Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (7)

6.

Металният звук от конските копита отекна в нощта и засили гробната тишина в гората, правейки я да изглежда по-зловеща, отколкото бе в действителност. Мърдок, конят на Кати, не се радваше повече от Оливия да се лута из планината с надеждата, че пътеката, по която върви, води към Елкхорн.

Нощта бе ужасно студена и режещият вятър проникваше през вълненото й палто като през тънък памук. Същият този вятър виеше зловещо в боровете и я караше да трепери от страх.

Оливия въздъхна и се сви на седлото. Мускулите я боляха и имаха нужда от почивка. Тя дръпна юздите на Мърдок, несръчно се изхлузи от седлото и стиснала здраво поводите, се протегна, за да облекчи мускулните спазми. Съвсем бледа светлинка на изток оповестяваше, че зората наближава, но оградена отвсякъде с високи планини, долината на Тъндър Крийк трябваше още доста да почака поздрава на слънцето. А гората вече не изглеждаше толкова страшна. Злокобната магия на нощта се бе развалила при най-малкото проблясване на светлина зад върховете. Ще си почина малко, каза си Оливия, а после ще продължа. Преди слънцето да се спусне зад планините на запад, тя щеше да бъде при Еми в Елкхорн.

Гейбриъл Данахър. Мисълта за него не я напускаше. Кому не би направил впечатление този мъж, който бе цял калейдоскоп от настроения?

И разбира се — тия чисти смарагдовозелени очи, напомни съзнанието й цинично. Както и дяволито вдигнатите вежди, едва забележимият белег, придаващ на безупречно издяланото лице малко хулигански вид, леко кривата усмивка и едва доловимото провлачване на думите.

Оливия разтревожено забеляза, че зората е изчезнала и слабият утринен светлик е почти изцяло затъмнен от бързащи сиви облаци, които задръстваха проходите и забулваха върховете. Тя се покатери на седлото и насочи Мърдок надолу по пътеката точно когато първите снежинки целунаха лицето й.

 

 

Когато Гейб се събуди, навън бе все още тъмно като в рог. Остана да лежи съвършено неподвижен, мъчейки се да разбере какво го е събудило. Звуците, стигащи до ушите му, бяха обичайните — равномерното дишане на близначките откъм наровете, тихото пукане на дървата в огъня, въздишката на вятъра в боровете. Някъде в далечината се чу ревът на планински лъв. Може би този рев го бе събудил, но се съмняваше. Зловещият звук бе нещо обикновено за планините в Монтана.

Той се надигна, обу вълнените си чорапи и тихо пристъпи към наровете до камината. В слабите отблясъци на огъня близначките спяха спокойно. Погледът на Гейб се плъзна по стълбата, водеща към тавана, където спеше Оливия. Оттук се виждаше само краят на нара. Той се запъти обратно към леглото си, после изведнъж спря. Очите му се свиха подозрително. Обърна се и се заизкачва по стълбата, готвейки се да посрещне изблика на възмущение, с който Оливия щеше да го посрещне, задето нарушава моминското й уединение. Ако я събудеше, разбира се. Но когато се изкачи догоре и се наведе над нара, не го посрещна буря от момински гняв. Оливия я нямаше никаква.

Той изруга. Разбра веднага какво е направила малката глупачка, но реши все пак да провери, затова взе един фенер и претърси всичко. Палтото на Оливия и медицинската й чанта липсваха, а двете рокли на Мини, които й станаха така добре, бяха прилежно подредени на канапето. Мърдок го нямаше под навеса, а заедно с него липсваха и едно седло, одеяло и оглавник. Торбите за седло обаче си стояха на мястото.

Той отново изруга — изруга Оливия, задето бе такава упорита глупачка, изруга и себе си, задето й бе позволил да се изплъзне, без да го събуди. Застана на вратата на навеса и погледна към небето, където зимната луна ту потъваше, ту изплуваше от облаците. Вятърът миришеше на сняг и скоро облаците щяха да покрият земята в първата истинска зимна буря, освен ако не грешеше в преценката си. Даже и опитните дървари не искаха да бъдат заварени на открито от снежна виелица в Монтана.

