Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (17)

16.

— Силвестър Талбът, пет пари не давам какво мислиш за Гейбриъл Данахър. Обаче няма да позволя да пращаш шерифа по петите му като хрътка след някоя нещастна лисица. Не и докато не разбера от Оливия какво наистина се е случило сред онези планини.

— Миличка, недей да се нервираш. Данахър не заслужава чак такава загриженост, а и Оливия без съмнение ще се съгласи с мен, че този непрокопсаник трябва да бъде затворен. Убеден съм, че тя го защитаваше само защото бе притеснена от присъствието му.

— Ако присъствието на мистър Данахър я притеснява, питам се какво ли прави сама на верандата с него, след като може да е в безопасност тук, при нас?

— Ако има поне капка здрав разум в главата си, тя навярно го предупреждава да стои далеч от града и повече да не се бърка в живота й.

— Тя каза, че го е последвала доброволно.

— Чиста измислица. Този тип може и наистина да се е нуждаел от лекар, но никоя почтена жена не би се оставила в ръцете му по своя воля. Той е изгнаник, отхвърлен от обществото, и на всичкото отгоре престъпник.

Силвестър не искаше да споделя с жена си разговора, който бе провел с Роджърс. Тя щеше само да се притесни от факта, че приятелката й е прекарала последните седмици в ръцете на един убиец, а точно това не биваше да се случва сега. Данахър вероятно бе същият човек, когото търсеха Роджърс и работодателят му. Когато беше чул, че индианките, с които този тип живееше в планината, са негови дъщери, а не любовници, Силвестър се бе убедил в това. Човек лесно променя името си, щом то му създава неудобства.

— Е, не вярвам мистър Данахър да е по-лош от деветдесет процента от мъжете, които живеят тук. Хората го гледат с подозрение просто защото води толкова усамотен живот. Все пак той доведе Оливия обратно, при това здрава и читава. И ако интуицията не ме лъже, между тях има нещо. Ако Оливия държи на него, значи той съвсем не е такъв непрокопсаник, за какъвто го смятат всички.

— Еми, този тип е индианска подлога. Живял е с индианка и има деца от нея. — И вероятно я бе убил, но това, последното, не беше подходящо за ушите на Еми.

— Жените, с които той живее сега…

— Са поотрасналите му дъщери.

— Не си ми го споменавал преди.

— Самият аз току-що го научих от един човек, който го е познавал във Вирджиния Сити.

— Да имаш индианка за съпруга не е толкова лошо.

— Не е престъпление, съгласен съм. Но нима една индианска подлога е подходяща компания за Оливия? Мъж с големи деца с мръсна кръв, за бога!

— Децата са си деца, Силвестър.

— Не си живяла на запад достатъчно дълго, за да знаеш, че хората много държат на тези неща. Същото важи и за Оливия. Този тип е отхвърлен от обществото нехранимайко. Смятам, че трябва да прекара поне няколко нощи в затвора за това, което причини на Оливия. — Няколко нощи или колкото там е необходимо до завръщането на Роджърс в Елкхорн.

— Силвестър, ти ме изненадваш. Отношението ти е напълно нехристиянско. Не ми ли каза точно ти навремето, че в Далечния Запад почти всеки човек има тъмно минало? Щом Гейбриъл Данахър не е наранил Оливия, не можем да имаме никакви претенции към него.

— Виж какво, Еми, това не е женска работа. Аз ще реша какво да правя с мистър Данахър.

— Разбира се, че е моя работа, след като Оливия е замесена. И няма да ти позволя да я тревожиш с подобни приказки. Като си почине и се възстанови, сама ще ни каже какъв точно е мистър Данахър.

— Еми, Оливия би трябвало да се постарае да забрави това изпитание, а не да говори за него.

— Подозирам, че изобщо не става дума за изпитание. Просто интуиция, скъпи. Женската интуиция е много по-прозорлива от мъжкия разум.

Силвестър поклати глава.

— Пък ние ще даваме на жените право да гласуват. Бог да ни е на помощ!

— Внимавай какви ги дрънкаш — предупреди го Еми, щом чу захлопването на външната врата, което възвестяваше завръщането на Оливия. — Горката Оливия сигурно е много тъжна.

