Емили Кармайкъл
Невъзможно бягство (14)

13.

Прахът, който още не бе улегнал в близост до отвора на тунела, почти закри от очите на Оливия близначките, които бързаха нагоре по пътеката. Кати беше начело, а Елън се опитваше да не изостава. В едната си ръка Кати държеше два заека, а в другата стискаше няколко примки. Момичето ги хвърли на земята и веднага се устреми към входа на мината.

— Не, няма да влизаш! — Оливия препречи с тялото си отвора. Кати я бутна настрани. Оливия се стрелна към нея и я прикова към подножието на хълма. — Никакво влизане вътре. Там още падат скали. Чувам ги.

— Моят татко е вътре!

— Като влезеш вътре и се претрепеш, няма да му помогнеш!

Елън, по чиито бузи сълзите оставяха кални дири стигна, препъвайки се, до тях и сграбчи ръката на Кати.

— Той може да е още жив. Всичко стана преди секунди.

— Вие тук ли бяхте? — попита Кати мрачно.

— Тъкмо се изкачвахме с обяда на татко по пътеката, когато се случи. Земята се разтресе и от отвора изригна прах, както когато татко гърми с динамита. О, Кати! Какво ще правим?

— Вие двете, успокойте се! — Оливия трескаво се опитваше да измисли някакъв план. Както ставаше винаги когато имаше някакъв спешен случай, мисълта й не се поддаде на емоциите, а остана трезва и бърза, без да изпада в истерия. В колежа по медицина и в клиниката в Париж бе известна с хладнокръвието си в напрегнати ситуации. Това тук не беше по-различно — един човешки живот бе поставен на карта. Сега бе моментът да мисли бързо и ясно. По-късно можеше да се строполи на земята и да ридае.

Земята пак затрепери и от отвора на тунела изригна нов облак прах. Елън изпищя.

— Не е свършило! О, боже! Моля те, не позволявай това да се случи!

Кати се опита да се отскубне от ръцете на Оливия. Тя здраво я разтърси.

— Не бъди глупава, Кати. Имам нужда от помощта ти тук.

— Татко!

— Ще го измъкнем. Мислете. Баща ви има някакъв начин да се свързва с Кривака. Какъв е той?

— Лампа на големия бор. Но Кривака се упъти към зимния бивак на Бизонската гърбица. Прекалено далеч е и няма да може да види сигнала.

— А наблизо има ли други миньори, които биха могли да помогнат?

— Не. Никой няма.

Ама че работа! Нямаше как да изпрати и някой за помощ в Елкхорн. Когато Джебейдиа и Слим си бяха тръгнали, бе мислила, че не желае никога повече да ги среща. А сега би дала десет години от живота си само да ги видеше да се появяват в края на пътеката.

— Кати, иди до къщата и донеси всяка лопата, кирка, лост или гребло, които намериш. Също и количката. Елън, ти намери чиста риза, която да можем да разкъсаме за превръзки, и вземи чантата ми. Освен това и лампи. Хайде, бързо.

Момичетата се поуспокоиха, щом вече имаха с какво да се захванат, но Оливия усети как гърлото й се стяга в клещите на отчаянието. Представата за Данахър, зазидан някъде в мрака, заплашваше да я хвърли в паника. Той може би се задъхваше от недостиг на въздух, може би лежеше премазан, изгубил свяст от болка, погребан жив и очакващ бавна и мъчителна смърт. Щяха ли да успеят да си проправят път през отломките или пред очите им щеше да изникне непоклатима скала, която да ги принуди да чакат и да страдат, като знаят, че вероятно някъде там той умира бавно, а те не могат да направят нищо?

Кати докара количка, две лопати, кирка, лост и два чифта груби работни ръкавици. След минути се появи и запъхтяната Елън, понесла лекарската чанта на Оливия, два фенера и риза.

Оливия нахлузи единия чифт ръкавици.

— Елън, ти остани тук и накъсай ризата на ленти.

— Искам да копая.

— Не бива и трите да копаем едновременно. Засега нещата, изглежда, се успокоиха, но може да има ново срутване и тогава няма кой да иде за помощ.

Оливия не знаеше къде би могла да иде за помощ Елън, но поне можеше да опита.

