Глен Купър
Десетата зала (12)

11.

Приличаха повече на астронавти, отколкото на археолози.

Екосистемата на запечатана векове наред пещера е много фино настроено нещо. Смесицата от условия, температура, влажност, киселинност и газов баланс благодарение на прилепите — всичко това допринасяше за формирането на среда, която в конкретния случай беше съдействала за великолепното запазване на стенописите.

Най-лошото, което можеше да направи Люк, бе да наруши това равновесие и да сложи началото на верижна реакция на унищожение, каквато бе настъпила на други места. В Ласко след годините неограничен достъп от страна на учени и туристи отначало по стените се бе появила зелена плесен, а неотдавна и бели калцитни петна заради повишеното количество въглероден диоксид, и стенописите бяха изложени на опасност. В момента Ласко беше затворена, за да може научната общност да намери някакво решение на проблема.

Затова бе най-добре предпазните мерки да се вземат от самото начало в Руак.

Макар човекът прилеп Денойе да бе може би най-популярният член на екипа, Люк смяташе за най-важна консерваторката Елизабет Кутар. Щяха да платят прескъпо, ако още в самото начало се появят проблеми с плесен или предизвикат някаква друга екологична катастрофа.

Малко след зазоряване в понеделник Люк, Кутар, Денойе и специалистът по пещери Жил Моран застанаха в редица на корниза под входа на пещерата. Бяха готови да се качат по металната стълба, закрепена от инженерите върху варовиковата повърхност. Малко зад тях бяха специализантите на Люк, Пиер и Джеръми, натоварени с патентованите от Моран гумирани пещерни постелки, предназначени да защитават деликатните съкровища, които биха могли да лежат под краката им.

Моран имаше яко жилаво тяло, идеално за промъкване и през най-тесните пещерни проходи. Той щеше да отговаря не само за защитата на пещерата и безопасността на изследователите, но и за детайлното лазерно картографиране на залите.

Кутар бе като изваяна, изтънчена жена, събрала дългата си бяла коса в практичен кок. Беше понесла в раницата си част от най-деликатните си електронни инструменти, а Люк мъкнеше останалите.

Денойе имаше инфрачервена лампа, закрепена на челото, и очила за нощно виждане, а когато ходеше, закрепените на колана му разнообразни капани дрънчаха.

Бяха облечени в бели комбинезони с качулки, гумени ръкавици, миньорски каски и дихателни маски, за да не вдишват токсичните газове и да предпазят самата пещера от микробите, които издишват. След като всеки член на екипа позира за архивна снимка на стълбата подобно на катерачи на Еверест, Люк отключи тежката врата и я отвори.

Експедицията започна официално.

Ранната утринна светлина меко осветяваше първите няколко метра от първата зала. Люк наблюдаваше с огромно задоволство реакцията на Кутар при вида на стенописите и когато включи серията лампи на триноги, които ярко осветиха цялата първа зала, тя се закова на място като библейски стълб от сол и не каза нищо, абсолютно нищо. Просто вдишваше и издишваше през маската си, хипнотизирана от прелестта на галопиращите коне, мощта на стадото бизони и великолепието на огромния бик.

Моран се държеше като хирург, огледа се бързо, за да се ориентира, след което се зае да работи върху пациента си и положи първите постелки. Денойе бързо се настани на една от тях и насочи приборите за нощно виждане към тавана.

— Pipistrel Ins pipistrellus — каза той и махна прозаично към няколко стрелкащи се форми над главата му, но после се развълнува, възкликна: — Rhinolophus ferrumequinum! — и понечи да прекрачи извън постелката и да последва нещо по-голямо, което се отдалечаваше с плясък в тъмното. Моран остро го сгълча и настоя да изчака, докато не постави още постелки.

— Явно е открил нещо възхитително — сподели Люк с Кутар.

Тя отговори с прекрасна тежка въздишка, изпълнена с емоции, явно изненадана от въздействието, оказано й от пещерата. Люк я потупа по рамото.

— Знам, знам — каза той.

Докосването я върна в реалния свят. Тя се взе в ръце и се зае да разположи различните си монитори за следене на средата и микроклимата — температура, влажност, алкалност, кислород, въглероден диоксид и така важните данни за бактерии и гъбички. Основните измервания трябваше да бъдат направени преди останалите да започнат работа.

