Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (8)

7.

Те останаха сгушени така в малкото типи през цялата нощ, а също и на следващата сутрин, когато пиха горещо кафе, хапнаха бекон и сушена царевица, а от време на време заспиваха от изтощение въпреки студа и виелицата отвън. На Оливия й се струваше, че цялата вселена се е свила до размерите на околните дървета и й бе трудно да си представи света отвъд тези граници. Всички грижи, освен нуждата да бъде стоплена и нахранена, се бяха превърнали в абстрактни понятия. Еми принадлежеше към някакъв друг свят, а Ню Йорк и назначението в болницата й се струваха нещо още по-далечно. Понятието действителност се изчерпваше с въртопите сняг, огъня, типито и Гейбриъл Данахър.

Оливия бе изненадана с каква бързина цивилизована личност като нея може да се върне към примитивния начин на мислене и без много да му мисли, да изостави такива ценности, като скромността и достойнството. Щом можеше да намери топлина в ръцете на Гейбриъл Данахър, затрупана под пластове одеяла заедно с него, какво й пречеше с удоволствие да се отпусне в такава, макар и непристойна, прегръдка? Оливия разбираше, че ако преживееше тази буря, винаги щеше да си мисли колко тънко се оказва в даден момент лустрото на цивилизацията и несъмнено тази идея щеше винаги да й е неприятна, плашеща. Обаче през часовете, прекарани в типито, достойнствата на цивилизацията нямаха никакво значение. Единственото важно нещо бе да е стоплена и да оцелее.

Може би именно желанието за оцеляване правеше интимното присъствие на Данахър не само приемливо, но и желателно. Даже повече от желателно, ако трябва да си призная, мислеше си Оливия. Ръцете, които я обгръщаха, бяха силни и в тях тя се чувстваше сигурна. Здравите му гърди бяха като непоклатима опора срещу стихиите, от лекия му дъх я побиваха тръпки, нямащи нищо общо със студа. Когато вдигаше очи към лицето му, не виждаше и следа от ирландската напереност, дразнещия цинизъм или безсмислен инат, които бе демонстрирал по-рано. Понякога подозираше, че под маската на негодник се крие нещо далеч по-дълбоко и силно.

През цялата нощ и на следващата сутрин вятърът с тропот запращаше по типито сняг и суграшица в непрестанна ледена симфония. Някъде по обяд виелицата утихна, снегът заваля по-слабо и накрая съвсем спря. Слънцето се появяваше от време на време иззад облаците, пръскайки разноцветни искри по ослепителната белота. Оливия се показа навън и видя, че наветрената страна на типито е почти догоре затрупана със сняг, докато подветрената бе изметена като с метла. Конете се размърдаха и изпръхтяха за поздрав и изведнъж целият свят сякаш дойде на мястото си — и очакващата я в Елкхорн Еми, и назначението в болницата, и мъжът, принудил я да попадне в ситуация, несъвместима с първите два спомена.

— Виж слънцето. — Данахър затропа с крака, за да раздвижи кръвта в тях. — Само за няколко часа ще стопи бая сняг. Винаги става така с тези есенни бури. Натрупат няколко фута сняг, обаче след ден-два всичко се превръща в кал.

— Красиво е! — призна Оливия. — Как може небето да стане изведнъж толкова синьо? А клоните на дърветата, всяка игличка даже, са облечени в бяло! Ослепителнобяло! Никога не съм виждала нещо толкова… толкова чисто и блестящо. Това е идеалната картина.

— Няма да е толкова идеална, когато всичко това се превърне в кал, така че по-добре е да тръгваме. Аз ще сваля брезента от типито, а ти събери останалите работи и ги увий в одеялата.

