Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outcast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
an8 (2010)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Емили Кармайкъл. Невъзможно бягство

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-210-5

История

  1. — Добавяне

14.

Сутринта нахлу в уютната им обител с ярките лъчи на слънцето и аромата на цвърчащ бекон. Оливия неохотно се отказа от приятната летаргия на съня и видя срещу себе си чифт широко отворени зелени очи, които я фиксираха през процепа на завесата.

— Добро утро — каза Елън тържествено, — приготвям палачинки.

Оливия отвори уста, но не можа да измисли подходящ отговор. Какво се предполага, че трябва да каже човек, хванат на местопрестъплението, особено от дете? Детето на любовника й.

Любовник! Милостиви боже! Какво беше направила? Потърси помощ от Гейбриъл, хвърляйки поглед към неговата половина от леглото, но видя, че е сама.

— Татко е в мината от изгрев-слънце. Каза да те оставим да си поспиш и да го викнем за закуска. Готова ли си вече да ставаш? В чайника над огнището има топла вода.

— О, боже! Вече е късно. Трябваше да ме събудите.

— Татко каза, че имаш нужда от сън.

Елън, изглежда, изобщо не бе разстроена от факта, че Оливия се намира в леглото на баща й. Всъщност приличаше повече на котка, видяла пълна купа със сметана, и си тананикаше бодро докато биеше маслото и слагаше тигана за палачинките.

— Ще ида до мината, за да повикам татко и Кати — каза тя, след като Оливия се беше измила, облякла и сресала.

Щом Елън излезе, Оливия отиде да оправи леглото. Пое си дълбоко дъх, като съзря тъмните петна, които бяха пропили в чаршафите. Щом чу гласове отвън, тя припряно дръпна завивките върху красноречивите петна, после започна да изпъва и затъпква краищата, докато леглото не стана такова, сякаш никой никога не бе спал в него и не бе се търкалял в пристъп на необуздана страст. Тъкмо бе затиснала и последния край, когато близначките и баща им нахлуха в къщата.

Оливия бързо се обърна и се почувства така, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно. Гейбриъл стоеше на прага и я гледаше тъй, като че ли би изял за закуска с по-голяма охота нея, отколкото палачинките на Елън.

— И двамата сте мръсни! — Елън избута баща си и сестра си обратно през вратата. — Измийте се, преди да седнете на масата.

Кати се промуши покрай сестра си и се втурна към масата, за да докопа парче току-що изпечен бекон.

— Престани, Кати! Ръцете ти са мръсни!

— Досега никой не е умрял от това.

— Върви да се измиеш!

— Ще се измия на мивката — отстъпи тя и взе чайника с гореща вода от куката над огъня.

Елън строго изгледа баща си, който вдигна мръсните си ръце с шеговито примирение и излезе навън.

— Да, госпожице! Да, госпожице! Ще се измия.

Той погледна към Оливия, а искрицата в очите му я притегли към него, както магнит притегля желязо.

— Ще ти донеса чиста риза — промълви тя. Очите й останаха приковани към вратата дори и след като него вече го нямаше там.

— Оливия!

Гласът на Елън разкъса магията. Оливия подскочи стреснато, сякаш току-що я бяха събудили от дълбок сън.

— Ризите на татко са там. — Елън посочи дървения сандък.

Гейб бе пробил леда, сковал коритото, и обливаше с ледена вода тялото си, когато Оливия отиде зад хижата с чистите дрехи в ръце. Мократа му коса проблясваше под лъчите на утринното слънце. Малки вадички очертаваха контурите на гърдите му и изкусително се стичаха надолу по плоския му мускулест корем към вътрешността на панталоните му. Оливия положи огромни усилия, за да не проследи с очи пътя им.

Гейбриъл се избърса, пое вълнената фланела с дълги ръкави, която тя механично му подаде, и я нахлузи бързо през главата си. Без да изпитва неудобство, откопча панталоните си, за да напъха блузата вътре. Оливия се изчерви, понеже очите й необратимо се стрелнаха надолу. Ненадейно дишането се превърна в огромно усилие и в корема й се събра нещо топло и течно като мек гъст мед.

— Добро утро. — Гласът му развали магията. Бузите й пламнаха. Тя беше абсолютно убедена, че лицето й стана червено като кръв, когато вдигна очи, за да срещне погледа му. Той се взираше в нея изпод лениво притворени клепачи и в очите му се долавяше топлината на споделената близост.

