Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (3)

2.

— Още малко и ще се пръсна. — Силвестър Талбът погледна нежно жена си, която обираше последните остатъци от кайсиевия пай. — Хареса ли ти?

Еми въздъхна.

— Чудесен беше.

Тя отправи извинителен поглед към Оливия, която отпиваше от чая си в мълчаливо неодобрение, и продължи:

— Знам, че обещах да пийна само шоколада, но паят изглеждаше толкова апетитен.

— Апетитът ти расте заедно с корема.

Еми се изчерви, а Силвестър я изгледа шокирано.

— Наистина, Еми. Трябва да се опиташ да насочиш апетита си към храна, която да те подсилва, а не да увеличава теглото ти.

— Да, скъпа Оливия. Знам. Когато съм гладна, мисля със стомаха, а не с мозъка си.

— Раждането ще мине много по-леко, ако успееш да натрупаш мускули, а не тлъстини. Освен това, ако продължаваш да ядеш така, докато се роди бебето през февруари, ще заприличаш на крава.

Оливия забеляза, че лицето на Силвестър е порозовяло и колосаната яка на ризата му сякаш бе готова да се скъса.

Знаеше, че откровеният й разговор го смущава — той бе човек, който смяташе, че жените трябва да имат деликатни маниери и изтънчена реч. Но Еми, бог да я поживи, имаше нужда от някой, който да не я глези толкова. Силвестър така се тревожеше за успешния изход на бременността й, че я гледаше като рохко яйце. Той смутено се прокашля.

— Сигурна ли сте, че не искате да взема двуколката и да ви закарам у дома?

— Не ставай смешен, Силвестър. До вас има не повече от половин миля. И Еми, и аз имаме нужда от малко разходка.

Силвестър не изглеждаше убеден.

— Наистина, Силвестър. Еми не е болна. Здрава е като мен и теб. Глезотиите само ще направят последните й месеци по-трудни.

— О, но аз не искам да ме глезят — заяви Еми. — Искам само бебето ми да е здраво.

— Браво! Сега ще тръгваме ли? Скоро ще мръкне.

Еми хвърли последен поглед на жалките остатъци в чинията си.

— Еми! — скара й се Оливия.

— Идвам, идвам.

Слънцето бе ниско над хоризонта, когато тримата излязоха от „Грандхотел“ и поеха по главната улица на Елкхорн. Оливия придърпа палтото си, за да се предпази от студа, и пак си помисли, че никога не е виждала толкова изоставено място. Чувството за запустялост се подсилваше от красотата на вечнозелените планини, издигащи се над тях. Долината на Елкхорн Крийк едно време също бе зелена и красива, но човешката алчност за злато и сребро бе лишила околните хълмове от величествените борови гори. Трупите им бяха нужни, за да се построи голямата флотационна фабрика^[1], клекнала на брега на реката като някое грозно джудже, да се издигнат хотелите, кръчмите, публичните домове, магазините, миньорските колиби, Масоник Фратърнити Хол, Домът на миньорските профсъюзи, бръснарницата, сладкарницата, бижутерският магазин и училището. Сега, когато земята около Елкхорн бе обезлесена, дърварите влизаха още по-навътре в гората, за да нарежат дърва за зимата, която беше вече почти настъпила.

— Ще ми се да падне малко дъжд да убие праха — каза Еми и покри устата си с ръка, когато покрай тях изтрополи фургон и вдигна облаци задушаващ прах.

— Скоро и това ще стане, само че няма да бъде дъжд, а сняг, скъпа. — Силвестър вдигна поглед към металносивото небе. — Още не си виждала зима в Монтана. Вярвай ми, когато пролетта дойде, това небе отгоре става прекрасно. — Той се усмихна ободряващо. — Разбира се, ти и детето ще се чувствате топло и уютно у дома.

— Да, Силвестър.

Оливия въздъхна.

Домът на Талбът се намираше в долния край на града, близо до флотационната фабрика, на която Силвестър бе съуправител и един от най-големите вложители. От „Грандхотел“ до къщата се вървеше по наклон. Въздухът беше щипещ и кристалночист. Оливия се ободри, докато минаваха покрай сладкарницата на Форд, Елкхорнската търговска компания и училището. Свикналите й с нюйоркската атмосфера дробове постепенно се нагаждаха към разредения планински въздух. На половината път до дома на Талбът тя се спря пред малка постройка, която само допреди две седмици беше колиба. Сега малката къщичка имаше перденца на новите си прозорци и беше прясно боядисана.