Доволна, че може да свърши някаква работа, Оливия събра одеялата, с които се бяха завивали, кафеника и бекона и ги нави на стегнати рула, за да могат удобно да се сложат зад седлото. Гейб събра брезента и след това двамата заедно прегледаха наранения крак на бедния Мърдок. Кървава драскотина загрозяваше крака под ставата и глезенът му бе силно подут. Докато Гейб държеше животното, Оливия внимателно почисти кръвта и боклуците и уви глезена в торбички, натъпкани със сняг, за които бе убедила Данахър да пожертва едно одеяло. Тя забеляза в очите му искрица смях, докато обработваше крака на коня, и почувства облекчение, задето бе променил решението си да убие бедното животно.

— Е, да видим сега — каза той, след като Оливия приключи с медицинската помощ — дали старият Мърдок може да изкачи по пътеката.

Оливия изтърси полата си — безполезно усилие, тъй като тя вече бе безнадеждно замърсена — и сложи ръце на кръста. Трябваше да изиграе ролята си внимателно, без да предизвика ирландската упоритост на Данахър.

— Дали няма да му е по-лесно да слиза, вместо да се качва?

— За един кон слизането е по-трудно, но и в двата случая няма да му е лесно на три крака.

— Мисля, че сме по-близо до Елкхорн, отколкото до хижата ти.

Той я изгледа изпитателно и в зелените му очи Оливия видя, че се мъчи да вземе решение.

— На какво разстояние сме до града? — попита го тя.

— На около три часа, ако пътят е добър. Четири, ако е засипан със сняг и Лонгшот трябва да носи и двама ни.

Тя искаше да повтори аргументите си, че близначките повече не се нуждаят от нея, че е необходима на Еми, но той вече ги бе чувал и това можеше да го накара да се заинати.

— Добре, докторке. Печелиш. Отиваме в града.

Оливия се усмихна. Камък й падна от сърцето.

— Знаеш ли, не изглеждаш толкова зле, когато се усмихваш. Трябва да го правиш по-често.

— Защо винаги става така — попита го тя, вдигнала вежди, — че за една жена се дава преценка само по начина, по който изглежда?

— Защото това е най-лесният начин да разбереш една жена — усмихна се той подигравателно. — Един мъж никога няма да може да разбере какво има вътре в главата й.

— Ами че то е горе-долу същото, каквото и в главата на мъжа, мистър Данахър.

— В такъв случай, уважаеми дами, моите съболезнования. Ето че пак започна да се мръщиш. С този израз на лицето можеш да изплашиш и бедния Бруно.

Тя отвори уста да отговори нещо остро, после я затвори. Може пък да е прав в края на краищата, помисли си младата жена.

— Моята професия е такава, че усмивките лесно се забравят.

— Това е нещо, което никога не бива да се забравя.

Постояха малко загледани един в друг, после Данахър наруши неловката тишина.

— Готова ли си?

Тя въздъхна.

— Надявам се никога повече да не се налага да яздя, след като всичко това свърши.

Той се качи на коня и протегна ръка:

— Хайде, докторке.

След няколко несръчни опита Оливия най-сетне се намести на седлото пред него. Ръцете, обгърнали тялото й от двете страни, и твърдата стена на гърдите отзад създаваха усещане за нещо познато и уютно. Това преживяване явно бе подкопало устоите й на почтена дама.

Снегът бързо се топеше на слънцето и те лесно намериха пътеката. Вървяха бавно през калта и снежните преспи, но Лонгшот пристъпваше уверено въпреки допълнителната тежест на гърба си, а зад тях, вързан с въже, Мърдок успешно се справяше и на три крака. Обаче не отидоха много надалеч. Пътеката плавно изви надолу по планината, после направи завой и тръгна напреки на склона й, за да се спусне отново към Тъндър Крийк. На половината път до долината те излязоха на широка поляна, от която пътеката напред се виждаше съвсем ясно. Гейб дръпна юздите и изруга от досада.

— Е, дотук сме.

— Какво има? — попита Оливия.

— Виж там напред. Какво виждаш?

Оливия погледна. Според нея планинските долини трудно можеха да се различат една от друга.

— Дървета, скали, кал, планини. Какво друго искаш да видя!