— На мен ми изглежда съвсем добре — промърмори Силвестър под носа си, когато Оливия влезе в стаята.

— Това е — отвърна меко Еми, — защото не си жена.

 

 

Гейб се упъти към ковачницата, за да подслони Лонгшот и да се разбере с ковача относно Кърли, когото бе взел онази нощ през ноември, от която му се струваше, че са минали векове. Грег Смут го изгледа много странно, когато се приближи и слезе от коня. Гейб не се изненада. Нали беше свил големия кастрат в крайна сметка, нищо че беше оставил пари. Ала причината за тревогата на Смут май не беше в коня.

— О, по дяволите! — каза той. — Ти ми плати куп пари за него, а понякога той е по-упорит и от муле. Задръж го.

— Благодаря — отвърна Гейб.

— Не си слизал от планината от доста време, Данахър.

— Проходът бе затворен.

— Аха. Знам. Яздих заедно с една група нагоре, за да те открием. Силвестър Талбът вдигна олелия до бога, понеже мислеше, че си отвлякъл онази скумрия — докторката, дето се грижи за жена му.

— Така беше — отвърна Гейб с равен глас. — Имах нужда от лекар и тя бе единствената, която се съгласи да дойде. Сега вече си е тук.

Смут се изсмя.

— Лавината ви е заклещила, а? Ама и ти имаш един късмет, Данахър! Като си принуден да останеш горе, поне е хубаво да си имаш за компания нещо по-добро от тази студенокръвна дъска. — Смут му смигна. — Нали се сещаш, някоя, дето ще те топли, когато вятърът свисти и вали сняг на парцали?

— Ще го запомня за следващия път. Нахрани конете добре, става ли? Бая път видяха.

— В кърпа вързано — каза Смут, поемайки юздите, — кога ще ти трябват?

— След три или четири часа. Тогава сигурно ще са отпочинали.

— Само не си тръгвай с някоя друга дама от града — извика ковачът след него през смях. — Или ако ще го правиш, този път си вземи жена, която да си струва.

Гейб спря пред първия бар, които се изпречи на пътя му. Обикновено не пиеше, но заради Оливия Барън в момента имаше нужда от силно питие. Колкото по-силно, толкова по-добре. Тази дяволска жена бе най-твърдоглавото, най-упоритото същество, което беше срещал през целия си живот. Би могъл да разбере, ако тя му отказваше, задето бе необразован ирландец, ако не го обичаше, защото не беше джентълмен и нямаше обноски, но тя настояваше, че го обича, по дяволите! Обичала го, пък не искаше да се омъжи за него! Обичала го, ама трябвало да се върне при проклетата си приятелка, за да се прави на доктор.

Поръча си бутилка уиски. Барманката му отправи подканваща усмивка, но не успя да го трогне. Иначе си я биваше. С цици, задник и всичко останало. Но точно в този момент жените му бяха дошли до гуша.

— Само уиски — каза той.

— Както кажеш, красавецо.

Гейб я загледа как се отдалечава, поклащайки пищни бедра между гъсто натъпканите маси. Някакъв картоиграч я сграбчи отзад и избухна в смях.

— Хей, Дулси! Какво имаш за мен тази вечер, сладурано.

Дулси игриво го сръга.

— Зависи от това ти какво имаш за мен, красавецо. — После се отдалечи с усмивка.

Гейб сравни Оливия с цицорестата бар дама. Докторката бе постно парче в сравнение с изобилието от плът по тази жена, но притежаваше достатъчно извивки, за да задоволи всеки мъж, а и вътре в нея гореше огън, който я правеше повече жена, отколкото всички, които бе познавал.

Странно защо мъжете я виждаха като суха и плоска. И той не бе направил изключение, когато я видя за първи път. Тя не разкриваше истинската си същност пред света — мекото сърце под закопчаната догоре блуза, състрадателната душа зад суровия външен вид, смеха, който ненадейно бликваше и озаряваше сериозното й личице. Въпреки че бе изтъкана от глава до пети от скромност и благонравна скованост, тя можеше да се разтопи от докосването на подходящ мъж. И все пак Оливия не смяташе, че той е подходящият за нея мъж. По дяволите!

