Глен Купър
Десетата зала (8)

7.

С времето стана чудно нещо. Едновременно пълзеше по-бавно от охлюв и летеше със свръхсветлинна скорост. Тази нощ бе най-дългата и най-късата в живота му, и в бъдеще, когато Люк разказваше за преживяното, хората сбърчваха недоумяващо чела и това го караше да казва: „Повярвайте, точно така се чувствах.“

Строго беше поръчал на Юг да стои неподвижно с ръце в джобовете, докато самият той се спусна на два пъти до корниза, за да вземе раниците им. Когато приключи, насочи фенера нагоре, за да се получи конус отразена светлина, и произнесе кратка сериозна реч.

— Това вече е археологически обект и национално съкровище. Отговорни сме пред науката, пред Франция и пред света да действаме както трябва. Няма да докосваме нищо. Ще стъпваш само там, където стъпвам аз. Няма да палиш противните си пури. Ако не знаеш какво да правиш, питай.

— Господи, Люк, да не съм някакъв идиот?

— Мисля, че вече установихме това — закачливо го подразни Люк. — Да вървим.

Не им отне много време да се уверят неоспоримо, че това е пещерата от ръкописа. Бързо откриха три характерни изображения на кон, елен и нарисуван с точици бик, които бяха идентични във всяко отношение с илюстрациите на Бартомио.

Люк пристъпваше внимателно към вътрешността на пещерата, като осветяваше покрития с гуано терен преди всяка следваща крачка, за да е сигурен, че няма да стъпче нещо безценно. Над главите им прилепите надаваха пронизителни писъци. Атмосферата беше гадна, не непоносима, но доста неприятна. Юг извади носната си кърпа и я притисна към устата и носа си в опит да се отърве от острата амонячна воня от урината на прилепите.

— Това няма ли да ме убие? — недоволно попита той, като потръпваше във влажния хлад.

На Люк изобщо не му беше до разсейване и отвърна само:

— Кърпата е добра идея.

На всеки няколко крачки той махаше капака на обектива на фотоапарата си и правеше серия снимки, като проверяваше резултатите на елсиди екрана, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.

— Виж само как са изрисувани тези коне, Юг! Какво познаване на анатомията. Уловеното движение. Невероятно сложно изпълнение. Виждаш ли кръстосаните крака на онзи? Това е пълно разбиране на перспективата. В художествено отношение са по-добри от изображенията в Ласко. Абсолютно невероятно. А онези лъвове! Виж само търпението и мъдростта на лицата им.

Амонякът явно си беше свършил работата. Юг вече беше напълно трезвен.

— На каква възраст са според теб? — попита той със сериозността на студент.

— Трудно е да се каже. Ласко е била изрисувана преди около осемнайсет хиляди години. Това тук говори за високо развитие. Използвани са всички средства за оцветяване — въглен, графит, глини, червена и жълта охра, манган, така че, ако питаш мен, бих казал, че е по-късна.

Краят на първата зала сякаш се отбелязваше с чудато изображение на мамут с толкова гигантски хобот, че стигаше под краката му. След него стигнаха до един тесен, вървящ нагоре коридор. Провряха се с мъка през него, макар да не им се наложи да пълзят. В коридора имаше само една украса — негативно изображение на човешки длани на нивото на очите. Явно авторът бе духал с уста червената охра върху протегнатите си ръце, оставяйки блед отпечатък върху скалата, почти с цвета на плът.

— Ръцете на художника? — благоговейно предположи Люк. Канеше се да обясни техниката, когато блуждаещият лъч на фенера на Юг освети нещо напред и привлече вниманието му. — Виж там! Боже мой, виж това!

Проходът извеждаше в друга просторна зала, по-голяма от онази, която бяха оставили зад себе си.

Намираха се насред нещо изумително.