— Пътеката е прекъсната. Виждаш ли онова малко езерце?

Наистина изглеждаше, че пътеката продължава направо в него.

— Тъндър Крийк е преграден от свличане. Много сняг и при това бързо стопен. Виждаш ли колко дървета и камъни са се струпали и са направили езеро?

— Искаш да кажеш, че не можем да минем?

— Точно това искам да кажа, докторке.

Сърцето на Оливия заби лудо.

— Но снегът се топи. Ти сам каза.

— Много време ще мине, преди тази планина от сняг да се стопи, може би чак пролетта. Потокът ще си пробие път много преди това и тогава ще можем да минем по коритото му. Няма да е много приятно, но може да стане.

— Но докато потокът си пробие път през този сняг и скали, сигурно ще минат две седмици.

— Точно така.

— Навярно има и друг път към Елкхорн.

— Но не такъв, по който да се осмеля да те преведа. Ти без това имаш проблеми и по добър път.

— А каква е онази пътека там? — Тя посочи тънката ивица по склона, точно над линията на гората. — Изглежда ми добре.

Данахър се изсмя.

— Това е пътека на диви животни. Дивите кози и елените се справят чудесно, но конят не е така гъвкав. Съжалявам наистина съжалявам, но ще се наложи да се радваш на гостоприемството ми още някоя и друга седмица.

— Още някоя и друга седмица… — На Оливия й се прииска да ритне нещо от отчаяние.

Нямаше време да виси със седмици в тая забравена от бога планина. На Еми й оставаха по-малко от два месеца до раждането. Трябваше да стигне до Елкхорн!

— А не може ли човек да заобиколи свлачището по пътеката за диви животни пешком, водейки коня зад себе си… искам да кажа, ако е принуден.

— Може би… ако много прилича на дива коза. Ти не.

Оливия бе навикнала да й казват, че нещо е извън нейните възможности, както бе навикнала и да доказва, че това не е така. Тя огледа добре пътеката на дивите животни, както и подстъпите към нея от настоящото им местонахождение. Все още се взираше в нея, когато Гейб бавно обърна коня и пое нагоре по пътя.

 

 

Когато пристигнаха в хижата късно същата нощ, Кати бе облечена и седеше на стола до камината. Елън спеше на тавана.

— Кривака си отиде — каза им Кати. — Видя, че сте само на две мили оттук, затова си тръгна. Пое на север, за да се присъедини към ловната дружина на Куция вълк и искаше да е там, преди времето отново да се развали. Сега, след като Голямата уста… — Тук тя погледна Оливия с подигравателна усмивка и повтори отблъскващото име. — … Голямата уста ще остане тук, Кривака казва, че вече не се нуждаеш от помощта му и от Катерицата.

— Не съм дошла, за да оставам тук! — отвърна Оливия остро.

— Точно това отговорих на Кривака. Казах му, че си градска жена и ще изчезнеш оттук по-бързо от мечка, подгонена от пчели, още повече че Елън и аз вече сме наред. — Тя погледна баща си, сякаш очакваше той да потвърди казаното.

— Не бих могла да го кажа така цветисто — заяви Оливия, — но по принцип си права.

— Е, Кривака току-що си тръгна. Каза, че пак ще се обади преди истинската зима да е почнала.

Гейб свали шапката си, хвърли я на масата и закачи кафеника над огъня.

— Кати, мисля, че трябва да си в леглото. Виждам, че Кривака ви е разрешил да се върнете на тавана.

— Вече ни сми болни.

— Не сме — поправи я механично Оливия. — Вие не сте болни.

Кати я изгледа враждебно.

— Ний ни сми вече толкова болни, че да спим до огъня и да чакаме тя да ни казва кво да правим, кога да ядем и кога да пикаем.

— Кати! Покажи поне малко уважение към докторката и престани да говориш като касапин. Можеш.

— Ни съм… — Но гневният поглед на баща й я сепна. — Не съм неучтива, тате. Просто казвам истината. Нямаме вече нужда от нея. Елън и аз нямаме нужда от нея. Честно.