— Хей! Я виж кой е тук! Данахър? Ти, стар разбивачо на женски сърца!

Обидите бяха изречени без злоба. Гейб вдигна очи и видя не някой друг, а Джебейдиа Кроу, който се хилеше като теле на една от масите за покер. Изруга под носа си.

— Пуснал си за малко фустата, за да топнеш чушка, а? — Джеб заваляше думите. — Ела при нас, приятелю! Парите на сукалче са винаги добре дошли, нъли, гос’да?

Другите двама на масата огледаха Гейб с непроницаеми изражения и кимнаха.

— Пия, Джеб. Не играя.

— Мъжът може да прави и двете. Идвай, миризливецо. Май ми дължиш реванш.

Гейб си взе стол и се присъедини към играчите — отчасти за да избегне скандала с Джеб, а, от друга страна, защото съсредоточаването в картите можеше да отвлече мисълта му от Оливия. Джеб, вече очевидно пиян, вдигна наздравица с „конски тропот“ — адски бълвоч от планински пелин, лют пипер и тютюн, варени във вода и обогатени с огромно количество алкохол.

— Давай с мен, мизернико.

Гейб вдигна бутилката си уиски.

— Имам си мое питие, благодаря.

— Тоя ирландец е по-подъл и от гадна невестулка — предупреди, хълцайки, съиграчите си Джеб. — Не му се оставяйте, гос’да.

„Гос’дата“ не останаха достатъчно дълго, за да последват съвета на Джеб. Станаха две раздавания след сядането на Гейб — или защото той спечели и двата пъти, или понеже дъхът на Джеб вонеше също като бълвоча, който пиеше.

— Къде е малката женица? — попита Джеб, докато Гейб раздаваше. — Остави я горе в планината сам-сама с онези дяволи — щерките, а?

— Не.

— Дойде в града с теб?

— Аха.

— Мамка му! Да дойде при нас тогава!

— Не мисля, че ще иска. Карти?

Джеб изчисти.

— Дай три. Намери си жена от висока класа, ирландецо.

— Тя не ми е жена. — Гейб реши, че ако този тип остане достатъчно дълго в града, неминуемо ще налети на Оливия. Реши да й спести неприятната среща, като изясни положението. — Не е лъжица за устата на който и да е от нас. Залагам двайсет.

— Кво искаж да кажеш с тва, че не ти е жена?

— Дъщеря ми ти го каза, за да се държиш прилично. Тя е лекарка, която заради свличането остана горе. Отговаряй.

— Мили боже! Лекарка? Малката с циците?

— Отговаряй.

Джеб се опита да фокусира картите си.

— Плащам и качвам двайсет. На твойто хлапе му трябва урок. Лъжата носи куп неприятности.

— Не й трябват уроци от типове като теб, приятелю. Какво имаш?

— Два чифта. Не ми допада да ме лъжат, Данахър.

— Фул. — Гейб зарови пръсти в заложените пари.

— Да знаех, че не е твоя територия, нямаше много да му мисля.

— Един съвет, Кроу. Стой надалеч от жени като нея. По тях има повече извивки и завои, отколкото може да следва един мъж, пък бил той и трезвен.

Червендалестото лице на Джеб се сбърчи в усмивка.

— Доктор, а? Не фаща око като момичетата тук — каза той, докато погледът му се плъзгаше по бар дамите и танцьорките, — ама не ща да ме лъжат.

Гейб раздаде по две карти, едната обърната надолу.

— Пет карти на раздаване. Двойките и валетата най-силни. Залагай — подкани го Гейб.

Още кисел, Кроу попипа закритата си карта.

— Десет.

— Отговарям. — Гейб раздаде по още една открита карта и на двамата.

— Може като видя тази знахарка, да й покажа какво е изпуснала. Не е хубаво да лъже.

— Стой далеч от нея, приятелю.

— Като не си й мъж, няма кво да си пъхаш гагата.

— Стой по-далеч от нея. И залагай.

Джеб погледна картите си.

— Двайсетачка.

— Качвам още десет.

