Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outcast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
an8 (2010)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Емили Кармайкъл. Невъзможно бягство

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-210-5

История

  1. — Добавяне

20.

Оливия не разбра точно кога спря да бъде нащрек и се предаде на женските си желания. Щом Гейбриъл бе достатъчно силен, за да я съблазни, то тогава тя можеше да си позволи лукса да бъде съблазнена. Нуждата отекваше в нея като гръм. Сякаш цяла вечност бе живяла с мъката от загубата, с опитите да остане силна пред лицето на смъртта му. Заслужаваха този миг на забрава. Само бог знаеше дали щяха да имат и друга възможност.

Тя му помогна да съблече дрехите й. Там, в приглушената трепкаща светлина на лампата, ръцете му боготворяха тялото й, като че ли я докосваше за първи път, сякаш щяха да се любят за първи път, а не за последен. Дланите му се впуснаха в бавни, но чувствени ласки по гърдите й, плъзнаха се по ребрата и корема й, извиха се с обожание около ханша й, преминаха към краката й и бавно и омагьосващо си проправиха път нагоре между бедрата й.

Тя проплака името му, после той завладя устата й и я погълна като прегладнял до смърт мъж. Прикована към пода от силата му, тя не усещаше твърдите скали, които се забиваха в гърба й през одеялото, а чувстваше само топлината на неговото тяло, плътно притиснато към нейното. Опиваше се единствено от радостта, че той я притежава, от пламтящата му страст, от топлината на душата му.

— Обичам те — прошепна Данахър.

Ръцете й галеха лицето му.

— И аз те обичам, Гейбриъл. И ти го знаеш.

— Омъжи се за мен.

— Да.

— Ти ще бъдеш най-добрата лекарка, която Западът някога е имал, а аз ще забогатея, като продавам добитък и коне на армията.

— Да.

Легнал по гръб на одеялото, той я придърпа над себе си, така че краката й да са от двете страни на бедрата му, а тялото й да е върху гърдите му.

— Ще те смачкам.

— Ти си по-лека от цветче. — Плъзна ръце по гърба й и я замилва нежно. — Даже и да съм на прага на смъртта, пак ще изпитвам трескава жажда за теб, съкровище.

Обхванал с ръце ханша й, той я повдигна и проникна в нея. Дъхът й пресекна от наслада при това ненадейно и пълно сливане. Тя започна да се движи, като се нагласяше по-плътно към него, а той се изви в дъга под нея. С четири мощни тласъка Гейб доведе и двамата до върха и те получиха освобождението си едновременно. Ръцете му я обгърнаха, щом тя се строполи — задъхана и блажена — върху гърдите му.

Поглъщайки опияняващия аромат на задоволството, защитена от прегръдките на Гейбриъл, Оливия потъна в сън, преди действителността да успее да завладее за сетен път съзнанието й.

Чувството за реалност нито за миг не бе напуснало обаче Гейб. Даже в пламъците на страстта той бе наясно, че приказките им за брак и бъдеще са просто фантазия. Неговото бъдеще се простираше пред очите му като низ от мрачни възможности. Можеше да напусне мината и да застане лице в лице с шайката на Кандлис — изобщо не се съмняваше, че те ще налетят на него като лешояди на мърша още преди да се е отдалечил и на миля от къщата. Или можеше да се опита да се измъкне незабелязано в тъмнината и да се терзае от мисли какво би направил Кандлис на Оливия и близначките, щом открие, че е изчезнал. И двете възможности го обричаха.

Гейб стоя буден, докато Оливия спеше. Не искаше да изгуби нито миг от малкото време, което му оставаше да я държи в прегръдките си, да вдъхва аромата й, да чувства нежната й кожа под дланите си. Това, че тя го обича, бе истинско чудо. Бе изсмукала цялата горчивина от душата му, както би облекчила мъките на някой пациент. Той й бе донесъл само неприятности, а тя му се отплащаше с любов. Нежната Оливия. Тя не можеше да не заобича наранено или нуждаещо се от помощ същество — куция Мърдок, мармота със счупения крак, окървавения малък Хънтър и Уилям Гейбриъл Данахър О’Конъл.