— Баща ви добре знае, че нямате вече нужда от лекар — каза Оливия, натъртвайки на думите с надеждата да набие истината здраво в главата на Гейб. — Бяхме тръгнали за Елкхорн, но видяхме, че свлачище е затворило пътя. След като пътеката стане отново проходима, веднага ще си тръгна.

Непокорно вирнатата брадичка на Кати се поотпусна.

— Май наистина искаш да се върнеш в града, а?

— Трудно бих нарекла Елкхорн град, даже градче. Въпреки това, да — искам да се върна колкото може по-скоро, особено като виждам колко бързо оздравявате вие с Елън.

— Силна съм като мечка — увери я Кати.

— Радвам се да видя, че показваш такова подобрение.

— Елън също е добре.

Данахър ги прекъсна със строг глас:

— Няма да си силна като мечка за дълго, ако не си легнеш веднага.

— Хъркането на Елън не ми дава да спя. — Тя изгледа подозрително Оливия. — Мисля да спя тук.

Данахър улови Кати за раменете и я побутна към стълбата.

— Както сама казваш, вече си достатъчно силна, за да спиш в твоето легло. Колкото до хъркането, ти хъркаш два пъти по-силно от Елън. Знам го от опит. През последните десет години съм се наслушал на бичкиите ви.

— О, тате!

— Хайде горе! Вземи легена със себе си, за да си измиеш лицето и ръцете.

Кати неохотно се отправи към стълбата. Данахър й подаде легена и кана, пълна с вода.

— А също и някои други части.

— Тате!

— И си сложи чиста нощница.

Кати завъртя очи.

Данахър седна на стълбата и повдигна с пръст брадичката й.

— Какво ще кажеш за една сладка целувка за лека нощ, хубавото ми момиченце?

Кати сбърчи лице. Няколко секунди баща и дъщеря се гледаха в очите, после тя се усмихна лукаво.

— Лека нощ, тате.

С подходяща за момента тържественост той подложи буза за лекото бръсване с устни.

— Лека нощ, Бяла кобила.

Кати се ухили и го целуна още веднъж, преди да се покатери по стълбата.

— Бяла кобила? — попита Оливия с вдигнати вежди.

— Индианското й име. Харесва го повече, отколкото Кати. Даде й го Бафълоу Роубс, вуйчото на Мини. Бе голям вожд. Кати се чувства поласкана да носи името на любимия му кон.

На Оливия й се стори малко странно човек да бъде кръстен на кон, но си спести възраженията.

— А на Елън дал ли е име?

— Елън е Небесна светлина.

— Откъде пък му е дошло на ума?

— В нощта, когато близначките се родиха, цялото небе бе изпъстрено с падащи звезди.

— Ммм. Колко интересно! — каза тя с прозявка. — Денят бе тежък. Ако нямаш нищо против, ще си лягам.

— Добра идея. И аз съм уморен.

— Е, в такъв случай — лека нощ. И… благодаря, Данахър, че ме прибра в тази виелица. Бе глупаво от моя страна да не се вслушам в прогнозата ти за бурята.

— Няма за какво, Голяма уста. Винаги е приятно да срещнеш жена, която признава грешките си.

Тя направи физиономия и се обърна към стълбата, после се сети, че таванът вече е зает от първоначалните си собственици. Само с още едно легло в хижата ситуацията ставаше малко неловка.

— Почти щях да забравя. Изхвърлена съм от леглото си.

Надяваше се, че той няма да изтълкува интимността, към която бяха принудени да прибегнат наскоро, като разрешение за други подобни волности.

— Ще донеса няколко одеяла — предложи тя, — за да си направиш легло пред огъня.

Оливия нямаше намерение да спи на пода. В края на краищата, ако не бяха Гейбриъл Данахър и дъщерите му, тя щеше да спи в пухеното легло у Талбътови.