Силвестър и Еми, които бяха малко поизостанали, се спряха до нея.

— Изглежда много добре — обади се Еми.

— Да, наистина. А табелата, която мистър Ривърс нарисува, е точно такава, каквато трябва. — Оливия поблагодари с усмивка на Силвестър. — Много любезно от твоя страна да ми направиш медицински кабинет, Силвестър.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб — отговори той сърдечно. — Еми цени много приятелството ти и ти направи голям жест, като дойде чак от Ню Йорк, за да прекараш с нея тия трудни времена. Тъй като ще ни бъдеш на гости няколко месеца, а Еми ми бе казала, че не обичаш да стоиш без работа, най-малкото, което можех да направя, бе да уредя да продължиш да се занимаваш с работата си.

Еми ентусиазирано се обади:

— Сигурна съм, че пациентите ти ще се редят на опашка, след като веднъж разберат колко добра докторка си всъщност.

Силвестър се усмихна снизходително.

— Е, Еми. Не забравяй, че в Елкхорн вече има двама лекари.

Еми вдигна вежди.

— Съмнявам се дали някой от тях е учил медицина в Екол дьо Медсен в Париж като Оливия!

Оливия се усмихна. Дори в училището за млади дами на мис Татърхорн Еми винаги яростно я бе защитавала, а това се налагаше доста често, тъй като Оливия нерядко пренебрегваше уроците по музика и изкуство за сметка на книгите по математика и медицина, изпращани й от нейния идол, доктор Мери Путнъм — сега доктор Мери Путнъм Якоби, откакто се омъжи за един немски педиатър. Амбицията й да стане лекар я бе направила непопулярна както сред приятелите, така и сред съучениците й.

— Съмнявам се дали на елкхорнските лекари им се е налагало да ходят чак до Париж на следдипломна клинична специализация. В тази страна има много и чудесни болници, където мъжете могат да се сдобият с такава специализация, но само няколко от тях приемат на обучение жени, и то само ограничен брой. Това е единствената причина, поради която учих в Париж.

— О, глупости! Отиде в Париж, защото мис Татърхорн те принуди да учиш френски.

Жените се разсмяха, а Силвестър ги погледна, смръщил вежди в неодобрение.

— Еми, скъпа, не мисля, че такъв неконтролиран изблик на веселие е полезен при твоето състояние.

— О, Силвестър! Наистина. Щом Оливия е тук, всичко ще бъде наред.

Те продължиха и той бегло се усмихна на Оливия.

— Сигурен съм, че Оливия е чудесен лекар, Еми. Но бих се чувствал по-сигурен, ако се обадим… и на някой мъж… или по-точно… на още някой доктор.

Веселото настроение на Еми мигом се изпари.

— Не желая да ме преглежда мъж, Силвестър.

— Разбира се, сладка моя. Ти си деликатна и чувствителна натура. Но доктор Кахил е добър лекар.

— Не толкова добър, колкото Оливия!

Оливия без колебание се намеси в готовия да прерасне в караница разговор.

— Силвестър е прав, Еми. Винаги е добре да има повече от едно мнение по даден въпрос. Изобщо не се обиждам от желанието на Силвестър да се консултира с доктор Кахил. Предвид затрудненията и тъжния край на двете ти предишни бременности, нищо не бива да се пренебрегва в името на щастливия завършек на тази.

— Ето! Видя ли? Даже Оливия смята това за добра идея.

— Оливия просто е великодушна.

Силвестър въздъхна отчаяно.

Докато вървяха по улицата, над града бързо се спускаше мрак. С намаляването на дневната светлина четиринайсетте кръчми в Елкхорн ставаха по-светли и по-шумни. Точно пред тях Силвър Пик, изглежда, прекарваше твърде бурна нощ. През вратите и прозорците се лееше музика от пиано под съпровода на удари, трясъци и шум от чупене на мебели.

Силвестър хвана Еми и Оливия под ръка и ги отведе от другата страна на улицата.

— Трябваше да взема двуколката. Еми не бива да гледа такива пиянски истории.

Оливия погледна бара с безразличие.