Около тях имаше десетки, буквално десетки препускащи черни и кафяви бизони, всеки с дължина не повече от метър, със застинали насред движението крака, развети гриви и бради, с очи като ярки кръгове в черните яки глави. Стадото беше огромно и тъй като заемаше стените от двете страни, действаше като стереоскопичен механизъм, създавайки у двамата приятели впечатлението, че тичат заедно с животните. Не бе трудно да си представят тропота на копитата, да почувстват как земята трепти под тях и да усетят горещия дъх от брадатите муцуни.

— Това е напълно уникално, абсолютно… — замънка Люк и в следващия миг видя човешката фигура отляво, единствения човек в морето от бизони.

Юг също го видя и извика през кърпичката си:

— Това е нашият човек!

Примитивната фигура, предадена доста умело в ръкописа на Бартомио, стоеше със своята птича глава, тънки ръце с разперени четирипръсти длани, издължено, просто представено тяло, крака-пръчки с преувеличени стъпала във формата на кану и онзи грамаден, подобен на нож еректирал пенис, насочен като оръжие към един от препускащите бизони. Над главите на животните имаше рояк назъбени копия, спускащи се върху им. Едно беше улучило целта си и стърчеше от корема на бизон, от който в концентрични кръгове се изсипваха вътрешности.

Люк бързо направи десетина снимки и пусна апарата да се люлее на врата му.

— Сам човек срещу цяло стадо. Първият герой в света, а?

— Изглежда доста възбуден от собственото си дело — пошегува се Юг.

— Това е символ на мъжественост, а не на възбуда — сериозно обясни Люк и продължи напред.

— Да, професоре — обади се Юг. — Както кажете.

Пещерата изглежда беше верижна, залите следваха една след друга в скалата подобно на пръстените на насекомо. Всяка една представяше нови чудеса, праисторическа сбирка на великолепно изрисуван дивеч. Люк поглъщаше жадно всичко подобно на котка, добрала се до сметана, и накрая на Юг му се наложи да заяви, че навън вече сигурно е настъпило утрото. А освен това, добави той, амонякът вече му идвал прекалено. Боляла го главата и едва се сдържал да не си изповръща червата.

На Люк не му се искаше да си тръгва, докато не е приключил поне с повърхностен оглед на целия комплекс, колкото и обезкуражаваща да изглеждаше задачата. Сякаш винаги имаше още едно кътче, още една зала и галерия, украсена със създания като че изрисувани вчера. Колкото по-навътре обаче навлизаха, толкова повече им се налагаше да се справят с прилепите, които определено не харесваха светлината.

Люк убеди приятеля си да изтърпи още малко, да изследват още една зала, още една галерия, докато не се натъкнаха на нещо, което приличаше на задънен край, напълно неукрасена част, където вонята на гуано едва не ги задуши. Люк се канеше да обяви край на проучването и може би да се предаде на умората и собственото си гадене от амоняка, когато лъчът на фенера му освети малък отвор отдясно, дупка в стената, голяма само колкото да се провреш през нея, стига да си достатъчно безразсъден.

Свали раницата си и я остави на пода. Юг знаеше, че е безсмислено да се опитва да го спре. Отказа да го последва, макар да нямаше никакво желание да остава сам — таванът беше покрит със стреснатите от натрапниците прилепи и от време на време някой излиташе от гъстата движеща се маса. Почти усещаше как върховете на кожените криле докосват лицето му и с мъка успяваше да контролира дишането си. Не смееше да насочи лъча на фенера към гъмжилото над себе си и в същото време не му се искаше да остава на тъмно, така че предпочете да осветява дупката. Не му оставаше друго, освен да замоли Люк да побърза и да притиска носната кърпа към устата и носа си. Потръпна, когато подметките на приятеля му изчезнаха в непрогледната тъмнина.

Люк предпазливо пропълзя няколко метра в тесния и твърд тунел. Имаше шантавото чувство, че пълзи през родилен канал.

