Глен Купър
Десетата зала (17)

16.

Последният ден от разкопките в Руак дойде и отмина.

През последната вечер имаше нещо като празнична вечеря, макар настроението да бе помрачено от двете нещастия, които бяха сполетели експедицията и бяха развързали езиците да говорят за проклятия, зла участ и тъй нататък.

След погребението на Юг в Париж Люк се върна в Руак и се нахвърли върху работата като полудял дервиш, стана напълно безчувствен, спеше само колкото да може да продължи на следващия ден. Стана равнодушен и отчужден, говореше само когато го заговорят, поддържаше професионалната си експедитивност в отношенията с екипа си, но само дотам. Смъртта на Юг бе унищожила обичайния му остроумен чар подобно на морски вълни, заличаващи буквите, изписани с пръчка върху пясъка.

Нещата се влошиха още повече от неочакваното пристигане на Марк Абенхайм, който цъфна в Руак от Париж, твърдо решен да се възползва от трагедията. Мършавият педант настоя всички да напуснат преносимата барака, за да говори насаме с Люк. После, подобно на някакъв статистик, се заинтересува каква е вероятността да има два смъртни случая в един сезон.

— Накъде биете? — озъби му се Люк.

— Липса на дисциплина — с вбесяващо носов тон заяви Абенхайм. — Липса на ръководство. — Липса на добра преценка, щом сте решили да поканите приятеля си на официални разкопки на министерството. Ето накъде бия.

Беше същинско чудо на самообладанието, че Люк успя да каже на Абенхайм да се разкара, без да му счупи носа.

Когато чиновникът си замина, Люк започна да беснее открито. Беше сдържал гнева си по време на визитата на Абенхайм, но след като онзи се махна, той се оттегли в караваната си и затръшна вратата. Първото, което привлече вниманието му, бе дупката в стената, която беше направил вечерта след смъртта на Юг.

Изпитваше силно желание да удари отново, да забие юмрук в изцапаната с кръв стена, но когато сви пръсти, си спомни, че идеята е лоша. Порязаният му пръст се беше инфектирал и подул, по опакото на дланта му се бяха появили червени ивици. Нямаше нито време, нито желание да търси доктор. Един от студентите имаше останал еритромицин от лечението на белодробно възпаление и Люк от няколко дни караше на хапчета. Отпусна болезнения си юмрук и предпочете да изрита стола.

Колкото до Сара, дори да беше кроил някакви планове да започне отново с нея, вече се бе отказал, беше ги забравил или пък изобщо не ги бе имал. Не можеше да си спомни кое точно.

Тя се беше отдръпнала, за да му даде пространство, и не го насилваше да се справи със загубата си. Колкото повече се затваряше той, толкова повече тя се оживяваше, щураше се наоколо, безпокоеше се с Джеръми и Пиер за здравето и състоянието му. Имаше известна представа за клиничната депресия.

На времето той я беше докарал до такава.

Есенната вечер бе студена и караше хората да се присламчат към огъня по същия начин, по който са го правели и праисторическите им предшественици. Люк сметна за необходимо да се обърне за последен път към групата, макар никак да не му беше до речи.

Благодари им за неуморната им работа и изреди машинално списъка на постигнатото. Бяха картографирали точно целия комплекс от първата до десетата зала. Бяха фотографирали всеки квадратен сантиметър. Разполагаха с първата радиовъглеродна дата от очертанието на един от бизоните и тя потвърждаваше предположението, че изображенията са създадени преди трийсет хиляди години. Бяха започнали да разбират геологичните сили, довели до образуването на пещерата. Бяха направили сондажи в Зала 1 и Зала 10. В Зала 1 бяха открили следи от огнище, множество кости на северен елен и свидетелства за дълго обитаване край входа на пещерата. В Зала 10 намериха още ориняшки оръдия и кремъчни остриета, великолепната статуетка от слонова кост и най-важното — част от пръст на човешко дете. Макар това да бе единствената човешка кост, която бяха изкопали, находката беше истинско чудо и щеше да бъде анализирана през зимата. Не каза нищо за събирането на растенията и за експериментите в кухнята. Засега не бе нужно да научават за тези странични занимания.