— Улицата беше много спокойна, когато Еми и аз излязохме от магазина на мистър Шрайнър.

— Почти всяка вечер е така — каза Силвестър. — Монтана не е цивилизована като Ню Йорк, Оливия. Любимото занимание на златотърсачите и миньорите е да се бият и да се напиват до забрава.

— Повярвай, Силвестър. Ню Йорк също има… О, боже!

През вратата на кръчмата изхвърча тяло, преметна се и тупна на улицата. Последва го още едно, летящо с гръб напред, удари се в дървения тротоар и се стовари по задник в канавката. Вторият мъж тъкмо започна да се надига, плюейки и ругаейки, когато от прозореца сред парченца от разбито стъкло излетя трети човек. Той с мъка се вдигна на крака, направи две колебливи крачки напред и се строполи на тротоара със заровена в уличната мръсотия глава.

Без да се замисли, Оливия се втурна към тримата. Когато стигна до тях, първият вече бе стъпил на краката си.

— Добре ли сте?

Мъжът се ухили с разбити устни.

— Да, мадам. Благодарско.

Той се изтупа от праха и отново се втурна към вратата на кръчмата.

Вторият изпълзя от канавката и без да обръща внимание на желанието на Оливия за помощ, започна да изстисква водата от ризата си. Локвата около мокрите му ботуши нарасна, докато той стоеше и се взираше във вратата на кръчмата.

— Сигурен ли сте, че нямате нужда поне от сухо одеяло?

Той я изгледа недоволно, изръмжа нещо неразбрано и се отдалечи, шляпайки с подгизналите си ботуши по улицата.

Третият мъж лежеше, където бе паднал. Оливия тъкмо се наведе над него, когато Силвестър я хвана за рамото.

— Какво си мислиш, че правиш?

Възмутеният му глас едва надвиваше шума от побоя, ударите и трясъците все още се чуваха, съпроводени от жизнерадостната музика на пианото.

— Този човек е ранен! — опита се да надвика тя шума.

— Това не е място за теб!

— Но аз съм лекар, Силвестър!

Той се опита да я издърпа настрана, но тя не му обърна внимание. Мъжът на тротоара изстена, вдигна глава от мръсотията и пак припадна. В косата му проблясваше кръв, а едната му буза вече се подуваше и посиняваше. Оливия огледа за счупени кости или травми по гръбнака, поради които не би могла да го мести. Тъй като не откри нищо такова, тя го обърна по гръб и вдигна главата му на тротоара.

— Гейбриъл Данахър!

Тъй като лицето му бе покрито с мръсотия и отоци, в сгъстяващия се бързо мрак Оливия не можа да познае изведнъж мъжа, който се бе държал така грубо с нея в магазина на Шрайнър.

— Ти го познаваш? — изрече изумено Силвестър.

— Днес се видяхме с него при Шрайнър.

— Е, мога да ти кажа със сигурност, че не е човек, с когото би се гордяла да те видят и че пет пари не дава за помощта ти. Гейб Данахър е боклук и ако умре, паднал на улицата, това ще е доказателство, че си е намерил майстора. Хайде сега тръгвай, преди да си обезпокоила Еми.

— Отведи Еми у дома, Силвестър. Аз ще дойда по-късно.

— Оливия!

Оливия нямаше време да му обяснява, че бордеите в Ню Йорк, където през миналата година бе работила три пъти в седмицата в една благотворителна клиника, са далеч по-опасни от улиците на някакво си забутано градче, наречено Елкхорн. Нито пък би разбрал, че като доктор тя се чувства задължена да помогне на всеки пострадал. Според него тя бе просто една жена, за която медицината е само развлечение, а не свещена професия.

— Отведи Еми у дома! — отсече тя. — После, ако искаш, се върни и ми се карай.

Оливия чу възмутеното му изсумтяване, когато той си тръгна, но не му обърна внимание, защото в същия момент вратата на бара се отвори и лъч светлина падна върху нараненото лице на пациента й. Със сигурност не приличаше на наперения мъж от магазина, онзи с едва доловимия ирландски акцент и ирландска закачлива усмивка. Явно Гейбриъл Данахър не ограничаваше нежеланите си критики само по адрес на дамските шапки — този път бе ядосал някого, който бе отвърнал с юмруци, а не с думи.