— Не мисля, че ни трябват още одеяла.

Въпреки че изразът на лицето му бе внимателно изиграно равнодушие, в очите му проблесна дяволито пламъче, което Оливия едва успя да види, но тъй като вече бе привикнала да усеща опасността отдалеч, веднага застана нащрек.

— Доста неудобно ще ти бъде на пода без тях.

— Нямам намерение да спя на пода.

— Така ли? Значи мен ще караш да спя на пода? Данахър, въпреки че имаш някои добри качества, галантността не е между тях.

Той се усмихна с онази ирландска напереност, която едва не я караше да скърца със зъби.

— Мисля, че съм твърде галантен. В края на краищата едва не измръзнах до смърт да те търся в тази буря. Сега отново се опитвам да бъда галантен, като се подсигурявам срещу подобни налудничави хрумвания, който се завъртяха в главата ти, щом зърна пътеката на дивите животни.

— Пътеката на дивите животни? — невинно попита тя.

— Имаш някои добри качества — подигра я той, — но умението да лъжеш не е между тях. Този път нямам намерение да те оставя да ми се изплъзнеш, та отново да хукна по горите да гоня Михаля. Тръгнеш ли по оная пътека, ти ще се убиеш и тогава как ще помогнеш на приятелката си мисис Талбът?

— Не те лъжа. Тази вечер нямам намерение да се изплъзвам и да се опитвам да бягам по онази смешна пътека.

Това поне бе вярно. Възнамеряваше да дочака деня и да се измъкне, когато Данахър е на работа в мината или убива някой заблуден елен. Среднощната езда й бе дошла до гуша. Освен това тази нощ бе много уморена.

— Не знам защо, но просто не ти вярвам. Инатът ти кара онези мулета в обора да се червят от срам.

— Аз ли имам инат като на муле? Сигурна съм, че достиженията ми в тази област са много по-назад от твоите. Всеки ден очаквам да ти пораснат дълги космати уши като награда. — Със сърдита крачка тя отиде до дървената ракла в ъгъла, където се намираха одеялата и чаршафите. — Но съм твърде уморена, за да продължавам този безплоден разговор. — Измъкна одеялата и ги отнесе пред камината. — Разбирам, че нямаш намерение да ми отстъпиш леглото, затова ще спя тук.

— Опасявам се, че няма да стане.

— Какво?

В ръцете му, кой знае откъде, се появи въже и той го размаха почти подигравателно пред нея.

— Не само че ще спиш в леглото, но и ще те вържа за него.

— Шегуваш се.

— Ами! Ще те отведа в Елкхорн, когато това стане безопасно, не преди това. Не е здравословно да се опитваш да бягаш. А сега ще си сложиш ли нощницата или ще спиш с дрехите?

Оливия отстъпи крачка.

— Но това е смешно. Няма да ти позволя да ме връзваш за леглото, особено пък щом и ти имаш намерение да спиш в него.

— Е, аз не те моля за позволение. Освен това струва ми се, че спах достатъчно на земята заради теб. Един мъж на моята възраст лесно свиква с удобствата, предлагани от леглото.

С въже в ръката, той пристъпи напред и Оливия се дръпна още една крачка. Безсилието й срещу този мъж я изпълни с нова сила и тя се разтрепери от гняв.

— Нямаш капка чувство за добро поведение, безпринципен негодник такъв! Това е нечувано! Давам ти думата си, че тази нощ няма да излизам от хижата.

Той поклати глава.

— Не е достатъчно. Ако искаш да се измиеш, ей там в кофата има вода.

Оливия хвърли одеялата към него и избегна посягащата към нея ръка, макар да знаеше, че ситуацията е безнадеждна. Той просто не искаше да я чуе, а тя нямаше силата да му се противопостави. Но пък да се предаде без бой на такова унижение бе против природата й.

— Хайде, докторке. И двамата сме уморени. Не се безпокой, че ще си позволявам волности. Досега устоях. Мисля, че мога да ти устоя и докато пътят отново се отвори.