Гейб закрачи из хижата. Не можеше да остави момичетата сами и да хукне да гони някаква си тъпачка, нямаща представа какво я очаква.

Внимателно, за да не събуди Кати и Елън, той окачи кафеника на куката над огъня и придърпа една табуретка близо до камината. Да върви по дяволите! Защо не можа да почака още някой и друг ден, докато бурята премине? Защо не го послуша?

— Може би — отвърна гласът на някакво приказно джудже в главата му — си е помислила, че ти просто си търсиш извинения. Желанието й да се върне не те развълнува особено.

— От още някой и друг ден нямаше да й стане нищо.

— Дали само за още някой и друг ден ставаше въпрос?

— Щях да я заведа обратно до Елкхорн. Да не би да съм някое чудовище, което принуждава жените да вършат неща против волята си.

— Така ли? — учуди се джуджето. — Ти навря пищов в корема й и я повлече през планината против волята й. Но все пак не си някое чудовище, принуждаващо жените да вършат неща против волята си.

— Това е различно. Момичетата бяха болни. Щяха да умрат, ако не бях я довел. Тя ги спаси.

— Точно така. Оливия ги спаси.

— По дяволите! — изруга Гейб гласно.

Бе задължен на Оливия Барън и не можеше да стои тук и да спори със себе си, докато тя се е насочила право към бедата. Ако не бе наближаващата буря, той просто щеше да я остави да слезе спокойно до Елкхорн. Беше права. Момичетата наистина вече не се нуждаеха от нея. Не биваше да я спира.

Работата бе там, призна най-сетне пред себе си Гейб, че той пожела да я спре, защото не му се искаше да мисли, че вижда Оливия Барън за последен път — причина, нямаща нищо общо с близначките. Харесваше я. Въпреки надутото й държане, въпреки непривичното за жена чувство за независимост и упоритост, тя би се понравила на всеки мъж. Имаше сила, имаше дух, интелигентност и неизмерима доброта, която криеше с острия си език. Не би могъл да седи тук и да остави тази жена да измръзне в снежната буря.

Гейб изнесе фенера и се покатери заедно с него по един изсъхнал бор в края на поляната. След неприятностите във Вирджиния Сити, Кривака, който никога не бе проявявал особено усърдие в спазването на правилата в резервата и рядко стоеше там, винаги се намираше близо до децата на сестра си. Определяше ловните си полета — законно или не — в зависимост от близостта им с Кати и Елън. Висящият на бора фенер за броени часове щеше да го докара при близначките. После Гейб можеше да възседне коня си и да отиде да размени някоя и друга думичка с мис Оливия Барън на тема здрав разум.

 

 

Мърдок не бе щастлив. Нито пък Оливия, но именно нещастието на коня влошаваше ситуацията. Той искаше да се върне в малкия си навес, постлан със свежа слама, пълен с фураж и други животни, в които да се топли. Оливия обаче бе решена да продължи надолу.

Тя се загърна по-плътно в палтото си. Усилието отиде напразно — вятърът продължи да я пронизва до кости. Дойде й наум, че може да замръзне. Бе лекувала това болезнено състояние и даже в няколко по-тежки случаи бе ампутирала пръсти на ръцете и краката на бездомни нещастници, останали без покрив над главата си през студените зимни нощи. Никога не бе мислила, че самата тя може да изпадне в подобно състояние. Чудесен доктор и хирург щеше да бъде без два или три пръста!

Проклет да е Гейбриъл Данахър, задето я забърка в това! Тя също — задето бе такава глупачка. Защо не повярва на този проклет ирландец, когато й каза, че наближава буря? Не. Бе толкова сигурна, че той я лъже, та реши сама да излезе и да провери като упорито дете, което си пъха пръста в огъня, за да разбере дали наистина пари. Проклет да е тоя Данахър! Проклета да е и тя самата! А трижди проклет да е тоя тъп кон, който язди!

Ругаенето я накара да се почувства по-добре. Затопляше лицето й и устните й не бяха толкова изтръпнали. Никой, освен Мърдок, не чу непривичния за една дама изблик и ако за това тя трябваше да отиде в ада, както веднъж я беше заплашила леля й Елоиз — стара мома, поне щеше да бъде малко постоплена.

