с всеки ден и самото съществуване на Клана на бизона зависеше от способността на Тал да заеме мястото му и да ги поведе към бъдещето.

Желанието му да опита червената течност стана предмет на ожесточен спор. Тал беше изтъкнал, че момчето Гос било накарано да я пие от предците им, които искали да покажат на клана нов път напред. Пред очите им се осъществявал велик план. Първо бащата на Тал се разболял и изгубил сили след злополуката. После Наго бил убит от свещения бизон. И накрая Гос пил от необикновената течност, която Тал приготвил, за да спаси брат си.

Тези събития не можело да не са свързани помежду си.

Тал твърдеше, че от него се иска да се учи от извисяващата вода. Че след смъртта на баща си трябва да стане новият дързък водач на клана.

Старейшините бяха на друго мнение. Ако изгубят Тал, кой знае какво ще стане с клана? Рискът е твърде голям. Светът е опасно място. Хората сенки дебнат в горите.

Накрая бащата на Тал взе решението — може би последното си велико решение. Беше слаб телом, но умът му си оставаше силен.

Тал трябваше да продължи своето търсене.

Първия път, когато Тал погълна извисяващата вода, Убоас му каза, че ще седи до него и ще остане будна, докато се върне. Късно през нощта тя галеше косата му, опитваше се да отвръща на гърлените му звуци и докосваше сухите му устни с потопени във вода пръсти.

Когато той най-сетне се върна при нея в синкавата светлина на утрото, първите човешки очи, които видя, бяха нейните.

Посегна да докосне лицето й и тя го попита къде е бил и какво е видял.

И ето какво й каза той.

Усетил как тялото му се преобразява. Първо ръцете му се превърнали в нокти на хищна птица, после лицето му се издължило в твърда човка. С няколко леки размахвания на ръцете полетял и направил няколко мързеливи обиколки над огъня, гледайки надолу към собствените си хора, кръжал предпазливо, за да свикне с наклоните и завоите. Шепнещият вятър и лекият, не изискващ никакви усилия полет го изпълнили с радост и сърцето му запяло. Дали той е първият от клана, изживяващ подобно нещо? Или първият човек изобщо?

В далечината видял черни коне да пасат в саваната и полетял към тях, привлечен от красотата и силата им. Понесъл се над широките им мускулести гърбове, накарал ги да препуснат в галоп и да се изпотят. Летял сред тях, око до око, без да изостава. Разбира се, беше виждал коне и преди. Беше се промъквал до тях и ги бе пронизвал в хълбоците, проливайки кръвта им. Беше ял месото им, бе носил кожите им. Но никога досега не ги бе виждал. Не и по този начин.

Огромните им кафяви очи били бистри като локвички върху тъмни камъни след дъжд. В тях нямало страх, само жизнена сила, каквато не беше изпитвал. Видял собственото си отражение в тези кафяви кръгове — рамене и ръце на човек, глава на ястреб. А после прозрял отвъд отражението си, в сърцето на животното. Почувствал неговата волност и дива страст. Почувства жизнената му сила, твърдата му решимост да оцелее.

Усетил раздвижване в слабините си и погледнал към тях. Бил огромен и възбуден, готов за сношение. Чувствал се по-жив от всеки друг път.

Извил врат назад и се зареял по-високо, а конете изостанали зад него. Зорките му ястребови очи забелязали нещо. На хоризонта. Тъмна маса. Движела се.

Завил и яхнал вятъра през буйната река, към огромната равнина.

Бизони.

Огромно стадо, най-голямото, което бе виждал. Движели се като едно цяло, земята се тресяла под мощните им копита. Дали биха да го пуснали сред себе си?

Навел глава и се понесъл надолу, докато не полетял над самата земя, докато ги настигал. Задници и опашки, докъдето му стигал погледът. Очите му се изпълнили с тропота на копита.

И тогава те се разделили.

Пускали го при себе си.

Бизон отдясно, бизон отляво. Тал размахвал ръце и летял с тяхната скорост, докато не се изравнил с водачите — двама огромни мъжкари с глави като канари и рога с дължината на човешка ръка.

Докато очите на конете били пълни със свобода и дух, черните очи на бизоните преливали от мъдрост. Разговарял с тях — не с думи, а с далеч по-могъщ език. Той бил едно с тях, те били едно с него. Говорили с него за предците му и за древните им традиции. Той им говорил за своята обич и почит към тях. Казал им, че е Тал, от Клана на бизона.