— Блъфираш.

— Отговаряй или се откажи.

— Плащам. Блъфираш за жената. Не й е харесало това, дето е между краката ти, мойто може да й допадне повече. — Той се ухили глупаво.

— Последна карта. Залагай.

— Мамка му. Петдесет и взимам жената.

Гейб спокойно погледна към последната си закрита карта.

— Седемдесет. Жената няма нищо общо.

— Плащам и вдигам с двайсет.

— Имаш ли толкова пари?

— Да, по дяволите! Двамата преди теб не ги биваше хич. Така яко ги сгащих, че свят им се зави.

— Плащам. Какво имаш?

— Тройка. — Той обърна скритата карта и я хвърли върху чифта, който показваше, после отпи здрава глътка от „конския тропот“.

Гейб обърна десетката купа, която допълваше бялата му кента.

— Губиш.

Джеб се задави и тресна халбата си на масата. Погледна картите пред себе си, след това измери Гейб с очи, които напомняха за Бруно.

— Ти си воняща миризливка, Данахър.

— Трябва да се научиш да играеш покер, когато си пиян. — Той събра парите. — Мисля, че достатъчно те обрах за тази вечер.

Джеб го изгледа яростно.

— А за мис Оливия… не забравяй, че последния път, когато ти хрумна да й досаждаш, се отърва с натъртвания и ожулвания. Следващия път може и да не съм толкова мил.

Докато Джеб гледаше отдалечаващия се Гейбриъл, пред очите му заиграха червени петна — отчасти заради лютия пипер, отчасти заради гнева, замъглил съзнанието му. Едно беше да победиш човек в юмручен бой. Тогава става дума само за спорт. Но съвсем друго бе някакво гадно, миризливо копеле да те направи на глупак заради някаква си жена, както Данахър бе постъпил с него. А на всичкото отгоре се беше вмъкнал в неговата игра на покер, беше изгонил двете тлъсти „кокошчици“ за Джеб и бе обрал до шушка парите, който той, Джеб Кроу, бе спечелил с три вечери мамене.

— Шъ му покажа — измърмори Джеб, събирайки картите, после ядно ги разпиля на всички страни. Главата му замаяно се свлече на масата, ръката му трепна и разля остатъка от адската смес. Лицето му се потопи в горчивата напитка и той се ухили, вдишвайки тръпчивите й пари. — Шъ й покажа и на нея. Кучка. И на двамата.

Джеб изгуби съзнание с усмивка на уста.

 

 

Лонгшот изобщо не беше въодушевена от перспективата да препуска пак само след няколко часа почивка. Кобилата извъртя глава и я тръсна гневно, щом Гейб се опита да затегне юздите.

— Само да ме ухапеш и ще броиш зъбите си по земята, скъпа. Не съм в настроение да се разправяме повече женски капризи. Ясно?

Лонгшот имаше още възражения.

В конюшнята на ковача имаше само една лампа и всичко тънеше в полумрак. Грег Смут бе напоил, нахранил и изчистил камъчетата от копитата и на двата коня, а момчето му ги беше ресало, докато кожата им заблести. Достатъчно си бяха починали. Нямаше причина Гейб да не тръгне нагоре към Тъндър Ридж.

Кати и Елън бяха сами в къщата. Трябваше да се връща. В мината имаше още руда, която чакаше да бъде извозена. И някъде го очакваха мъже, които бяха готови да бъдат наети, за да хванат Ейс Кандлис и шайката му. Макар Монтана да беше вече щат, тук още бе дивата пустош, в която богатите властваха и създаваха законите. Законът бе на страната на Ейс Кандлис, когато той се бе опитал да обеси Гейб без съд и доказателства за вината му, сега може би законът щеше да се вслуша в думите на Гейб, ако ирландецът хванеше натясно тоя мръсник и го принудеше да признае какво бяха направили с брат му в онзи ден.

Познатата омраза не можа да нажежи кръвта във вените на Гейб, както беше навремето. Отмъщението явно се бе превърнало по-скоро в привичка, отколкото в страст. Оливия Барън бе откраднала цялата му стръв и я бе запазила за себе си. Би било хубаво да я види още веднъж. Поне още веднъж.