Уроците от миналото бяха довели до съставянето на определен протокол. Разкопките трябваше да се ограничат до две кампании от по петнайсет дни на година. Вътре в пещерата едновременно можеха да влизат само дванайсет души, които щяха да работят на смени с различен график. Останалите щяха да обработват материалите и събраните данни в базата.

По-голямата част от времето на първата смяна бе посветена на полагането на защитни постелки по цялата дължина на пещерата и инсталирането на аналитичната апаратура на Кутар на различни места.

С помощта на лазерната си рулетка Моран определи, че линейната дължина на всичките десет зали е сто и седемдесет метра, което правеше пещерата съвсем малко по-къса от Ласко и Шове.

Студентите непрекъснато спускаха нови постелки през ръба на скалата, сякаш бяха чували с пясък за дига. Люк трябваше да изчака полагането им, преди да посети отново вътрешните зали. Донякъде вече му липсваше блажената свобода от деня на откритието, когато можеше да броди безпрепятствено и да остави вълните адреналин да го водят. Днес беше повече учен, отколкото изследовател. Всичко трябваше да се прави според протокола.

Главата му се въртеше от безброй технически и логистични проблеми — проектът беше монументален, много по-мащабен от всичко, за което бе отговарял досега. Но когато видя отново стенописите, прекрасните животни и човека птица с техните свежи и плътни цветове, изобразени с такова неповторимо майсторство, мислите му за детайлите около проекта се стопиха като снежинки върху топло, обърнато нагоре чело. Намираше се сам в Залата на бизоните и се стресна от звука на собствения си глас, заглушен от дихателната маска. Казваше си:

— У дома съм. Това е моят дом.

Преди обедната почивка Люк се посъветва с Денойе за прилепите.

— Не обичат хора — обясни дребният мъж с мрачен тон, сякаш напълно споделяше мнението им. — Популацията е смесена, но най-многобройни са кафявите гладконоси прилепчета. Колонията е голяма, но не и огромна. Сигурен съм, че ще се махнат сами и ще се установят някъде другаде.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Люк, а когато човекът прилеп му отговори с каменна физиономия, добави: — Е, какво мислиш за рисунките?

— Не ги забелязах — призна човекът прилеп.

В ранния следобед на корниза нетърпеливо се събра втората смяна. Люк поведе останалите старши членове и журналиста от „Льо Монд“ на обиколка из пещерата, като се държеше подобно на художник на откриването на собствена галерия. Всяко ахване, всяко мърморене, всеки удивен възглас го караше да потръпва от удоволствие.

— Да, наистина е невероятно. Да, знаех си, че ще бъдете потресени — непрекъснато повтаряше той.

Зви Алон го настигна между Залата на бизоните и прохода, който бяха кръстили Галерията на мечките, където имаше припокриващи се изображения на три големи кафяви мечки с изразително отворени пасти и четвъртити муцуни.

— Слушай, Люк — възбудено каза той. — Не мога да приема твърдението ти, че това е Ориняк. Изображенията не може да са толкова ранни! Полихромията е твърде развита.

— Не изказвам твърдение, Зви. Споделям само наблюдение въз основата на едно-единствено кремъчно оръдие. Погледни очертанията на тези мечки. Това е въглен, нали? Скоро ще имаме радиовъглеродни датировки и няма да е нужно да правим догадки относно възрастта. А ще знаем.

— Аз вече знам — рязко настоя Алон. — Изображенията са синхронни или по-късни от онези от Ласко. Прекалено развити са. Но въпреки това ми харесват. Великолепна пещера.

Люк не обърна внимание на Сара до края на обиколката. Бяха почти в дъното на пещерата, в неукрасената девета зала. Той прати останалите обратно към изхода, но задържа Сара до себе си. Всички други изглеждаха дундести и безформени в защитните си костюми. Нейният малък работен комбинезон й пасваше идеално. Изглеждаше неуместно елегантна — естествено, не като модел на шивашко ателие, но въпреки това невероятно стилна.

— Как я караш? — попита той.

— Добре. — Очите й блестяха от видяното. — Наистина добре.

— Подготвил съм обиколка специално за теб. Готова ли си да застанеш на четири крака и да видиш десетата зала?

— Готова съм да пълзя и цял километър за това. Но все пак да попитам, много прилепи ли има там?

— Не. Сякаш залата не им харесва. Трябва да попитам приятеля ни Денойе каква е причината.