Изведнъж се озова в малка камера с размерите на скромна дневна. Лъчът на фенера му обходи стените и Люк примигна изумено от видяното. Докато облизваше устни да извика Юг, си даде сметка, че се намира в нещо като преддверие. Напред се виждаше по-голяма зала с купол като на иглу, която буквално го остави без дъх.

— Юг, трябва да дойдеш!

Минута по-късно Юг се появи на четири крака, като мърмореше и ръмжеше, но щом се изправи, възкликна ентусиазирано:

— Господи!

Цялото преддверие беше покрито с очертани с червена охра длани — триста и шейсет градуса отпечатъци на леви и десни ръце, всички с еднаква големина, от които помещението приличаше на планетарий с длани вместо звезди.

— Ела тук! — подкани го Люк.

Стените на последната зала бяха пищно украсени, което трудно можеше да се нарече изненада, но върху тях нямаше животни. Нито едно.

— Чудех се как стои въпросът с другите рисунки в книгата на Бартомио, онези на растенията — каза Люк. — Виж!

Намираха се в градина, в същински рай. Имаше зелени лози със звездовидни листа, подобни на храсти растения с малки червени плодове, а на едната стена имаше същинско море от високи треви в охра и зелено. Всеки стрък беше нарисуван отделно, всички бяха наведени в една и съща посока, сякаш под полъха на вятър. А насред тази савана стоеше човек в естествен ръст, предаден с черен контур — много по-голяма версия на човека птица от ловната сцена с бизоните, с разперени ръце и огромен пенис, обърнат в посоката на невидимия вятър, с отворен клюн. Може би надаваше някакъв крясък.

— Това е нашият герой — тихо промълви Люк, докато се мъчеше да свали капачката на обектива.

Ясно беше, че е време да си тръгват. Не беше останало нищо за изследване, двамата приятели бяха физически и умствено изтощени и страдаха от дългия престой в зловонния въздух. Люк непрекъснато повтаряше, че това, на което са се натъкнали, е безпрецедентно. Животните били невероятно натуралистични и в много отношения уникални поради художественото майсторство на създателите им и огромния брой изображения, но нищо не можело да се сравнява с това представяне на флора в праисторическото изкуство.

След поредния изблик на приятеля си Юг започна да губи търпение.

— Да, да, каза го вече, но наистина трябва да се махаме оттук. Направо усещам как това място ми изсмуква живота.

Люк се взираше в човека птица и му се искаше да му заговори на глас, но заради Юг проведе разговора наум: „Скоро пак ще се върна. Двамата с теб ще се опознаем много добре.“

Не беше сигурен какво го накара да погледне надолу, но в сумрачната периферия на лъча до левия му крак имаше нещо, което не можеше да подмине просто така.

Малък край на черен кремък до стената на пещерата.

Коленичи над него и изруга. Беше оставил градинарската си лопатка в раницата, а тя беше в съседната зала.

Намери евтина химикалка в джоба на ризата си, свали капачката и започна да отстранява почвата и гуаното с пластмасовия зъб.

— Май каза да не докосваме нищо — оплака се Юг.

— Спокойно. Аз съм археолог все пак — натърти Люк. — Това е важно.

За няколко минути разчисти околната пръст, разкривайки изящно и тънко кремъчно острие, почти два пъти по-дълго от показалеца му. Единият му край беше опрян на стената, като че е било оставено нарочно там. Люк се наведе толкова близко, сякаш се канеше да го целуне, и духна останалата пръст от повърхността, после развълнувано включи фотоапарата на макрорежим и започна да снима.

— Какво толкова намираш в това? — попита Юг.

— Това е Ориняк^[1]!

— О, нима? — подметна не особено впечатленият Юг. — А сега може ли да тръгваме, ако обичаш?

