Глен Купър
Десетата зала (11)

10.

Люк бе заобиколил обичайните канали и се обърна направо към върха. Залогът бе твърде голям. И ако е накарал някого от управата на университета или от бюрократите в департамента Дордон да се наежи, голяма работа.

Пещерата трябваше да бъде защитена.

Използва цялата тежест на академичната си позиция и приятелството си с важен сенатор от Лион, за да си осигури незабавна среща в Пале Роял с министъра на културата и нейните първи заместници по старините, в това число с директора на Националния център по праистория, уважаван археолог на име Морис Барбие, който, за щастие, поддържаше сърдечни отношения с Люк. Присъствието на заместника на Барбие, Марк Абенхайм, бе, за жалост, не така желателно. Люк от години беше на нож с Абенхайм и двамата хранеха неприязън един към друг.

Въоръжен с богато илюстрирания с множеството фотографии доклад, Люк поиска издаване на спешна заповед за закрила, ускорено издаване на разрешително и отпускане на достатъчно средства от министерството за охрана на пещерата и започване на разкопки.

Вслушвайки се в съвета на приятеля си сенатор, той се спря надълго и нашироко върху загадъчния ръкопис от Руак, за да задържи вниманието на високопоставената аудитория върху темата. И не пропусна да използва при всяка възможност израза „нов забележителен национален паметник“.

Групата забеляза възможността за една нова Ласко и Шове и перспективата за повишаване на международния престиж на страната и за развитие на икономиката в района. Морис Барбие се беше развълнувал до такава степен, че сякаш щеше да му прилошее. Зачервен и почти треперещ, той заяви, че заповедта ще бъде дадена незабавно и пещерата ще бъде обявена за паметник на културата. Ще бъде съставена комисия, която да определи правилните процедури и методологии и да избере ръководството на археологическата експедиция.

Тук Абенхайм, който се мръщеше мълчаливо по време на изложението на Люк, скочи и започна да убеждава всички, че министерството трябва лично да се заеме с проучването — с което намекваше, че именно той трябва да оглави комисията и да води разкопките в новата пещера. Люк кипеше, докато гледаше мазното му представяне. Абенхайм беше от неговото поколение, една-две години по-възрастен, и определено не му отстъпваше като академичен археолог, но за разлика от Люк нямаше теренен опит. Би могло да се определи като аристократичен бюрократ, по-скоро някакъв блед и мършав счетоводител, отколкото археолог. Люк обичаше лопати, кирки и слънце в небето. Подозираше, че Абенхайм има траен афинитет към телефони, електронни таблици и правителствени кабинети с луминесцентно осветление. За самия Абенхайм пък Люк несъмнено бе търсещ слава самохвалко.

Барбие умело отклони дискусиите относно ръководството и подтикна групата засега да се съсредоточи върху належащите въпроси.

Министърът взе думата и недвусмислено даде съгласието си за заповедта за защита и извънредно отпускане на средства. Заръча на Барбие да препрати препоръките си на съответната комисия и помоли да бъде държана в течение за развитието на нещата. С това срещата приключи.

Люк излезе от залата и тръгна по коридорите на властта, като си подсвиркваше радостно. Щом излезе навън, разкара вратовръзката, напъха я в джоба си и отиде да се срещне с Юг край Лувъра, за да отпразнуват събитието.

За византийската бюрокрация на Министерството на културата нещата се задвижиха с главозамайваща скорост. Люк задиша по-леко, когато две седмици по-късно Барбие му съобщи, че новосформираната комисия за пещерата Руак го е определила за ръководител на разкопките само с един глас против.

— Едва ли е нужно да гадаеш чий — пошегува се той.

Все пак посъветва Люк да се опита да държи Абенхайм добре информиран и доволен — ако не за друго, то поне за да облекчи живота на Барбие. После добави с малко завистлив тон:

— Ще станеш Рицар на изкуствата и перото, да знаеш. Въпрос на време е.

— Ако това означава да нося костюм и вратовръзка, не съм особено навит — сардонично отвърна Люк.

