Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (9)

8.

През следващите три дни Оливия се увери, че сдобиването с докторска диплома, с всички произлизащи от това предразсъдъци и пречки по пътя, е далеч по-лесен път за една жена, отколкото гледането на къща и деца. Сменящите се често снежни и слънчеви дни бяха превърнали долината на Тъндър Крийк в кално и ледено тресавище, слагайки край на надеждите на Оливия за слизане по пътеката. Уверен, че дори и тя не е толкова глупава да тръгне за Елкхорн при тия условия, Гейб прекарваше дните си в мината, оставяйки я на милостта на две капризни момичета, които не искаха да стоят в леглата, и на една хижа, нуждаеща се от толкова много работа, че на човек свят да му се завие.

Когато Данахър за първи път потъна в тунела, Оливия се запита как може той да влиза в тая тъмна и мокра дупка под земята и от самата мисъл, че може да се окаже в неговото положение, я побиваха тръпки. Не мина много време обаче, когато спускането в недрата на земята започна да й се струва що-годе по-разумен риск, отколкото да бъде затворена в тясната хижа с Кати и Елън.

Елън бе сигурна, че без нея цялото домакинство ще отиде по дяволите. Единствено заплахата, че Оливия ще извика Данахър от мината, я задържаше в леглото, откъдето даваше воля на възмущението си, критикувайки всичко, което докторката направеше. А за критикуване имаше достатъчно мотиви, признаваше си Оливия. Бе израсла в богат нюйоркски дом с достатъчно прислуга, която да се грижи за такива земни работи, като поддържане на огъня, цепене на дърва, пране, готвене и какво ли не още. По време на следването си бе живяла в скъпи пансиони, където тези услуги бяха включени в месечния наем, а след като завърши, се върна в дома си в Ню Йорк и започна да практикува. Никога в живота си не бе похващала брадва, нямаше понятие как се стъква огън или как се правят бисквити, а колкото до шиенето, в училището на мис Татърхорн то бе застъпено повече с декоративна, отколкото с приложна цел.

Някъде около обяд Елън се оплака, че й е студено. И как не, когато огънят едва мъждукаше. Оливия бе забравила да го наглежда, докато с мъка преодоляваше сложностите, свързани с почистването на зеленчуците за супа. Когато му сложи дърва, немощните пламъци мигом се превърнаха в дим, повечето от който плъзна из хижата.

Кашляйки, Елън слезе по стълбата.

— Първо ни караш да умираме от студ. Сега пък искаш да ни удушиш. Има ли нещо, което да умееш?

Оливия не искаше едно дванайсетгодишно хлапе да й се качва на главата, затова отвърна:

— Умея много неща. За нещастие поддържането на огън не спада към тях. Дървата сигурно са мокри.

— Не са мокри. Не бива да слагаш такъв голям пън на толкова слаб огън. Най-напред се слагат по-малки подпалки, а после големите цепеници. — Тя сбърчи нос. — Всъщност тук мирише на нещо повече от дим. Да не си прегорила кафето?

— Ами…

— Да. — Момичето повдигна капака на емайлирания кафеник и направи гримаса. — Това трябва да се накисне в сода за хляб.

— Ще се погрижа за огъня, после ще накисна кафеника в сода. Ти обаче се връщай в леглото.

— А какво ще стане с вечерята на тате? — Елън погледна подозрително тенджерата с картофите, морковите и ряпата. — Обикновено тате си идва от мината малко преди мръкване и му трябва нещо повече от зеленчукова супа.

— Ще сложа малко месо и ще направя бисквити. А сега, Елън, бързо в леглото.

— Щом казваш. — Тя огледа задимената хижа, обелките върху масата, загорелия кафеник. В очите й светна някакво пламъче и изведнъж усмивката й стана странно доволна. — Все пак викни ме, ако ти потрябвам за нещо.

По средата на стълбата момичето се спря и погледна надолу.

— Съжалявам, че се държах неучтиво, мис Барън. Знаеш ли, не бива да съжаляваш, че си невежа по такива въпроси. Мама веднъж ми каза, че за да се научиш добре да се грижиш за един мъж, трябва да започнеш да се учиш от съвсем малка. Но ти сигурно не си имала време, защото си учила да станеш доктор. А да си доктор е толкова хубаво нещо.

Елън продължи нагоре по стълбата, а Оливия прехапа устни, за да не се разсмее. Момичето бе прозрачно като кристал. Тя току-що бе разбрала, че Оливия не може да я конкурира — неразборията в къщата щеше само да я издигне в очите на баща й и да му посочи каква сръчна помощница има той в тази забравена от бога планина.