Трябва да се връщам, напомни си Гейб. Кати и Елън са сам-самички в къщата.

Близначките можеха да се грижат за себе си по-добре от повечето мъже. Можеха да останат сами за няколко дни. В мината ме чака работа, заспори той със самия себе си. Ала ден повече или по-малко нямаше значение. Ти си глупак, скара се Гейб наум. Раните не заздравяват, ако ги човъркаш непрекъснато.

Глупости. Длъжен бе да предупреди Оливия за Джеб така или иначе. Пък и конете бяха уморени до смърт. Той самият бе уморен до смърт. И какво толкова щеше да стане, ако постоеше тук още един ден?

Гейб разседла Лонгшот, върна я обратно под сайванта и се намести в купчина чисто сено, за да поспи.

 

 

— Знаех си, че между теб и онзи мъж има нещо, Оливия. Не можеш да ме излъжеш.

Оливия припряно плесна с поводите и конят, който теглеше двуколката им, тръсна глава и ускори крачка.

— Казах само, че се надявам времето да не се влоши, докато той се изкачва по пътеката.

— А начинът, по който го каза?

— Глупости.

— И тъжната физиономия, която си направила тази сутрин.

— Пълен абсурд.

— Мисля, че той е дяволски красив.

— Точно ти твърдеше отначало, че е непрокопсаник.

— Тогава просто повтарях слуховете… глупав навик. И сега, след като ми каза, че двете момичета, които живеят при него, са негови дъщери… е, ами щом един мъж обича децата си така, както ти ми описа, той не може да е чак такъв злодей.

Оливия спря двуколката пред „Грандхотел“.

— Мистър Данахър изобщо не е злодей, Еми. Той е добър, мил и интелигентен. Най-лошото, което мога да кажа за него, е, че е твърдоглав и властен, но повечето мъже май притежават тези недостатъци. Освен това е прекрасен човек.

Тя скочи долу и привърза конете за железния парапет пред хотела, после помогна на приятелката си да слезе от двуколката.

— Така, значи мистър Данахър е прекрасен човек. Давай нататък.

— Познавам доста прекрасни хора, Еми, и не всички са ми завъртели главата.

— Видях как го гледаше — възрази Еми.

— Как?

Еми се опита да я изимитира. Очите й се замъглиха, а на устните й изгря отнесена усмивка.

— Приличаш на крава, която има проблеми с храносмилането във всеки стомах.

— Дрън-дрън! — възмути се Еми. — Много добре те видях. Очите ти направо се навлажниха.

— Сигурно защото нещо е било влязло в окото ми. Не съм убедена, че трябваше да идваш с мен, Еми. Струваш ми се бледа.

— Пък аз мислех, че приличам на крава.

— Шегувах се, скъпа. Но ти наистина си бледа.

— Чувствам се добре. Честна дума. Това бебче ще е съвсем здраво, както и самата аз. Виждаш ли? Възприех това положително отношение, за което все ми опяваше.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Спри да се тревожиш, Оливия. Като си почина няколко минути и изпия чаша чай в хотела, ще бъда съвсем във форма.

Седнаха близо до прозореца и се загледаха навън в сивия ден. Планинските върхове бяха скрити зад облаци, тлъсти снежни парцали се носеха лениво по небето. Оливия се запита дали Гейб бе успял да се прибере, преди да е завалял снегът. Съмняваше се. Сега той може би изчакваше бурята да премине в някой храсталак или под навес, ала този път сам, без нея. Сърцето й болезнено се сви.

— Къде витаеш? — попита Еми.

— Моля?

— Къде се носиш, Оливия? Някъде далеч, ако съдя по лицето ти. За Гейбриъл Данахър ли мислиш?

— Разбира се, че не.

— Оливия, аз съм най-добрата ти приятелка. На мен можеш да кажеш.

Оливия сведе очи към чашата си с чая и въздъхна тежко.

— Той ще ми липсва.

Еми се усмихна.

— Ти наистина си влюбена в него!

— Щом веднъж го опознае човек, не може да не го заобича.

— О, Оливия! Винаги съм знаела, че зад праволинейните ти амбиции се крие романтично сърце.