Оливия въздъхна и се размърда. Пръстите й леко пробягнаха по гърдите му и събудиха у него отчаян копнеж за вълшебство, което да продължи вечно тази нощ. Искаше пак да се люби с нея, но нощта отлиташе. Задоволи се само с една целувка.

Устните й посрещнаха неговите с готовност и нетърпение и ръцете й го обгърнаха.

— Нима съм заспала?

— Като новородено.

— Как ми се иска да можех да остана през цялата нощ — прошепна тя до косъмчетата на гърдите му.

— Мисля, че почти го направи.

— О, не! — Тя грабна разпилените си дрехи. — Не искам да ме видят как излизам от мината. Ще разберат, че си тук.

Гейб не си направи труда да й обяснява, че те навярно много добре съзнаваха, че той е наоколо, иначе нямаше да стоят тук и да го дебнат толкова време.

— Ще се видим довечера.

На мъждивата светлина на лампата лицето на Оливия изглеждаше измъчено.

Той погали с пръст страните й.

— Недей да тъжиш, съкровище. Това тук скоро ще свърши.

— Мислиш ли?

— Убеден съм.

Гейбриъл забеляза, че тя не му повярва, но все пак се усмихна.

— Довечера пак ще дойда — каза Оливия и го целуна бързо, отдръпвайки се, преди някой от двамата да се поддаде на изкушението.

Данахър загледа отдалечаващата се светлина, после запали своя фенер и започна да разтрива схванатите мускули в крака си. Краченето из малкия страничен тунел, в който се криеше, го умори. Щяха да минат дни, преди силите му да се възвърнат напълно, но той нямаше достатъчно търпение да чака толкова, заврян като плъх в дупката си, докато ловците обикалят наоколо и го дебнат. Крайно време беше да види отново дневната светлина и да приключи нещата е Ейс Кандлис.

 

 

Не точно слънчева светлина видя Гейб, когато излезе от тунела. Небето бе зловещо и в пълна хармония с това, което би могло да се случи през този ден — може би последният за него. Новата превръзка, която Оливия му беше направила вечерта, вече беше пропита с кръв, но той не й обърна внимание. Това вероятно беше само капчица от кръвта, която по всяка вероятност щеше да се пролее през този ден. Надяваше се поне част от нея да принадлежи на Кандлис.

Утринта беше още тиха, когато се приближи до къщата. Елън цепеше дърва и дъхът й излизаше на гъста пара в мразовития въздух всеки път, щом вдигнеше брадвата. Очите й се разшириха, щом го съзря.

— Елън, оседлай Лонгшот. Бързо, моето момиче.

— Татко! Какво правиш?

— Тръгвам. Хайде, върви! Нямам много време.

Тя хукна да изпълнява заръката му, а в този момент иззад ъгъла се показа Оливия.

— Какво си мислиш, че правиш? — извика тя с глас, който без съмнение използваше за най-вироглавите си пациенти.

Гейб не можа да се въздържи и се усмихна. През нощта тя бе мека и нежна като топла мед, а тази сутрин бе като закалена стомана.

— И днес денят е достатъчно добър за разчистване на сметки. Но все пак ми се ще аз да посоча мястото, а моят избор определено не включва поляната пред дома ми.

— Гейбриъл Данахър О’Конъл! Ти определено не си във форма за такова нещо.

— Разбира се, че съм. Къде е Кати?

Възмутената въздишка на Оливия замръзна като бял облак в студения въздух.