С Кати се оправяше малко по-трудно. Не беше нещо необичайно пациентите да гледат на бездействието по време на възстановяване като на по-голямо проклятие, отколкото самата болест, но Кати прехвърляше всякакви граници. Скачаше рязко от леглото по най-различни поводи, и то толкова често, че Оливия си мислеше дали няма да го счупи някой път.

Най-напред Кати предложи да нацепи дърва за огъня. Оливия й благодари учтиво и й заповяда веднага да се връща в леглото.

— Довечера баща ти ще нацепи повечко — каза й тя.

— О, той ще бъде много уморен.

— Тогава аз ще нацепя.

Кати се изсмя.

— Ти? Ти ще си отрежеш крака с брадвата.

— Благодаря ти за загрижеността, мила. Ще се опитам да бъда внимателна. А сега — веднага в леглото!

Вторият повод бе да прегледа крака на Мърдок.

— Сутринта смених превръзката му — каза й Оливия. Когато Кати я изгледа със съмнение, тя се усмихна, почувствала се поне веднъж в свои води. — Аз съм доктор, Кати.

— Но си човешки доктор. Мърдок е кон.

— Забелязах.

— Е, да, тукашните доктори лекуват понякога и коне. Мисля, че знаят какво правят. Но ти си от Изтока.

— Кракът на Мърдок ще се оправи, Кати. Ти обаче няма да се оправиш, ако не си починеш още няколко дни. Обратно в леглото!

И така цял ден. Докато часовете се точеха мъчително бавно, на близначките им омръзна да се заяждат с Оливия и започнаха да се карат помежду си. Елън се оплака, че Кати се е увила в най-топлите одеяла. Кати пък замърмори, че хъркането на Елън й пречело да заспи. В отговор Елън хвърли по нея книга, а Кати отказа да й я върне, после започна да чете на глас, кискайки се на някои пасажи, които намираше за особено смешни. Битката продължи, докато Оливия, която винаги се бе гордяла с търпението си към капризни пациенти, почувства, че още малко и ще върже малките изчадия за леглата с парцал в устата.

Малко след като слънцето се скри зад планината, Данахър изпълзя от мината, покрит с мръсотия и пот. Преди да влезе в хижата, той се изми навън.

— Винаги се поливаме така — заяви Кати от тавана, гледайки баща си през прозореца. — Дори когато е ужасно студено. Винаги съм мръсна като него, защото или му помагам в мината, или се грижа за конете, или цял ден товаря руда.

— Струва ми се малко трудничко за една млада дама.

Кати изсумтя.

— Ни съм млада…

— Не съм — поправи я Елън. — Ни не е дума.

— Ни съм млада дама — натърти ухилено Кати — и мога да надработя, надстрелям и надяздя всяко момче. Даже мога и да го надплюя.

— Много важно — промърмори Елън.

Оливия въздъхна уморено.

— Слизайте и двете за вечеря. Обуйте си мокасините и се облечете.

— Да не си изтървала пак огъня? — попита я Кати презрително.

— Не, но все пак е хладничко, а искам да ви е топло.

Ако у Елън все пак бяха останали някакви съмнения относно превъзходството й над докторката, те бързо се разсеяха само щом опита вечерята. Оливия имаше намерение да поднесе яхния с месо, но бе наляла твърде много вода и сместа се бе превърнала в супа, което само по себе си нямаше да е голяма беда, ако не бе я пресолила.

Данахър се задави още на първата лъжица, но мъжествено я преглътна. За да убие вкуса от супата, той се пресегна за бисквита, но ръката му замръзна по средата. Отгоре бисквитите бяха чудесно зачервени, а отдолу — въгленочерни.

— Внимавай, тате! — предупреди го Елън. — Мисля, че е забравила да сложи бакпулвер.

— Бакпулвер? — възкликна Оливия. — О, боже!

Данахър взе една бисквита и почука с нея по масата. В дървото се появи малка вдлъбнатина.

— Не можах да намеря рецепта — обясни Оливия. — Мислех си, че само брашно, вода и сол…

Съчувствената усмивка на Елън бе нещо повече от тържествуваща.

Кати сръбна от супата си.

— Ауууу! Но това прилича на конска пикня.

— Кати! — скара й се Данахър. — Така не се говори.

— А как, като е вярно?

Устните на Данахър потрепнаха в усмивка.

— Може и да е вярно, но се опитай да се държиш учтиво.