Тя буквално бе притисната в ъгъла. Нямаше накъде да бяга. Той я стисна за китката с желязна хватка и завърза въжето здраво около нея.

Желанието да го удари бе почти непреодолимо, но изражението на очите му я спря. Гейбриъл Данахър притежаваше и съвсем груб характер и непредсказуемо поведение. Той просто може да отвърне на удара.

Тя го изгледа яростно и събра последните остатъци от достойнството си.

— Поне ме остави да се измия.

След няколко минути Данахър духна лампата и легна до потъналата в ледено мълчание Оливия. Леглото не бе голямо, а и сламеният дюшек не беше здрав. Тъй като Данахър бе по-тежък, наклонът бе към него. Неспособна да се спре с вързаните си ръце, Оливия се плъзгаше непрекъснато към него. Опита да се отблъсне с крака.

— Стига си шавала или никой от двама ни няма да заспи.

Тя замръзна. Топлината на Данахър я изгаряше през тънката памучна нощница, принадлежала някога на неговата Мини. Беше легнал по долно бельо, тъй като между тях не се усещаше нито тока на колан, нито грубата тъкан на панталоните му.

Оливия пое трескаво дъх, когато ръката на Данахър я обгърна през талията и я притисна още по-силно към себе си.

— Заспивай, докторке. И двамата имаме нужда от почивка.

Тя не помръдна и остана така, както й се стори, цяла вечност, докато накрая дъхът на Данахър започна леко да роши косата й с равномерния ритъм на съня. Нямаше да е изцяло компрометирана в края на краищата, заключи Оливия. Ако в облекчението й имаше и най-малка следа от разочарование, тя го отдаде на изтощението. Та нали бе разумна, цивилизована и образована двайсет и шест годишна жена! Колкото и низък интерес да проявяваше към Гейбриъл Данахър, той несъмнено бе продукт на варварските обстоятелства на ситуацията или може би на блажената магия на уединението, когато се бяха оплели един в друг по време на виелицата. По всяка вероятност това щеше да отмине, щом се върнеше в собствения си свят.

Докато сънят бавно я обземаше, съзнанието й се съсредоточи върху тежестта на ръката на Данахър върху талията й и твърдината на топлата му гръд, притисната в гърба й. Най-накрая потъна в бездната на съня.

 

 

Оливия бе събудена от неприятното усещане, че краката й са студени. Чаршафите и одеялата бяха усукани около Данахър, а нейните крака бяха открити, даже съвсем голи, защото нощницата й се бе събрала чак около кръста. Тъй като не желаеше да напуска уюта на съня, въпреки че през завесата се промъкваше слънчев лъч, Оливия зарови крака под одеялото и се опита пак да се унесе. Чак тогава до ушите й достигна някакъв шум в хижата.

— Няма я — чу се силен шепот.

— Чудесно! — отвърна по-силен глас. — Само да не е отмъкнала пак бедния Мърдок.

— Шшшт! Тихо да не събудиш тате. Той още спи.

— Слънцето изгря преди час.

— Той бе много уморен. Вероятно ще спи до обяд.

— Тъкмо дотогава ще стане късно да гони тая глупава жена.

— Мислиш ли, че е толкова глупава, та да се опита да мине през свлачището?

— Тя е от Изток — гласеше отговорът, като че ли това бе достатъчно да опише глупостта на Оливия.

— Може да е отишла до клозета или до курника.

Последва шум от предпазливи стъпки към прозореца.

— Не я виждам там.

— Може би трябва да събудим тате и да му кажем. — Шепотът съдържаше известна нотка безпокойство. — Може да я убият.

— Е, не е чак толкова глупава. Още при първото падане ще си обели колената и ще дотърчи обратно. Искаш ли малко кафе?

Куката над огъня изскърца.

— Тате не ни дава да пием кафе. Казва, че ни пречи да растем и замърсява зъбите ни.