Накрая напомни на всички, че това не е краят, а началото. Вече бяха налице средствата за още три сезона и щяха да се срещнат отново напролет и да сравнят резултатите, до които бяха стигнали дотогава. Предположи, че ще се събират при пещерата Руак и след години, когато са стари и побелели, при което Крейг Морисън изграчи с шотландския си акцент, че някои вече са стари и побелели, благодаря!

После Люк вдигна чаша в памет на Зви Алон и Юг Пино и помоли всички да внимават по пътя към дома.

Екипът продължи да пие и бъбри до късно вечерта, но Люк се оттегли в караваната си. Сара търсеше повод да иде при него. Провери имейла си и го намери.

— Здрасти — нежно подхвърли тя, когато отвори вратата. — Нещо против малко компания?

— Разбира се, заповядай.

Фенерът вътре едва мъждукаше. Люк не четеше, нито пиеше. Като че ли просто седеше и се взираше в нищото.

— Наистина се безпокоя за теб — рече тя. — Всички се безпокоим.

— Добре съм.

— Не, не си добре. Може би няма да е зле да се видиш с някой специалист, когато се върнеш в Бордо?

— Какво, с психиатър ли? Шегуваш се.

— Не се шегувам. Много неща ти се струпаха.

— Казах, че съм добре! — повиши тон той. Но после видя, че устата й потрепва, и продължи по-меко:

— Виж, щом се върна в университета и вляза в обичайния си ритъм, всичко ще стане точно като дъжда, както казват англичаните. Наистина. И благодаря за загрижеността.

Сара извади и двамата от неловкото положение с новината:

— Преди малко получих имейл от Фред Прентис, моя човек в „Плантадженетикс“. Готови са с анализа.

— И?

— Изглежда са доста развълнувани, но не иска да казва нищо по пощата — твърди, че имало проблеми с интелектуалната собственост и патентните права, които трябвало да се изяснят. Иска лично да идем в Кембридж.

— Кога?

— Предложи още в понеделник. Ще дойдеш ли с мен?

— Трябва да приключа разкопките.

— Пиер, Джеръми и останалите ще се справят. Мисля, че трябва да дойдеш. Ще ти се отрази добре.

Люк успя да се изкиска.

— Ако трябва да избирам между психиатър и пътуване до Англия, съгласен съм.

Вместо да заспи, Люк наруши собственото си правило и отиде за последен път в пещерата.

Привилегиите на ръководителя, помисли си той.

Докато се спускаше по стълбата в тъмното и миньорската му каска осветяваше отвесната скала, за миг си представи как Зви се подхлъзва и полита надолу към смъртта, но пропъди видението и продължи.

На корниза облече комбинезона в тъмното, отключи тежката врата и натисна копчето. Халогенните лампи правеха пещерата ярка и сурова, така различна от начина, по който е изглеждала през праисторията.

Бавно тръгна навътре към любимото си място — десетата зала. Прилепите вече се бяха напълно изнесли и сега пещерата бе наистина тиха.

В дъното застана пред изобразения в естествен ръст човек птица в полето див ечемик. Носеше свещ. Запали я със запалката си и угаси електрическите лампи. Зви Алон бе искал да направи това, да почувства пещерата такава, каквато е била. Инстинктът му не го бе подвел.

Ечемикът сякаш се поклащаше на трептящата светлина на свещта. Човекът птица сякаш се раздвижи.

Какво казваше той?

Люк се напрегна, за да го чуе.

Какво не бих дал, помисли си, да мога да застана до човека, оставил тези изображения, да го наблюдавам, да го разбера, да говоря с него.

Духна свещта, за да прекара няколко мига в най-пълния мрак, в който се бе озовавал някога.