Тя хвърли поглед към развълнуваната колония над главите им.

— Добре, да се заемаме с пълзенето.

Постелките на Моран правеха провирането по-лесно. Люк водеше. Сара го следваше и той бе леко развеселен, че й се налага едва ли не да навре лицето си в задника му. Стигнаха десетата зала и се изправиха. Личеше си, че Сара е замаяна от човешките следи върху стените и купола. Навсякъде имаше отпечатъци от длани, ярки като звезди в безлунна нощ.

— Видях снимките, Люк, но това е невероятно.

Последната зала беше оборудвана с една лампа на триножник, която блестеше с ярка халогенна светлина. Люк видя как коленете на Сара се подгънаха и инстинктивно я хвана през кръста, за да я задържи. Тя се дръпна, прошепна раздразнено: „Нищо ми няма“ и застана по-стабилно. Започна бавно да се върти, докато не направи пълен кръг. Напомняше на Люк за балерината от латерната, която бе имал като малък, тя се въртеше в пирует върху огледалната повърхност под звуците на някаква ориенталска мелодия. Накрая Сара заговори отново:

— Толкова е зелено!

— Освен че е първото изображение на флора от късния палеолит, това е и единственият пример за използване на зелен пигмент от епохата. Най-вероятно е малахит, но ще изчакаме пробите. Кафявият цвят и червените плодове са железни окиси, в това няма съмнение.

— Тревата — възхитено промълви тя. — Напълно отговаря на сухите степи, които би трябвало да са се ширели през топлите сезони на периода Ориняк. И виж онзи фантастичен човек с клюн, изправил се сред тревата като някакво огромно плашило.

— Той е новият ми най-добър приятел — шеговито подхвърли Люк. — Какво ще кажеш за другите растения?

— Е, точно това е интересното. Илюстрациите от ръкописа са по-реалистични от тези рисунки, но както изглежда, има две разновидности — поде тя и пристъпи надясно. — Тук е изобразен храст с червени плодчета. Листата са предадени доста импресионистично и неточно, виждаш ли тук? И тук? А храстите от ръкописа имат ясни петделни листа, подредени спирално по стеблото. Ако ме притиснат веднага да дам мнението си, бих казала, че това е Ribes rubrum. Касис. Растението е характерно за Западна Европа. — Пристъпи наляво. — И това увивно растение. Ръкописът предава и него по-точно. Ако мога да съдя по дългите стебла и издължените, подобни на стрели листа, това е Convolvulus arvensis, но това е само предположение. Полска поветица. Ужасно досаден плевел, но пък има хубави розови и бели цветчета през лятото. Тук обаче ги няма, както сам виждаш.

— Значи имаме трева, плевели и касис, това ли е окончателната ти присъда?

— Едва ли може да се нарече присъда — възрази тя. — По-скоро първо впечатление. Кога ще мога да започна да работя с полените?

— Още утре сутринта. Е, радваш ли се, че дойде?

— На професионално ниво, да.

— Само на професионално?

— Господи, Люк. Да. Само на професионално.

Той неловко се извърна и посочи към Свода на дланите.

— Ти си първа. Аз ще изгася светлината.

Витаеше празничен дух, силен и доловим като миризмата на изгорял барут след фойерверки. Беше студено, но не заплашваше да вали и хората предпочитаха да се хранят на открито на сгъваемите столове и щайгите за вино. Люк прекара няколко последни минути с журналиста Жиро, преди той да замине за Париж. Двамата сърдечно си размениха визитни картички и Люк още веднъж поиска да се увери, че новината няма да се разпространява без изрично позволение.

— Не се безпокойте — рече Жиро. — Сделката си е сделка. Бяхте страхотен, професоре. Можете да ми се доверите.

Алон намери Люк и придърпа един стол. Беше пропуснал основното ястие от агнешко с розмарин и печени картофи и вместо това се бе задоволил с хляб, масло и малко плодове. Люк погледна чинията му.

— Съжалявам, Зви, кухнята не отговаря ли на диетичните ти нужди?

— Не спазвам кашер — отвърна той. — И не харесвам френска кухня.

Люк се усмихна на прямотата му.

— Е? Какво ще кажеш за пещерата?