Седмица по-късно в долината на река Везер се проведе едва ли не военна операция. Подразделение на инженерни войски с подкрепата на местната жандармерия отиде с Люк до скалите на Руак. На отвора на пещерата поставиха бронирана врата от вида, който се използваше в банките. От върха на скалата бяха спуснати електропроводи, монтираха се камери, появи се барака за охрана и сигнална система в гората над обекта, а през ръба прокарани здрави алуминиеви стълби с перила, за да се избегне дългото ходене по корнизите.

Когато конвоят мина шумно през Руак, Люк видя подозрително надничащи зад завесите лица. Белокосият собственик на кафенето спря да мете пред заведението, подпря се на метлата си и се намръщи към бавно движещия се лендровър, а когато позна шофьора, на лицето му се изписа раздразнение. Люк едва сдържа хлапашкия си порив да покаже на дъртака среден пръст, но все пак му смигна повече от очевидно — нещо, за което после щеше да съжалява.

След като пещерата бе затворена и заключена, Люк спа спокойно за първи път от нощта на откритието. Беше му призляло от тревоги заради евентуалното изтичане на информация, вандализъм и иманярство. Това вече беше минало.

Работата можеше да започне.

Все пак началото на същинските разкопки щеше да е възможно едва в средата на есента. Не можеше просто да щракнеш с пръсти и всичко да се уреди. Трябваше да събере екип, да се изготвят графици, да се набави екипировка, да се открият сметки и да се уреди настаняване.

Последната задача, колкото и прозаична да изглеждаше, се оказа трудна. Люк бе твърдо решен да намери квартири в района, за предпочитане в Руак. Нищо не го обезсърчаваше повече от перспективата да губи ценно време в пътуване до обекта. Посъветваха го да се свърже с кмета на селцето, някой си мосю Боне, за да види дали не могат да се намерят къщи под наем. Ако това не станеше, щеше да е достатъчно да получи разрешение за разполагане на каравани и палатки в земята на някой фермер с достъп до питейна вода. Люк нямаше нищо против по-суровите условия. Всъщност, животът в лагер при подобни начинания се отразяваше добре на дружеската атмосфера. Липсата на удобства обикновено водеше до по-тясно свързване между хората.

Беше му, меко казано, неприятно да узнае в последния възможен момент, че кметът на селото и белокосият собственик на кафенето са един и същи човек.

Боне нарочно настани Люк на същата маса с мушама, на която бе седял миналия път, и мълчаливо изслуша молбите му, скръстил месестите си ръце на шкембето, сякаш придържаше вътрешностите си да не се изсипят.

Люк използва всяка реторична стрела от колчана си — кметът щеше да помогне на своето кафене, на селото, на страната. Археолозите ще бъдат добри и почтени съседи. Люк лично щеше да го разведе из великолепната пещера; ако има и мадам кметица, тя също ще бъде добре дошла. Та нали кметът проявява интерес защо е цялата тази суматоха? Естествено. Докато Люк упорито продължаваше монолога си, небръснатата челюст на кмета не помръдна нито за миг.

На Люк му се прииска да можеше да си вземе намигането обратно.

Когато приключи, Боне поклати глава и изтърси:

— Харесва ни спокойствието и тишината в Руак. Никой не дава и пет пари за безценната ви пещера. Проучванията ви не ни интересуват. Не искаме туристи. Тук няма място за вас, мосю.

И се запъти към кухнята.

— Добре мина — промърмори си Люк, докато излизаше.

Двама намусени тийнейджъри препречваха тротоара и Люк беше принуден да слезе на улицата. Младежите се изхилиха доволно, че са го накарали да ги заобиколи.

Люк определено беше в настроение за кавга и за миг си представи как ги съдира от бой. Все пак сдържа езика и ръцете си и гневно се качи в джипа. Поне не ми счупиха отново прозореца, помисли си горчиво той, докато селото се смаляваше в огледалото за обратно виждане.