Оливия се почувства равна със земята. Рейчъл Оливия Барън бе добра във всичко или поне така я бе хвалил баща й. Не бе свикнала да й казват, че не умее да прави нещо и със сигурност нямаше намерение тепърва да свиква. Оплескването на някоя работа, дори такава маловажна като яхния или порция бисквити, бе голям удар, за чиято и да е гордост. Подобен бе и ударът от насмешките на две нетърпими момиченца и техния също така нетърпим баща. Проклета да е обаче, ако не им даде да разберат с кого си имат работа!

— Мисля, че Кати е достатъчно укрепнала, за да сготви утре.

Двете зеленооки и съвършени в красотата си лица изненадано се обърнаха към нея.

— Това не е моя работа — заяви Кати.

— Така ли?

— Аз върша далеч по-важни неща.

— Може би и моят талант е насочен другаде.

Елън вирна брадичка към сестра си.

— Ще видиш, че готвенето е важна работа, когато стомахът ти започне да къркори. Щом като Кати е достатъчно укрепнала, значи и аз съм укрепнала. Утре аз ще сготвя.

— А аз ще помогна на татко в мината — добави Кати.

— О, няма — каза Оливия. — Навън започва да вали сняг и дори слънцето да се покаже утре сутринта, всичко ще е мокро и студено. Ще си стоиш вкъщи на топло. Може би Елън ще ни демонстрира как се готви.

Елън се наду от гордост, а Кати изръмжа нещо неразбираемо.

— Радвам се, че утре няма да си бъда вкъщи. — Данахър посочи с пръст към мината и се ухили.

През следващите няколко дни Оливия позволяваше на близначките все по-често да стават от леглата и едва се удържаше да не заеме мястото на някоя от тях. Данахър вече не я връзваше към леглото, но и не прояви готовност да й го отстъпи. Пристъпите й на скромност обаче траяха само докато студът от пода не смръзнеше костите й. Равномерното и тихо похъркване на Данахър я убеждаваше, че няма никаква опасност и тя на пръсти се връщаше в леглото. Навиваше одеялата си на руло и ги поставяше между тях като бариера, но когато се събуждаше в предутринната тъма, неизменно ги намираше развити и метнати върху тях, а на бедрото й небрежно почиваше огромната му груба ръка.

Тя предпазливо се измъкваше, без да го буди. Добавяше цепеница в огъня, окачваше кафеника над него и увита в одеяло, сядаше на стола да дочака утрото, докато останалите спяха.

На третия ден по време на вечеря — „каубойски миш-маш“, сготвен от Елън — Данахър заяви, че ще отсъства няколко дни, за да донесе още дивеч.

— Трябва да донеса още някой и друг елен, преди да са слезли в долината. И сигурно повечето от тях вече са го направили, защото през последната седмица беше бая студено.

Кати подскочи от радост.

— Ще дойда с теб, тате!

— Не. Тъкмо се оправи, не.

— Тате! Но аз съм по-добре.

— Знам, Кати, момиченцето ми. В противен случай не бих ти доверил да пазиш доктор Барън да не хукне надолу по пътеката, ако времето внезапно се затопли. Не искаме тя да се забърква в ситуации, от които трудно се излиза.

Данахър се подсмихна.

— През последните три дни ту валеше, ту спираше — каза Оливия. — С какво моето слизане по пътеката е по-опасно от твоето излизане на лов?

— Защото аз знам как да се грижа за себе си, а ти не.

— А защо тогава не се погрижиш и за двама ни и не ме вземеш със себе си? Можем да слезем да проверим какво е станало със свличането и на връщане да убиеш някой елен.

— И една седмица още не е минала. За толкова време потокът не може да си пробие път. Ако времето се затопли и снегът се стопи, тогава може би ще успее.

— Нищо не ни коства да проверим.

— Само ще си загубим времето. Освен това днес в гората забелязах няколко елена. Сигурно още са там.

Оливия въздъхна с досада.

— Като се върна, ще отида да проверя. Дотогава стой тук и се грижи за децата.

— Аз пък си мислех, че те ще се грижат за мен — отвърна тя. — Като тъмничарки.

— Ти им помагай да се оправят, а те ще ти помагат да не се убиеш някъде.

Или ще ме накарат да се самоубия, помисли си Оливия.