— Снощи Кати взела Мърдок и тръгнала към Елкхорн, за да доведе шерифа. По-рано бях споменала, че ако бъдеш съден, имаш шанс да те оправдаят и тя се нагърби сама със задачата да доведе властите. Изобщо не ме попита, нито пък можа да изчака повече, отколкото й позволяваше търпението. А то не е много.

— По дяволите!

Елън дотича с Лонгшот зад себе си. Гейб пое юздите от ръцете й и със смръщено от болка лице се качи на коня.

— Да се надяваме, че Кандлис ще тръгне след мен вместо след нея, а още по-добре изобщо да не я е забелязал.

— Не я е видял, татко — каза Елън с надежда. — Нали знаеш колко я бива да се промъква.

— Да-а. За първи път съм благодарен за това.

— Гейбриъл, недей. Моля те, недей. Върни се обратно в мината. Може би още не са те видели.

Той само поклати глава.

— Ти си най-вироглавият, най-глупавият и безразсъден мъж на света.

— Това е от ирландската ми кръв.

Данахър се опиваше дори само като я гледаше. Даже и ядосана пак беше красива. Как бе могъл да я смята за обикновена навремето? Елън го гледаше със сериозни очи. Постара се да запечата двете лица в паметта си, после отправи още една молитва за последна милост към свети Патрик — наистина последна, закле се той. Ако добрият светия запазеше Елън, Кати и Оливия живи и здрави, Гейб се закле, че ще стане най-големият праведник веднага щом убие Ейс Кандлис. Обещанието не значеше много, понеже най-вероятно му оставаха само още няколко часа живот, но той се надяваше добрият стар Патрик да не придиря чак дотам.

— Вие двете останете в къщата. Дръжте оръжие подръка и двете, в случай че не успея да докопам Кандлис и той се върне за разправа тук. Елън, оттук нататък очаквам вие двете с Кати да се грижите за Оливия, ясно ли е?

— Да, татко. — Гласът на Елън потрепери.

Той чу как Оливия изруга, щом скочи на гърба на Лонгшот и се насочи към пътеката.

— Гейбриъл, по дяволите, ако се оставиш да те убият, ще…

Заплахата бе прекъсната от свистенето на куршум, който се заби само на крачка от Лонгшот. Сбогуването бе продължило повече, отколкото трябваше.

— Влизайте вътре! Веднага! — заповяда Гейб на Елън и Оливия.

Следващият куршум се заби в бора, който използваха за съобщения с Кривака. Гейб слезе от кобилата и я плесна с ръка по задника в посока към конюшнята. Със задоволство видя, че Оливия и Елън се вмъкват в къщата през големия заден прозорец, вместо да заобикалят отпред. Появиха се отново само след миг с оръжие в ръка. Оливия държеше пушка, а Елън пистолет и израженията им бяха достатъчно яростни, че да убиват само с поглед.

Гейб изтича към храсталака в края на поляната тъкмо когато дъжд от куршуми засипа като дъга мястото, на което бе стоял допреди малко. Нямаше нищо против Кандлис да стреля накъдето и да е, стига да не се целеше към къщата. А съвсем без стрелба щеше да е най-добре.

— Кандлис, ти, подли кучи сине. Ела тук долу и се бий като мъж, без да се криеш зад скалите.

Нова градушка от куршуми отвърна на предизвикателството му.

— Колко сте се събрали там? Трима? Четирима? Толкова много помощници ли ти трябват, за да сгащиш някакъв си смотан ирландец, а, Кандлис? Ела да се бием лице в лице. Само ти и аз, без да замесваме странични хора в разпрата си.

За миг над долината се възцари тишина.

— Страхуваш се да не си изцапаш ръцете с кръв, а, Кандлис? Пък аз си мислех, че ти се ще да усетиш как кръвта ми се стича по собствените ти ръце. Толкова по-задушевно е, отколкото с пистолет.

Сякаш и дърветата затаиха дъх. Тогава дойде отговорът, за който се беше молил Гейбриъл. Свети Патрик очевидно си знаеше работата.