Оливия не бе сигурна кога спря да мисли за бурята като за временна и досадна неприятност и започна да я вижда като сериозно и опасно бедствие. Може би когато за първи път загуби пътеката и се залута из храсталака отстрани. Или пък когато Мърдок се подхлъзна на заледено място и падна, като едва не я изхвърли през ръба на много стръмен склон. Започна да й става ясно, че снежната буря в Монтана е доста по-опасна, отколкото първият сняг в Ню Йорк.

Мина час и пътеката изчезна. Продължиха да вървят, доколкото можеха, следвайки пътя на най-малкото съпротивление между дърветата. Майката природа сякаш се възмути на подобно предизвикателство от страна на един кон и някаква жена и хвърли всичко по пътя им. Снежните преспи растяха с обезпокоителна бързина. Вятърът въртеше снега в ослепителни вихрушки. По пътя на Мърдок сякаш изскачаха заледени камъни и го караха да се спъва в тях.

За голяма изненада на Оливия, колкото по-труден ставаше пътят, толкова по-настъпателно се държеше конят. Той пореше преспите с всеотдайна упоритост. Отново и отново намираше пътеката и я следваше, когато Оливия не можеше да види нито друго, освен дървета и сняг. Или бе решил, че единствената посока, разрешена му от Оливия, е само напред, или пък се нуждаеше от някакво предизвикателство, за да покаже на какво е способен.

Оливия бе започнала да се възхищава от животното, когато то се спъна в някаква невидима пречка и я хвърли с главата напред в снега. Преди докторката да почувства болката от удара, всичко наоколо потъна в мрак.

 

 

Еми Талбът лежеше в пухеното си легло е вперени в тавана очи. Детето в нея мръдна и тя каза безмълвна молитва на върховна благодарност, че още го носи, че още е живо. Бе се опитала прилежно да изпълни всичко, което бе полезно за бебето. Както я бе инструктирала Оливия, ядеше по три пъти на ден — зеленчуци, плодове и немного тлъсто месо — въпреки че нямаше апетит. Всеки ден правеше кратки разходки и послушно се опитваше да спи през нощта. Но как би могла да спи, след като не знае какво е станало с Оливия!

Силвестър се бе опитал да я намери, бог да го благослови. Бе казал на шерифа и сам бе помагал на спасителната група да претърсят околните хълмове. Всички мислеха, че се е загубила из хълмовете, въпреки че никой не идваше да й го каже направо. Мислеха, че Оливия е ходела на посещения по къщите из малката долина и по някакъв начин се е загубила. Не че разстоянията между тях бяха кой знае колко големи, но в края на краищата тя бе от Изтока. Жителите на Монтана очакваха огромни глупости от всеки, дошъл оттам.

Еми не мислеше, че Оливия се е загубила. Познаваше я, откакто бяха ученички при мис Татърхорн, и въпреки че приятелката й преследваше целите в живота си твърдо и неотклонно, което я правеше различна от повечето млади момичета, винаги бе имала чувство за здрав разум, и то в изобилие. Никога не би изгубила пътя си, мислеше Еми. А ако се бе залутала през нощта, през деня тя отново щеше да намери пътя към Елкхорн. Дървосекачите не бяха оставили нито едно дърво в околностите и градът се виждаше от всяко по-издигнато място. Оливия, можеше да намери обратния път.

Освен ако не бе убита или ранена.

Еми затвори очи. Не искаше да мисли за това. Но трябваше. Тя беше тази, която накара Оливия да дойде в Елкхорн заради собствените си егоистични цели. Ако не беше тя, сега Оливия щеше да е в безопасност в Ню Йорк. Приятелката й бе отложила назначението си в Нюингландската болница за жени и деца, за да помага на Еми през време на бременността й.