— Добро утро — отвърна нежно тя. — Свалил си превръзката.

— Всъщност изобщо нямах нужда от нея.

С усмивка на уста той хвана ризата, а заедно с нея и ръката й и я придърпа в обятията си. С пръст повдигна брадичката й.

— Как си тази сутрин?

— А… ами добре съм.

— Сигурна ли си?

— Да, разбира се.

— Боли ли те?

Оливия усети как лицето й пламна още повече.

— Да.

— Мен също.

— Наистина ли? Не знаех, че и мъжете… искам да кажа…

— Да. Ние също. — Той се усмихна дяволито. — Дали в онази твоя лекарска чанта няма да се намери някой чудодеен мехлем, нещо, което би могла да втриеш в наранения орган, за да облекчиш болката?

Очите й се разшириха.

— Нямаш срам!

— Ти също. И ти си очарователно безсрамна и това ми харесва. — Гейб я целуна — не благоприлично като за добро утро, а жадно, завладявайки устните й и нахлувайки в устата й така, че на нея с болезнена тръпка й се прииска отново да го усеща между бедрата си.

— Тази нощ — прошепна той до ухото й, като с това предизвика тръпки по целия й гръб. — Никога досега не съм очаквал края на деня с по-голямо нетърпение.

Весел кикот бързо ги върна към действителността. С крайчеца на очите си видяха как два чифта черни плитки изчезнаха зад ъгъла.

Оливия поклати глава.

— Не мога да разбера дъщерите ти.

— Невинаги можем да разберем децата, нали?

— Дълго време ме третираха като някаква зла вещица, която се напъва да те съблазни, а сега, след като успях, се кикотят от удоволствие и се държат с мен така, сякаш съм част от семейството.

— Не се напрягай да разбереш дъщерите ми — посъветва я Гейб. — Господ ги е създал и само той знае как тече мисълта им. — Щипна я с обич по задника. — Какви са тези работи със съблазняването? Недей да си приписваш несъществуващи заслуги.

Тя вдигна вежди.

— Нима аз нямам никакво участие?

— Определено имаше участие. Обаче ти беше съблазнената, а аз бях съблазнителят, съкровище. Ако искаш да упражниш уменията си в тази област, с удоволствие ще се оставя през нощта в ръцете ти.

Хванати за ръце, те заобиколиха къщата, подмамени от миризмата на бекон и палачинки. Това не беше действително и правилно, но всъщност нямаше значение. На Оливия й се искаше да запее като славей в ранна пролетна утрин.

 

 

Последвалите дни донесоха на Оливия по-голям душевен покой, отколкото някога бе имала. Новата година дойде и мина незабелязано. Гейбриъл прекарваше целите си дни в мината, като разбиваше и изнасяше новата жила, която за малко не му бе коствала живота. Кати често му помагаше, а когато не беше в рудника, цепеше и подреждаше дърва на студа, поправяше оградите на животните, грижеше се за конете или запълваше процепите в стените на хижата, за да спре студените пориви на вятъра.

Въпреки непрестанните си тревоги за Еми, Оливия се наслаждаваше на дните си. Голяма част от удоволствието идваше от новите й домакински умения и от способността й да посреща всичките си нужди със собствени усилия. Откри нова комбинация от подправки за яхнията с еленско месо, която даже Елън похвали, а хлябът и сладкишите й бяха станали почти толкова добри, колкото на момичето. Кати също взе участие в обучението й и всеки ден двете се упражняваха с пушката на Гейбриъл. Отначало Кати се смееше на усилията й, но иначе бе добър учител. Понеже бе на ръст почти колкото Оливия, тя успя да й покаже някои тънкости, които й помогнаха да задържи неподвижно оръжието и подобриха мерника й.

Дните се нижеха кротко и приятно, но Оливия живееше най-вече заради нощите. Потънала в прегръдките на Гейбриъл Данахър, тя се опиваше от неговата сила, която преливаше в тялото й, потапяше се в очите му и изгаряше сред сладостните пламъци на страстта. Чувстваше се защитена, обичана, сигурна и желана. Обгърнати от тъмнината, стоплени от любовния огън, двамата с Гейбриъл създаваха свят, в който имаше място само за тях, свят, в който те казваха кое бе действително и кое правилно.