— Тате спи. Освен това искам да сложа нещо горещо в стомаха си, преди да изляза и да прегледам крака на Мърдок.

— Тате каза да не излизаме.

— Ти си като тая жена. Прави това! Не прави онова! Ако още малко постоя като вързана в тая хижа, ще изкукуригам.

— Е, няма да пиеш само кафе за закуска. Ще ти направя сухар в сос.

Данахър изсумтя в съня си и от другата страна на завесата моментално се умълчаха.

— Видя ли сега какво направи? Събуди тате.

— Голяма работа. И той ще иска да закуси. Освен това се обзалагам, че няма да ти даде да мръднеш от къщи.

Докато гласовете се приближаваха, Оливия внезапно разбра, че тя и Гейбриъл Данахър, колкото и невинно да бяха прекарали нощта, се намираха във възможно най-компрометиращо положение и съвсем не представляваха гледка, подходяща за деца. Нощницата все още бе набрана около кръста й, и обутият в долни гащи крак на Данахър собственически бе преметнат през нейния. Тя се помъчи да освободи ръцете си.

— Тате, съмна!

Завесата рязко се отметна, за да открие стая, окъпана в светлина, и две изненадани детски лица. Данахър се стресна и се събуди. С гъвкаво инстинктивно движение ръката му се стрелна към револвера, закачен на леглото.

— Тате! — писнаха и двата гласа едновременно. Близначките изобщо не обърнаха внимание на револвера, погледите им останаха приковани към вързаната за леглото жена.

На Оливия й се прииска да потъне вдън земя.

— Колко пъти трябва да ви казвам да не ме стряскате, докато спя.

Той набута револвера обратно в кобура и погледна към Оливия, сякаш чак сега си спомни за присъствието й. С небрежно движение метна одеялото върху голите й крака.

— Тате! — окопити се първа Кати. — Какво правиш?

— Опитвах се да поспя малко, без да дам възможност на тази — посочи с палец към Оливия — да се измъкне и да хукне пак по горите, както и без вашите шумотевици. Вместо да сновете из стаята като мишки, вие трябва да сте по леглата. Ти си боса! Къде са мокасините, дето ти ги направи Катерицата?

— Кой знае?

— Бягай да ги намериш! Елън, ти също!

Погледите на момичетата се местеха от баща им към Оливия. Най-сетне Кати стисна устни и вирна брадичка.

— Ти… ти не си се оженил за нея, нали, тате?

За момент Данахър остана смразен. После се разсмя.

— Не, Кати. Не съм се оженил за докторката.

— Но ти си ми казвал, че дамите спят с мъже само когато са омъжени за тях.

— Не сме спали така, както спят женените хора. Има само едно легло, а на мен не ми се спеше на пода. — Той се засмя. — Освен това искаше ми се да я вържа за нещо, иначе пак щеше да изхвръкне през вратата. Не бихте искали да я държа вързана за стола цяла нощ, нали?

Кати се усмихна злобно, но нищо не каза.

— Идете да намерите мокасините си, докато аз направя нещо за закуска. Ти също, Елън.

— Ще се облека и ще отида да видя Мърдок.

— Ти ще си облечеш нещо топло и след като закусиш, ще се върнеш в леглото.

— Тате!

— Прави каквото ти казвам.

Тропайки разсърдено с крака, Кати се отдалечи, като остави зад гърба си тънко подсмихващата се Елън.

— Аз ще направя нещо за закуска, тате.

— Не, Елън. Искам и двете с Кати да почивате още няколко дни.

— Но, тате! Вкъщи е ужасна бъркотия. Ти сам каза, че трябва да се върнеш на работа в мината. Някой трябва да пере, да готви и да…

— Абсолютно съм сигурен, че доктор Барън е способна да гледа къща с две деца.

Елън изгледа гостенката със съмнение и тръгна след сестра си. На Оливия й се прииска да се завие презглава с одеялата и да забрави, че изобщо се е будила. Денят не обещаваше да бъде особено добър.