— Не, слушай. Централният ръб тук, този ретуш и формата на пясъчен часовник категорично показват, че оръдието е ориняшко. Изработено е от първите представители на Homo sapiens в Европа. Ако — подчертавам, ако — е от времето на тези рисунки, то е на около трийсет хиляди години! Това е повече от десет хилядолетия преди Ласко, а изображенията сочат по-високо развитие във всяко едно художествено и техническо отношение! Просто не разбирам. Не знам какво да кажа.

Юг го задърпа за ръкава на якето.

— Ще измислиш нещо по време на закуска. А сега, за Бога, да вървим!

Утрото беше превърнало река Везер в искряща ивица. Денят бе свеж, изпълнен с птичи песни. Прохладният чист въздух навлизаше в дробовете им и ги пречистваше.

Преди да напуснат пещерата, Люк внимателно възстанови сухия зид, като се погрижи да скрие входа толкова ефективно, колкото го бяха направили създателите на стената, които и да бяха те. Беше уморен до смърт, но същевременно замаян от находката и едно тънко гласче го предупреждаваше, че при тези обстоятелства трябва да бъдат особено предпазливи по скалния корниз.

Въпреки това напредваха добре по обратния път и не след дълго старата хвойна се показа пред тях. Юг трябваше да нагласи ремъците на раницата си и широката площадка под грубия ронещ се ствол беше добро място за почивка.

Люк унесено отпиваше от малкото останала им вода и се взираше към отсрещната страна на реката. Нима изминалата нощ бе истинска? Беше ли готов за положението, в което се беше оказал? Можеше ли да си позволи да преобърне напълно живота си, да се превърне в публична личност, в лицето на това безумно откритие?

Унесът му беше прекъснат от едва доловим шум, нещо като драскане от посоката, от която бяха дошли. Източникът не се виждаше от храстите и стърчащите скали. Едва не го подмина като нещо незначително, но сетивата му се бяха изострили достатъчно, за да провери. Стана и се върна няколко метра назад. Малко преди да заобиколи стърчащите камъни, му се стори, че отново чува шума, но когато пред него се разкри корнизът, по който бяха минали неотдавна, не видя нищо.

Остана за миг, като се чудеше дали да не продължи напред. Нещо в това драскане го беше разтревожило; усети как безпокойството (или беше страх?) пробяга по цялото му тяло. Но в този момент Юг на висок глас обяви, че е готов за път, и усещането отмина. Люк бързо се върна при приятеля си под хвойната и не му спомена нищо.

Беше късна сутрин, когато пристигнаха уморени при джипа. Верен на думата си и въпреки преследващите го привидения от изминалата нощ, Люк бе настоял да спрат и да съберат боклука.

Видя пръв пораженията и изруга високо.

— По дяволите, Юг, виж това, моля те!

Прозорецът от страната на шофьора беше разбит и седалката бе посипана с парчета стъкло. Картонът с надпис УНИВЕРСИТЕТ В БОРДО беше скъсан на две и подигравателно пъхнат под чистачките.

— Дружелюбните местни — насмешливо отбеляза Юг. — Да върнем ли кутиите от бира там, където им е мястото?

— Няма да позволя това да помрачи настроението ми — решително каза Люк, макар и през зъби. Започна да чисти стъклата и парчетата картон. — Нищо няма да помрачи настроението ми.

Преди да включи на скорост, порови в жабката и отново започна да ругае.

— Мислех си, че нищо няма да помрачи настроението ти — обади се Юг.

— Книжката ми я няма. На кого му е притрябвал талонът на колата, по дяволите?

Затръшна капака на жабката и подкара, като мърмореше нещо.

Спряха в центъра на Руак пред малкото кафене, което си нямаше име, а само надпис КАФЕ, ТЮТЮН. Юг се опита да заключи колата и Люк посочи подигравателно разбития прозорец, но преди да влязат, го предупреди:

— Внимавай какво казваш. Имаме голяма тайна за пазене.

