Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outcast, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 32 гласа)

15.

В първия момент Оливия не разбра какво я беше събудило. После болката пак присви корема и кръста й и тя се намръщи. Ненадейно бликналата топлина между краката й бе доказателство, че болките й не бяха породени просто от солидарност към Кати.

Неохотно се измъкна от топлата постеля и боса прекоси студения под до кутията, в която бе сложила парчетата за Кати. След като си направи превръзка и си обу топли чорапи и облече нощница, усети, че студът само засилва болките й. Въпреки философските съвети, които бе дала на Кати, Оливия се съгласи, че месечният цикъл е твърде висока цена за привилегията да си жена, особено ако не можеш да имаш деца.

Мисълта за децата стресна Оливия, която тъкмо добавяше дърва в огнището. Съвсем лесно можеше да се прости този месец с женското проклятие. Колко време беше минало от последния път? Повече от месец, със сигурност. В този отдалечен кът на света напълно бе изгубила представа за времето и изобщо не се бе замислила над възможните последици от държането си напоследък.

Глупачка, каква глупачка само! Безброй пъти се бе грижила за нещастни момичета в клиниката, които също като нея въобще не бяха помислили за бременността, когато се бяха поддали на собствените си желания. Тогава тя им съчувстваше както за глупостта, така и за нещастието им. При повечето от тях като извинение поне можеше да послужи младостта и невежеството. А какво извинение имаше тя, Оливия? Бе зряла, образована жена, на всичкото отгоре и лекарка! А можеше да свърши също като тях с дете в утробата си и без законен съпруг. За пръв път менструалните й болки бяха добре дошли. Този път нямаше да плати за безподобното си държане.

Дървото, което бе сложила в огнището, се разпали и пламъците игриво затанцуваха по решетката. Оливия добави по-дебела цепеница и изви куката така, че чайникът да започне да сгрява водата. После придърпа люлеещия се стол и се сви в него, за да се стопли. Гейбриъл Данахър я топлеше далеч по-добре и с тялото, и с душата си, но действителността се бе стоварила отгоре й като оловна тежест. Не можеше да се върне в леглото на Гейбриъл, нито пък в прегръдките му. На лудостта между тях двамата трябваше да се сложи край.

Един студен нос бутна ръката й и като сведе поглед, Оливия видя срещу себе си вълчата усмивка на Хънтър, който клечеше до стола й. Сега щом му скимнеше, можеше да влиза и да излиза от кутията си и вече не бе онова бебе, което двамата с Данахър бяха довели в къщата. Откакто мармотът на Елън бе пуснат на свобода, Хънтър бе господар на положението.

— Ти се приспособи чудесно към новия си начин на живот, нали, миличък? Умникът ми той.

Тя също се беше приспособила… прекалено бързо и даже изобщо не бе проявила здрав разум.

От мястото си до огнището Оливия можеше да гледа навън през големия заден прозорец. Нощта бавно отстъпваше пред зората. Както си седяха двамата с Хънтър край огъня, тъмнината изсветля до сиво, сивото се озари от първите лъчи, докоснали най-високите части на Тъндър Ридж. От опит знаеше, че ако остане достатъчно дълго на същото място, ще види как слънцето плъзва по-надолу по склона, а после, когато вече се е вдигнало високо, бляскавият поток ще се излее между източните върхове и ще окъпе долината със светлината на ясния нов ден.

Точно от това имаше нужда Оливия — от един ясен нов ден.

Топла ръка докосна рамото й отзад.

— Много рано си станала — каза Гейбриъл.

Оливия хвана ръката му в своята, като й се искаше светът да бе устроен по друг начин.

— Ще бъде прекрасен ден.

— Така изглежда.

Вече беше януари и Оливия бе напуснала Елкхорн преди осем седмици. Бебето на Еми трябваше да се роди през февруари.

— Гейбриъл, мисля, че трябва да се възползваме от хубавото време и да се спуснем, за да проверим пътеката.

Той остана мълчалив за момент, но тя усети как ръката на рамото й се стегна.

— Не вярвам да се е отворила — каза най-после.

— Въпреки това бих искала да проверим.