— Запали единия фенер и го сложи на бора. Може да имаме късмет и някой да го види. Двете с Кати ще вземем другия.

В тунела въздухът бе наситен с прах. Оливия имаше чувството, че плуват в него. Мината бе затрупана до средата на тунела със скали и пръст.

— Татко! — извика Кати към стената.

— Гейбриъл! Чуваш ли ни?

Никакъв отговор. Кати гледаше срутването с разширени от ужас очи. Оливия не си спомняше малката вироглавка някога да е изглеждала по-крехка.

— Ще копаем. — Оливия се опита да придаде бодрост на гласа си. — Сложи лампата на земята и ми помогни да преместим количката ето тук. Внимавай с тази кирка. Не ми се ще да те изкарвам с количката от мината.

— Количката ще е за татко, нали? Ти мислиш, че е мъртъв.

— Не знам в какво състояние е той, Кати, но няма да успеем да го носим двете, ако не може да ходи.

Копаха, викаха, пак копаха. Стената не бе толкова плътна, колкото Оливия се страхуваше, че може да бъде. С помощта на лопатите и кирката напредваха бързо. Но ако срутването продължаваше до края на тунела, нямаше никаква надежда.

Оливия нямаше представа колко време бе минало. Не след дълго раменете я заболяха от напрежение. Въпреки ръкавиците, ръцете й се израниха. Гърлото й пресъхна от пропития с пръст въздух и непрестанното викане, на което никой не отвръщаше. До нея Кати пръхтеше от усилие да размества камъни и да дълбае и Оливия усети, че и тя самата издава подобни нецивилизовани звуци.

Това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Единственото важно нещо бе да открият Данахър. Мисълта да го оставят тук, погребан под скалите, а зелените му очи невиждащо да се взират във вечния мрак на това дяволско място, накара сърцето й да тръпне от болка — болка, която тя бе убедена, че ще остане в душата й до края на живота й. Докато копаеше, Оливия откри, че се моли, макар винаги да бе смятала, че господ възнаграждава положени усилия, а не молитви. Щом усилията не бяха достатъчни, щом задачата бе непосилна, единствената й надежда оставаше да се случи чудо.

Оливия бе така погълната от работата, че не забеляза кога трескавото пръхтене на Кати се бе превърнало в плач. Тя се бе свлякла на земята, изтощена и нещастна.

— Не мога! — ридаеше момичето — Н-не можем да го прокопаем.

— Почини си, Кати.

Детето изхленчи нещо неразбрано и хвана главата си с ръце.

Оливия продължи да работи на фона на сподавените ридания на Кати. Успя най-сетне да освободи един доста голям отломък, който се търколи, повличайки след себе си малки камъни и пръст. Щом прахът слегна, колкото да може да вижда през него Оливия вдигна лампата и откри празно пространство от другата страна.

— Гейбриъл! Чуваш ли ме?

Беше викала същите тези думи стотици пъти през последните часове. Този път след ехото от думите й дойде дългоочакваният отговор.

— Оливия?

— Гейбриъл!

— Татко! — изпищя Кати.

— Гейбриъл, къде си?

— Заклещен от това проклето срутване, ето къде!

Вълна на облекчение заля Оливия и тя усети такъв пристъп на слабост, че едва успя да вдигне лопатата. По лицето й потекоха горещи сълзи. Чудото бе станало. Щом Данахър ругаеше по този начин, значи не бе сериозно ранен.

Кати сграбчи лопатата, която безволно висеше в омекналите ръце на Оливия, и нападна камъните като малък демон. Бързо разшири пролуката дотолкова, че да могат да се промушат през нея. Оливия взе фенера и я последва. Данахър лежеше, облегнат на една скала. Единият му крак бе заровен под мръсотия и дребни камъчета.

— Тате! Добре ли си?

Данахър се смръщи. Мъждивата светлина очерта тъмночервена ивица, която започваше от линията на косата му и стигаше до яката на ризата му.

— Мисля, че съм добре. Успях да стигна само дотук след първото срутване. Започнах да копая, когато второто запрати няколко скали върху мен. Току-що дойдох на себе си.

— Нека те прегледам — твърдо заяви Оливия, която отново се бе превърнала в хладнокръвен лекар. — Кати, дръж лампата по-високо.