Оливия сви измъчено устни.

— Можех да проявя и по-голяма мъдрост при избора си.

— А той обича ли те?

— Така казва.

— Предложи ли ти брак? Ще се омъжиш ли за него?

— Разбира се, че не, Еми. Ние изобщо не си подхождаме.

— Да, ама сте влюбени.

— Любовта е мимолетна лудост, поне така винаги съм смятала.

— Не го мислиш в действителност!

Оливия се загледа навън в мрачния ден.

— А бих искала.

— Ох, Оливия! Виждам, че имаш крещяща нужда от една лекция. Не мога да повярвам, че ще оставиш този мъж да излезе от живота ти само защото не е аристократичен сноб от Ню Йорк.

— Въпросът не е в това.

— А ако няма пари, има хиляди начини, по които един умен мъж би могъл да забогатее тук, на запад. Тук още е граница, бъкаща от възможности.

— Подозирам, че той вече е изкопал цяло състояние.

— Добре де, какво те спира тогава? Медицината? Господ ми е свидетел, че тук имаме нужда от още компетентни лекари. Повечето от тях са бегълци, избягали от семейство и отговорност, или просто знахари. Ти си по-различна. Щом хората веднъж се убедят, че си добър професионалист, ще почнат да те търсят непрекъснато.

— Не мисля, че съм скроена за живот в Дивия Запад, Еми.

— Щуротии! Щом аз мога да живея на хиляди мили от цивилизацията заради любовта си, естествено че и ти можеш да го направиш. Ти винаги си била далеч по-самоуверена от мен във всичко.

— Това не е съвсем вярно. Ти беше по-добра в рисуването, шиенето, френския…

— Все безполезни работи… освен шиенето може би. Ама много ме биваше в бродерията, нали? — Еми примигна. — О, боже!

— Какво? Какво има?

— Лека контракция. Нищо сериозно. Вече премина. Предполагам, че това е естествено в толкова напреднал стадий.

Оливия се усмихна, като долови гордостта в гласа на приятелката си.

— Мисля, че трябва да се прибираме, за да мога да те прегледам.

— Глупости.

— Еми, за какво дойдох чак в Монтана, като не ме слушаш изобщо?

— Много добре. Щом настояваш. Обаче преди това трябва да вземеш дантелата, която поръчах при Шрайнър. Много е специална и ако не я вземеш, Маргарет Нортън ще я види и ще убеди Хенри да я даде на нея. Нали няма да те затрудни?

— Само ако ми обещаеш, че ще седиш тук и ще почиваш.

— Да, Оливия, разбира се. Обаче съм добре, уверявам те. Беше лека контракция. Нищо повече. Просто ще си седя тук и ще си поръчам още един чай.

— Ще се върна след минутка.

Оливия излезе навън в хапещия вятър и се упъти към магазина на Шрайнър. Времето бързо се влошаваше. Тя си помисли за Гейб и си спомни как двамата се бяха сгушили в подслона, който бе почти затрупан от сняг, заслушани във воя на бурята. Спомни си и други неща, как иначе? Топлия уют зад завесите в леглото на Гейб, когато лежеше в прегръдките му, магическата тръпка на очакването, когато той се надвесваше над нея, прекрасното усещане за цялост, когато я изпълваше и се движеше в нея, повел я към съвършенството. Смехът на близначките отекна в съзнанието й, както и препирните и оплакванията им. Дяволитата усмивка на Кати. Кротката топлина в погледа на Елън. Даже и Хънтър имаше място в спомените й — малкото вълче с бебешка муцуна и святкащи очи.

Магазинът на Шрайнър предлагаше благодатна топлина след студа навън. Оливия затвори плътно вратата зад гърба си, за да спре ледените опити на вятъра да нахлуе в помещението.

— Мис Барън — поздрави я Шрайнър, — толкова се радвам, че отново сте сред нас. Силвестър разпространи новината за завръщането ви тази сутрин. Всички се безпокояхме за вас, нали разбирате.