— Ами, според мен си намерил един от най-забележителните праисторически обекти. За проучването му ще е нужен цял човешки живот. Мога само да мечтая да имах повече години пред себе си. Знаеш, Люк, не съм от най-емоционалните, но тази пещера ми въздейства. Изпълва ме с благоговение, независимо от възрастта й. Наричат Ласко палеолитната Сикстинска канела. Руак е по-добра. Тукашните художници са били истински майстори. Цветовете са по-живи, което говори за чудесно познаване на пигментите и начина на боравене с тях. Животните са по-натуралистични от онези в Ласко, Алтамира, Фон дьо Гом или Шове. Използването на перспективата е изключително развито. Това са Леонардовците и Микеланджеловците на своето време.

— Напълно споделям мнението ти. Виж, Зви, имаме шанс да изследваме пещерата както трябва и може би да намерим отговор на въпроса, за който пишеш така изразително — защо са рисували?

— Знаеш, че имам твърдо мнение по въпроса.

— Именно затова избрах тъкмо теб.

— И си направил правилния избор — без капка скромност заяви Алон. — Както знаеш, отнасям се доста сурово към Луис-Уилямс и Клот с техните шамански теории.

— И двамата ми изказаха съболезнованията си — отвърна Люк. — Но те уважават.

— Винаги съм смятал, че разчитат прекалено много на наблюденията върху съвременния шаманизъм в Африка и Новия свят. Цялата работа със стената на пещерата, играеща ролята на мембрана между реалния свят и света на духовете, и шамана в ролята на някакъв палеолитен Тимъти Лиъри с халюциногени и мях, пълен с пигменти… трудно ми е да го преглътна. Да, обитателите на Руак и Ласко са били Homo sapiens като самите нас, но техните общества са се намирали в състояние на непрекъсната трансформация, а не са били статични като съвременните примитивни култури. Именно затова не мога да приема екстраполации от модерната етнография. Между нашите и техните мозъци може и да няма неврологични разлики, но, за Бога, има културни различия, които просто не сме в състояние да разберем. Знаеш позицията ми, Люк. Аз съм от старата школа, пряк наследник на Ламин-Емперер и Леруа-Гуран. Казвам — нека анализът на археологическите материали сам да говори за себе си. Виж типовете животни, двойките, групите, връзките помежду им. После можеш да изведеш общи митологични истории, значението на клановете, да се опиташ да осмислиш по някакъв начин всичко това. Само си помисли — за период от най-малко двайсет и пет хиляди години, което е страшно много време, те са се вкопчили в един основен набор животински мотиви — кон, бизон, елен, бик и тук-там котки и мечки. Няма северни елени, които са използвали за храна, няма птици или риби — добре де, с малки изключения. Както няма и дървета и растения, поне досега. Не са рисували просто по някаква прищявка. Има определени причини за съществуването тъкмо на тези мотиви. Но…

Млъкна, свали си очилата и разтърка сълзящите си очи.

— Но? — подкани го Люк.

— Но Руак ме тревожи.

— Това пък защо?

— Станал съм по-скоро статистик, отколкото археолог, Люк. Затънал съм до гуша в компютърни модели и алгоритми. Мога да ти кажа повече неща от който и да било друг на тази планета за корелацията между местонахождението на пещерата и обърнатите наляво коне. Но днес! Днес се почувствах повече като археолог, което е хубаво, но също така се почувствах и като човек, който не знае абсолютно нищо, което пък е обезпокоително.

Люк се съгласи с него.

— Има много объркващ материал тук — добави той.

— Не си единственият, на когото ще се наложи да преосмисли становището си. За всички ни се отнася. Дори да вземем само Залата с растенията. А ако е ориняшка, макар и да не вярваш, тогава какво?

— Да, растенията. Разбира се, те са абсолютна новост. Но има и нещо повече. Цялата атмосфера на това място е особена. И най-вече хората птици. Единият с бизоните и другият с растенията. Гледах ги и онази проклета думичка „шаман“ непрекъснато изникваше в главата ми. — Тупна Люк по коляното. — Кажеш ли на Луис-Уилямс, че съм споменал това, ще те убия!

— Гроб съм.

Пиер доближи в тръс и се извиси над тях.

— Люк, имаш ли минутка?

Коленете на Алон изпукаха, докато ставаше. Повдигна се на пръсти, задържа се за ръката на Люк, за да запази равновесие, и прошепна в ухото му:

— Ще ми позволиш ли да се върна през нощта там, самичък, само за няколко минути? Искам да почувствам пещерата, само със светлината на фенера, както те са го правили.