Раната малко над дясното му слепоочие бе причината за кръвта, но за щастие не беше дълбока.

— Можеш ли да движиш крайниците си? Има ли нещо счупено?

— Не мога да движа крака си.

— Кой от двата?

— Този, на който си седнала.

— Какво? Аз не съм… О, да, така е. — Тя припряно се отмести. — Извинявай. Мислех, че е купчина камъни.

— Сега вече мога да го движа. — Той се засмя и мръсотията по лицето му се напука и образува бледи като паяжина линии.

Тя едва не извика при този опит за шега.

— Дръж се сериозно! Нещо друго? Ребрата? Пръстите?

— Не мога да движа ребрата си.

— О, по дяволите, Данахър!

Оливия набързо, но щателно го прегледа, за да се убеди, че шията, гръбнакът и ребрата му са здрави.

— Тате, мислехме, че си мъртъв!

— Знаеш ли, Кати, един ирландец не може да бъде довършен така лесно от някакво си малко срутване. Но въпреки това съм ви безкрайно благодарен, че дойдохте да ме измъкнете. — Гейб погледна Оливия. — Нещо май наистина те е уплашило, щом си се решила пак да се навреш в този тунел, докторке. Не знаех, че скривалището ми означава толкова много за теб.

Пръстите й замряха, както опипваха ребрата му. Това, което бе казал, бе самата истина. Нито за миг не се беше сетила за предишния си страх от тунела. До този момент.

— Бих искала да не го беше споменавал, Данахър.

За нейна изненада дланта му покри ръката й, която беше на гърдите му.

— Кой ще има по-голяма нужда от помощ на излизане, миличка? Ти или аз?

— Не й се присмивай, татко! Ако не беше тя, сега щях да съм затрупана от второто срутване, а Елън щеше да се щура обезумяла напред-назад.

Данахър се усмихна.

— Така ли?

Кати погледна Оливия засрамено.

— Освен това тя продължаваше да копае, когато аз спрях и плаках.

— Интересно. Изглежда, че и двамата май дължим живота си на докторката, а?

— Да-а. Май е така.

— И не си мислете, че ще опростя дълга и на двама ви, но смятам, че е време да се измъкваме оттук. Можеш ли да ходиш, Данахър? — Оливия се опита да говори, без гласът й да трепери, ала стените отново я притискаха и тя се чувстваше така, сякаш не й достигаше въздух.

— Мога да вървя. — Клатушкайки се, Данахър се изправи на крака. Обгърна я с една ръка, привидно търсейки подкрепа, но Оливия усети как неговата сила се предаде на нея. Каква ирония! Уж тя бе спасителката, а всъщност той я подкрепяше.

— Спомни си ливадата — прошепна й той, когато Кати пропълзя през дупката, — и дивите цветя, и поточето.

Оливия си пое дълбоко дъх и си представи поляните, които бяха видели на връщане към къщата. Потокът, който устремно клокочеше сред камъните, орелът, който бавно кръжеше над главите им онзи ден. Всички тези прекрасни неща заедно с факта, че Данахър е жив. Данахър беше жив. Стоманената му ръка я подкрепяше, топлият му дъх къдреше косите на тила й. Страхът й бавно изчезна.

 

 

Набързо приготвеният коледен обяд бе тих, но за сметка на това щастлив. Близначките бяха изтощени. Гласът на Елън беше прегракнал от викане в тунела. Кати дремеше над чинията си и само човъркаше храната. Оливия откри, че едва успява да държи очите си отворени. Най-жизненият човек на масата бе онзи, който можеше да загине, както бе заявила Оливия, щом излязоха от мината.

— Нали няма да влизаш повече вътре? — бе възкликнала Оливия, когато Данахър заяви, че срутването открило нова част от сребърната жила.

— А какво друго да правя?

— Да работиш нещо, което не е свързано с вероятността да бъдеш погребан под тонове скали!

— Е, да, навремето се опитах да се грижа за ранчо и да се занимавам със земеделие и трябва да ти кажа, че това занимание се оказа далеч по-опасно от работата в рудника.

Усмивката му изобщо не беше весела, но Оливия не можеше да си представи колко сериозно говори той в момента.