— Благодаря, мистър Шрайнър. Благодарна съм за положените усилия и безпокойството, което сте изпитали заради мен, но не беше необходимо. Нито за миг не съм била в опасност. Мистър Данахър се държеше много вежливо и кавалерски през цялото време, докато бяхме горе.

— Това е похвално. А как е мисис Талбът?

— Добре е. Помоли ме да взема фламандската дантела от вас.

— Отзад е. Ще ми трябват само няколко минути, за да я намеря. Ще изчакате ли?

— Разбира се.

Мистър Шрайнър се забави повече от няколко минути. Мисис Уолпол влезе в магазина и студено поздрави Оливия, а на лицето й ясно се долавяше едва сдържано любопитство. Оливия мина към дъното на помещението, за да я избегне. Вратата се отвори и затвори отново. Докторката се съсредоточи върху стоките, изложени там, защото не желаеше да понася повече любопитни огледи.

Стоките бяха шапки — същите шапки, които бе разглеждала първия път, когато срещна Гейбриъл Данахър. Взе сламената, която бе привлякла вниманието й в онзи ден. Сложи я на главата си и се завъртя пред огледалото, като си представяше как би я носила в снежните бури, типични за Монтана, или в слънчеви дни, за да крие лицето си, и се усмихна.

— И сега не изглежда ни на йота по-добре от предишния път, когато те видях с нея.

Гласът на Гейбриъл я накара да подскочи стреснато. За миг си въобрази, че се е върнала във времето, когато го видя за първи път.

— Гейбриъл! Мислех… мислех, че вече си в планината.

— След като така или иначе слязох до града, реших да се погрижа за някои неща.

— Охо! — Тя припряно свали шапката от главата си и се усмихна. — Последния път май каза, че тази шапка ще стои по-добре на мулето на някой златотърсач.

— Нещо подобно. Опасявам се, че тактичността не влиза в списъка на добродетелите ми.

— Така ли? И за мен казаха същото.

Той стоеше и я гледаше. Оливия опипваше шапката с очи, приковани към копчетата на палтото на Гейбриъл, за да избегне втренчения му взор. Усещаше го като тежест върху себе си. В главата й цареше истински хаос, част от съзнанието й крещеше да измисли нещо, за да го задържи, да му се извини за глупостта си. Ала другата част я убеждаваше, че чувствата й са илюзия, породена от изолацията и опасността. Ето че сега бяха отново сред цивилизования свят и нямаше какво повече да си кажат от баналната размяна на учтивости. Самата идея да живее с него й се струваше нелепа.

— Как е мисис Талбът?

— Добре е.

Мълчанието се проточи.

— Дълго ли ще останеш в града? — попита тя най-сетне.

Той въздъхна. Тъжно, помисли си Оливия.

— Не. Не мисля. Щом снегът се вдигне, ще тръгна.

— Сигурно не искаш да оставяш момичетата за дълго сами.

— Така е.

Тя срещна очите му и бързо отмести поглед. Не можеше да му каже отново сбогом, като го гледаше в лицето. Каква страхливка!

— Ще дойдеш ли да се сбогуваме?

Мълчание.

— Моля те, обещай.

— Добре тогава.

— Ето го мистър Шрайнър с поръчката на Еми. Трябва да тръгвам.

Усещаше как той я гледа, докато взимаше пакета с дантелата и излизаше през вратата. Леденият вятър сякаш прониза душата й. Ама че глупачка, защо просто не го остави да си тръгне?

 

 

Верен на обещанието си, Гейбриъл спря пред къщата на Талбът, преди да тръгне нагоре по пътеката. Мисис Слейтър го въведе в приемната, където Оливия го очакваше сама. Еми се бе оттеглила в стаята си, оплаквайки се от болки в гърба, а Силвестър красноречиво се бе затворил в кабинета си на втория етаж, като видя, че Данахър пристига.

— Оливия.

Гейб свали шапката си и остана в центъра на стаята прав. Изглеждаше съвсем не на място тук. В дивата пустош на Монтана, когато се бореше с нахален натрапник или създаваше убежище от бурята само с клони и платнище — тогава той бе господар на положението. Но в приемната на Еми, сред резбованите викториански мебели и картините в позлатени рамки, покриващи стените, изглеждаше не на място, като някой диворасляк в добре поддържана градина с цветя. Изведнъж Оливия усети копнеж по тучните ливади и стръмни склонове, към които се връщаше Гейбриъл. Това чувство усили още повече гнева й.