Клепачите му потрепнаха, после се отвориха. Очите се свиха, мъчейки се да я фокусират, и на лицето му се появи изумено изражение.

— Вие?

— Мистър Данахър, изглежда, не само аз ви намирам за досаден.

Той изпъшка и се отдръпна.

— Ама че удар имате! — каза той дрезгаво от задръстилия гърлото му прах.

— Не съм ви удряла аз, мистър Данахър. Изглежда, обидили сте някого с по-горещ темперамент от моя.

— А?

— Били сте се. — Хванала брадичката му с пръсти, тя повдигна единия клепач. — Ммм. Трябва ми по-силна светлина.

— Но аз само казах… че шапката… е… е — Гласът му премина в неразбираемо мърморене.

Внезапно Оливия усети промяна в нивото на шума. Вдигна глава и разбра, че вече има и публика. Около нея се събираше кръг от ухилени лица, повечето със синини и отоци, и докато тя се взираше в тях, над двукрилата врата на бара започнаха да се подават още лица. Очевидно мъжете в Силвър Пик намираха сцената на тротоара за по-интересна от свадата им.

— Мога ли да помоля двама джентълмени да отнесат този човек в лечебницата ми?

Те само я гледаха с недоумение.

— Аз съм лекар. Този човек е ранен. Имам лечебница малко по-нататък.

— О, така ли? — обади се предрезгавял глас. — Ето че вече си имаме и докторка в града.

Няколко мъже се изкискаха.

— В раните на този човек няма нищо смешно.

— Не си цапайте ръцете с него, мадам — посъветва я плещест брадат мъжага, който май с месеци не бе пипвал сапун. — Той е боклук, индиански любовник, при това ирландец.

Оливия започна да губи търпение.

— Ти! — С поглед, готов да отхвърли всякакви възражения, тя посочи с пръст към един млад мъж. — Помогни ми да го отнеса в кабинета си!

— Ъ-ъ… добре, ама…

— По дяволите, мадам! — прекъсна заекващото момче възрастен здравеняк. — Нямаме нищо против да поочукаме някой в честен бой, но ни се струва малко прекалено и да го мъкнем при лекар, който на всичко отгоре е жена!

Другите шумно изразиха одобрението си.

Оливия забеляза как очите на ирландеца се местеха от нея към мъжете. В израза на лицето му просветна разбиране, което даде надежда на Оливия, че съзнанието му се е прояснило.

— Вие наистина ли сте доктор? — изхриптя той.

— Да.

Той продължаваше да я гледа с подозрение.

— Ако не бях лекар и клетвата не ме задължаваше да давам помощ на всеки, който се нуждае от нея, с удоволствие щях да ви оставя на произвола на съдбата.

— Ангел на милосърдието, а? — Той се опита да се изправи, изпъшка и пак се отпусна на тротоара. — По-добре да послушате дамата, момчета. Съмнявам се, че ще ми стори нещо повече от това, което вие ми направихте.

С този недотам ясен израз на доверие двама мъже вдигнаха ранения — единият за раменете, другият за краката — и го отнесоха в лечебницата на Оливия. Тълпата ги последва — щяха да надничат през прозорците и да гледат как жената кърпи пациента си, ако тя не им бе посочила строго пътя.

Оливия накара двамата носачи да сложат пациента й на нара, който й служеше за маса за прегледи. После те тръгнаха и тя запали газовата лампа, сложи я до нара и напълни един леген с топла сапунена вода.

— Вие май наистина сте доктор, а?

Тонът на пациента изразяваше съмнение, но Оливия бе свикнала с това.

— Да. Искате ли да видите дипломата ми?

— О-ох! — Той се дръпна, щом тя започна да почиства раната на окото и кървавия оток на бузата му. — По-полека там! Няма нужда, приемам го на доверие.

— Ако продължавате да излизате през прозорците вместо през вратите, мистър Данахър, трябва да свикнете със стъклата по лицето.

— О-ох!

— Готово. Това май бе последното.

Оливия видя как погледът му се спря на очукания метален шкаф, в който прилежно бе подредила различните си лекарства и медикаменти — лауданум, ипекак^[2], сладък сироп, капомел^[3], дигиталис^[4], хинин, морфин, арника^[5], камфор, каргюл и много други. Мивката до шкафа също бе поочукана.