— Не се страхувам да се бия с теб, О’Конъл. Слизаме долу. Не се опитвай да шикалкавиш.

Пак се спусна завеса от тишина, сякаш първото действие на пиесата бе свършило, а второто още не беше започнало. Сърцето на Оливия биеше бясно и й се струваше, че някоя вена или артерия може да се пръсне от напрежение. Тези тревожни удари бяха започнали още от зори, когато се бе прибрала в къщата и бе установила, че Кати е тръгнала към Елкхорн през нощта.

— Опитах се да я спра! — бе проплакала Елън. — Но тя изобщо не ме послуша! Заяви, че ти си казала, че баща ни има по-голям шанс със закона, отколкото с Ейс Кандлис.

Оливия наистина го беше казала. Освен това беше и забранила на Кати да излиза, за да не я хванат Кандлис или хората от шайката му.

— Тя е такъв инат! — Елън театрално бе вдигнала очи. — Но е и единственият човек, който би могъл да се промъкне покрай Кандлис. Тя е като змия сред високи треви.

Оливия не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да се моли. Именно тогава се бе появил и Гейбриъл с невероятната идея, че точно сега му е времето да действа. Мъже! Твърдоглави, нетърпеливи, отдаващи значение най-вече на животинските си инстинкти, а не на здравия си разум!

Виждаше го как се е свил в храсталака с готово оръжие в ръка и оглежда изпитателно долината и дърветата. Ако очакваше, че Ейс Кандлис ще се бори с него честно, тогава със сигурност нямаше право да обвинява нея в наивност.

— Елън, искам да се измъкнеш отпред и да се скриеш в гората, докато всичко това свърши.

— Но, Оливия…

— Без спорове. Тръгвай. Вземи Хънтър със себе си, също и един от онези пистолети. Не се връщай, докато аз или баща ти не извикаме, че всичко е наред.

— Но…

— Тръгвай!

Тя тръгна. Щом Елън се отдалечи, Оливия прегърна оръжието като бебе и прекрачи ниския прозорец на задната стена на къщата.

Гейбриъл не бе особено доволен.

— Върни се обратно в къщата, Оливия.

— Не. Кандлис води трима мъже със себе си. Трябва ти подкрепа.

— Ще ми помогнеш повече, ако си в къщата, така няма да има нужда да се притеснявам за теб.

Тя поклати глава.

Преди Гейбриъл да успее да протестира отново, звукът от счупени клони възвести пристигането на Кандлис. Четирима конника си пробиха път през храсталака и се спряха на края на поляната. Начело бе Кандлис. В ръцете си държеше оръжие, насочено към Гейбриъл. Наредени зад него, хората му не сваляха очи от Гейб. На Оливия те никак не й допадаха — нито външният им вид, нито погледите им.

— Прибери се в колибата, Оливия.

— Няма. — Тя намести по-удобно оръжието в ръцете си. — Може да вярваш в честния двубой колкото щеш, но аз все пак ще остана тук и ще държа тези типове под око.

— Влез в къщата.

— Няма. — Тя пренебрегна гневния поглед, с който той я стрелна. — Имам право да бъда глупачка точно колкото теб.

— Без номера, О’Конъл! — Кандлис навлезе в поляната, без да сваля прицела си от Гейб. — Хвърли пушката. И пистолетите.

— Ще хвърлим оръжията си заедно, Кандлис. Ти, твоите хора и аз. По едно и също време. Така е честно.

— А тя?

— Тя също. — Гейбриъл я изгледа строго. — Но аз съм този, който ще те убие, Кандлис. Няма нужда да се тревожиш за нея.

— Не виждам нещата точно така. — Той погледна към Оливия. — Свалете оръжието, госпожице Барън, или ще пробия дупка в главата на О’Конъл, както е застанал тук. А ако той пръв ме удари, приятелите ми ще го застрелят. Какво ще кажете?