За щастие, абат Мено се притече на помощ. На територията на манастира имаше равен сух участък зад старата конюшня, който бе достатъчно изолиран и археолози и монаси нямаше да се пречкат едни на други. Абатът не искаше никакви компенсации, макар да помоли смирено да му бъде позволено да разгледа пещерата, стига да не им спъва много работата.

В една ветровита октомврийска неделя екипът започна да пристига един по един в лагера в манастира. Люк беше там вече от седмица с двама свои специализанти — парижанина Пиер, който беше роден в Сиера Леоне, и англичанина Джеръми с неговия силен манчестърски акцент. Двамата бяха странна двойка — Пиер бе черен като оникс, висок и атлетичен, а Джеръми — безцветен и хилав, но и двамата имаха момчешко чувство за хумор и страшно се радваха, че могат да участват в такива исторически събития. Работеха неуморно по установяването на лагера и посрещането на останалите от екипа.

Караваните бяха разположени в голям кръг, подобно на каруците на керван от Дивия запад, служещи и за отбрана. Всеки старши член на екипа щеше да разполага със собствена каравана, младшите членове щяха да спят по двама, а специализантите — по трима. Студентите трябваше да се задоволят с палатките по периферията. Караваните бяха сравнително удобни, а в най-луксозните имаше малки дневни с вградени бюра. Електричество нямаше, но всяка каравана разполагаше с по две газени лампи. Всичко беше добре премислено и с оглед на йерархията, както подобава.

В духа на егалитаризма обаче Люк настоя да се настани в каравана като тази на заместниците си. Внимателно обмисли къде да настани Сара. Прекалено близо щеше да означава едно нещо, прекалено далеч — друго. Затова предпочете да й даде каравана през две от неговата.

В центъра на кръга издигнаха кухненски навес и склад за хранителните запаси, а до него разпънаха голяма палатка с маси за пикник, която щеше да им служи като обща трапезария в студените дни. Последната постройка беше преносима барака, служеща като работен кабинет и лаборатория, оборудвана с генератор за компютрите и сателитна чиния за интернет. До нея изкопаха голяма яма за огън за задължителните вечерни сбирки и наредиха наоколо щайги за вино вместо места за сядане.

Една част от разнебитения обор щеше да служи за мъжка тоалетна, друга — за женска. Бяха монтирани душове със студена вода — най-доброто, което можеха да направят при тези обстоятелства.

Това беше — за добро или лошо, това щеше да е тяхното село, но Люк бе уверен, че щом екипът види пещерата, никой няма да мърмори заради битовите условия.

В началото на деня Люк си призна, че се чувства неспокоен от пристигането на Сара. Като правило мислеше повече за работа, отколкото за чувства. Какво тогава го правеше толкова нервен? Имаше цели легиони бивши приятелки. Когато случайно или не му се случваше да се срещне с някоя стара тръпка, това обикновено ставаше много леко и непринудено. Но тази сутрин, докато седеше на бюрото и пиеше кафето си, Люк чувстваше мъчителна пустота. Годините на тяхната връзка изглеждаха далечни и избледнели като стара осветена снимка. Спомняше си доста ясно някои неща, предимно свързани с външния й вид, дори с начина, по който се усмихваше, но беше забравил други и най-вече как точно си беше тръгнала.

Винаги робиня на точността, тя пристигна сред първите и когато Пиер почука на вратата и му каза, че Сара Мелъри е тук, Люк усети трепет в стомаха, сякаш бе някакъв развълнуван ученик.

Тя изглеждаше дребна, лека и прелестна.

Освен това неспокойна и хладна. Личеше си по принудената усмивка, в която бяха извити устните й с цвят на праскова. Поздрави я и я целуна официално по бузите, сякаш никога не са били близки. Кожата й бе фина, почти прозрачна и отдолу прозираха розовите капиляри. Преди да се дръпне, Люк долови аромата на косата й. Нямаше химикали; миризмата бе чисто нейна и той си спомни как на времето се забавляваше, като махаше шнолата й и светлокестенявата коса се посипваше по гърдите й, а Люк заравяше лице в копринената мекота.

— Изглеждаш добре — рече той.

— Ти също.