— Не мисля, че поомачкването на някой и друг крак от крава може да бъде по-опасно от срутването на мина над главата ти.

Данахър просто поклати глава и се усмихна. Привидно той приемаше това доближаване до смъртта много леко и все пак бе малко разсеян и замислен. Щом влязоха в къщата, отхвърли всичките й опити да го прегледа, преди момичетата да се нахранят и измият. Докато близначките клюмаха над чиниите си, а Оливия едва човъркаше храната си, Данахър ядеше с апетит и непрестанно я подкачаше за необоснованите й страхове относно мината. Срутвания се случвали много рядко, уверяваше я той. Освен това, ако човек искал да натрупа пари, като човърка земята, трябвало да поеме риска и тя да му отвърне със същото.

Определено се налага да го вразумя, реши Оливия.

Размениха си подаръците след вечеря — цветни панделки и ментови бонбони за Кати и Елън, шапка от заешка кожа за Данахър. Кати бе уловила животното, а Елън я беше ушила, а Оливия получи прекрасно оформен самороден къс сребро от мината.

Странно, но това бе една от най-хубавите коледи, които тя си спомняше. Топлото отношение на момичетата към нея имаше много по-голямо значение от всеки подарък, който би могла да получи. Когато бе прокопала проход през скалите, за да спаси Данахър, Оливия си бе проправила път и към сърцето на Кати, бе разбила враждебността й, защото през цялата вечер очите на момичето й бяха изпращали мълчаливи погледи на благодарност и признателност.

Близначките охотно се отправиха към леглата си, щом чиниите бяха измити. Твърдо решена да не му се даде този път, Оливия взе медицинската си чанта и се упъти към мястото, където седеше Данахър.

— Ще ми позволиш да те прегледам сега.

— Така ли?

— Да.

— Както винаги, лекарка до мозъка на костите си.

— Какво друго бих могла да бъда?

— Това само ти можеш да кажеш, предполагам.

— Съблечи си ризата, ако обичаш.

— Да, мадам.

Като се имаше предвид какво можеше да се случи, Данахър се бе отървал изключително леко. Малки драскотини и охлузвания, разранени кокалчета от копаенето, повърхностна рана и цицина на главата и две натъртени ребра. Той мълчаливо понесе подстригването на косата около раната и зашиването на прореза — нещо напълно нетипично за него. Оливия се питаше дали ударът по главата не бе причинил повече увреждания, отколкото се виждаше на пръв поглед.

— Без обичайното хленчене, Данахър? Смятах, че не си от тези, дето понасят болката мълчаливо.

— Предполагам, днес просто изпитвам благодарност, че съм оцелял.

— Много разумно отношение. Не мислех, че си способен на това.

— Способен съм на доста неща, за които нямаш и представа.

Тя изчисти и последните остатъци от кръв около зашитата рана и огледа работата си на светлината на лампата.

— Изглежда, че ми е съдено непрекъснато да те закърпвам, Данахър. Ако не спреш да предизвикваш себеподобните си и Майката Природа, няма да доживееш до дълбока старост.

— Ще се опитам да запомня думите ти.

— Имаш две натъртени ребра. Сигурно си запознат с процедурата при такъв случай. Искаш ли аз да ги превържа?

— Да.

С известна изненада Оливия накъса платното, което Елън бе донесла за превръзки, на широки ивици, накара Данахър да държи единия край и започна да го обвива с тях.

— Ще стане по-бързо, ако се изправиш на крака.

Той стана.

— Не мисля, че ребрата са счупени този път. Прекалено стегнато ли е? Боли ли?

— Не. Причината да те помоля да ме превържеш бе да те накарам да ме обгърнеш с ръце.

Тя се засмя.

— Не се шегувам.

Нещо в тона му я накара да изпита моментен пристъп на страх, но едновременно с това и вълна от нещо непознато и вълнуващо. Прииска й се да хвърли бинта и да отстъпи назад извън досега му, макар да не беше привършила с превръзката.

— Ти винаги се шегуваш.

— Не. Сериозен съм, както никога.

Ръцете му бяха разперени встрани, за да може тя да го превърже, но в този момент дланите му обхванаха раменете й.