 

 

Кати седеше на нара, подвила нозе по индиански и подпряла с длан брадичка, и се взираше навън през прозореца на тавана. Утрото все още бе мътно синьо, а слънцето — далечно обещание, скрито зад планините, но се усещаше, че денят ще бъде хубав, а тя щеше да си стои, завряна в тая тъпа хижа в най-добрия случай в тая тъпа поляна заедно с някаква нежна госпожичка, която не може да раздели на две магарета сламата. Баща й нямаше да я вземе със себе си заради тази устата учена гарга с ум колкото на една кокошка.

Навън сивотата на утрото обагри небето в блестящо злато. Вратата на хижата се отвори със скърцане и после се затвори. След няколко минути по покритата с изгнили игли и трева поляна се чу тропот от копита. Кати изтича до прозореца, за да хвърли последен поглед на баща си, но той бе вече изчезнал. Оливия стоеше вторачена в дърветата, отпуснала ръце върху бедрата, изправила гръб вдървено. Кати стисна устни и изсумтя от досада. Почти й се искаше отново да е болна, за да накара баща си да се върне и да съжали, че я оставил. Почти, но не съвсем. Никак не бе забавно да бъде болна и освен това пак щеше да се налага да се подчинява на заповедите на докторката.

Тя отново се мушна под одеялата и се опита да се ободри като си представи какво ще бъде, когато баща й се върне. Ще каже, че без нея ловът не е бил много успешен, но ще бъде твърде късно за съжаления. Ще остави мизерния улов на Елън, за да го подготви и опуши, докато те двамата с Кати върнат докторката в Елкхорн. Баща й ще я помоли разузнае каква е ситуацията със свлачището, докато той наглежда некадърницата да не се утрепе някъде.

Колкото по-скоро Тъндър Крийк пробие път през свлачището, толкова по-добре, заключи Кати. А дотогава — както за доброто на докторката, така и за свое добро, момиченцата О’Конъл ще й покажат, че нямат нужда от мащеха. В края на краищата не бе хубаво да се подхранват празни надежди у една жена.

— Елън! — прошепна Кати силно и протегна ръка към другия нар. — Събуди се, сънло.

— Не — долетя приглушеният от одеялата отговор. — Още не се е съмнало.

— Тате го няма.

— Глупачка. Разбира се, че го няма. Нали каза, че отива на нов.

— Но той не ни каза довиждане.

Разрошената глава на Елън се показа изпод одеялата и очите й гневно стрелнаха Кати.

— Не е искал да ни буди. И ти трябваше да постъпиш като него.

— Ти какво, ще спиш цял ден ли? Имаме работа.

— Например?

— Например да пазим жената.

— Искаш да кажеш, доктор Барън.

Кати снижи глас:

— Трябва да се отървем от нея.

— Тате каза, че тя трябва да остане, докато той се върне.

— Да. Знам. Но аз говоря за друго. Мисля, че е решила да се лепне за тате.

— Не ставай глупава. Тя ще се върне в Елкхорн, а оттам — в Ню Йорк. Откак е тук, за нищо друго не говори.

— Да, но тя е стара, а пък няма мъж. Жените изпадат в отчаяние, ако не се омъжат до осемнайсет — и това е факт. Виждала съм я как гледа тате — като гладно куче кокал.

— Но това е глупаво. Не се чуваш какво говориш.

— Така ли? А не знаеш ли, че спят в едно легло?

— Щото долу има само едно легло! Освен това снощи тя спа на стола. Видях я.

Кати въздъхна.

— Няма значение. Направиха го веднъж. Щом един мъж и една жена спят заедно, значи между тях има нещо.

— О, така ли? И какво е то, мис Всезнайкова?

— Не знам точно! Но не е хубаво.

— Мислиш само за щуротии, както винаги.

— Искаш да рискуваме и да я оставим да се намеси в живота ни? Трябва да направим така, че да не й се иска да остане повече, отколкото е необходимо.

Елън я изгледа със съмнение.

— Беше толкова добра с нас, докато бяхме болни.

— Тате ни я довлече. Тя даже не е искала да идва. Въобще не я е интересувало дали ще умрем или не. Точно така е! — настоя тя, като видя, че Елън се мръщи. — Чух ги веднъж как се карат за това, докато бяхме болни. — После, снижавайки глас до съзаклятнически шепот, продължи: — Тате я накарал да тръгне, като насочил пищова в нея!

— Божичко!

— Не е чак толкова добра дама.

— Е, освен докторските работи, тя не знае абсолютно нищо.

— Цялата ни работа се състои в това да я накараме наистина да иска да си тръгне, когато пътеката се отвори.