— Прави каквото ти казва, Оливия! — Тонът на Гейбриъл бе като изкован от желязо.

Щом нещата бяха поставени по този начин, Оливия реши, че ще е по-мъдро да се подчини. Тя внимателно остави оръжието на земята.

— Сега се отдалечи от него! — нареди Кандлис.

Тя отстъпи към прозореца.

Кандлис се ухили.

— Поне този път си намери бяла жена, О’Конъл.

Очите на Гейбриъл се присвиха. Оливия осъзна в този момент, че и двамата мъже охотно биха се простили с живота си само за да усетят кръвта на другия по ръцете си. Смъртната омраза в очите им говореше, че за тях куршумите и пистолетите не бяха достатъчно лични като средство за разчистване на сметки.

Кандлис слезе от коня си и хвърли оръжието си на земята.

— Хвърлете пистолетите си, момчета, че дамата ще нададе вой.

Мъжете хвърлиха пистолетите и две пушки близо до другите оръжия, насмешливо докоснаха перифериите на шапките си и кимнаха към Оливия. Пистолетите на Гейбриъл и пушката му допълниха купчината извън досега на всички.

— Сега ще видим от какво си направен, О’Конъл.

Докато Оливия и помощниците на Кандлис ги наблюдаваха, Гейбриъл и Ейс обикаляха един около друг.

Кандлис нападна пръв. Понеже беше сакат, атаката не бе от най-бързите, но Гейб с ранения си крак не бе в по-добра форма. Сграбчиха се, като всеки се стремеше да докопа гърлото на другия. Кандлис успя. Оливия се задъха, като видя как лицето на Гейбриъл почервеня, но той успя да промуши ръце отдолу и да разкъса хватката. Двамата, залитайки, отстъпиха назад. Гейбриъл изрече задъхано:

— Май прекалено дълго си седял зад бюро, Кандлис.

— Още имам достатъчно сили, за да те пратя на оня свят, копеле. Няма да отнеме много време.

Кандлис бързо замахна с десния юмрук. Гейбриъл се приведе и заби здрав удар в корема на противника си. Другият му юмрук докосна брадичката на Ейс. Кандлис политна назад и се просна на земята. Гейбриъл се метна върху него. За момент двамата се затъркаляха като хлапета и засумтяха от отвратително доволство. Някак си успяха да се изправят на крака, като още се удряха. По двете лица имаше размазана кръв и мръсотия.

Времето сякаш спря и целият свят се бе съсредоточил около двойката, която се биеше, спъваше, вкопчваше, риташе и търкаляше по поляната. Оливия чуваше затруднените хрипове, които идваха от гърдите им. Превръзката на крака на Гейбриъл бе почерняла от кръв. Веждата му беше цепната и кръвта се стичаше огненочервена по лицето и шията му. И Кандлис не изглеждаше по-добре.

Ейс се изви и сякаш съсредоточи цялата си сила в този удар. Гейбриъл го избегна и запрати Кандлис с главата напред в дънера на едно дърво близо до края на поляната. Чу се тъп звук като от брадвата на Кати, когато цепеше дърва. Краката му се огънаха и той бавно се свлече по дънера. Преди да успее да се съвземе, Гейбриъл вече го беше възседнал, хванал с ръце шията му и го стискаше. Лицето на Кандлис почервеня. После стана пурпурно.

Потресена от диващината, на която беше свидетел, Оливия пристъпи напред, но Гейбриъл не бе напълно обсебен от мания да убива. Ръцете му леко отпуснаха врата на Кандлис.

— Предаваш ли се, мръснико?

Ръката на Ейс потупа земята в знак на съгласие.

— Ще кажеш ли пред властите какво се случи наистина, когато жена ми умря?

Ръката отново потупа отчаяно земята. Очите на Гейбриъл се присвиха, два зелени въглена горяха на маска, направена от мръсотия и кръв.