— Какво…

Притесненият й въпрос бе заглушен от устните му, които се впиха в нейните. Съпротивата й угасна бързо, щом ръцете му я обгърнаха и притиснаха до тялото му. Неговото ухание, топлината му, потъркването на наболата му брада по кожата й, гладните му устни, поглъщащи нейните — всичко това я потопи във вихър от желания, на които нямаше сили да се противопостави.

Дръпна се назад, опитвайки се да възвърне равновесието си. Устните му жадно се плъзнаха от основата на шията към ухото й.

— Данахър…

— В мината ме наричаше Гейбриъл. — Топлият шепот в ухото й изпрати по цялото й тяло прилив от разнообразни усещания. — Наричай ме Гейбриъл.

— Гейбриъл…

Той вече разкопчаваше корсажа на роклята й. Тя се опита да му каже да спре тези глупости, но устните й не се подчиниха. Дланта му се промъкна под роклята и бельото й и обхвана голата й гърда. Загрубялата му ръка се търкаше в нежната й кожа, без да причинява болка, и събуди у нея отдавна потънали в забвение чувства и помисли. Дишането й се забави от това опасно отпускане, главата й се изви назад, сякаш бе прекалено трудно да задържи изправена тежестта й. Той притисна устни към шията й.

— Близначките…

— Спят като пънове.

Като последен опит да възвърне здравия си разум Оливия се опита да отстъпи назад, за да се освободи от ласките му. Една-единствена малка стъпка и гърбът й се опря в стената. Нямаше къде да избяга от ръцете, които трескаво откопчаваха и останалите копчета на роклята й от деколтето до подгъва.

— Гейбриъл — прошепна тя, — не бива да правим това.

— Напротив.

— Аз не съм… не съм… — Тя щеше да използва изтърканото оправдание, че не е този тип жена. Но изглежда, че беше именно този тип. Цялото й тяло бе възбудено от желание и между бедрата й се бе събрала болка и влага, която показваше от какво точно има нужда. Готова бе да предаде добродетелта и девствеността си на това докосване, което би утолило сладката тръпнеща болка.

— Знам, че не си този тип жена — каза той, сякаш четеше мислите й. — Ти не си жена, която един мъж би могъл да обладае, а после да си тръгне. Ти си жена, която плете мрежи, невидими за мъжа, докато не се опре в тях. Тогава мрежите прилепват, държат здраво и не пускат, независимо колко силно се опитваш да се отърсиш от тях.

Роклята й се плъзна на пода и дланите му свободно пробягваха по долната й роба, изследвайки извивките с интимност, от която кожата на Оливия пламна. После той хвана двата края на ефирния плат и ги опъна силно над гърдите й, докато набъбналата им плът и настръхналите им зърна не се очертаха ясно през материята.

— Господи и свети Патрик^[1], та ти си красива, Оливия Барън! Как съм могъл да не го забележа, когато те видях за първи път?

Дланите му се плъзнаха надолу по страните й, опъвайки тънкия плат, за да очертаят талията, корема, ханша и бедрата й.

— Ти си дяволски красива.

Той посегна към връзките на корсажа й, последната преграда между нея и безкрайната уязвимост. Ненадейно изплашена, тя прихвана ръцете му и ги отдалечи от себе си.

Без да се обезпокои, Гейб й се усмихна. На светлината на лампата зелените му очи изглеждаха изпъстрени със златни точици.

— Ти държиш на мен, докторке. И желаеш това колкото мен.

Тя отвори уста, за да отрече, но от нея не излезе нито звук. Вероятността да го изгуби днес я бе накарала да проумее колко много наистина държеше на него.

— Ти си от тези жени, които лека-полека покоряват мъжа, и си ме обсебила така, че зад всяка мисъл в съзнанието ми стои твоят образ. Във всичките ми сънища присъстваш ти.

Едната от ръцете му се отскубна от хватката й и се притисна към гръдта й. Топлината и прогори пътека през тялото й чак до пръстите на краката.

— Днес в мината проумях някои неща. — Палецът му лениво кръжеше около зърното й, а очите му сякаш се взираха направо в оголената й душа. — Открих, че ме обичаш.

Тя се опита да отрече тези глупави мисли, но той я накара да замълчи, поклащайки глава.