Тя стана от леглото и отиде до прозореца. Бе започнало да вали сняг — задаваше се бурята, набирала сили през последните два дни. Сега облаците се бяха спуснали ниско върху планините и ги закриваха. Обраслите с гори склонове и скалистите върхове бяха затрупани от сняг, който валеше неспирно от зазоряване. Цяла сутрин Еми бе гледала как бурята слиза по склоновете, питайки се дали Оливия е все още жива някъде там. Най-вероятно не. Както обикновено, Силвестър бе прав — след като измина една седмица, без да я намерят и без да открият нещо, което да подскаже местонахождението й, той почти обяви Оливия за умряла. Само настойчивостта на Еми го подтикваше да продължава да пита. Вероятно Оливия бе мъртва и те никога нямаше да узнаят какво се е случило.

Еми стисна очи, за да преодолее болката и от тях капнаха две сълзи. Ръцете й почиваха, кръстосани върху подутия й корем, сякаш за да запазят нероденото дете. През целия си живот бе искала да стане майка. Още като малко момиченце се бе отнасяла майчински към всичко, което й попаднеше — кученца, котенца, кукли, деца. При мис Татърхорн се държеше майчински с Оливия — защитаваше я от задевките на другите момичета, които я смятаха за странна птица и поради това достойна за жестоките им номера. Не че Оливия се притесняваше от това. Бе твърде сигурна в себе си, за да я интересува какво мислят другите за нея, но това бе разпалило майчинския инстинкт на Еми.

Леко почукване по вратата прекъсна меланхоличните й мисли.

— Еми, скъпа, спиш ли?

— Влез, Силвестър.

Той се усмихваше със зачервено от студа лице и топящ се по бакенбардите сняг.

— Нося новини, които може да имат нещо общо с Оливия, скъпа, но трябва да ми обещаеш да не започнеш да храниш излишни надежди. Не искам да преживееш евентуално тежко разочарование.

Малката искрица надежда стопли сърцето й.

— Какво? Казвай, Силвестър.

— Говорих с Грег Смут, ковача. Знаеш, че той е собственик и на градската конюшня.

— Да?

— Той си спомни нещо доста странно за същия ден, когато за последен път са видели Оливия. Всъщност станало е вечерта. Та тази вечер Гейбриъл Данахър дошъл в града и е оставил кобилата си в конюшнята. Рано сутринта, когато Смут отишъл там, нея я нямало, липсвал и още един кон, собственост на Смут, който бил в съседство с кобилата на Данахър. Сега конекрадството не е кой знае какво събитие, но странното в случая било, че за коня на Смут било оставено възнаграждение, което покривало сметката за кобилата на Данахър — и всичко това в самородно сребро. Мисля, че Данахър си има доста добра сребърна мина в планината.

Очите на Еми се разшириха.

— И мислиш, че мистър Данахър е взел Оливия със себе си и затова му е трябвал кон? Защо ще го прави?

— Може да е имал нужда от доктор. Той знаеше, че тя е лекарка, защото го лекуваше, когато го изхвърлиха от бара.

— Тогава тя може да е жива.

— Ако я е взел със себе си, не мисля, че ще й стори нещо, освен може би…

Еми разбра какво не искаше да й каже Силвестър. Бедната Оливия можеше да бъде компрометирана по най-лош начин. Но дори и това бе по-добро от смъртта, въпреки че от дамите се очакваше да предпочетат смъртта пред такова излагане.

— Ако този човек я е отвел със себе си, любов моя, сигурен, съм, че се държи достойно с нея. Външността на Оливия и поведението й не са такива, че да предизвикат похотта у един мъж.

— Знаеш ли къде живее мистър Данахър?

— Ами не, не точно. И, изглежда, никой не знае точното, местонахождение на мината. Данахър не идва често в града, а когато го прави, държи се доста затворено. По тия места, щом един човек не дава информация доброволно, хората избягват да му задават излишни въпроси.

— Но ти ще го намериш, нали? — запита тя тревожно.

— О, да. Ще го намерим. — Той погледна през прозореца. Снеговалежът се бе усилил. — Обаче докато бурята не премине и снегът не се стопи малко, няма да можем да търсим. Междувременно ще поискам информация от Хелена за него. Когато бях там преди известно време, ми се стори, че видях разлепена обява с нарисуван на нея портрет, който доста приличаше на него. Тогава не й обърнах внимание. Сигурно защото започвам да свиквам с правилата по тези места — живей и не пречи на другите да живеят. Но ако този човек е търсен от закона, може би ще успеем да помогнем да го пипнат.