Гейбриъл бутна Хънтър настрани и клекна до стола й.

— Още ли си нетърпелива да си вървиш, докторке?

— Не че съм нетърпелива да си ходя…

Той взе и двете й ръце в своите.

— Замръзнала си. Върни се в леглото.

— Не мога. Гейбриъл, аз…

— Дошло ти е. Разбрах. По чаршафите има кръв и понеже знам отлично, че вече не си кървяща девственица… — Той се подсмихна дяволито.

Лицето на Оливия пламна.

— Докторке, бях женен повече от десет години. Както каза, наясно съм с женските работи. Сега се върни в леглото и ме стопли, преди да съм хванал пневмония и да имаш на главата си пациент, когото да лекуваш.

— Гейбриъл, това, което правим, не е редно. Знаеш го не по-зле от мен. Когато се събудих и видях, че ми е дошло, осъзнах, че държането ни като съпруг и съпруга можеше да има лоши последствия. Неморално е, безотговорно е и така даваме ужасен пример на дъщерите ти.

— Кати и Елън те обичат толкова, колкото и аз, Оливия.

— Любов. — Оливия въздъхна. — Обичаш ли ме, Гейбриъл? Истински? Или любовта е просто дума, която използваш вместо желание?

Той се усмихна измъчено и почти тъжно.

— Любов. Желание. Едното води до другото. Наистина те обичам, докторке. Хванал съм се на въдицата ти като гладна пъстърва, без изобщо да се съпротивлявам.

Оливия обхвана коленете си с ръце и ги притисна към гърдите си в малкия люлеещ се стол. Той я обичаше. Винаги когато го чуваше от устните му, сърцето й се стопляше.

Гейб преплете пръстите си с нейните. Те бяха дълги, здрави и загрубели от работата в мината и безпощадното чистене с четката. Контрастът между белите й нежни пръсти и тъмната му кожа сякаш го омагьоса за момент, след което от устните му се отрони въздишка като на човек, готов да скочи в дълбока пропаст.

— Оливия, омъжи се за мен.

Тя се вгледа в него смаяно.

— Не съм точно представата на жена от твоята класа за подходящ съпруг, но никога няма да те оставя жадна за обич и няма да умреш от глад. Толкова мога да ти обещая. От рудника съм извадил достатъчно пари, с които бихме могли да си купим земя там, където бихме искали да живеем.

Той се изправи и смръщено се вторачи в огъня. Странно изражение за мъж, който току-що е направил предложение за женитба, помисли си Оливия.

— Гейбриъл, не повдигнах въпроса за заминаването си, с цел да получа предложение.

— Не съм си и помислял, че е така. Ти просто ме накара да осъзная, че да те задържа, за мен означава повече от… Ами има някои неща, които смятах, че трябва да уредя, преди да се замисля за бъдещето. Но сега искам ти да си моето бъдеще. Мъж и жена, които се обичат, трябва да са заедно.

Оливия бе потресена. Той стоеше пред нея, разкрачил крака, кръстосал ръце пред широките си голи гърди, и приличаше повече на варварин, извършващ жертвоприношение, отколкото на мъж, направил предложение за женитба на своята любима. Гримасата му беше зловеща, смръщените вежди — заплашителни и той очакваше отговора й така, сякаш щеше да я отвлече и окове, ако тя дръзнеше да му откаже.

Но Оливия знаеше, че той никога не би могъл да направи подобно нещо. Въпреки известната си склонност към насилие, Гейбриъл Данахър бе нежен човек. Би защитавал себе си и собствеността си ярост, ако се наложеше, ала не се опиваше от жестокостта, както повечето мъже. Той бе мил, внимателен, обичлив, интелигентен и чувствата му идваха от дълбините на душата му. Дотолкова го познаваше.

Гейб нито за миг не я изпускаше от очи. Погледът му я приковаваше към него и изискваше отговор.

— Гейбриъл…

Тя го погледна в лицето, взря се в дълбоките зелени очи, които очакваха думите й, и не можеше да каже не. Но ако отвърнеше да, щеше да предаде амбициите, които бяха ръководили живота й от детинство, щеше да изостави всичко, което беше, и всичко, за което се бе борила през последните години.