— Това е само временна лечебница — каза тя, почувствала изведнъж нужда да защити мизерния вид на това място. — Дошла съм на гости от Ню Йорк за няколко месеца да се грижа за една приятелка.

— Ммм.

— Мистър Талбът бе така любезен да направи нещо временно. А сега не мърдайте главата, моля.

Той подскочи, когато пръстите й докоснаха брадичката му.

— Нали казахте, че свършихте?

— Свърших със стъклата по лицето ви. Не бъдете дете, мистър Данахър. Просто искам да погледна очите ви. От тази цицина на главата ви разбирам, че сте получили доста жесток удар.

— Няколко.

Тя внимателно се вгледа в зениците и на двете очи. Той отвърна на погледа й по доста смущаващ начин.

— Защо се сбихте?

Той се поколеба и се усмихна иронично.

— Ами… нямаше какво да правя.

— Мислите ли, че това е разумен начин за забавление на големи мъже?

— Има и по-лоши начини.

— Така ли? — неодобрително повиши тон тя. — Завъртете главата малко, моля.

Оливия не можа да не забележи трапчинката на брадичката му. Ако се пренебрегнеше фактът, че е негодник, мистър Данахър можеше да мине за доста привлекателен мъж. За разлика от много миньори, дървари и работници във флотационните фабрики, които Оливия бе виждала, пациентът й бе гладко избръснат и чист, ако не се смяташе прахта и кръвта от свадата.

— Мисля, че имате леко сътресение на мозъка, мистър Данахър. Затова не бяхте много адекватен, когато дойдохте в съзнание. Чувствате ли замайване?

— Малко.

Очите му със сигурност имаха най-яркия зелен цвят, който някога бе виждала, и той все още се взираше в нея по доста смущаващ начин.

— Замайването може да остане за ден-два, може да ви се повдига, даже е възможно и да повърнете, но ако се ограничите в работата си, би трябвало бързо да се оправите. А сега дайте да видим какви други увреждания имате.

Зелената закачлива искрица в очите му, когато тя разкопча ризата му, заплаши да пречупи професионалната й деловитост, която и без това в момента бе доста крехка. Докато разгръщаше ризата, тя го погледна хладно.

— Нека това не ви притеснява, мистър Данахър. Аз съм лекар.

Устните му леко помръднаха в полуусмивка.

— Изобщо не ме притеснява. О-ох!

Без да обръща внимание на протеста му, тя опипа охлузените му ребра.

— Явно тук нещо ви боли.

Констатацията й бе посрещната от ново изохкване.

— Имате няколко спукани ребра.

— Ооох! Е, след като вече знаете, че са спукани, може би ще престанете да думкате по тях.

— Но аз едва ви докосвам, мистър Данахър. Ще ги превържа, но да знаете, че известно време много ще ви болят. Може би това ще ви послужи за урок да избягвате побоищата отсега нататък. Това за мен е престъпление. Много хора биха платили луди пари да имат здраво и жизнено тяло като вашето, а вие прахосвате този божи дар в свади и пиене.

— Лекцията безплатна ли е или е включена в сметката за медицинското обслужване?

— Не очаквам заплащане нито за едното, нито за другото. Не се безпокойте, свикнала съм на благотворителност.

Да, но не беше свикнала да обслужва пациенти като Гейбриъл Данахър. Оливия бе запозната с детайлите на мъжката анатомия. Бе правила дисекция на мъжки труп по време на обучението си и бе разочаровала състудентите си, като нито припадна, нито се поддаде на истерия. И в Париж, и в Ню Йорк вече бе поемала благотворителни случаи с мъже — пияници и бедняци, изпаднали в крайна нужда, които не можеха да си позволят друг начин на медицинско обслужване, но повечето от пациентите й бяха с жени и деца. Младите и здрави мъже, нуждаещи се от медицинска помощ, се обръщаха към лекари мъже. За пръв път й се случваше да се занимава със здраво и силно мъжко тяло и това бе нещо ново.