Не би следвало да й липсва дивата природа, напротив, би трябвало да е благодарна, че се е прибрала у дома, сред своите.

— Тръгваш ли? — попита.

— Да.

Въпреки че държеше шапката си в ръце, Гейбриъл изобщо не изглеждаше разкаян. Всъщност стойката му бе по-скоро нахална. Заради присъствието му фините труфила на гостната изглеждаха претенциозни и безвкусни.

— Още вали. Вече сигурно е натрупало около четири инча сняг.

— Няма значение. Не вали силно.

Гневът й нарасна още повече. Той не биваше да стои там с такова безразличие. Можеше поне от учтивост да се престори, че изпитва съжаление от раздялата.

— Аз… хм… исках да се отбиеш, защото съм приготвила някои неща за близначките горе в стаята си. Панделки, огледало и други дреболии.

— На тях не им трябват вещи, Оливия.

Обвинение ли долови в гласа му? Намек, че те имат нужда от нея? Как смееше да я кара да се чувства виновна, че ги е изоставила? Пламна от гняв и започна да го подклажда още повече. Не беше логично, нито пък справедливо, съзнаваше Оливия, но гневът бе добро бягство от болката при раздялата и агонията от нерешителност, през която бе преминала този следобед.

Действително не си подхождаха. Имаха по-малко общо помежду си от култивиран жив плет и див трънак. Разумът й го приемаше, ала сърцето не. Беше се влюбила в мъж, който не бе за нея, и докато сърцето й се бореше със здравия й разум, той стоеше най-спокойно и я обвиняваше. Гейб си въобразяваше, че я обича. Но онази жена, която бе обичал горе в планината, бе само малка част от нея. Той не познаваше и не би могъл да приеме другата й половина. Тази несправедливост я вбеси още повече.

— Не ме гледай така! — тросна се тя.

— Как?

— Като че ли ме… презираш.

Той вдигна вежди учуден.

— Гледал съм те, сякаш те презирам? — Рязко направи две крачки напред и изведнъж тя се оказа в обятията му. — Това на презрение ли ти прилича?

Устата му жадно се впи в нейната. Едва ли не пряко волята й устните й се разтвориха. Все още необузданите страсти сринаха крехките прегради, които се бе опитала да изгради, и ръцете й го прегърнаха. Изгубена за сетен път в техния малък свят за двама, Оливия спря да разсъждава и не можа да устои.

Накрая той я пусна и студеният въздух на гостната нахлу между телата им. Потресена, тя опита да се отскубне от прегръдките му.

— Ето какво чувствам към теб.

— Не — отрече тя, поклащайки глава. — Ти си мислиш, че ме обичаш, Гейбриъл. Но всъщност не ме познаваш.

— Познавам те достатъчно. Знам, че си те бива като жена, Оливия Барън. И си може би най-умната дама, която съм срещал. Ти си топла, мила и твърдоглава като магаре. Смехът ти ми напомня за сребърни звънчета, а не се смееш достатъчно често, даже не се усмихваш достатъчно често. Навремето те смятах за най-смелата жена, но сега знам, че не ти достига смелост дори и да се влюбиш.

Оливия здраво стисна устни, за да не изрече отговора, който беше на върха на езика й. Обичаше го толкова много, че чак душата я болеше. Но нямаше смелост да остане с него поради толкова много причини.

— Вероятно си прав — отвърна тихо тя, — или може би имам достатъчно смелост да се влюбя, но не и да живея с теб в твоя нецивилизован свят.

Очите му сякаш се превърнаха в твърди зелени кристали. Не можеше да разгадае чувствата му по тях.

— Тогава това е сбогом.

— Да. Предполагам, че е. — Оливия копнееше да облече в думи всички чувства, които я връхлитаха, но гърлото й се стегна и от устата й не излезе нито звук.

— Оливия! — Разтревоженият вик на Силвестър прекъсна агонията й. — Оливия! Бързо! Еми е зле!