— Не знам какво да кажа.

Той клекна до стола й.

— Кажи да, Оливия. Любовта не е нещо, което можеш да подминеш току-тъй. Не се среща толкова често.

— Обичам те, Гейбриъл, наистина. — Тя приведе глава и стисна коленете си по-здраво. Беше в безизходица. — Трябва ми време да помисля.

— Тогава остани тук и мисли. Няма да те пришпорвам. Не бих искал да те загубя.

— Не мога да остана тук. Ако остана, пак ще вляза в леглото ти. Ти ще ми се усмихнеш или ще ме докоснеш и… — Тя потрепери отново, този път не от студ. — … ще съм дотам.

Той се усмихна и в душата й се надигна бурно желание да се противопостави на тази собственическа усмивка.

— Не ме гледай така!

— Как?

— Като петел, крачещ гордо из курника. За брака са нужни много повече неща от страст… а даже и от любов!

— Мислиш ли, че не го знам?

— Гейбриъл, не желая да се впускаме в нещо прибързано. Не искам да сме нещастни. Трябва да прекараме известно време разделени, за да проумеем какво точно желае всеки от нас.

Гейб стисна устни.

— Освен това Еми има нужда от мен. Трябва да се върна в Елкхорн. Ако предложението ти за женитба бъде още в сила, ще дойда тук, след като се роди бебето на Еми през февруари.

— Февруари? По дяволите, Оливия, има и други лекари, които биха могли да се погрижат за Еми. Аз се нуждая от теб. Кати и Елън имат нужда от теб. Може да се оженим и да сме далеч, далеч оттук до февруари. Искам да започна нов живот. Ти ме накара да проумея, че трябва да започна нов живот.

— Гейбриъл, дала съм дума на Еми.

— Дала си дума и на мен.

— Така ли?

— Да, чета го в очите ти, когато казваш, че ме обичаш, както и всеки път, когато се любим. Сърцето ти се чете в очите ти и то цяло принадлежи на мен. Не го взимай.

Тя не можеше да отрече. Цялото й сърце му принадлежеше, но винаги бе вярвала, че човек трябва да се управлява с главата си, а не със сърцето.

— Гейбриъл, трябва да си отида.

Той спря да спори, затвори се в себе си и се превърна в онзи непознат, който насила я беше отвлякъл от Елкхорн — мъж с ледени очи и яростни жестове. Когато близначките слязоха, баща им обяви, че ще се спуснат надолу, за да проверят пътеката — и четиримата.

Кати се обърна към Оливия:

— Още ли искаш да се връщаш в Елкхорн?

— Налага се, Кати.

— Защо?

— Моя много скъпа приятелка разчита на мен да й помогна при раждането на бебето й.

— Двете с Елън смятахме, че сега може би ще останеш. Мислехме, че ни харесваш.

Оливия хвана ръката на Кати.

— Не само ви харесвам, Кати, аз ви обичам. Обичам ви, момичета, както обичам и баща ви. Но понякога дългът е над любовта.

— Значи ще се върнеш пак? — попита Елън.

— Ще видим.

Ако съдеше по изражението на Гейбриъл и мълчанието, в което бе потънал, Оливия се съмняваше, че той би пожелал тя да се върне.

Пътуването надолу бе изпълнено с напрежение. Отначало момичетата огласяха долината с глъчката си. Кати непрекъснато ругаеше Мърдок, очевидно женското неразположение причиняваше неудобства не само на Оливия. Елън мъмреше Кати за езика й, а от време на време двете изпадаха в безкрайни спорове за дреболии. Скоро обаче напрежението между Гейбриъл и Оливия смрази даже и близначките и жизнерадостното им бъбрене угасна в мълчание. Малкият Хънтър май беше единственият от цялата компания, който се наслаждаваше на разходката. Припкаше около Оливия и Кърли с наострени уши и бляскащи очи и се хвърляше към всичко, което дръзнеше да шавне в храсталака.