Не само Оливия бе станала обитател на един нов свят през тези седмици. Една снежна утрин Кати влезе в къщата, без да довърши цепенето на дървата отвън. Тя закрачи из стаята, престори се, че разпалва огъня, който гореше съвсем добре, после се заигра за малко с вълчето на пода и накрая започна да храни мармота на Елън, чиято кутия бе поставена достатъчно далеч извън обсега на малкия хищник.

— Кога ще го пуснеш на свобода? — попита тя Елън, която съшиваше заешките кожи, донесени от Кати в деня на срутването.

— Тези дни. Оливия казва, че кракът му вече се е оправил.

— О-о.

Кати подхвана друга тема, като непрекъснато поглеждаше косо към Оливия. Накрая сви устни, смръщи вежди и решително заговори:

— Оливия… кхъ-хъм…

— Да, Кати?

— Какво правиш?

— Кърпя една от ризите на баща ти.

— О! — Тя взе машата и трескаво започна да ръчка огъня, след което изпъна рамене. — Питах се… ами…

— Какво има, Кати?

Кати погледна към Елън и се изчерви до уши.

— Нямаш ли някаква работа някъде другаде… навън например?

Елън се подсмихна дяволито.

— Вън е студено.

За изненада и на двете, очите на Кати се наляха със сълзи, които всеки момент щяха да се търкулнат по бузите й.

— Елън — каза Оливия, — тази сутрин не съм проверявала кокошките. Ще го направиш ли вместо мен?

— Твърде е студено, за да са снесли.

— Мисля, че все пак е добре да провериш.

С мъченическа въздишка и яростен поглед към Кати Елън остави кожите, навлече палтото си и излезе.

— Така, Кати. Сега ми кажи какво се е случило.

— Болна съм от някаква ужасна болест.

Оливия докосна с длан челото й.

— Нямаш температура. Какво точно чувстваш?

— Боли ме коремът и… и… — Сълзите потекоха и оставиха светли дири по прашните й бузи.

— И какво още? Повръщаш ли?

— Не. Кървя ужасно. — Гласът й се сниши до трескав шепот. — Кървя от… отдолу.

Оливия някак си успя да потисне усмивката си. Очевидно това нормално женско събитие бе неочаквано и ужасяващо за Кати, която рядко признаваше страха си от нещо.

— Кати, ти не си болна.

— Какво искаш да кажеш? Аз може би умирам. Вътрешностите ми се свиват от болка и кървя като простреляна в червата сърна.

— Майка ти никога ли не ти е споменавала за месечния цикъл при жените?

— За кое?

— Седни, миличка. Ще ти обясня, а докато си приказваме, ще накъсаме подходящи по размер парчета плат, за да си ги слагаш и да не цапаш дрехите си.

След час и половина и стотици въпроси Кати най-сетне се убеди, че няма да умре, макар изобщо да не се радваше на перспективата тази неприятна и неудобна работа да й се случва всеки месец години наред.

— Това е нещо, с което жените просто трябва да се примирят, Кати. Това е цената, която се налага да платим, задето сме жени.

Кати изсумтя презрително.

— Когато плащаш цена, се предполага, че получаваш нещо в замяна. Какво му е хубавото на това да си жена?

— Има немалко предимства в това да си жена, мила, макар понякога на човек да му се струва трудно да ги види.

— Назови едно.

Оливия се усмихна, като се сети за прегръдките на Гейбриъл, за радостта, която бе виждала, изписана по лицата на жените, родили след много мъки децата си. Сети се за Еми, която бе толкова щастлива, че най-сетне ще има бебе. Спомни си съученичките си в пансиона на мис Татърхорн, които споделяха момичешките си тайни и весело бъбреха за модата. Ала Кати нямаше да разбере тези неща. Оценяването на женствеността идваше с годините и съзряването. Самата Оливия току-що беше научила какво е да си жена.

— Ще се наложи да приемеш думите ми на доверие, Кати. Но така или иначе, човек не може да избира пола си. Просто трябва да извлечеш най-доброто от това, което ти е дадено.

Кати се намръщи.

— А що се отнася до неудобствата, които причинява кървенето, за себе си съм открила, че самосъжалението и пазенето на леглото само удължават болката. От друга страна, не би било разумно да яздиш или да се преуморяваш с тежки задачи.

— Какво? Трябва да стоя вкъщи и да помагам в домакинството? — В нейните уста тази възможност изглеждаше като най-жестоко мъчение.

— Защо не използваме остатъка от деня, за да ти ушием рокля, с което да отбележим случая?