— Мисля, че трябва да следваме протокола, Зви.

Алон кимна тъжно и се отдалечи.

Люк се обърна към Пиер.

— Какво има?

— Двама души от Руак дойдоха да поговорят с теб.

— Въоръжени ли са с вили?

— Донесли са торта.

Беше ги виждал и преди. Двойката от кафенето в центъра.

— Аз съм Одил Боне — представи се жената. — А това е брат ми Жак.

Одил явно се досети от изражението на Люк, че ги е познал.

— Да, кметът е наш баща. Мисля, че беше груб с вас, така че… е, носим ви торта.

Люк й благодари и ги покани в караваната си на чашка бренди.

Тя имаше бляскавата усмивка и знойната външност на повехнала филмова звезда от златната ера. Не беше негов тип — изглеждаше малко по-лесна от необходимото и селското у нея се усещаше доста, но определено би допаднала на Юг. Макар да беше мразовито, явно й харесваше да показва краката си. Брат й, чието лице бе безизразно като на малоумен, не изглеждаше толкова радостен, че е тук. Седеше мълчаливо и малко сковано. Люк предположи, че е бил домъкнат насила.

Тя отпиваше от брендито си, докато брат й го поглъщаше на големи глътки, сякаш бе бира.

— Баща ми не е модерен човек — обясни тя. — Обича спокойствието и тишината. Не обича туристи и чужденци, особено германци и американци. Смята, че изрисуваните пещери и особено Ласко са променили облика на района с целия наплив на хора, с магазините за сувенири и тениски. Разбирате какво имам предвид.

— Разбира се — потвърди Люк. — Напълно разбирам становището му.

— Той изразява възгледите на повечето жители на селото, поради което е и кмет откакто се помня. Но аз… брат ми и аз… сме по-отворени и дори се вълнуваме от откритието ви. Нова пещера! Направо под носовете ни! Ходили сме дотам сигурно десетки пъти.

— Мога да ви уредя обиколка — ентусиазирано предложи Люк. — Честно казано, много се нуждая от подкрепата на селото. Да, това е наистина национално богатство, но на първо място е местно съкровище. Мисля, че участието на местните жители от самото начало ще помогне за оформянето на бъдещето на пещерата Руак като публична институция.

— С удоволствие ще я видим, нали, Жак? — Брат й кимна автоматично. — А също бихме искали и да помагаме. Жак може да копае или да мъкне неща, силен е като работно добиче. Аз мога да картотекирам, освен това рисувам добре. Готвя. Каквото кажете.

Някой почука енергично и отвори вратата на караваната. Появи се Юг, вдигнал огромна бутилка шампанско с червена панделка на гърлото.

— Привет! — Със закъснение видя, че Люк не е сам, и добави: — О, пардон! Да мина ли по-късно?

— Не, влизай! Добре дошъл! Помниш ли приятната двойка от кафенето в селото? Ето ги.

Юг се качи в караваната и моментално насочи вниманието си към жената, а когато установи, че мъжът с нея е брат й, се пошегува, че шампанското е за нея. Побъбриха известно време, после Одил разкръстоса крака и обяви, че трябва да си тръгват.

— Отговорът е „да“ — каза й Люк. — Помощта ви в лагера е добре дошла. Работата в пещерата е само за тесни специалисти, но тук има много за вършене. Елате, когато пожелаете. Пиер, който ви доведе, ще ви изпрати.

Този път прощалната й усмивка към Юг беше несъмнено силно заредена. Люк дори долови нещо като бръмчене, каквото понякога можеш да чуеш, ако се намираш в близост до далекопровод.

— Ако знаех, че ще бъде тук, щях да дойда още вчера — подхвърли Юг. Огледа тясната каравана. — Нима прочутият Люк Симар, съоткривателят на пещерата Руак, е отседнал тук? Не е точно Версай. Къде ще спя?

Люк посочи свободното походно легло в отсрещния край, върху което бяха натрупани дрехи за пране.

— Там. А сега пийни малко бренди и да не си посмял да се оплакваш.

Зви Алон притисна Джеръми в кухнята, когато специализантът отиде да си направи чай.

— Люк ми позволи да посетя пещерата сам за известно време — изтърси плешивият мъж. — Дай ми ключа.