— Би трябвало така или иначе да те убия. Струва си да увисна на въжето, като знам, че ти вече се пържиш в ада.

— Гейбриъл — нежно промълви Оливия и смъртоносният огън в очите му поутихна.

Изведнъж Оливия рязко бе избутана настрана. Преди да осъзнае какво става, един от мъжете на Кандлис халоса Гейбриъл по главата с приклада на пушката си. Той падна, без да издаде звук.

Ейс Кандлис изстена, затърка моравото си гърло и клатушкайки се, се изправи на крака.

— Крайно време беше, идиот такъв. Какво, по дяволите, чакахте?

Оливия изтича към лежащия Гейбриъл и коленичи до него, но друг тип от шайката я сграбчи за ръката и я побутна към къщата.

— Не се пречкай, жено, да не пострадаш.

— Вие дадохте дума! — Оливия се почувства като идиотка в момента, в който изрече думите. Как можа Гейбриъл да повярва, че тези типове няма да се намесят в боя!

Кандлис дрезгаво се изсмя.

— Не съм толкова тъп, госпожице Барън. Роджърс, сложи копелето на коня си и нахлузи примка на шията му. Преди две години се заклех, че ще гледам как О’Конъл се гърчи на въжето и смятам да не се лишавам от това удоволствие. Залейте го с кофа вода. Искам да е буден, когато въжето се затяга около врата му.

Оливия безпомощно гледаше как Гейбриъл бе залят с ледена вода и качен на кобилата. Той се задави и замига, тъй като ръцете му бяха привързани зад гърба и около врата му имаше примка от грубо въже.

— Не можете да направите това! — заяви Оливия. — Не можете да го обесите без процес! Законът…

— Накарайте я да млъкне! — нареди Кандлис на един от хората си. — Писна ми от хленченето й.

— Ейс, тя ще ни създаде главоболия.

— Просто я накарай да млъкне. Никой няма да повярва на някаква си курва.

Роджърс я сграбчи. Друг тип замахна с юмрук, но Оливия успя да се отскубне от ръцете на Роджърс. Ударът попадна в рамото му, вместо по нейната челюст. И двамата мъже изругаха.

— Върни се в къщата и стой там, Оливия! — Гласът на Гейбриъл звучеше дрезгаво, защото примката вече го задушаваше. Лицето му беше ожулено, едното око подуто, но погледът, отправен към нея, бе спокоен и твърд. — Прибери се в къщата. Кандлис, тя няма да ти създава никакви проблеми.

Кандлис се ухили и започна да го дразни.

— Може би трябва просто да се постарая да не й липсваш, след като си отидеш, О’Конъл. Това е… — Той се изкикоти. — … идеалното разрешение. В края на краищата си известен като убиец на жени. Какво по-добро оправдание бих могъл да имам от това, че съм те намерил как малтретираш и убиваш друга жена? Нали Монтана е вече щат? Не можем да си затваряме очите пред такива неща, след като сме част от цивилизования свят и Съюза.

Кандлис продължи да се опива от собствения си глас, като изреждаше какво би могъл да стори на Оливия след смъртта на Гейбриъл. Заклещена между хората на Кандлис и къщата, младата жена съзря пушката си там, където я бе хвърлила по-рано. Останалите пушки, които бяха натрупани отгоре, вече ги нямаше, понеже мъжете си ги бяха взели и сега нейното оръжие лежеше само и изкусително близо. Тя се хвърли към него, грабна го и взе на прицел най-близкия враг.

— Не се приближавай или ще стрелям.

Мъжът изсумтя. Тя зареди и той млъкна.

— О, госпожице Барън! — извика Кандлис. Усмихна й се и насочи пушката си към нея. — Хвърлете оръжието.

— Не и преди да застрелям един или двама от вас. Някой да желае да е първи?

Кандлис продължаваше да се усмихва, но хората му неспокойно поглеждаха оръжието, което тя държеше с такава увереност.