Да, ново и неочаквано смущаващо. Когато бе младо момиче, Оливия не се кискаше и не въздишаше, както правеха съученичките й от училището на мис Татърхорн при вида на приятен мъж. А медицинският колеж със сигурност бе излекувал у нея всякакво очарование от тайните на мъжествеността. Затова топлината, плъзнала по страните й, докато гледаше безспорно възхитителната физика на мистър Данахър, я изненада. Въпреки че бе „боклук“, както го бе нарекла Еми, животинското съвършенство, което се излъчваше от него, въздействаше по доста странен начин върху сетивата й. Оливия се прокашля и събра разпилените си мисли.

— Стойте мирно, докато взема бинтовете.

— Предполагам, че пак ще боли.

Тя затърси подходящо парче бинт.

— Лекувала съм деца, които са се оплаквали по-малко от вас, мистър Данахър.

— Баща ми веднъж ми каза, че да понасяш болката мълчаливо може да е израз на мъжественост, но крие опасността да насърчи хората да продължат да те блъскат.

Оливия му отправи студен поглед.

— Ако не харесвате болката, може би е трябвало да избягвате свади като тази, която напуснахте, излитайки през прозореца.

Той се засмя и веднага се намръщи от болката в лицевите мускули.

— Да, но докато се биеш, не боли.

В гласа му се долавяше закачлива нотка, която едва не накара Оливия да се усмихне, въпреки нежеланието й. Без съмнение този мъж се мислеше за очарователен.

— Бъдете търпелив, мистър Данахър. Ще се постарая да свърша бързо. — Тя разви едно руло широк бинт и седна до него, но така й беше неудобно. — Бихте ли се изправили, моля.

Той стана.

— Дръжте този край на бинта.

Тя нави памучния бинт около широките му гърди, без да обръща внимание на охканията му, когато пръстите й докоснеха по-чувствителни места.

— Тази превръзка ще помогне малко на ребрата ви, но не бива да се пресилвате, докато болката ви не мине изцяло.

Когато той се олюля внезапно и залитна напред, сграбчвайки я за раменете, сърцето на Оливия подскочи от страх.

— Съжалявам — промърмори той. — Зави ми се свят.

— Да, разбира се.

Усещаше топлия му дъх върху косата си, горещият мъжки аромат изпълваше ноздрите й. Няколко секунди отминаха, докато нормалният ритъм на дишането й се възвърна.

— Вече… вече сте превързан, мистър Данахър. Можете да седнете.

Той не оказа съпротива, когато тя лекичко го отбутна от себе си и внимателно го настани на нара. Бронзовият тен на лицето му се бе превърнал в бледозеленикав.

— Искате ли кофа?

— Не.

— Тогава полегнете тук. Има ли някой, когото да повикам да ви прибере?

Устата му се изкриви.

— Не.

— Далеч ли живеете?

— Цяла нощ яздене и малко от следния ден.

— Това никак не е добре.

— Яздил съм и в по-лоша форма от тази.

Оливия поклати глава.

Докато цветът на лицето му бавно се възвръщаше, той й отправи въпросителен поглед.

— Повече лекции няма ли да има?

— Рядко се мъча да пробивам стена с главата си, след като веднъж съм се уверила, че тя не поддава. Вие сте доста инатлив човек, мистър Данахър. И не особено разсъдлив, трябва да добавя.

Той се усмихна слабо.

— На колко сте години, докторке?

— Моля?

— На колко години сте? Мъчех се да позная. Говорите така, сякаш сте на шейсет, но когато се усмихнете, изглеждате на не повече от петнайсет.

Оливия се престори на възмутена, но единият час, прекаран в компанията на този негодник, беше изчерпал желанието й да поучава.

— Моята възраст не ви влиза в работата.

Той продължи да я гледа очаквателно. Тя въздъхна.

— Е, добре. На двайсет и шест.

— Или шейсет?

Оливия повдигна вежди.

— А вие на колко сте, мистър Данахър? Трийсет или тринайсет?

— Трийсет и четири. Но в момента се чувствам на седемдесет.

— Наистина трябва да отседнете в хотел, вместо да яздите до дома си в планината.

— И двамата сме инатливи.

Той се изправи на нара и бледозеленикавият оттенък на лицето му моментално се върна.

— Полежете малко поне докато цветът на лицето ви спре да се променя — предложи Оливия.

Гейб бавно се отпусна на нара и затвори очи.

— Мисля, че наистина не трябва да си тръгвам веднага.