Те го почели, като му позволили да тича с тях. И в замяна поискали и той да ги почете.

И след като й разказа всичко, Тал се унесе в сън, но когато малко по-късно се събуди, настроението му бе черно като нощта. Изкрещя й да се маха. Захвърли кожите си. Виеше в сляпа ярост, проклинаше нощта, заповядваше на слънцето да изгрее. Когато кланът се събуди от виковете му и един от братовчедите се приближи да го успокои, той нападна младежа и се опита да го удуши, но други мъже го дръпнаха назад и го приковаха към земята.

Убоас беше уплашена от дивия му поглед, но се върна при него и разтри раменете му, макар че той се мъчеше да се освободи от ръцете и коленете на мъжете, които напрягаха цялата си сила, за да го удържат.

И когато гневът му най-сетне отмина и той отново стана себе си, мъжете предпазливо го пуснаха. Тръгнаха обратно към кожите си, като разговаряха тихо помежду си. Убоас остана с него до сутринта, притисната във вече спокойното му тяло.

След първото реене умът на Тал работеше като никога досега. Подходи към задълженията си към Клана на бизона с жар и всеотдайност. Твърдата му решимост будеше благоговение и вдъхновяваше. Сякаш израстваше за ролята си на водач пред очите на всички. Яростта му след полета ги беше уплашила, но те също знаеха, че водачът трябва да бъде свиреп. Светът беше опасен и те се нуждаеха от воин.

Тал стана по-деен и отпреди. Един ден водеше мъжете на лов и поваляше северен елен с едно хвърляне на копието. На следващия излизаше сам да събира растения. После отцепваше нови кремъчни пластини и учеше Убоас как да реже растенията, да смачква плодовете и да поставя каменната му купа във въглените на огъня, докато червената течност не заври и се превърне в извисяваща вода.

Усещаше привличане към магическото място, което бе открил при катеренето си по скалите, за да общува с предците — пещерата на Тал. Убоас отиде с него, за да го държи под око и да го пази. Той запали огън при входа на пещерата, после двамата седнаха и мълчаливо зачакаха нощта да се спусне над долината. Той я предупреди да го остави, когато започне гневът му.

После полетя.

И тя го наглеждаше, а по-късно трепереше, когато той изпадна в ярост и се втурна дълбоко вътре в черната пещера, като крещеше на предците да се покажат.

На следващата сутрин го нахрани с парчета еленово шкембе, печени на огъня и пълни със смлените треви, които бяха последното ястие на животното. Той й разказа за полета си и за създанията, които бе посетил като получовек, полуптица. Когато изяде храната си, стана и започна да крачи край входа на пещерата, докато краката му отново възвърнаха силата си.

Светлите стени на пещерата в най-външната част, до която стигаха лъчите на изгряващото слънце, заслепяваха очите му. Няколко стъпки по-навътре започваше пълен мрак. Помисли си за пътуването си. Отново беше с бизоните. И с конете. И с елените. И с мечките. Пред очите си, върху стените на пещерата, видя образите, които бяха съзрели ястребовите му очи, животните в цялото им великолепие и могъщество. Те изискваха уважение. Бизоните изискваха да ги почете.

Втурна се към огъня и грабна една овъглена съчка. Убоас го гледаше как се връща обратно при осветената стена и започва да рисува дълга извита линия на нивото на очите, успоредна на земята. Линията бе тънка и въгленът не се закрепваше добре, така че резултатът не му хареса — не беше по-добър от очертанията, които беше рисувал, докато седеше на коляното на майка си. Изрази на глас недоволството си. В пристъп на вдъхновение изсипа остатъците от извисяващата вода от каменната си купа и сложи в нея бучка еленова мас. Взе друга съчка със силно обгорял край и разбърка с нея маста, докато не стана черна и лепкава. После повтори извитата линия и този път тя стана дебела и плътна, прилепваше добре за скалата.

Работи мълчаливо цялата сутрин, като потапяше съчки в маста и рисуваше колкото с ръка, толкова и със сърце. Когато приключи, изсумтя и извика Убоас да дойде при него.