— Вашият шеф май ще позволи някои от вас да бъдат застреляни — каза им Оливия, залагайки на колебанието, което видя, изписано по лицата им. — Струва ли си да умрете заради неговото отмъщение?

Въпреки студа, ръцете й се потяха и оръжието изглеждаше хлъзгаво. Молеше се да има достатъчно смелост да стреля, ако се наложеше. Реши да нажежи обстановката още повече.

— Ти си луд, Кандлис, щом мислиш да линчуваш човек, който още не е осъден, и замисляш убийство на невинна жена. Твоите хора няма да те оставят току-така да го направиш, особено ако е вероятно да бъдат убити през това време. Срежи въжето на Гейбриъл и го отведи обратно в Елкхорн. Така ще имаш възможност да го видиш наказан и никой няма да пострада.

Мъжете неуверено изгледаха Кандлис.

— Ще слушате глупостите на някаква жена? — Той вдигна пушката си и се прицели. Кожата от лявата страна на Оливия настръхна, като че ли предварително можеше да усети мястото, в което щеше да се вреже куршумът. Възприятията й се изостриха. Долови острата миризма на боровете, усети влажното докосване на студения вятър по лицето си. Погледът на Гейбриъл, впит в нея, бе като огън, а този на Кандлис — като лед. В ръцете й оръжието бе тежко и хлъзгаво от пот. Кръвта шумно бучеше във вените й, а дъхът й беше като ураган, свистящ в дробовете й.

Странно защо не изпитваше страх, когато насочи пушката към Кандлис.

— Палецът ми е запънал петлето, господин Кандлис. Ако ме застреляте, и самият вие ще пострадате.

Пушката на Кандлис не помръдна.

— За бога, пусни я. Изпрати я надолу по пътеката. Тя няма нищо общо с това.

На Кандлис очевидно му достави удоволствие молбата на Гейбриъл. Усмихна се и отвори уста, за да отговори в мига, в който прозвуча изстрел. Усмивката му се изкриви в гримаса, той изпусна пушката и се свлече на земята, хванал крака си с ръка.

Оливия изтича към Гейбриъл и свали въжето от клона.

— Татко! — извика Кати, когато излезе на поляната. Зад гърба й яздеше Кривака с доста воини от Черните крака, които Оливия не се потруди да преброи. Изглеждаха повече и от дърветата в гората и очите на всеки светеха като черен мрамор.

Роджърс изруга и се смрази на място. Другарите му се втренчиха в гладните черни дула на индианските пушки и не помръднаха.

— Татко! Добре ли си?

Гейбриъл се свлече от коня в ръцете на Оливия.

— Срещнах Кривака по средата на пътеката, тате. Чул, че си избягал от затвора и беше тръгнал да помогне.

— Е, ами той точно това направи — каза Гейбриъл, търкайки гърлото си.

Кривака се приближи до мястото, където Кандлис полагаше напразни усилия да се изправи, и го ръгна с пушката си.

— Този ли уби Ездачката?

— Брат му уби Мини — отвърна Гейбриъл, — но този тук отне честта на Ездачката, опита се да ме обеси два пъти и заплаши близначките и Оливия.

Кривака блъсна Кандлис достатъчно силно, за да се строполи на земята.

— Той ще умре.

— Не! — изквича Кандлис. — Не ме оставяй в лапите на този дивак, О’Конъл. Ти си бял, за бога. Знаеш ли какво ще направи той с мен?

Кривака се ухили смъртоносно.

— Ездачката бе любимата ми сестра, бледолики. Дълго чаках Конегледача да те посочи с пръст, та да знам кой си.

Кандлис обърна умоляващо лице към Гейбриъл.

— Направи нещо!

— Ха, защо ли? — Гейбриъл обгърна с ръка Кати и Оливия. — И защо, по дяволите, смяташ, че трябва да го направя?