Елън се замисли, после се усмихна. Кати също се усмихна. Обикновено Елън беше спокойно и скучно момиче, но ако наложеше, ставаше по-изобретателна и от Кати в измислянето на щуротии. Оливия Барън щеше да съжалява, че не е оставила баща им да я застреля, вместо да я запознава с близначките О’Конъл.

 

 

Фактът, че Гейбриъл Данахър й липсва, разкри на Оливия колко много се е променила, откакто бе буквално завлечена от относително цивилизования Елкхорн в отшелническата хижа в планината. Да мисли за Елкхорн като за цивилизовано място в сравнение със ситуацията, в която бе изпаднала беше — нещо твърде лошо, но да й липсва Данахър… е, това показваше какво влияние може да окаже екстремната ситуация на женското съзнание.

Когато Оливия тръгна да проверява крака на Мърдок, знаците за хубав ден се бяха превърнали в сиво и намръщено небе, а студеният щипещ вятър обещаваше още сняг. Поривите му накъсваха дима от комина на хижата, разпръсвал го на малки пухкави валма и яростно ги запокитваха в дърветата.

Оливия с облекчение се прислони в навеса и постоя малко, оставяйки топлата миризма на коне да посгрее замръзналия й нос. Запита се дали Данахър няма да се върне заради лошото време. Вероятно не. Всички, живеещи в тези планини, май бяха имунизирани срещу студ. Големият кон на Кати я изгледа подозрително, когато тя влезе в малкия му бокс.

— Не бой се, приятелю. Научих си урока. Ако следващия път се наложи да крада кон, няма да си ти.

Мърдок изпръхтя, сякаш доволен от чутото.

— А сега дай да видим крака.

Рано тази сутрин Кати бе идвала при Мърдок и бе споделила, че кракът му отново се подува. Оливия прокара пръсти по глезена му. Мястото не бе особено чувствително или горещо и отокът явно вървеше към оправяне, но трябваше да направи нещо. В противен случай Кати щеше да настоява да стои при коня, за да е сигурна, че всичко е наред.

— Само ще сложим една топла превръзка, бива ли, Мърдок? Ще отида да взема чайника.

Конят изпръхтя и я погледна доброжелателно.

— Само за минутка.

Оливия реши, че животните й харесват повече като пациенти — не говореха и човек можеше да ги върже да стоят на едно място, без да се чувства виновен за това. Бръкна в сандъка, където бе хвърлила парцалите, служещи за превръзки, и нещо захапа пръстите й с остро щракане. Тя изпищя и отскочи назад. Подплашен, Мърдок на свой ред също отскочи от нея. Нещото все още висеше, впито кръвожадно в пръстите й.

— Капан за мишки?

— Имате ли нужда от нещо, доктор Барън?

Кати се облегна на вратата на навеса с широко отворени невинни очи, обаче трапчинката на бузата й издаваше дяволитата усмивка, скрита под маската на невинността.

Оливия присви очи.

— Как се е озовал този капан в сандъка с парцалите?

— Аз го сложих там — каза Кати и с ленива крачка влезе под навеса. — Мишките щяха да си направят гнездо в тия парцали. Съжалявам, че забравих да ти кажа. Ето, готово. — Тя отвори телените челюсти. — Ауу! Ама то май боли?

— Боли.

— Е, можеше да бъде и по-лошо — заключи философски Кати. — Можеше да бръкнеш и да извадиш умряла мишка. Това кара Елън да пищи като побъркана. Представи си вкочанените малки телца с дръпнати над зъбите устни.

Оливия разтърси ръка да успокои болката в пръстите. Нищо лошо не бе станало и да губи самообладание означаваше да заиграе по свирката на малкото изчадийце. Понякога бе съжалявала, че не е омъжена и няма деца. Сега започна да си мисли, че е имала късмет.

Малко преди вечеря Оливия разбра, че й е обявена тотална война. Елън бе приготвила вечерята, затова предложи те двете с Кати да измият съдовете. Оливия обаче направи груба грешка, че им обърна гръб, за да почисти масата, защото когато потопи ръце в сапунената вода, откри, че в нея жизнерадостно плува водна змия. Когато създанието се плъзна между пръстите й, тя отскочи така енергично, че се озова в средата на хижата, а близначките с мъка потиснаха кискането си. Опита се да си представи какво би направила майка й, ако тя се бе държала по такъв отвратителен начин. Но тя, разбира се, никога не е била такава. Всъщност никога не бе удряна — нещо, което тия двете напълно заслужаваха.