Болките на Оливия утихнаха с напредването на деня, но това не повдигна духа й. Гейбриъл яздеше начело в мрачно мълчание. Без съмнение бе приел настояването й да си тръгне като отказ едновременно и на предложението му, и на чувствата му. Оливия изобщо не бе искала да отхвърли предложението му, но си повтаряше наум, че така вероятно е по-добре. Двамата с Гейбриъл никак не си подхождаха. Тя го обичаше истински, но никога нямаше да бъде съпругата, от която имаше нужда той. Гейб също я обичаше, ала вероятно не проумяваше, че тя е колкото жена, толкова и лекарка.

Нещата, които бяха от огромно значение в живота й, за него нямаха смисъл.

Независимо от любовта и страстта двамата нямаше да успеят да изградят живота си заедно. Последното заключение я натъжи безкрайно.

И сякаш за да я дразни допълнително, планината бе особено красива този ден. Ослепителнобял сняг покриваше върховете и се гушеше в дълбоките падини в северния край на долината. Небето над Монтана бе лазурносиньо. Боровете, елите и смърчовете бяха облекли зимните си премени. На върха на всяка игличка проблясваше снежинка, а по короните им снегът се диплеше като хермелинова наметка по раменете на изискана дама. Въздухът ухаеше на студ, бор и динен сняг.

Планината щеше болезнено да й липсва с просторното си мълчание, стръмните висини и спокойните долини. Щеше да й липсва песента на вятъра в клоните на дърветата, сиянието на ледниците, тихата полянка пред къщата на Гейбриъл с благоуханния си килим от борови иглички. Щяха да й липсват и близначките с препирните си, закачките, усмивките и заразителния смях.

И най-много щеше да й липсва Гейбриъл Данахър. Склонът изглеждаше по-различно от последния път, когато го беше видяла. Езерото се беше смалило зад преградата и сега бе просто едно замръзнало вирче, а по-голяма част от проклетата вода си бе проправила път между лавината и отсрещната стена на долината. На Оливия пътят й се струваше вече проходим през пътеката, която Тъндър Крийк бе проправил за себе си. Човек трябваше само да заобиколи езерцето внимателно по стръмната страна на склона и после да се спусне. Не можеше да види другата страна, но предполагаше, че с малко плъзгане и препъване човек лесно може да премине преградата.

— Още не е проходимо — заяви Гейбриъл.

— Пък аз мисля, че е — противопостави се Оливия.

— Едва ли имаш достатъчно опит, за да съдиш.

— Ще ме извиниш, но не се доверявам на обективността на преценката ти.

Той се намръщи.

— Ще погледнем по-отблизо. Кати и Елън, вие ще останете тук.

— О, татко! — възкликна Кати. — Защо?

— Защото двамата с Оливия имаме да си кажем някои неща насаме без любопитни уши наоколо.

— О-о — тя вдигна рамене, — ами добре тогава.

При по-внимателен оглед на Оливия й се стори, че е напълно възможно да се премине проходът, макар и да беше опасно.

— Прекалено опасно е — настоя Гейбриъл.

— Ако чакаме да е напълно изчистен, може да си останем тук до лятото. Или може би предпочиташ да чакаш, докато някой прокара павиран път през долината?

— Май ставаш все по-твърдоглава, докторке.

— Гейбриъл! Това е важно за мен. Трябва да се върна в Елкхорн. Еми Талбът разчита на мен и без съмнение се е поболяла от тревоги покрай моето изчезване. Не мога да я оставя по-дълго сама.

— При Еми ли искаш да се скриеш, Оливия? От мен ли искаш да избягаш?

И двете, призна Оливия пред себе си. Добрите й намерения нямаше да устоят при един преднамерен опит на Данахър да я прелъсти. И тя пак щеше да свърши в обятията му, в леглото му. Следващия път, когато се опиташе да разсъждава трезво и да се върне в собствения си свят, щеше да бъде още по-трудно, дори може би невъзможно. Тя щеше да убеди себе си, че любовта оправдава всичко и щеше да встъпи в брак, който вероятно щеше да съсипе и двамата.

— Трябва да си отида, Гейбриъл.

— Няма да успеем да минем. Калта е прекалено мека.

— Дрън-дрън! Замръзнала е.