— Защото си бял, по дяволите!

— И какво от това?

— Ако позволиш на тези копелета да ме убият, няма да мога да кажа на съдията във Вирджиния Сити истината за деня, когато застреля Бък.

Ръката на Гейбриъл стисна Оливия по-здраво. Той се поколеба за миг, после каза:

— Вярно. Но, от друга страна, след всичко, което направи, мога да рискувам със закона и да видя какво ти е приготвил изобретателният Кривак.

Кандлис пребледня още повече. Оливия едва не го съжали.

— А всъщност може би не. — Гейбриъл сериозно изгледа Кривака. — Ако убиеш Кандлис, братко, бледоликите ще продължат да мислят, че съм убил сестра ти.

Изражението на индианеца бе неразгадаемо. Пушката, насочена към Кандлис, не помръдна.

— Той ще бъде съден и наказан за престъпленията си, братко.

— Бледоликите няма да го накажат за това, което е сторил на Ездачката. На тях не им пука, защото тя беше една от червенокожите.

— Ако те не го накажат, тогава ние ще го направим — ти и аз.

Звукът, който Кривака издаде, поразително приличаше на ръмжене. Той слезе от коня, извади ножа си и преди някой да успее да помръдне, направи три разреза на едната буза на Кандлис. Ейс изпищя.

— Това е моят белег — заяви Кривака. — Ти ми принадлежиш, бледолики. Засега те давам на брат ми, но ти принадлежиш на мен. Нека Земята и Небето се вслушат в думите ми, когато аз кажа, че ще умреш.

Той избърса окървавения нож в панталона си и скочи на седлото.

— Ще дойдем с теб до Вирджиния Сити, Конегледачо, за да не ти избяга този тип.

— Благодаря ти, братко. Вземи го сега, както и останалите. Ще се срещнем надолу по пътеката.

Кривака и придружителите му чевръсто завързаха Кандлис и шайката му един зад друг и тръгнаха към пътеката. Щом се изгубиха от очите им, Оливия притисна глава в рамото на Гейбриъл.

— Мислех, че и двамата ще умрем.

Пръстите му се плъзнаха нагоре по шията й и леко замасажираха тила й.

— И аз така мислех, съкровище.

За момент тримата стояха мълчаливо и се наслаждаваха на спокойствието на празната поляна. После гласът на Кати оформи въпроса:

— Сега вече всичко наред ли е, татко?

— Всичко ще бъде наред, Кати, момичето ми. Кълна се, че ще бъде. — Той нежно я потупа по гърба. — Върви да намериш сестра си.

— Къде е тя?

— Крие се в гората — отвърна Оливия.

— Близко до ума — присмя се Кати.

Щом Кати изчезна да търси Елън, Гейбриъл извърна Оливия към себе си, за да я прегърне.

— Надявам се, че наистина си била искрена, когато ми каза, че ще се омъжиш за мен, докторке. Защото както изглежда, май все пак ще имаме бъдеще.

Тя вдигна глава, за да го погледне в лицето.

— Наистина ли искаш да се ожениш за жена, която по-често мирише на карбол, отколкото на парфюм?

Ъгълчетата на устата му потрепнаха.

— Това ще бъде голяма жертва, но какво да се прави.

Оливия се засмя и на шега го заплаши с юмрук. Той се приведе, хвана ръката й и плътно я притисна към себе си, за да я целуне така, че краката й да се подкосят и да й се завие свят.

— Мисля, че ще се примиря с карбола — отвърна той с усмивка, — ако можеш да се справиш с един ирландски непрокопсаник и двете му дяволски щерки.

— Ако ме целуваш така всеки ден, ще се справя.

— Добре. Така както живея, май ще ми трябва лекар в семейството.

Той отбягна още един удар и бързо я целуна.

— Хайде, любов моя. Да намерим момичетата и да тръгваме към Вирджиния Сити.

Край