Глен Купър
Десетата зала (21)

20.

Неделя вечер

Отседнаха в малък хотел в сърцето на университетския комплекс. Пътуването от Руак до Кембридж включваше смяна на самолети, влакове и таксита и когато се качиха в отделните си стаи, двамата бяха здравата уморени.

Въпреки това Сара прие предложението на Люк да се разходят в мразовитата вечер. И двамата обичаха града, а Люк имаше навика при всяко идване да се отбива за пинта бира в крайречното заведение „Котвата“. Преди години английският археолог Джон Уаймър го беше домъкнал тук за няколко пинти „Абът Ейл“ след една конференция. Подробностите около вечерта му се губеха, но Люк я завърши нагазил до кръста в река Кем, а Уаймър се превиваше от истеричен смях на брега. Всяко следващо посещение в „Котвата“ за един „Абът“ бе отдаване на почит към ексцентричния англичанин.

Беше късно и атмосферата в кръчмата бе сърдечна, типична за неделя вечер. Седнаха на една маса до прозореца и макар да не можеха да видят реката в непрогледния мрак, се радваха, че е някъде там. Чукнаха чаши три пъти за Руак, Зви и Юг.

— Е, сега какво? — уморено попита Сара.

Беше малко странен въпрос и Люк не беше съвсем сигурен как да отговори и какво имаше предвид тя. Сега какво с теб? Сега какво с Руак? Сега какво с нас?

— Не зная — неопределено отвърна той. — Ти какво мислиш?

— Мисля, че бяха няколко луди седмици — рече тя. Пиеше силната бира по-бързо от него. — Не знам за теб, но аз лично се нуждая от дълга гореща вана и няколко дни почивка, да прочета някой боклучав роман — каквото и да било, само да не е свързано с полени и пещерно изкуство.

— Имаш предвид, след утре.

— След утре — съгласи се тя. — Чудно ми е какво толкова е открил Фред и защо пишеше така завоалирано.

— Нищо не би ме изненадало — сви рамене Люк. — Скоро ще разберем.

Тя стигна до въпроса, който задаваше в действителност.

— А ти какво ще правиш след утре?

— Предполагам, същото както и преди. Обратно в Бордо, в кабинета, в лабораторията, при статиите. Събрали сме невероятно количество данни. Всичко трябва да се обработи и координира. — Погледна през прозореца, мъчейки се да различи реката. — От министерството ще очакват доклад. Трябва да обсъдим и официалното обявяване на находката, нали се сещаш. Гласовата ми поща е пълна със съобщения от френски, английски и американски телевизионни компании, които искат ексклузивни права за първи документален филм. Да не забравяме и ръкописа. Още не е преведен напълно. Трябва да се свържа със секретарката на Юг и да намеря начин да се добера до онзи белгийски специалист по шифрите. Имам да мисля за милион неща.

Тя също се загледа през прозореца. Беше по-удобно да си гледат отраженията.

— Трябва да опитаме да поддържаме връзка. Професионално. Разбираш какво имам предвид.

Нещо в думите й или в начина на изричането им го натъжи. Вратата отваряше ли се, или се затваряше? Разбира се, че я искаше. Тя беше прелестна. Но вече я бе имал и с безсърдечна ефективност я беше принудил да се махне. Защо сега да бъде по-различно?

Избяга от момента, като допи бирата си и предложи да се върнат и да починат малко преди сутрешната им среща.

Улиците в центъра на Кембридж бяха почти празни. Двамата вървяха мълчаливо по Мил Лейн към гледащите улицата фасади на Пемброук Колидж и когато свиха по Тръмпингнън, Люк забеляза паркирана кола на около едно футболно игрище разстояние, която тъкмо палеше фаровете си.

Не й обърна внимание, докато колата не се понесе към тях и премина в отсрещното платно.

Прохладната нощ и бързият приток на адреналин моментално заличиха въздействието на бирата върху мозъка му. Макар следващите събития да се разиграха за не повече от пет или шест секунди, той имаше кристално чист спомен за миговете, минали като на забавен кадър — и тази странна яснота със сигурност спаси живота им.

Колата летеше право към тях по убийствен диагонал.

Когато автомобилът се качи на бордюра на три коли разстояние от краката им и продължи напред с две колела на тротоара и две на платното, Люк вече бе сграбчил кожения ръкав на Сара и я запращаше настрани с цялата въртелива сила, на която бяха способни рамото и торсът му. Тя се завъртя на улицата като детски пумпал.

Люк остави собственото си тяло да продължи по инерция и в мига на сблъсъка бронята на колата закачи бедрото му. Разлика от един-два сантиметра, част от секундата или както човек реши да преценява разминаването, бе разлика между натъртването и счупения таз.

Люк полетя към улицата, завъртя се и падна толкова близо до Сара, че двамата инстинктивно се пресегнаха един към друг и се опитаха да докоснат пръсти.