— О, боже! Бедната Оливия! Но въпреки че мистър Данахър е негодник, надявам се, че е при него. Каквото и да е, е по-добро от смъртта и неизвестността.

Силвестър се намръщи с безпокойство.

— Не се измъчвай повече, Еми. Ако Оливия е с Гейбриъл Данахър, ще я върнем.

Еми сложи ръката си върху нероденото дете. Утре бе Денят на благодарността и тя благодари и за този слаб лъч надежда.

 

 

— Оливия! Събуди се, по дяволите!

Гейб я разтърси и когато видя, че това не дава резултат, свали ръкавицата си и здраво я плесна по бузата. Не бе минал целия този път във виелицата, за да остави глупачката да умре и да избегне урока, с който се канеше да й проглуши ушите.

— Оливия! Отваряй тия проклети сини очи или, кълна се, ще те обеся с главата надолу на някое дърво, за да накарам кръвта да нахлуе в тъпия ти мозък! — Той отново я разтърси.

Очите й трепнаха, отвориха се малко, после пак се затвориха. Беше бяла като снега, на който лежеше, а от основата на косата по шията й се спускаше замръзнала кървавочервена ивица, контрастираща с белотата на кожата.

— Събуди се, идиотка такава! Ако сега се предадеш и умреш, ще те убия собственоръчно!

Очите й отново се отвориха. Този път обаче останаха така и с мъка фокусираха погледа си върху него.

— Гейбриъл. — Звукът излезе от гърлото й като покъртителен шепот.

— Време ти беше! — Той отмести тъмен мокър кичур от очите й с нежно движение, рязко контрастиращо с гласа му. — Крещя ти вече доста време, та сигурно и мъртвите са ме чули.

Лицевите й мускули помръднаха, сякаш искаше да се усмихне, но бузите й бяха така замръзнали, че не отвърнаха на движението.

Той я загърна още по-здраво в одеялото и я подпря на едно дърво, осигуряващо известен подслон от снега.

— Ще запаля огън и ще направя колиба, защото преди времето да се затопли, ще стане още по-студено. А ти дръж очите си отворени, чуваш ли? Ако отново заспиш, бъди сигурна, че ще те накарам да съжаляваш.

Тя леко кимна с глава, а Гейб се изправи и започна да събира клони и опадала шума изпод снега. За щастие студът не даваше възможност на дървото да се намокри. Ако не успееше да запали огън, и двамата щяха да свършат, замръзнали като висулки. През минута-две той проверяваше дали Оливия е все още будна. Дебелото вълнено одеяло, в което я бе увил, и тежките ръкавици, които бе надянал на ръцете й, бяха върнали малко цвета на лицето й.

След като огънят запламтя, Гейб отряза един боров клон и измете снега пред него. После събра още клони и ги подпря един срещу друг така, че образуваха конус. След това ги покри с брезент, върху който наслага прясно отрязани борови клони. Входът на импровизираното типи бе обърнат към огъня.

Очите на Оливия бяха започнали да се затварят, когато той я вдигна и я отнесе в колибата.

— Не заспивай, докторке! Скоро ще ти стане по-топло. Бих запалил огън и вътре, но това изсъхнало дърво, което сложих за скелет, сигурно ще пламне и ще ни изгори живи.

Той я подпря на един вързоп с одеяла, после извади от него още едно, в което уви и двамата.

— Как… ме намери? — попита го тя с треперещ глас.

— Не беше трудно. Почти през цялото време си вървяла по пътеката, а когато си излязла от нея, оставила си достатъчно ясни следи. Повечето от тях бяха затрупани от снега, но под дърветата, където е завет, бяха останали достатъчно, за да ми подскажат къде си.

— Мърдок добре ли е?

— Доста лошо е ударил крака си. Може и да е счупен. Нямах време да го видя добре, но май ще трябва да го отърва от болката.

— О, не! Не бива да го убиваш!

Това като че ли я безпокоеше повече от ситуацията, в която бяха изпаднали.

— Един кон със счупен крак не може да живее и не е полезен за никого. Да го застреляш значи да проявиш милост.