— И аз самият дълго и мъчително се взирах в очите на смъртта и открих, че животът е безценен, че животът е кратък и само един глупак не би посегнал, за да вземе това, което желае и от което има нужда. А аз желая и се нуждая от теб толкова много, че ще изгоря в пламъци, ако не те имам.

Сега и двете му ръце я милваха, притискаха я към стената, повдигаха и обгръщаха гърдите й. Тялото му се притискаше към нейното, завладяваше я и когато главата му се приведе, за да поеме с устни едното й зърно през тънката памучна материя, Оливия си помисли, че е изгубила твърдата почва под краката си.

Гейб я занесе до леглото, дръпна завесата и я съблече напълно. Гола, но без да изпитва срам, Оливия лежеше между разтворените му крака под изгарящия поглед на очите му. Почувства се немощна като коте, силна като лъвица, безпомощна, надарена с неподозирана власт, уплашена и въодушевена едновременно. Видя как мускулите на челюстта му се стегнаха, щом погледна към наградата си, долови потръпването на чувствено очертаните му устни и затрудненото повдигане и спускане на гръдния му кош. Желаеше го повече, отколкото бе желала нещо през живота си.

С бавни движения, сякаш едно прибързване би причинило катаклизъм, Гейб съблече ризата си и вълнената фланела. Зае се с колана и панталона си и като го пусна надолу, разкри внушителния белег на пола си. След като отхвърли всичко от себе си, той коленичи на леглото като гол Аполон с широки рамене, малък таз, жилести бедра и неприкрито желание.

— Красив си — прошепна тя.

Той се засмя.

— В такъв случай двамата си пасваме идеално.

Гейб разтвори широко бедрата й, а тя не му се противопостави.

Той се намести навътре и я облада. Болката беше само една малка част от екстаза, от прекрасното чувство за завършеност и съвършено сливане.

— Обвий с крака кръста ми, любима. Така е добре.

Тя простена, щом той проникна още по-дълбоко в нея.

— Ти си като коприна отвътре, Оливия. Гореща влажна коприна и аз напълно ще се побъркам, ако трябва още да се сдържам.

Оливия се раздвижи под него с инстинкт, който не знаеше, че притежава. Той се задъха, отдръпна се, после пак се хвърли напред.

Тя го обхвана по-здраво.

— Още. Моля те, още.

Отново и отново, по-бързо и още по-дълбоко нахлуваше той. Тя се притискаше към него, всяка фибра на тялото й бе в хармония с него, тръпнеше около тялото му до мига, в който с един стон и последен мощен тласък Гейбриъл не я запрати заедно със себе си сред изригващата лава на насладата. Мускулите на бедрата му запулсираха в отчаяния ритъм на освобождението. Сякаш цялото й тяло затръпна около точката, в която бе споена плътта им. Благословените спазми я извисяваха все по-високо, докато не надмина и звездите и не се потопи в прегръдките на благодатната тъма.

 

 

Оливия се събуди от нечий студен нос, притиснат към лицето й, и топъл, влажен дъх. Отвори очи и се взря в един жълт поглед. Главата на Хънтър се бе промушила в процепа между завесите. Езикът му се показваше палаво и на лицето му бе изгряла вълча усмивка.

— Какво правиш извън кутията си, ти, малки дяволе? — прошепна тя.

Хънтър примигна невинно.

— Мисля, че трябва да те върна обратно, бебчо, преди да си решил да си направиш среднощна закуска от мармота на Елън.

Оливия спусна крака от леглото и тъпата сладка болка между краката й недвусмислено й напомни за нощните събития. Погледна към Данахър, който спеше дълбоко.

— Хайде — прошепна на вълчето и взе едно одеяло от леглото, за да прикрие голотата си.

Хънтър не протестира по никакъв начин, когато тя го намести обратно в кутията. Оливия се замисли как да укрепи стените на убежището му така, че вече да не може да излиза, но в следващия момент осъзна колко абсурдно бе да стои посред нощ боса на студения под и да се чуди как се строи по-добра клетка за вълк. Съзнанието й охотно поемаше в която и да е посока, стига тя да не водеше към Гейбриъл Данахър и невероятното им сближаване. А трябваше да мисли именно за това. Винаги досега бе гледала действителността право в лицето.