Сара определено имаше свой стил. Беше превърнала мъжкото кожено рокерско яке в женско благодарение на тюркоазния копринен шал, който отговаряше на цвета на очите й. Велурената й пола и високите до прасците ботуши прилепваха плътно по стройните й крака.

— Как мина полетът ти?

— Съвсем нормално. — Тя се огледа. — Мога ли да оставя багажа си някъде?

Люк крачеше из кръга и я чакаше да излезе от караваната. Обедното слънце бе ярко, но през този сезон не успяваше да стопли много земята. Сара не се бе преоблякла и това го зарадва. Изглеждаше добре, точно като онази Сара, която бе познавал преди.

— Караваната става ли? — попита той.

— Била съм и на доста по-лоши места.

— Но пък за сметка на това имаме добро финансиране.

— Така чувам.

Люк се усмихна и посочи към манастира.

— Искам да ти покажа оригиналния ръкопис, преди да са пристигнали останалите.

Абат Мено с радост извади за пореден път книгата от кутията от палисандрово дърво на бюрото му. Възрастният монах обаче като че ли се смути от красотата на Сара и побърза да излезе с извинението, че трябва да води обедната молитва.

След като останаха сами, двамата седнаха на обърнатите един срещу друг столове. Люк гледаше как Сара обръща страниците и се наслаждаваше на всяко повдигане на вежда и промяна на изражението. Тя държеше книгата в скута си. Тясната пола благоприлично събираше краката й.

Накрая Сара вдигна очи.

— Всичко това е наистина необикновено — рече.

— Както го представих ли?

Тя кимна.

— И още ли не си я превел?

— Работим по въпроса. Какво ще кажеш за растенията?

— Донякъде са стилизирани. Не са точно camera lucida^[1]. Имам някои идеи, но засега ще ги задържа за себе си. Искам първо да видя пещерните рисунки. Става ли?

— Разбира се! Нямам намерение да те мъча от самото начало. Намираме се съвсем в началото на един дълъг процес.

Сара затвори книгата и му я подаде, като избягваше погледа му.

— Благодаря, че ме включи в екипа — неочаквано рече тя. — Много мило от твоя страна.

— Цялата комисия се съгласи. Успяла си да си изградиш сериозна репутация.

— Въпреки това можеше да предпочетеш някого друг.

— Не исках друг. А теб.

Веднага съжали за лошия избор на думите, но нямаше начин да си ги вземе обратно. В отговор тя го изгледа с ледено мълчание.

През прозореца се видя приближаващо такси.

— А, поредният пристигнал — с облекчение каза Люк.

До вечерта всички основни членове на екипа се бяха събрали. Последен пристигна израелецът Зви Алон, който караше кола под наем и след като му показаха караваната, се оплака, че не се нуждае от цялото това пространство.

Специално за случая по настояване на министъра на културата беше пристигнал и културният редактор на „Льо Монд“. В замяна на изключителен достъп до откриването на разкопките издателят се бе съгласил да не пуска репортажа, докато не получи официално разрешение от министерството.

Люк сметна, че вечерта изисква малко церемониалност и затова след вечерята от гъста агнешка яхния събра всички около огъня, отвори няколко бутилки добро шампанско и произнесе кратка приветствена реч на английски.

С вдигната високо чаша заяви, че за него е чест да бъде техен ръководител. Похвали френските власти и Националния център за научни изследвания за експедитивността им и изрази задоволството си, че са му дали зелена светлина за едногодишно пробно проучване с вероятност за по-нататъшна тригодишна програма след излизането на предварителния отчет.

След това представи присъстващите. Екип „Руак“, както го нарече, се състоеше от най-добрите представители в своята област — международна група от геолози, светила по пещерното изкуство, специалисти по кремъци, кости и полени, консерватори и пещерняци, които се познаваха от дългите години съвместна работа и срещи. Имаше дори специалист по прилепите, миниатюрен мъж на име Денойе, който се поклони срамежливо, когато чу името си, след което се скри в периферията като някой дребен крилат бозайник.