Най-доброто, което Оливия можа да измисли, бе да ги прати да се легнат, но това едва ли можеше да се сметне за наказание, тъй като и без това вече бе нощ и бе време за лягане. Те се покатериха по стълбата с весели пламъчета в очите и престорено сериозни лица. Оливия скоро разбра причината за веселите пламъчета — когато отметна одеялото от леглото си, откри, че чаршафите са поръсени с пръст от мината.

След като ги изтръска и оправи леглото си, тя реши, че е дошло време за ответен удар. В медицинското училище бе научила, че най-добрата защита срещу такова вредно внимание е да обърне номерата срещу тези, които ги погаждат. Тия дяволски близначки нямаха никаква представа с кого си имат работа.

 

 

Елън се събуди от миризмата на бекон и кафе. Сивата сутрешна дрезгавина проникваше през единствения прозорец на тавана, а слабата светлинка, идваща от фенера отдолу, й подсказа, че докторката е станала рано. Топлината на леглото я помами обратно, но дългът я зовеше. Без съмнение оная жена щеше да прегори бекона и да изкипи кафето, ако Елън не се намесеше своевременно.

Чак когато се размърда, Елън откри, че завивките й са така плътно увити около нея и така здраво тикнати под дюшека, та не може да излезе. Работа на Кати без съмнение. Малките шегички с докторката така й бяха харесали, че сигурно е решила да ги приложи и на Елън. Понякога просто, не си струваше да имаш сестра.

— Кати!

Откъм другия нар се чу неразбираем ропот.

— Кати, изобщо не е смешно! Стани и ме пусни.

Отговорът на Кати бе нещо средно между сумтене и хъркане.

— Веднага, Кати! Не се шегувам!

Елън вдигна глава колкото можа, за да погледне сестра си и през главата й мина ужасно подозрение. Кати изглеждаше точно толкова обездвижена, колкото и самата тя.

— Ка… какво става? Хей! Някой е оправил проклетото легло, а пък аз съм още в него! Елън!

— Не съм аз, глупачко. И аз не мога да мръдна.

— Тогава трябва да е… — започнаха едновременно те точно в момента, когато стълбата изскърца и главата на Оливия се показа над пода на тавана. Беше зловещо бодра. По бузите й имаше брашно, а на челото — черна черта от сажди. Бойна окраска! Елън се надяваше, че не е опитвала пак да прави бисквити.

— Добро утро, момичета. Как спахте?

Кати отговори още преди Елън да успее да отвори уста:

— Какво искаш да покажеш, като ни връзваш така?

Докторката просто сияеше в невинната си доброта.

— Снощи изглеждахте толкова уморени, че се обезпокоих да не сте се пресилили, което не е никак хубаво след такава тежка болест. Знам колко ви е трудно да стоите на едно място, когато енергията ви се връща толкова бързо, затова днес реших да ви оставя в леглата.

Елън трябваше да признае, че тая жена е изобретателна почти колкото Кати.

— Не искаме тате отново да ни завари болни, нали?

Кати изръмжа като хванат натясно рис.

Елън се опита да убеди Оливия по мирен начин.

— Трябва да станем, за да идем до клозета.

Докторката се обърна почти развеселено към Елън.

— Твърде студено е да излизате навън, скъпа. Знам, че нощното гърне не е най-добрата алтернатива, но е по-добре, отколкото да се разболеете отново, нали?

Елън изпъшка.

— Ако цял ден лежите мирно, може би за вечеря ще ви разреша да станете. Мисля, че дотогава ще сте си отпочинали добре.

— Искаш да кажеш, че няма да получим закуска ли? — кресна Кати.

— Разбира се, че ще получите. Веднага щом беконът е готов, ще се кача и ще ви нахраня.

— Цял ден ли ще лежим тук?

— О, не! Ще ви бъде прекалено скучно. После ще дойда да ви почета от една от книжките на баща ви. На етажерката забелязах някаква История на Американската война за независимост. Може би ще ви бъде интересно да чуете някоя и друга глава от нея.

Главата на докторката изчезна надолу по стълбата, сподирена от гневния поглед на Кати.

— Дъртата му вещица, ще ни измъчва днес! По дяволите! Не може да ни държи тук цял ден.

— Може и още как — сопна й се Елън. — Чудесно изпълнение, Кати. Друг път, преди да дръпнеш кучето за опашката, пробвай дали не хапе.

— Набутай си един чорап в устата и млъквай!

Елън въздъхна мрачно. Денят щеше да бъде твърде дълъг.