— Не виждам какво има да празнуваме!

— Ти растеш, Кати. Щом ще откриваш предимствата на това да си жена, ще трябва да използваш женските си дадености. Това не означава, че се налага да се откажеш от другите си занимания. Панталоните ти ще си бъдат на мястото, когато ти дотрябват.

— Рокля, а?

Оливия се усмихна, като съзря зараждащия се в очите на Кати интерес.

Елън, Оливия и Кати прекараха остатъка от деня в кроене и шиене на рокля по модел на една, която Оливия си спомняше от юношеските години — за жалост сега навярно демоде, но поляните под Тъндър Ридж едва ли бяха Париж или Ню Йорк. Елън и Оливия работеха с иглите, а Кати се произнасяше по кройката. Тя категорично отказа харбалите и панделката отзад и се съгласи да има малко дантела по маншетите и около деколтето. Дългите ръкави, настоя тя, трябвало да са достатъчно широки, за да не я притесняват.

В крайна сметка роклята се получи съвсем семпла, но когато Кати я облече, ефектът бе поразяващ. Лъскавата й черна коса, живите зелени очи и копринената мургава кожа нямаха нужда от разкрасяване. Роклята идеално обгръщаше тънкия й кръст и скромно очертаваше напълващите й гърди. Ботушите не пасваха особено на тоалета, но тя нямаше други обувки.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза й Оливия. За първи път виждаше Кати измита, с чисти нокти, сресана коса, блестяща под лъчите на следобедното слънце, които нахлуваха през прозорците.

— Изглеждам глупаво — настоя Кати.

— Изглеждаш като мен — вметна Елън с дяволита усмивка.

— Тъкмо това и казах. Изглеждам глупаво.

— Баща ти ще бъде доста изненадан.

— Не мога да се появя пред него в този вид!

— А, не, млада госпожичке! Не се трудихме здравата, за да можеш да се врътнеш и да избягаш.

— Никога не се врътвам и не бягам! Но приличам на…

— Красива млада дама. Двете с Елън приготвихме чудесна вечеря за твоя дебют и щом баща ти се върне от рудника, ще си устроим страхотно тържество.

Кати изсумтя.

— Качи се горе и се скрий, докато не дойде татко — настоя Елън.

— Сигурна ли си, че панталоните ми са още там?

— Сгънати са на леглото ти — увери я Оливия, — можеш да ги обуеш, когато пожелаеш.

— Добре тогава. Ще се покажа на татко, но после веднага добивам човешки вид. — Кати непохватно повдигна полите на роклята си с една ръка и се изкачи по стълбата, препъвайки се и сипейки проклятия по адрес на роклята почти през цялото време.

— Дамите не ругаят — весело извика след нея Елън.

Оливия обгърна с ръка раменете й.

— Едно по едно, миличка. Едно по едно.

Отдавна се беше смрачило, когато Гейб излезе от рудника и се упъти към къщата. Мината бе топла в сравнение с нощния въздух и потта се смръзна по дрехите му, преди още да е изминал и половината разстояние. Мръсотията образуваше тънка кора по всички открити части на тялото му и дори с измръзнал нос можеше да усети собствената си воня. Може би щеше да е най-добре да изгони близначките и Оливия горе в нишата е леглата, за да измъкне ламариненото корито и да се изкъпе с водата, която знаеше, че винаги се грее на огнището. Ала като размислеше, може би щеше да е по-хубаво да изгони само близначките, за да го изкъпе самата Оливия. В този ред на мисли му хрумнаха много приятни възможности. Да имаш жена, която да те чака у дома, беше хубаво. Всъщност бе много повече от хубаво — направо можеш да се пристрастиш към това.

Оливия и Елън го пресрещнаха на прага с широки усмивки, които веднага го накараха да застане нащрек. Мътеше се нещо друго, освен вечерята.

— Закъсня, татко!

— Да, ама извозих пет колички днес.

— Божичко, та ти си мърляв, Гейбриъл!

— Мушил съм се в пръстта като къртица. Какво друго можеш да очакваш?

— Предполагам, че ще искаш топла вана и чисти дрехи преди вечеря. Елън, приготви на баща си чисти дрехи.

— Докторке, четеш ми мислите.

Оливия се усмихна и на Гейб ненадейно му се прииска да прескочи ваната, нищо че я очакваше с такова нетърпение, да прескочи даже и вечерята и веднага да си легнат.