Накрая Люк стигна и до групата студенти, много от които бяха от неговия курс в Бордо, и заръча на Пиер и Джеръми да раздадат на екип „Руак“ пуловерите с официалната емблема на експедицията — стилизиран бизон.

Точно тогава откъм конюшнята се чу суматоха и някакъв дребен дебелак, воден от помощник с фенер, извика:

— Ехо! Ехо! Съжалявам, че закъснях. Аз съм мосю Телифер, председател на общинския съвет на Перигьо! Къде е професор Симар? Късно ли е да се обърна към групата?

Люк посрещна задъхания политик от местната префектура, предложи му шампанско и един сандък вместо трибуна, и любезно изслуша последвалата прекалено дълга, префърцунена и многословна реч.

След това Люк и мосю Телифер побъбриха край огъня и пиха по още едно шампанско. Политикът отклони поканата да посети пещерата с оправданието, че страда от клаустрофобия и не става за пещерняк, но добави, че може да бъде чудесен „наземен“ застъпник на работата им в района. Спомена, че вече се замислял за туристическа атракция — пещера копие „Руак II“ за масовата публика, подобна на Ласко II, и искаше да знае мнението на Люк за идеята. Люк търпеливо обясни, че още не са започнали да проучват „Руак I“, но след време много неща ще бъдат възможни.

Когато Телифер се поинтересува защо са се установили на лагер в манастира. Люк му разказа за смешно грубото отношение на кмета на селото. Щом чу думите му, политикът се изсмя разбиращо.

— Онзи Боне е абсолютен позор, мижитурка, ако позволите, само ви моля да не ме цитирате — разпалено рече той. — Не го познавам добре, но все пак съм чувал това-онова. Знаете ли защо той и селото му са толкова недружелюбни според слуховете?

Люк не знаеше.

— Говори се, че селото е червиво с пари от разбойничество! Никога ли не сте чували? Не? Е, може и да е измислица, но е факт, че през лятото на четирийсет и четвърта, по време на войната, имало прочут грабеж в Перигор. Нацистите натоварили цял влак с награбени богатства от Националната банка, произведения на изкуството, антики и тъй нататък. Влакът трябвало да стигне до Бордо и товарът му да бъде предаден на германските военноморски сили. Съпротивата ударила главната линия недалеч от Руак и се измъкнала с цялото богатство, което било предназначено лично за Гьоринг — някъде около сто милиона евро по сегашни цени, както и някои прочути картини, сред които уж бил и „Портрет на млад мъж“ на Рафаело. Част от награбеното стигнало до Дьо Гол в Алжир и не се съмнявам, че е било използвано добре, но голяма част от парите и произведенията на изкуството просто се стопили. Никой повече не видял картината на Рафаело. Винаги са се носили приказки, че добрите жители на Руак са станали толкова очарователни, защото продължават да крият кражбата, но нали знаете как е със слуховете. Все пак не отваряйте дума в селото за Съпротивата или за влаковия обир, че някой може да ви гръмне!

Помощникът на Телифер напомни на шефа си за следващото им задължение и политикът бързо изгълта остатъка от шампанското си, подаде на Люк празната чаша и се сбогува.

Люк се опита да намери Сара в тълпата, но беше заклещен от експерта по палеолитно изкуство Зви Алон и специалистката по геология на плейстоцена Карин Велцер, които искаха да обсъдят логистиката за утрешния ден. Люк не можеше да реши кой е по-настоятелен — плешивият евреин с конусовидна глава или свадливата германка в работен комбинезон. Докато ги успокояваше и ги уверяваше, че всичките им потребности ще бъдат удовлетворени, забеляза Сара да бъбри с младия испански археолог Карлос Ферер.

Канеше се да отиде при тях, когато редакторът от „Льо Монд“, флегматичен възрастен журналист на име Жерар Жиро, дойде да научи личните му впечатления от паметното събитие. Люк любезно отговори на въпросите му и онзи започна да драска яростно в бележника си.

С периферното си зрение Люк видя как Сара и Ферер се отдалечават от светлината на огъня и изчезват в мрака.

Все още имаше шампанско в чашата си и го изгълта на един дъх.