Джеръми изпитваше истинско страхопочитание от Алон и репутацията му. Кокалестите му колене направо се разтрепериха.

— Разбира се, професоре. Искате ли да дойда с вас и да ви помогна? В тъмното няма да ви е лесно.

Алон протегна длан.

— Ще се оправя. Когато бях на твоите години, командвах танк в Синай.

Люк понечи да запознае приятеля си с работата през първия ден, но още щом отвори уста усети, че Юг е неспокоен. Затова спря разказа си.

— Какво има?

— Как така не ме питаш за ръкописа?

— Има ли някакъв напредък?

— Предполагам, че не знаеш какво е шифър на Цезар, нали?

Люк поклати нетърпеливо глава.

— Е, това е смешно лесен код, използван от Юлий Цезар за тайните му съобщения. На практика се изисква неприятелят ти да бъде неграмотен, толкова е лесен за разбиване — просто изместване, да кажем с три букви наляво или надясно. Повечето от враговете на Цезар не са можели да четат и нормален латински, така че шифърът му е вършил работа. С времето обаче разбивачите и съставителите на кодове са започнали да се съревновават с далеч по-сложни методи.

Люк вече се беше изчервил от раздразнение.

— Добре, добре. Е, според моя човек от Брюксел, един от светилата по Войнич, нашият ръкопис е кодиран с нещо, наречено шифър на Виженер, което само по себе си е доста забележително, тъй като се смята, че е бил изобретен едва през шестнайсети век. Изглежда нашият Бартомио или някой негов колега е изпреварил с няколко века времето си. Няма да те занимавам с подробностите, но става въпрос за далеч по-сложен вариант на шифъра на Цезар с допълнително изискване за ключови думи за разчитане.

— Ако не започнеш да говориш по същество, ще те убия с голи ръце! — викна му Люк.

— Тази сутрин, тъкмо преди да замина от Париж, моят белгийски гуру ми каза, че е на път да разчете няколко страници. Мисли, че ръкописът е разделен най-малко на три части, всяка със своя ключова дума. Бъркал е числа, или каквото там бъркат компютърджиите, и ми каза, че ще ми прати имейл, когато получи нещо конкретно. Тук мога ли да си проверя пощата?

Люк го награби за якето.

— В кабинета. Да вървим.

Докато минаваха покрай лагерния огън, Люк посочи една жена и каза:

— Между другото, онази там е Сара.

Моментално съжали, че не си е мълчал, защото Юг спринтира към нея и се представи като един от най-старите приятели на Люк, без да се споменава, че е съоткривател на пещерата.

— Чувала съм за вас — грейна тя. — Не мога да повярвам, че не сме се срещали на времето, когато, нали се сещате, ние с Люк…

— И аз съм чувал за вас! — възкликна Юг. — Толкова възхитителна, така интелигентна. Люк, ела тук!

Люк приближи, като клатеше глава, предчувствайки какво предстои.

— Само не ми създавай неприятности, Юг.

— Неприятности? Аз? Ако е само това, добре, Сара, ще говоря направо. Тази вечер се запознах с една дама и бих искал да я поканя на среща, но предполагам, че за нея ще е по-лесно, ако не сме сами. Какво ще кажеш двамата с Люк да дойдете? Аз съм тук само за няколко дни.

— Господи, Юг — изстена Люк.

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна Сара, при което Люк се втрещи, а Юг се усмихна многозначително.

— Значи се уговорихме. Остава само да поканя въпросната дама и сме готови. Люк ще ти каже какво мисля за провинцията. Това ще направи нещата по-апетитни.

Люк включи осветлението в кабинета. Подът на яката малка постройка вибрираше от ръмжащия генератор. Влезе в интернет и остави Юг да провери пощата си.

Спретнатият му приятел се изпъчи и с гордост заяви, че има двайсет нови съобщения, няколко от приятелки. Едва след това забеляза важното писмо.

— А, ето го и разбивача на кодове!

Отвори имейла.

— Фантастично! Казва, че се е справил с шест страници. Тайната дума за тази част била НИВАР, каквото и да означава това. Изпраща дешифрирания текст като прикачен файл и казва, че скоро ще започне да работи върху следващата част.

— Какво пише в текста? — остро попита Люк.

— Задръж, чакай да го отворя. Не вярвам и самият той да го е чел. Интересува се единствено от шифъра, а не от текста! Освен това казва, че бил на латински, който за нашия белгийски приятел е просто поредният шифър, само че доста отегчителен.