Кафенето бе слабо осветено и побираше шест маси с мушама, от които само една беше заета. Собственикът стоеше зад бара. Беше човек със загрубяла кожа, гъста бяла коса и прошарени мустаци, с голямо кръгло шкембе. Двамата посетители, млад мъж и по-възрастна жена, млъкнаха и ги зяпнаха, сякаш бяха пришълци от космоса.

— Сервирате ли? — попита Юг.

Собственикът им посочи една маса и грубо остави две менюта, преди да се оттегли към кухнята, като тътреше крака по дъските на пода.

Люк извика зад гърба му и го попита къде се намира най-близкото полицейско управление. Собственикът бавно се обърна и отговори с въпрос:

— Защо?

— Някой счупи прозореца на колата ми.

— Докато карахте ли?

— Не, бях паркирал.

— Къде бяхте паркирали?

Подложен на такъв разпит, Люк погледна невярващо приятеля си и се тросна:

— Не е важно.

— Сигурно има нещо нередно — промърмори собственикът уж под нос, но достатъчно високо, за да го чуят. После каза с по-силен глас: — Сарла. Има управление в Сарла.

Юг подуши въздуха. Винаги можеше да познае тази миризма. Тя му осигуряваше хляба.

— Да не е имало пожар някъде наоколо? — попита той собственика.

— Пожар? Надушвате ли нещо?

— Да.

— Може да е от дрехите ми. Аз съм шеф на местната пожарна бригада. Това надушвате.

Юг сви рамене и започна да хвърля погледи към засуканата чернокоса жена на масата в ъгъла. Беше на не повече от четирийсет. Косата й бе естествено къдрава и обемна, имаше пълни устни и хубави мургави крака, които се показваха под прилепналата рокля. Кавалерът й бе най-малко с десет години по-млад, с яки рамене и червендалестото лице на фермер, и тъй като едва ли беше неин приятел или съпруг, Люк предположи, че Юг няма да има проблеми да се покаже такъв, какъвто си е.

Естествено, приятелят му остана верен на себе си.

— Хубав ден — подхвърли той, усмихна се и кимна.

Тя отвърна с лека мимика, която дори да беше усмивка, продължи не повече от секунда. За да сложи край на общуването, придружителят й я потупа нарочно по ръката и я заговори.

— Гостоприемно място — каза Юг на приятеля си. — Те са си поръчали омлет. Смятам да направя същото. Нека местните водят, както винаги казвам.

Люк отскочи до тоалетната и когато се върна, видя, че приятелят му вече е поръчал бира.

— Чисто ли беше? — попита Юг.

— Не бих казал. — Люк остави мобилния си телефон на масата. — Наздраве.

Чукнаха се и пиха.

Говореха тихо, докато лакомо поглъщаха омлетите от три яйца със сирене и пържените картофи.

— Знаеш ли, ще трябва да зарежа всичко — малко тъжно рече Люк. — Ще трябва да прекъсна всичките си проекти. Ще си останат недовършени.

— Е, това е ясно — кимна Юг. — Но нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не! Просто изведнъж ми се струпа страшно много на главата. Никога не можеш да бъдеш подготвен за нещо подобно.

— Радвам се за теб — жизнерадостно заяви Юг с нотка сарказъм в гласа си. — Ще бъдеш зает и прочут, а аз ще продължа с мижавия си бизнес и ще се появявам само от време на време, колкото да се окъпя в отражението на славата ти. Само ще те помоля да не забравяш стария си приятел. Може пък да я наречеш Пино-Симар или ако трябва, Симар-Пино и от дъжд на вятър да ми подхвърляш по някой кокал, докато приказваш пред камерите.

— Не бързай толкова много да изчезваш зад кулисите — разсмя се Люк. — Имаш работа.

— Нима?

— Ръкописът. Ти работиш върху ръкописа, забрави ли?

— Той определено вече не е толкова важен.

— Ни най-малко — настоятелно прошепна Люк. — Ръкописът е част от това. Когато дойде време тази история да се разкаже на света, ще трябва да знаем ролята му. В него има някакъв важен исторически контекст, който не може да бъде пренебрегнат. Книгата трябва да се дешифрира.