— Нека поне го видя.

— Не си в състояние да излизаш в тази буря, за да лекуваш кон. Май наистина нямаш капка здрав разум, а?

Тя се измъкна от одеялото, в което я бе завил.

— Но имам достатъчно разум, за да ми е ясно, че този кон се е наранил заради мен. Той се държа смело, знаеш ли как само се бореше с преспите?

— Ако е имал разум, трябвало е да завие обратно и да те върне в хижата, преди още да си го отвела до пътеката.

Оливия направи гримаса.

— Опита се — каза тя и тръгна да излиза от колибата.

— По дяволите, жено! Не съм дошъл чак дотук, за да те гледам как измръзваш до смърт, лекувайки някакъв си глупав кон. — Хвана я за ръката, но тя само я отблъсна. — Има ли малко мозък в тая твоя глава? — подвикна той подир нея и я последва.

Лонгшот и Мърдок стояха на завет зад типито, обърнали задници към вятъра и наврели муцуни в торбите със зоб.

— За всичко се сещаш, нали? — каза Оливия, като видя торбите.

— Когато живееш по тия места, първото нещо, което научаваш, е да не излизаш навън през зимата, без да си взел всичко необходимо със себе си. Този урок е особено подходящ за теб.

— Аз не живея по тези места и нямам желание да уча каквото и да било за тази тънеща в невежество страна.

Тя прокара ръка по задния крак, който Мърдок държеше във въздуха.

— Само не ми казвай, че си и конски доктор.

— Не, но знам достатъчно, за да видя, че кракът не е счупен, а само изкълчен.

— Въпреки това той няма да успее да се върне.

— Ще измислим нещо да поддържа крака му, мистър Данахър. Мисля, че едно малко усилие от наша страна би било за предпочитане пред убийството на самоотвержено животно.

— Ще поговорим за това в типито.

— Няма да ти позволя да застреляш Мърдок. Не е необходимо.

— Тук аз решавам кое е необходимо и кое не.

— Би могъл поне да му дадеш възможност. Това е едно сърцато създание. Не можеш да се отървеш от него като от някой непотребен предмет.

— Ако не влезеш вътре, ще хванеш пневмония. Ще се изненадам много, ако вече не си го направила.

— Обещай ми, че няма да го застреляш.

Оливия също е сърцато създание, забеляза Гейб с раздразнение.

— Добре. Няма да го застрелям, ако може да изкуца догоре. Но пък няма и да го мъкна на носилка. Това е смешно.

Тя се усмихна. Явно спорът я бе поразгорещил достатъчно, за да отпусне лицето й.

— Така е добре.

— А сега би ли се прибрала?

Топлината от огъня бе започнала да гони студа от колибата. Гейб бе събрал достатъчно дърва, за да им стигнат за нощта, а ако се наложеше — и за следния ден. После подгря малко кафе и парче бекон, които извади от торбите — трябваше да сложат нещо в стомасите си. Малкият им бивак бе почти уютен — бяха седнали до входа на типито, лъхани от топлината на огъня, и слушаха съсъка на падащите върху кафеника снежинки. След като се нахраниха, Гейб загърна и двамата с едно одеяло и се отпусна върху боровите клонки, които бе постлал на пода. Възражението, което очакваше от страна на Оливия, не бе изречено. Беше твърде изтощена, за да се заяжда за това кое е редно или не, затова с облекчение облегна глава на неговите гърди и се намести по-удобно под мишницата му. Приятно му бе да я чувства до себе си. Побираше се съвсем точно между върховете на ботушите и яката на палтото му, а ръцете му можеха да се увият около нея почти два пъти. Влажната й коса миришеше на вятър и сняг, а останалото — на жена.

Гейб се опита да прогони тези мисли от ума си. Оливия би ги нарекла непристойни и здраво би му се накарала. Той ги определяше като страст, но имаше и нещо повече, за което не му се искаше да мисли. Чувстваше се отговорен за тази жена и това бе всичко. Точно както тя се чувстваше отговорна за Мърдок. — Отговорност. Ето какво беше. Едва ли би могло да бъде нещо друго.