Пъхна в камината нова цепеница и загледа как тя постепенно пламва, после придърпа стола си до огъня и седна. Смяташе люлеещия се стол за свой, защото бе прекарала толкова много нощи в него, както трябваше да направи и тази нощ. Но станалото — станало, нямаше как да го промени с каквито и да е съжаления и угризения, а Оливия изобщо не бе сигурна, че ги изпитва. Докато гледаше пламъците, пред очите й ясно изникваха райските наслади, които й бе показал Данахър. Съблазняване — тази дума винаги й бе звучала грозно, но това, което беше станало в действителност с нея, с тях двамата, далеч не беше грозно. Половият акт не бе тромавият, неприятен и объркан процес, описан в учебниците й по медицина. Нито пък приличаше на припряното, нелепо опипване на тъмно, което си беше представяла. В действителност бе нещо, което не подлежеше на описание, по-разтърсващо, отколкото бе предполагала, особено извършено с възлюбения.

Оливия въздъхна и скри лице в шепите си. Как можа да се влюби в този мъж? Мъж, за когото всъщност нищо не знаеше. Мъж, който никак не се вписваше в начина й на живот и от когото я отделяха цели светове. Може би това бе само мимолетна лудост, но в момента тя изглеждаше дълбоко вкоренена. Бе раснала и набирала сили, без тя да разбере, и сега, изглежда, направляваше сърцето й.

На рамото й се отпусна ръка и я накара стреснато да подскочи.

— Аз съм — чу гласа на Данахър зад гърба си, — не исках да те плаша. — Той започна да масажира раменете, после зарови пръсти в косата й, която падаше назад като планински водопад. — Да не обмисляш начини за отмъщение на разбойника, който те е съблазнил?

Тя се усмихна и отпусна глава на гърдите му.

— Е, да, наистина си мисля за разбойника. Но едва ли е свързано с отмъщение.

— Няма да кажа, че се извинявам, съкровище. Понеже съм разбойник до мозъка на костите си, те искам още в този момент.

— Бил ли си някога влюбен, Гейбриъл?

— Да.

— В жена си?

— Да. Когато загубих Мини, мислех, че животът ми е свършен. Ако не бяха момичетата, бих умрял с удоволствие.

— А мен обичаш ли ме? — Въпросът беше дързък, ала Оливия не смяташе, че е време да играят на криеница. Тя не знаеше нищо за любовта. А започваше да си мисли, че изобщо не познава и живота като цяло. Но знаеше, че жените и мъжете по-често изпитват похот, отколкото любов, и за нея бе много важно да научи дали нощните прегръдки се бяха родили от нещо повече от животинско желание.

Той се поколеба за миг, който й се стори цяла вечност, после отговори с тих глас:

— Да, Оливия. Обичам те. Каквото и да означава това за теб, наистина те обичам.

Тя въздъхна, щом пръстите му притиснаха слепоочията й.

— Не знам какво значи това. А ти?

— И аз — отвърна той през смях, — но ти искаш да разбереш, нали, съкровище? Както те познавам, няма да мирясаш, докато не го анализираш и не го изследваш до най-малките подробности. — Ръцете му се плъзнаха надолу към гърдите й. През тялото й премина трескава тръпка и тя простена от удоволствие. — Защо не престанем да търсим какъвто и да било смисъл и просто не приемем времето, което ни е дадено?

— Това звучи доста хедонистично^[2].

— По-скоро практично.

Оливия със сигурност не бе съгласна с тази философия, но ръцете му вливаха магия в тялото й и мислите отстъпиха пред желанието.

— Да се връщаме в леглото, докторке. Ще замръзнеш тук, а аз пламтя от познатата от памтивека похотливост.

Тя не протестира, когато той я вдигна и понесе към леглото. Дюшекът още пазеше аромата и топлината на тялото му и студената й кожа бързо се сгря, щом Гейб я притисна под себе си. Краката й инстинктивно се разтвориха, за да го приласкаят и тя усети устните му да се разтварят в усмивка близо до лицето й.

— Обичам те, докторке. Толкова те обичам, че чак ме боли.

Останалото й го показа тялото му.