— А ако и в момента четеш мислите ми — продължи той, шепнейки на ухото й, — ще се изчервиш от глава до пети.

— Дръж се прилично — предупреди го Оливия. — Дъщерите ти имат изненада за теб тази вечер.

— И каква ще бъде тя?

— Ще разбереш, когато му дойде времето.

— Няма ли да ми подскажеш?

— Не съм доносник. Понякога ние, дамите, трябва да се подкрепяме.

Елън се върна тичешком с дрехите и коритото, което сложи пред огъня.

— Побързай, татко, вечерята е почти готова.

Щом Елън се покатери горе, Гейб започна да смъква мръсните си дрехи.

— Не би ли ми помогнала? — попита той с надежда.

Оливия му отправи укорителна усмивка, докато наливаше водата от чайника, после също се упъти към стълбата.

— Мисля, че си достатъчно голям да се изкъпеш и сам. Обаче не се бави много, че ще изпратя Елън да те измъкне от коритото.

— Къде е Кати?

— Горе с Елън.

— Какви ги мъдрите вие трите?

— Ще видиш.

Значи дъщерите му имали изненада за него, помисли си Гейб, докато смъкваше и последните си дрехи, и се потопи във водата. Какво ли ще бъде този път? Обикновено Кати забъркваше изненадите — веднъж бе отрязала косите си чак до ушите като момче, друг път бе донесла таралеж с огромни бодли вкъщи и искаше да го задържи. Как бе успяла да подмами бодливото животно в кутията си остана загадка за него. Разбира се, нейната невероятна способност да изненадва го бе спасила в онзи паметен ден от бесилката и благодарение на нея двете с Елън бяха скочили от водопада, за да не ги хванат.

И Елън имаше своя дял в изненадите естествено. Гейб подозираше, че именно по-кротката близначка бе отрязала косата на сестра си. А освен това един ден на Елън й бе дошло до гуша от фукането на Кати, че можела да язди някакъв полудив кон, затова се бе измъкнала тайно от погледа на майка си и сама бе яхнала животното. Резултатът бе счупена ръка и огромна цицина на главата, но тя бе заявила, че запушването на устата на Кати си струвало цената. Когато водата в коритото изстина дотолкова, че по-нататъшните размишления станаха невъзможни, Гейбриъл неохотно се изправи и се облече. Извика, че е готов и отиде да излее водата през прозореца. Припряно топуркане се спусна по стълбата зад гърба му.

— Не се обръщай! — извика Елън.

Гейб въздъхна и се заслуша в приглушената женска суетня зад гърба си.

— Добре — пропя Елън, — а сега се обърни.

Той се обърна. За миг си помисли, че вижда двойно. Но не, Елън никога не бе имала подобна искрица в погледа си. Тя бе по-прикрита лудетина. Искрицата на Кати гореше в очите на младата дама, застанала между Оливия и Елън.

— Кати?

И трите жени го гледаха очаквателно, а Кати най-напрегнато. Роклята, с която бе облечена, приятно очертаваше момичешките й извивки. Лицето й бе чисто и розово. Косата й, която бе привързана на тила с една от онези панделки, които той винаги носеше на момичетата от града, а Кати никога не слагаше, буквално блестеше под светлината на лампата. Ръцете й скромно бяха стиснати в скута, даже ноктите й бяха подрязани и чисти.

— Кати! Изглеждаш толкова… толкова различно!

Тя веднага изпищя:

— Нали ви казах, че изглеждам глупаво! Глупаво, глупаво, глупаво!

— Не изглеждаш глупаво! — отрече той енергично. — Кати, изглеждаш прекрасно! Изглеждаш пораснала. Напомняш ми за майка ти — такава, каквато я видях за първи път.

Без да бъде умилостивена нито за миг, Кати продължи да опява:

— Приличам на Елън!

— И какво лошо има в това? — поиска да знае Елън.

— Пфу!

— Чакайте малко! — Гейб бързо мислеше как да предотврати схватката. — Вие двете сте близначки. Разбира се, че си приличате… на пръв поглед. Но само някой, който изобщо не ви познава, би казал, че приличаш на Елън, Кати, или пък, че Елън прилича на теб.

— Искаш да кажеш, че аз не приличам на мама? — изхленчи Елън.

— И двете приличате на себе си.

— Току-що каза, че двете си приличаме! — напомни му Кати с възмущение.