Оливия зави пациента си с одеяло и отнесе лампата на малката дъбова масичка в ъгъла на кабинета. Не я очакваха документи или истории на заболявания за проверка. Откакто бе отворила кабинета за посещения преди една седмица, бе прегледала само един пациент — Рози, танцьорката от бара „Лъки Лейди“. Затова седна и загледа Гейбриъл Данахър, легнал на нара със затворени очи. Той постепенно задиша бавно и равномерно. Клепачите му, завършващи с необичайно гъсти и дълги за мъж клепки, потрепваха в съня му. Упоритият ирландец бе заспал — тялото му знаеше по-добре от него от какво се нуждае. Сухожилията на шията му се отпуснаха и веждите му вече не бяха смръщени. Единият крак се размърда и падна от нара, но дори и изтракването на ботуша не го събуди.

След около час седене зад бюрото Оливия откри, че с усилие се противи на желанието да се присъедини към ирландеца в царството на сънищата. Нямаше какво да прави и присъствието на спящия мъж сякаш я хипнотизираше. Като в хипнотичен сеанс той привличаше вниманието й върху себе си — върху веждите, извити дяволито над очите му, устните, които даже и в съня бяха леко разтеглени в подигравка, тъмните кичури, подаващи се изпод превръзката на гърдите.

Да гледа мъж с такова любопитство бе нещо съвсем несвойствено за нея, а и подобно отношение към пациент бе най-малкото непрофесионално. Със сигурност знаеше, че не трябва да прекара нощта с него, но, от друга страна, пациенти с мозъчно сътресение не биваше да се оставят да спят без надзор. Трябваше веднага да го събуди и да види дали не са настъпили усложнения.

Оливия тъкмо се канеше да направи това, когато от вратата се чу драскане.

Данахър моментално се събуди. Лекото изтракване на ботуша не го бе събудило, но мистериозното драскане го накара да скочи и да опипа бедрото си за несъществуващия револвер.

— Мистър Данахър, за бога, легнете си.

Той поклати глава, оглеждайки се замаяно.

— На вратата има някой.

Този някой на вратата би накарал всеки мъж да го забележи. Жената имаше пищна фигура, здраво стегната в плътно прилепнал корсет и червена копринена пола, стигаща едва до коленете. Цветът на косата и червилото бяха в тон с полата, а пълните гърди, издуващи корсета, бяха леко начервени.

Няколко секунди очите на жената останаха върху мъжката фигура на нара. В професионалния поглед просветна одобрение, после очите предпазливо се преместиха върху Оливия.

— Вие ли сте докторката?

— Да.

— Рози ми каза да дойда при вас. Преди няколко дни сте й дали някакви прахове за стомаха. Каза ми, че сте добра, въпреки че сте жена.

— С какво мога да ви помогна?

През дебело напудреното лице премина тревожна сянка.

— Не на мен, а на детето ми. То е ужасно болно. — Тя протегна ръка навън през вратата и полувлачейки-полуносейки, въведе мръсно момиченце на около пет-шест годинки. — Никой от истинските доктори няма да си мръдне пръста за нея, щом майка й е танцьорка в бар.

Оливия пристъпи напред да вземе детето от жената, но то посегна да я удари и изпищя. Очите на момиченцето се насълзиха от страх.

— Аз ще я взема.

Ирландецът избута Оливия настрана и отнесе борещото се момиченце на нара.

— Накарайте я да стои мирна, моля ви — помоли го Оливия, но той вече бе стиснал размаханите юмручета и ритащите крака. Ръцете му пипаха вещо и изненадващо нежно за човек, който от нямане какво да прави, се бие.

Оливия постави ръка на детското чело. Кожата гореше и въпреки ноемврийския студ, лицето й блестеше от пот.

— Откога е така?

— Само от тази вечер. — По дебелия пласт руж се търкулнаха две сълзи. — От два дни не яде. Казва, че гърлото я боли. Но тази вечер Амарилис…

Това явно бе момиченцето, което продължаваше да се бори под възпиращите ръце на Данахър. Оливия бе доволна, че той е тук и помага. Колкото и малко да бе момиченцето, майката нямаше да може да се справи.

Краткият преглед потвърди първоначалните съмнения на Оливия. Скоро Елкхорн щеше да се нуждае от всички лекари, които успееше да намери, и то без да има право на избор. Детето имаше дифтерит.