Той не каза нищо, само се смръщи.

— Ако не искаш да ме изведеш, ще тръгна сама.

Устните му се свиха в зловеща линия.

— Бих могъл да те принудя да се върнеш с мен и се изкушавам да го направя. Рискуваш живота си заради собственото си твърдоглавие и инат и нищо друго.

— И какво ще направиш, Гейбриъл? Ще ме вържеш за седлото като чувал с брашно, а като се върнем в къщата, ще ме вържеш за леглото ли?

Гневни червени петна покриха врата му и пропълзяха към лицето му.

— По дяволите, Оливия! Достатъчно твърдоглава си, за да даваш уроци на магаретата. — Гейб махна с ръка на близначките да се приближат. — Ще заведа Оливия до града. Вие се върнете в къщата и стойте там. Вземете и Хънтър със себе си. И умната!

— Тате! — извикаха едновременно Елън и Кати. — Защо изобщо ни взе дотук, след като нямаш намерение да ни пуснеш до града?

— Защото не смятах, че проклетата пътека ще е отворена, ето защо! — Той отправи гневен поглед към близначките, вълчето, планината, хаотично струпаните камъни и накрая към небето.

Най-яростния поглед обаче запази за Оливия.

 

 

Воня на застояла пот, тютюн и уиски изпълваше малкия офис на Силвестър зад флотационната. Силвестър успя да сдържи гримасата си. Този тип срещу него изглеждаше така, сякаш би се обидил от подобно нещо. Освен това той приличаше на човек, с когото не би искал да си имаш работа, да не говорим да го обиждаш, ако желаеш да запазиш главата си цяла.

Но въпреки всичко му се щеше да не бе наложително да диша.

— И за какво сте искали да ме видите, мистър… ъ-ъ… мистър…

— Роджърс ми е името. Кол Роджърс. Работя за Ейс Кандлис от Вирджиния Сити.

— Ейс Кандлис. Май не го познавам.

— Ами във Вирджиния Сити всички го знаят. В Хелена също. Той ще стане голям човек сега, когато Монтана е вече щат. Мисли да се кандидатира за сенатор. Голям човек.

— Добре тогава, какво мога да направя за вас и за мистър Кандлис?

— Шефът подочул от Хелена, че си питал за някакъв човек, който е затворен горе в планината. — Роджърс бръкна в джоба си и измъкна писмото, което Силвестър бе изпратил до шерифа в Хелена. — Пише, че този тип бил с черна коса, зелени очи и бил ирландец.

— Да. Името му е Гейбриъл Данахър.

— Ами шефът търси тип със същото описание. Името обаче е друго. О’Конъл. Уил О’Конъл. Води със себе си две поотраснали деца, поне водеше навремето. Досега може и да ги е удавил.

От другия си джоб Роджърс извади поомачкан лист и го подаде през бюрото на Силвестър, който разсеяно разгърна омазаната хартия.

Лицето на листа може и да беше на Данахър, трудно бе да се каже. Под рисунката имаше предложена награда от триста долара за човека, който го докара жив или мъртъв. Престъплението — убийство. Силвестър се сети за Оливия й сърцето му се сви.

— О’Конъл уби брата на шефа. Уби и една жена, но това не се брои, щото тя беше няква тъпа червенокожа.

— Данахър може да е този О’Конъл. При него няма деца, доколкото знам, но в града се носят приказки, че живее с две индианки. Направих запитване за него, защото го подозираме в отвличането на приятелка на жена ми.

— Знаеш ли къде мога да го намеря?

— Да. Той има мина горе до Тъндър Ридж. Опитахме се да го спипаме по-рано, но проходът е затрупан от лавина. Щом се прочисти, смятам да се кача горе с няколко човека.

— Мислиш ли, че пътят вече е чист?

— Съмнявам се. Времето е студено. Освен това мъжът, който знае къде точно се намира колибата, заведе жена си на доктор в Бъти. Ще се върне чак след седмица.

— Хм, толкова мога да изчакам. Имам малко работа в Джеферсън и в Булдер, която ще ми отнеме тъкмо една седмица.