Гейб погледна Оливия с няма молба за помощ.

— Момичета — намеси се тя, — това, което баща ви искаше да каже, е, че майка ви е дала и на двете красиви лица, прекрасна тъмна коса и чиста кожа и чертите ви са подобни. — Тя намигна дяволито на Кати. — Особено когато и двете сте облечени като момичета. Но всяка от вас е дала свой собствен вътрешен блясък на чертите, наследени от майка ви.

— Значи не смяташ, че приличам на Елън?

— Не повече, отколкото Елън би приличала на теб, ако обуе панталони.

Кати погледна към баща си.

— А ти не мислиш, че изглеждам глупаво?

— Определено не. Ти се превръщаш в жената, която винаги съм си представял, че ще бъдеш.

— О-о.

— Ботушите, пък и други неща.

Кати сведе очи към краката си и се засмя. Елън се изкикоти.

Подхранена от одобрението на Гейб, женствеността на Кати сякаш се разгръщаше и разцъфваше по време на вечерята. Тя ядеше бавно и спокойно с вилица, а не тъпчеше устата си така, че да не може да преглътне, както правеше обикновено. Подаваше храната учтиво, вместо да я сграбчва припряно, и на два пъти сама поправи словореда си. След вечеря, вместо да изтича бързо горе, за да обуе пак панталоните, както беше заплашила, че ще направи, Кати седнало баща си пред огъня и го победи на шах.

— Радвам се, че тези труфила не се отразяват на мисленето.

Тя смигна на победения си партньор, а дяволитите трапчинки на бузите й се виждаха съвсем ясно.

— Пък аз на това разчитах — отвърна Гейб на закачката.

— Ще те победя дори и облечена с бебешки ританки.

— Не си навирвай носа, миличка. Преди три вечери те бих два пъти последователно.

— Аз ти се оставих.

— Не е вярно.

Кати изохка и се смръщи, после погледна към Оливия, която предложи:

— Може би вече е време момичетата да си лягат.

Оливия подаде на Кати грейка, за да спи с нея, и Гейб изведнъж проумя защо Кати бе избрала точно този ден да играе ролята на жена.

Когато и двете момичета се качиха горе и изгасиха лампата, той се усмихна на Оливия, която накисваше тенджерата от яденето.

— Май моята Кати е станала жена, а? Чудех се защо ли от време на време пребледняваше, докато вечеряхме.

Оливия докосна с пръст устните си.

— Не й показвай, че знаеш. Тя ме закле да мълча. Уверявах я, че след като си бил женен, ти навярно си наясно с тези женски работи, но тя настоя на своето.

Гейб стана от стола си, обгърна я с ръце и прошепна в ухото й:

— Наясно съм с женските работи, така ли?

Ухото й беше толкова нежно, че той не можа да устои й леко го захапа. Усети как тя потрепери в прегръдките му.

— Знаеш много повече за женските работи, отколкото е редно, миличък.

— Снощи изглеждаше напълно доволна от знанията ми. Остави проклетата тенджера. Огънят угасва. Трябва да си лягаме.

— Чий огън угасва? — попита тя през смях. — Не мисля, че е твоят.

— Тук си права. Пламвам всеки път, щом те погледна.

— Затова ли Кати те победи толкова лесно?

— Кати е способна да ме победи и без да си наоколо, за да ме разсейваш.

— Но ти сметна, че днес би било много добре, ако тя победи.

Той се усмихна.

— Не сменяй темата, жено, че ще те грабна и ще те занеса в леглото, за да ти напомня за какво говорехме всъщност.

Очите й искряха весело.

— И за какво говорехме?

— За моята страст към теб. — За да превърне думите си в дела, Гейб я вдигна и я понесе на ръце към леглото.

— Гейбриъл!

— Недей да цвърчиш, докторке. Нямаме нужда от публика.

— Още не съм си облякла нощницата.

— Няма да ти трябва, а аз ще се погрижа за събличането.

Тя се засмя нежно, щом той я бутна на леглото и придърпа завесите. Затъркаляха се заедно, накрая той беше върху нея и я целуваше. Оливия ухаеше на дърво, пушек и жена, а устата й имаше вкус на кафе и желание — топла, влажна пещера, в която нямаше как да не се изгуби човек.

Гейб я пусна само за миг, колкото да съблече дрехите й. Копчетата и кукичките бяха упорити, пръстите му — тромави от нетърпение. Най-сетне голата й плът стопли ръцете му. Тя въздъхна, повдигна се и разтвори крака, за да му даде по-пълен достъп до себе си.