Тя ахна от онова, което се озова пред нея. Съвършен кон, истински и прекрасен като всяко живо създание. Препускаше, носеше се в галоп, устата му беше отворена, ушите — насочени напред. Тал му бе нарисувал гъста грива, която изглеждаше така истинска, че й се прииска да я погали и да усети мекотата й. Имаше пленително овално око с черен диск в центъра — пронизващо, всезнаещо око. Това бе най-прекрасното неодушевено изображение, което бе виждала някога.

Захлипа.

Тал я попита какво не е наред и тя му каза. Беше разчувствана от великолепието, но също така и уплашена.

От какво?

От тази нова сила, която притежаваше Тал. Сега той се различаваше от мъжа, когото познаваше преди. Извисяващата вода го бе превърнала в човек, който общува със света на духовете и предците, в шаман. Старият Тал беше изчезнал, може би завинаги. Сега тя се страхуваше от него. После истинската й тревога изригна в порой от сълзи. Щеше ли все още да я иска за негова партньорка? Щеше ли да продължи да я обича?

Той й даде отговора си. Да.

Когато най-сетне умря, бащата на Тал се бе превърнал в измършавяла торба кости. Отнесоха го на едно свещено място до реката, където високите треви и тръстиките плавно се спускат към водата, място, на което често бе идвал приживе, за да слуша гласа на реката. Тялото му бе положено на склона. Когато се отдалечи, Тал погледна за последен път назад. Старецът сякаш си почиваше. Ако се върнеше след два дни, щеше да завари само кости. А след три — нищо.

Издигането на Тал като водач на клана просто се случи. Нямаше церемония и изречени слова. Нямаха подобен обичай. Ако кланът имаше съмнения относно способностите му на водач, може би хората щяха да шепнат помежду си, но онези, които помнеха дядото на Тал, както и сбръчканият старец, който помнеше прадядо му, бяха на мнение, че Тал ще стане могъщ водач. Да, беше много млад, но пък бе лечител и пътешественик, който можеше да общува с дивата природа и със света на предците. И много се страхуваха от гнева на Тал, времето, когато никой не можеше да приближи до него и когато ставаше зъл и агресивен. Говореше се шепнешком и за някаква вълшебна пещера в скалите, която никой освен Тал и новата му партньорка Убоас не бил виждал.

Един ден Тал обяви, че ще поведе клана нагоре по скалите, за да видят сами онова, което го бе завладяло. Макар времето да беше хубаво, пътуването бе бавно, тъй като най-старите трябваше да се придвижват, подпирайки се на тояги, а Убоас бе трудна с дете в корема. Пристигнаха, когато слънцето бе най-високо в небето и къпеше реката с лъчите си. Тал стъкна огън на корниза и запали факла с меча мас, за да гори бавно и ярко.

Пристъпи в пещерата и кланът се затътри след него.

Светлината на факлата улесни преминаването в мрака. Хората му останаха потресени в съскащото сияние. Една млада жена извика уплашено, защото си помисли, че ще бъде стъпкана от конете от лявата й страна и бизоните отдясно. Малко момче се замая при вида на огромния черен бик, носещ се над главата му, и заскача, за да покаже на майка си какво е видяло.

Тал беше работил усърдно, подготвяйки това място. С благословията на баща си бе взел Убоас за своя партньорка и двамата бяха влезли в радостен ритъм. Когато не ловуваше дивеч или риба и не разрешаваше споровете между членовете на клана, той приготвяше от извисяващата вода и се качваше в пещерата с нея. Там пиеше тръпчивата червена течност, прекарваше нощта изгубен в света на сънищата и когато се връщаше при нея, изпълнен с енергия и възбуден, с горящи слабини, полагаше партньорката си върху бизоновата кожа, принадлежала някога на баща му, и се сношаваше с нея, докато и двамата не оставаха без сили. След малко сън беснееше за известно време като диво животно, докато тялото му не отслабваше и се изтощаваше от демонските мъчения.

А после идваше на себе си пречистен и започваше да рисува.

Черпейки от наученото през детството за смесване на стрити цветни камъни и глини, той приготвяше чудесни ярки бои, като ги пригоди чрез опит и грешка да се задържат добре към прохладните влажни стени.