Колата стържеше варовиковите блокове на общежитието на Пемброук Колидж, хвърляйки искри, събори един улук, после слезе обратно на улицата и се отдалечи с писък на гуми по асфалт.

Лежащите в средата на улицата Люк и Сара сплетоха пръсти.

— Добре ли си? — едновременно попитаха и също едновременно си отговориха: — Да.

Не им беше писано да си легнат още четири часа.

Трябваше да дават показания в полицията, да им бъде оказана първа помощ от екипа на линейката, който се погрижи за порязванията и драскотините, след което ги откараха в болницата „Нъфилд“, за да направят рентгенова снимка на бедрото на Люк. Младата лекарка от азиатски произход в травматологията обърна повече внимание на червените кокалчета на ръката му, отколкото на скорошните му наранявания.

— Това е инфектирано — каза тя. — Имате целулит, тъканна инфекция. Откога сте така?

— Седмица, седмица и половина.

Лекарката огледа по-внимателно ръката и видя белега на безименния пръст.

— Порязахте ли се?

Люк кимна.

— Вземах еритромицин. Не ми помогна особено.

— Ще взема проба, но се боя да не е някаква резистентна на антибиотици бактерия. Ще ви предпиша пет различни лекарства, рифампин и триметоприм сулфонамид. Ето визитката ми, обадете ми се след три дни за резултатите от изследването.

Полицията се отнесе към инцидента сериозно, но инстинктивното чувство на Люк и Сара, че става въпрос за покушение, бе отхвърлено от служителите, които потеглиха да търсят син седан с пиян шофьор. Щяха да пуснат съобщения на полицейските честоти и да прегледат видеозаписите от градския център. Люк и Сара щели да бъдат уведомени, ако открият виновника, и тъй нататък.

Онемели от изтощение и здравата разтърсени от разминаването на косъм със смъртта, двамата се взираха един в друг в празното лоби на хотела. Люк си помисли да я прегърне, но не искаше да я травмира допълнително.

Тя обаче нямаше такива задръжки.

На Люк му хареса усещането от ръцете й около кръста му, но то не продължи дълго. След малко двамата куцукаха към стаите си.

Гатиноа почти се надяваше телефонът да иззвъни отново, за да му даде повод да се отърве от баджанака си. Богатият самохвалко с крещящо безвкусен апартамент беше някакъв търговец на валута. Беше му обяснявал стотици пъти особеностите на работата си, но Гатиноа изключваше всеки път, когато месестите му устни започваха да дрънкат за слабо евро, силен долар и тъй нататък. Идеята да правиш пари, като местиш електронно торби с валута от едно място на друго, му се виждаше паразитна. Какво правеше този човек? За доброто на света? За страната си?

Жена му и балдъзата изглеждаха погълнати от онова, което говореше баджанакът, и отпиваха съсредоточено коняк — последните питиета след неделното вечерно парти по случай повишаването на домакина до шеф на един от клоновете на банката му.

Гатиноа не се съмняваше в ползата, която допринасяше самият той за страната си. Днес бе прекарал часове на телефона, дори бе направил безпрецедентна визита до Басейна, за да научи новините от хората си.

Беше се оказал абсолютно прав за жестокостта на Боне и не пропусна да напомни на Марол за предсказанието си. През последните две седмици бе поглъщал всяка информация от Руак с мрачно възхищение. А сега дойде ред и на лагера. Дъртото момче обичаше кръв.

Е, а това означаваше повече власт за него.

И точно както си мечтаеше, телефонът зазвъня. Гатиноа скочи с благодарност и се извини, че ще се обади от библиотеката.

— Цял ден говори по телефона със службата си! — оплака се жена му на сестра си.

Банкерът като че ли се умърлуши, че аудиторията му е намаляла.

— Е, това е. Мисля, че така и няма да разберем с какво си изкарва хляба Андре, но определено бди над спокойния ни сън, сигурен съм в това. Още коняк?

Гатиноа седна в едно от креслата в библиотеката. Книжните лавици бяха запълнени с подвързани със стара кожа томове, докосвани от перата за бърсане на прах и от нищо друго.

Гласът на Марол звучеше уморено.

— Боне пак се е развихрил.

— Този човек не почива ли? — не повярва на ушите си Гатиноа. — Сега пък какво?

— Току-що са се опитали да прегазят Симар и Мелъри на една улица в Кембридж. Един от хората ни е видял инцидента с очите си. Двамата са се отървали с леки натъртвания. Шофьорът успял да се измъкне.

Гатиноа изсумтя.

— Значи пипалата му стигат чак до Англия! Направо да не повярваш. Този Боне има топки, признавам му го.

— Какво да правим? — попита Марол.

— Относно кое?

— Относно нашите планове.

— Абсолютно нищо! — възкликна Гатиноа. — Няма какво да правим по нашите планове. Не променяй нито един детайл от операцията. Нито един!