Глен Купър
Десетата зала (7)

6.

Люк усещаше движение.

Чувстваше се обкръжен, насред втурнало се презглава стадо.

Едновременно се задушаваше и губеше ориентация, чувството се засилваше от трескавия начин, по който местеше фенера и светлината се отразяваше под различни ъгли от кафеникавите стени и сталактитите. В опита си да обхване всичко лъчът скачаше от изображение на изображение, създавайки стробоскопична бъркотия в черните ъгълчета на пещерата.

От лявата му страна препускаше табун коне — огромни животни, изрисувани уверено с въглен, които се застъпваха едно друго, с отворени от напрежението уста и буйни гриви, с очи като пронизващи черни дискове, реещи се в бледи овали от гола скала.

Отдясно към него се носеха бизони с щръкнали опашки и раздвоени копита, целите сила и заплаха. За разлика от конете, които бяха на черни точици, масивните им тела бяха напълно оцветени в дръзки черни и червеникаво-кафяви ивици.

Над главата му имаше един-единствен огромен бик, втурнал се презглава към пещерата, с двата предни крака във въздуха. Главата му бе наведена, рогата бяха застрашително насочени напред, ноздрите му бълваха пара, скротумът му беше подут.

Напред, отляво и отдясно имаше едри елени с разклонени рога колкото телата им, с вдигнати глави, въртящи се очи и отворени в рев пасти.

Имаше и още, още множество фантастични създания, които едва се различаваха в тънещата в мрак пещера. Сигурно беше стоял като вцепенен безкрайно дълго, преди отново да дойде на себе си и да чуе умоляващите викове отдолу.

Осъзна също, че трепери като лист и очите му са насълзени. Това не бе просто откритие. Чувстваше се като Картър в Долината на царете, като Шлиман в Троя.

Само при входа на пещерата имаше десетки от най-великолепните праисторически изображения, които беше виждал някога — животни в почти естествен ръст, изрисувани в уверен, майсторски, натуралистичен стил. В прочутата Ласко имаше общо около деветстотин животни. Само тук той вече можеше да различи около четвърт от този брой. А това бе само върхът на айсберга. Какво ли се криеше отвъд ограничения обсег на лъча на фенера?

Напълно осъзнаваше важността на момента — тази пещера бе може би по-важна дори от Ласко или Шове. Люк никога не бе имал каквото и да било желание да планира бъдещето си. Винаги беше оставял нещата в професионалния и в личния му живот просто да се случват. Оставяше се да се носи по течението на съдбата. Но в един едновременно въодушевяващ и плашещ миг си даде сметка, че ще прекара остатъка от живота си тук, в тази пещера в околностите на Руак.

Върна се назад към свежия въздух, подаде глава навън и трябваше да стисне клепачи, когато фенерът на Юг го заслепи.

— Слава Богу, нищо ти няма! — извика приятелят му. — Защо не ми отговаряше?

— Трябва да се качиш — едва успя да отговори Люк.

— Защо? Какво намери?

— Това е пещерата на Бартомио!

— Сигурен ли си?

— Да, тя трябва да е. Качи се по същия път, по който се качих аз. Внимавай. И си помисли върху следното, приятелю — животът ти вече никога няма да е същият.