Не беше достатъчно да рисува очертанията, както правеха хората преди. Виждаше животните в живи цветове и искаше да ги предаде точно по този начин. Избираше местата по светлината на лампите, които сами по себе си бяха също откритие. Използва уменията си на каменоделец да изработи плитка, подобна на черпак лампа от варовик, в която слагаше меча мас, смесена с хвойнови клонки. Когато се запалеха, клонките светеха дълго с жълт пламък. Убоас му светеше, докато той работеше.

Вземаше предвид и характера на стените. Ако някоя издатина му напомняше за конска задница, рисуваше задница. Ако вдлъбнатина му приличаше на око, там поставяше окото. И винаги забелязваше как светлината на лампата играе върху повърхността на скалата. Обичаше чувството за движение, което можеше да постигне със светлини и сенки.

Рисуваше очертанията на животните с мас и въглен или с бучка магнезий, но желанието му да улови истинските им цветове го караше да измисля начини да полага охри и глини по стените по такъв начин, че плътно да покрият повърхностите. Когато не успя да постигне търсения ефект с ръце, намери радикално решение, основаващо се на вярата му, че призванието му е да вдъхне живот в стените на пещерата чрез виденията си.

Дъх.

Първия път Убоас го помисли за полудял и се опита да го спре. Той смеси в каменна купа охра и глина, добави вода и слюнка и напълни със сместа устата си. Задъвка я, жабуркаше се с нея и когато плътността му се стори подходяща, сви устни, застана на крачка от стената и изплю цвета в облак малки капчици, като използваше дланта си като шаблон, за да оформи боята според очертанията. Когато искаше да изобрази козината на животното, му дойде вдъхновение да духа боята през надупчена кожа, за да оформи от струята малки точки. Беше бавна и усърдна работа, но той беше щастлив дори когато Убоас му се подиграваше ту за червения му език, ту за черните устни.

Хората от клана шепнеха и мърмореха, докато Тал ги водеше от изображение на изображение, от стена на стена. Животните на Тал имаха цялата жизненост и цветовете на животните, които познаваха така добре. Конете бяха черни и на точици, бизоните бяха изобразени в черно, червено и кафяво, гигантският бик бе черен като нощта.

Вдигна лампата в лявата си ръка, докосна гордото си сърце с дясната и обяви, че това е само началото на дългия път на Клана на бизона. Пещерата беше огромна, толкова дълга, че надхвърляше въображението им, по-тъмна и по-студена от всяко друго място на света. Каза им, че тя е дар от предците и света на духовете за него, а тъй като е водач на клана, тя е дар за тях, за да я направят свое свещено място. Ще да продължи да рисува всички важни животни, докато е жив. И ще обучава младите момчета. Отсега нататък те ще стават мъже в тази пещера. Момчетата ще пият извисяващата вода, за да се научат да бродят свободно сред създанията на земята и да се учат от тях. Той ще им покаже как да рисуват онова, което виждат. Пещерата ще бъде най-свещеното място на света и ще принадлежи единствено на Клана на бизона.

Старите кимнаха в знак на съгласие и всички останали ги последваха. Наистина, бяха обичали бащата на Тал, но неговият син бе водач, какъвто не бе имало в дългата история на клана.

Тал и Убоас си тръгнаха последни. Той тъкмо се канеше да угаси лампата с шепа пръст, когато Убоас бръкна в кесията на колана си от конски косъм и извади нещо от нея. Даде му го. Беше малка статуетка на бизон, която беше изваяла от зъба на животното, убило брат му. Тал изправи изображението в дланта си и вдигна лампата, за да го разгледа по-добре. После нежно положи едрата си длан върху главата си и остана така, докато накрая тя се разсмя и му каза, че старците ще паднат от корниза, ако не им помогнат.

Кланът се бе пръснал отвън и чакаше Тал. Той примигна от ярката слънчева светлина и спря за момент, докато очите му привикнат. Момчето Гос изведнъж посочи към долината, далеч зад реката. Очите на Тал се фокусираха към движещите се фигури — малки като мравки, но безспорно двукраки. Някакво племе се движеше през саваната, дебнейки група северни елени, които сякаш не усещаха присъствието им.

Малките фигури в далечината явно видяха или усетиха нещо, защото една от тях започна да сочи с копие нагоре към скалите. Доколкото Тал успя да види, цялата група от близо десетина души насочи копия и започна да подскача като бълхи. Намираха се прекалено далеч, за да ги чуят, явно бяха започнали да крещят, защото северните елени побягнаха. После фигурите също се затичаха към зелената гора.