Юг прегледа документа, за да усети езика.

Зачете бавно на стоящия до рамото му Люк, като превеждаше в движение. Бързо захвърли безстрастния тон на преводач. Езикът беше твърде жив и Юг започна страстно да предава думите на стария монах.

Сигурен съм, че ме очаква ужасна и мъчителна смърт. За разлика от мъченика, който се прощава с този свят заради своята вяра и благочестие, аз ще умра поради знанието, което притежавам. Проля се кръв, ще се пролива и в бъдеще. Трудно е да изгубиш приятел. Ужасно е да изгубиш брат. А да изгубиш брат, който е бил твой приятел цели сто и двайсет години, е непоносимо. Аз погребах костите ти, скъпи Нивар. Кой ще погребе моите? Не съм светец, Господи, а само една злочеста душа, която обичаше твърде много познанието.

Дали то не измести любовта ми към Теб?

Моля се да не е, но ти, Господи, ще отсъдиш. Ще платя с кръв за греховете си. Не мога да се изповядам на своя абат, защото той е мъртъв. Ще пиша изповедта си, докато не дойдат за мен. Ще скрия смисъла с шифър, измислен от брат Жан, учен с кротка душа, който ми липсва ужасно. Познанието, съдържащо се в моята изповед, не е за всеки човек и когато си отида, то ще изчезне. Ако бъде намерено отново, то ще бъде защото Бог е сметнал за нужно да го извади на бял свят поради причини, известни единствено Нему. Аз съм писар и книговезец. Ако Господ ми даде време да приключа, ще подвържа книгата и ще я посветя на свети Бернар. Ако й е писано да изгори, тъй да бъде. Ако друг човек открие скривалището й и ако думите й бъдат разчетени, то казвам на този човек — дано Бог се смили над душата ти, защото ще платиш прескъпо.

Юг млъкна, примигна и облиза устни.

— Има ли още? — попита Люк.

— Да — прошепна той. — Има още.

— Тогава продължавай, за Бога.

Алон караше колата под наем по начина, по който вършеше всичко в живота си — нервно и заядливо. Натискаше здраво газта, после стъпваше на спирачката и измина краткото разстояние от лагера до пещерата на неравномерни тласъци. До ръба на скалата беше направен застлан с чакъл паркинг и когато стигна до него, той натисна рязко спирачката и от гумите се разлетяха камъчета. Облаците размазваха краищата на лунния сърп и по нощното небе имаше черни ивици, подобни на вени по опакото на дланта. Временния заслон за пазачите, който беше издигнат преди слагането на вратата, отдавна го нямаше. Камерите и данните от датчиците от входа на пещерата и залите вече пристигаха направо в лагера.

Заключи колата и вдигна ципа на якето си догоре. Вятърът се носеше над долината на мразовити пориви. Напипа в джоба си ключа за вратата. Беше голям и тежък, вдъхваше увереност и задоволство, почти като ключ от средновековен замък. Би предпочел за пълна автентичност да имаше и газена лампа с трептящо пламъче, но и малкото фенерче в ръката му щеше да свърши работа. Насочи го към пътеката и тръгна към стълбата.

Изгаряше от нетърпение да прекара половин час сам в бродене из пещерата с оскъдното осветление. Утре щеше да намери начин да се извини на Люк, щеше да каже, че временно е изгубил разсъдъка си, ако се наложи, но трябваше да направи това. Люк официално щеше да бъде недоволен, но инцидентът щеше да мине без последици, сигурен бе. Пещерата го викаше. Трябваше да поговори насаме с нея. Щеше да пише за тази нощ. Тя можеше да оформи мисленето му, може би дори да го накара да зареже някои от старите си, упорито защитавани схващания.

— Проклети шамани — прошепна той. Мисълта сама се отрони от устните му. — Възможно ли е да съм грешал?

Приближи стълбата и забави крачка. Предстоеше дълго спускане, а на своите години той вече не бе пъргав като планински козел.

Стъпки! Някой тичаше.

Сепна се и понечи да се обърне, но така и не успя.

Не видя цепеницата, която удари главата му, така и не усети как го влачат през ръба и в последния момент, при преминаването му през мембраната, така и не чу плясъка на крилете на двете кани, подплашени от трясъка на чупещите се от тежестта му дъбови клони.