— Ти си една безсрамница, Оливия Барън. — Той притисна устни към ухото й и усети как тя потрепери от топлия му дъх. — А за мен това е добре дошло.

Очите й пламнаха дяволито.

— На теб ти харесва да подлудяваш невинните женици, но не ти допада да си на тяхно място.

Пръстите й се плъзнаха по копчетата на ризата му. Всяко нейно докосване забиваше копие от желание в основата на бедрата му. Натискът в панталоните му бе тръпнещ и болезнен.

— Внимавай, жено, че иначе ще си получиш заслуженото.

— Така ли? — попита тя с невинна усмивка. Вече бе съблякла ризата му и сега на ред бе коланът. Ръката й спря на дюкяна му и загали опънатата материя между краката му. Сега бе неин ред да го поизмъчи. Той стаи дъх, наслаждавайки се на тръпнещото очакване. Бедрата му пулсираха мъчително, по гърдите и на челото му избиха капчици пот. Гейб не можеше да понесе повече ласки. Отблъсна пръстите й и припряно се освободи от останалите си дрехи.

Краката й обвиха кръста му, щом влезе в нея. Тя бе готова, топла, сатенена, влажна и гостоприемна. Три мощни тласъка го доведоха до върха и тя изстена, догонвайки го по пътя към екстаза. За миг той усети тялото си като център на вселената — мощно, властно, жизнено. Тъмната земя и бляскавите звезди се подчиняваха на неговата воля, съсредоточена единствено да донесе наслада на жената, която се притискаше към него с лице, заровено в шията му, и дрезгав шепот, който дразнеше кожата му.

Лека-полека неистовите пламъци на страстта стихнаха и оставиха след себе си само тлеещите въглени, които никога не угасваха, щом Оливия бе наблизо. Гейб се претърколи настрани и повлече тялото й заедно със своето под уюта на завивките. Тя вдигна лице към него. Очите й блестяха и в тях имаше сълзи.

— Оливия! Да не те нараних?

— Не. — Тя се усмихна и изхлипа с онази чисто женска смесица от чувства. — Ти ми носиш такава радост, Гейбриъл.

Инстинктът му да я защитава и закриля бе толкова силен, колкото и струята на подновеното му желание. Ръката му се плъзна по гладките извивки на гърба й и обхвана дупето й. Той се втвърди за сетен път от нестихваща жажда. Но когато отмести падналата върху лицето на Оливия коса, видя, че тя е потънала в прегръдките на съня. Устните му се извиха в усмивка. Едната й ръка почиваше на гърдите му, а пръстите й се бяха преплели в малките къдрави косъмчета.

Въздъхна и я целуна по върха на главата.

В това тъмно, оградено с пердета убежище на страстта светът изглеждаше неизказано далеч. Навремето отмъщението бе зловещата, изгаряща необходимост, която управляваше всеки ден от живота му, сега неговите пламъци изглеждаха бледи и немощни в сравнение с огъня, който подклаждаше в душата му Оливия Барън. Нейният огън бе страст и жажда, но също така и топлина, смях и радост. Тялото й предизвикваше мъжествеността му, ала очите, гласът и смехът й стопляха душата му. Мрачната мисия, която бе поглъщала живота му, не можеше да се мери с това. За първи път след смъртта на Мини той изпитваше желание да заживее отново — не просто заради близначките, а и заради себе си. Колко далеч от Монтана трябваше да избяга, за да остави зад гърба си убийството и отмъщението?

И все пак, ако по някакво чудо Оливия го последваше, какво можеше да й предложи? Той бе груб, невежа и невъзпитан и колкото и много да бяха богатствата, извлечени от мината, те нямаше да могат да превърнат твърдоглавия ирландец в изискан джентълмен. Какво ли щеше да каже тази фина дама, ако знаеше, че във Вирджиния Сити го очаква бесилка? Някога тя се страхуваше от него. Дали пак щеше да изпитва страх? Ужас? Отвращение?

Гейб придърпа одеялата около двамата и се взря в разбърканите тъмни коси. Лицето й още бе сгушено в основата на шията му. Краката й интимно се преплитаха с неговите и така телата им бяха почти толкова близо, колкото когато се любеха. Гейб въздъхна и заключи, че любовта е далеч по-брутална от обикновеното отмъщение.