Един от младежите от Клана на бизона, ловец и луда глава, отстъпващ единствено на Тал по умело хвърляне на копие, започна да призовава останалите на война. Северните елени принадлежаха на тях. Трябваше да прогонят натрапниците веднъж и завинаги.

Тал кимна, но изтъкна, че непознатите са твърде далеч, за да могат да предприемат нещо, ала в сърцето си нямаше нищо против да не им обръща внимание. Днес бе радостен ден на духовно отдаване. Щеше да има други дни, в които да се безпокоят за хората сенки.

Минаха много години.

Всеки ден, в който не ловуваше, не лекуваше или не помагаше на клана си, Тал прекарваше в пещерата, рееше се и рисуваше. И два пъти в годината, преди лова на бизона, събираше момчетата на подходяща възраст. На жълтото сияние на хвойновите лампи кланът се събираше в Залата на лова на бизони с мистичните изображения на двете стени, където човекът птица стоеше сред стадото препускащи бизони и избраното животно бе пронизано от копие, а вътрешностите му се изсипваха. Избраните момчета изпяваха молитва към предците. Отправяха молбите си със своите високи чисти гласове, а кланът в ролята на предците отговаряше с ниски, далечни ехтящи звуци.

След това Тал даваше на момчетата по една голяма глътка от извисяващата вода и кланът ги гледаше как пеят, докато са в състояние да се държат на краката си, а после биваха повеждани в транс от Тал към дълбините на пещерата, покрай фантастичните, ярко изрисувани лъвове, мечки, елени и космати мамути. Момчетата се взираха изумени и по огъня в очите им Тал разбираше, че се реят редом със създанията, достатъчно близо, за да усетят топлината на телата им, да слеят душите си с техните. Пещерата изчезваше, стените изчезваха, момчетата минаваха през тях подобно на човек, минаващ през стена от вода към някакво място от другата страна на водопада. А после, когато виденията им се превръщаха в гняв, момчетата крещяха едно на друго и се биеха известно време, но старите винаги се грижеха да не пострадат.

Убоас роди само две деца, момчета, после стана безплодна въпреки желанието на Тал да има многобройно потомство. Никакви призиви към предците не направиха утробата й отново плодородна. Но пък и двете му момчета преживяха първите години и растяха здрави и силни. В живота на Тал нямаше по-щастливи моменти от онези, в които посвети собствените си синове и за първи път ги заведе в пещерата. По-големият, Мем, беше негов любимец и Тал изля знанията си в него по начина, по който жената налива новороденото с мляко. Момчето щеше да стане шаман и бъдещ водач на клана.

Мем се учеше бързо и като художник почти не отстъпваше на баща си. Двамата работеха рамо до рамо, създавайки прекрасните изображения. Ден след ден, месец след месец баща и син построяваха платформи от дървета и лози и се качваха на тях, за да достигнат високите стени и таваните. И така покриваха с рисунките си зала след зала.

Един ден в началото на обучението си момчето направи грешка. Плюеше червена охра върху протегнатата си длан, като използваше ъгъла между палеца и китката си, за да направи меката извивка на задния крак на един елен. Несигурната платформа се люшна под него и за момент го разсея, и вместо върху стената, по-голямата част от боята попадна право върху опакото на дланта му, като я боядиса в оранжево и червено. Когато махна ръка от стената, върху нея остана идеален отпечатък на дланта и разперените пръсти. Момчето трепна и зачака баща му да го нахока, но вместо това Тал остана доволен. Реши, че отпечатъкът на ръката е великолепен и тутакси самият той опита техниката.

Към първия отпечатък се добави втори и след време пещерата щеше да се изпълни с тях — радостни белези на човека и на бащината гордост от сина си.

А много години по-късно, след като Тал беше открил кристалите малахит, които се научи да стрива в зелена боя, Мем и другият му син го последваха в последната зала. Изпълзяха през тесния тунел и се озоваха в онази специална част на пещерата, която Тал отдавна бе запазил за свое светилище, за най-святото от всички места, където щяха да нарисуват растенията, които му позволяваха да полети и да се свърже със света на духовете.

А сред растенията Тал нарисува и самия себе си — в естествен ръст, наполовина човек и наполовина птица, реещ се дух, неговото друго аз.