— Предполагам, че мога да отправя някои запитвания — въздъхна Юг.

— Към кого?

— Да си чувал за ръкописа на Войнич?

Люк поклати глава.

— Е, казано накратко, става въпрос за един шантав ръкопис, може би от петнайсети век, попаднал у един полски антиквар на име Войнич някъде към хиляда деветстотин и десета година. Направо невероятно нещо, честно, най-побърканата колекция от илюстрации на билки, астрономически знаци, биологични процеси, медицински бъркочи, дори рецепти. И всичко това е изписано с прекрасна смахната писменост и на език, който вече цяло столетие не може да бъде разчетен. Някои предполагат, че авторът му е Роджър Бейкън или Джон Ди, и двамата математически гении за времето си, които се въртели из алхимическите среди. Други пък смятат, че става дума за някакъв огромен фалшификат от петнайсети или шестнайсети век. Както и да е, споменавам за него, защото и до днес аматьори и професионални криптографи се опитват да разбият шифъра. Срещал съм се с някои от тези хора на семинари и конференции. Големи чешити са, със свой собствен език. Трябва да ги чуеш как говорят за шифри на Бофор, закон на Зиф и други дивотии, но мога да се свържа с един от по-нормалните и да видя дали няма да се съгласи да погледне книгата ни.

— Добре — кимна Люк. — Направи го. Но бъди много дискретен.

Двойката на другата маса стана и си тръгна без изобщо да направи опит да плати. Младият мъж пръв бутна вратата и излезе. Зад него жената се озърна през рамо, погледна право към Юг и отново почти се усмихна за миг, преди вратата да се затвори.

— Видя ли това? — попита Юг. — Може пък в провинцията в крайна сметка да не е чак толкова зле.

В заведението влязоха трима мъже. Двама от тях приличаха на фермери, с мръсни ръце и засъхнала кал по обувките. Третият, който бе по-възрастен, беше чист и добре облечен, с костюм и вратовръзка. Собственикът на кафенето им кимна зад бара и се обърна на висок глас към най-стария.

— Добър ден, Пеле. Как си?

— Така, както бях и на закуска — грубо измърмори онзи, но докато отговаряше, зяпаше открито към Люк и Юг.

Тримата се настаниха на масата в ъгъла и заговориха тихо помежду си.

Люк се почувства определено неудобно. Собственикът на кафенето сякаш общуваше с новодошлите зад гърба му с очи и Люк имаше чувството, че е неволен участник в някаква груба детска игра. Всеки път когато се обърнеше, мъжете извръщаха погледи и отново започваха да си бъбрят. Юг като че ли не забелязваше малката драма. Или пък самият аз съм станал прекалено докачлив, помисли си Люк.

— Хей, Пеле, искаш ли малко бекон по-късно? — обади се собственикът над главите им.

— Само ако е от Дювал — отвърна онзи. — Друг бекон не вкусвам.

— Не се безпокой, от Дювал ще е.

Люк забеляза, че собственикът обръща знака на вратата от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО.

Чу плъзгането на стол по дървения под.

Ясно почувства погледите върху гърба си.

Собственикът започна да дрънчи с чашите и да ги подрежда шумно по лавицата.

Усещането изобщо не се нравеше на Люк и тъкмо се канеше да се обърне към въображаемите погледи, когато чу скърцането на спирачки.

Син жандармерийски ван спря зад джипа и Люк с радост скочи на крака.

— Обадих им се за колата — каза той на Юг. — Излез, когато приключиш.

Използва момента да изгледа кръвнишки мъжете в ъгъла, но те избегнаха погледа му.

Собственикът излезе зад бара и грубо им тръсна сметката.

— И без това затварям.

Люк погледна презрително хартийката, хвърли няколко евро на масата и се обърна към Юг.

— Не бързай толкова да си променяш мнението за провинцията.