— Ако този тип наистина е търсен за убийство, дали не трябва да оставим властите да се погрижат за залавянето му?

— Мистър Кандлис обича работите да стават бързо. А законът по тези места не е от най-бързите. Не се тревожи, Талбът. Всеки ще намаже, когато Кандлис залови Уил О’Конъл, включително и законът.

 

 

Еми вдигна малката синя нощничка, която бродираше. Бебето щеше да бъде момче — убедена беше — ето защо всичките му пеленки бяха в синьо. Освен това бе приготвила и дълъг списък с имена: Джордж — като баща й, Кийтън — на бащата на Силвестър, Скот — като нейния дядо, Едуард — като дядото на Силвестър, Джошуа — просто защото й харесваше името. На Силвестър, разбира се, най-му харесваше Силвестър младши, но Еми не мислеше, че такова помпозно име е подходящо за момченце, което по всяка вероятност щеше да израсне в дивата Монтана.

Тя сложи дрешката на корема си, който вече бе толкова голям, че й служеше за маса. Господ й беше свидетел, че не можеше да се доближи достатъчно до някоя друга маса, за да свърши това-онова. Трудно й беше да повярва, че е само в осмия месец. Ако бебето трябваше да расте още цял месец, тя със сигурност щеше да се пръсне по шевовете. Оливия би се изсмяла, ако й го кажеше, и навярно щеше да й обясни, че господ е създал жените така, че да посрещат успешно тези неща.

Оливия… Мисълта за Оливия предизвика в сърцето й смесица от страх и надежда. Трябваше да вярва, че приятелката й е в безопасност там горе, с Гейбриъл Данахър — затворена, но жива. Трябваше да вярва, имаше нужда от тази вяра. Как иначе би могла да живее с друга мисъл?

Тропот от копита и цвилене на кон отвлече вниманието на Еми от ръкоделието. Не стана, за да види причината за шума, понеже вече бе прекалено тромава, за да скача за щяло и нещяло. Само се надяваше Силвестър да не е довел шефа на фабриката пак на вечеря. Мъжът бе крайно невъзпитан и груб. Сумтеше като прасе, докато се хранеше, цвилеше като магаре на смешките, които разказваше Силвестър, и от устата му хвърчаха трохи, щом избухнеше в смях.

— Мадам! — Мег Гризолм, икономката, се втурна задъхана в стаята. — Мадам, няма да повярвате! Мис Оливия се върна, здрава и читава, и е довела със себе си онзи непрокопсаник — ирландеца!

Сърцето на Еми подскочи и едва не запърха в гърдите й.

— Мисис Гризолм! Нали не се занасяте с мен?

— Не, мадам! Никога не бих направила подобно нещо! Стойте на мястото си — заповяда тя, като видя, че Еми прави опит да се надигне. — Мис Оливия ще влезе всеки момент и ще се уверите сама. — Тя повдигна възмутено вежди. — А какво да правя с ирландеца?

— О, боже! Как мислиш, Оливия може ли да го напусне свободно? Може би той я е довел, за да иска откуп или нещо подобно!

— Аха, как не се сетих сама?

Еми вдигна очи и видя стройната фигура на Гейбриъл Данахър на прага. Оливия стоеше зад него.

— Оливия! — Еми опита да се изправи. Очертанията на двете фигури се размиха от ненадейно бликналите в очите й сълзи. — Оливия. Оливия!… — Толкова много имаше за казване, но Еми не можеше да изрече нищо повече. Толкова се радваше, че вижда приятелката си жива и здрава!

— Еми! О, миличка, така се безпокоях за теб! — Оливия пристъпи напред и сграбчи ръцете на Еми. — Дай да те погледна! О, изглеждаш чудесно!

— Не съм ли голяма като плондер? — Тя притеснено си пое дъх и се изчерви, като се сети, че в стаята има непознат мъж. Той й се усмихна и сърцето й подскочи. Мъжът бе разбойник без съмнение, но един много привлекателен разбойник. Злодеят хвърли много особен поглед към Оливия, който Еми не успя да разгадае.

— Мислиш ли, че приятелката ти ще те откупи… щом си й толкова скъпа?

Оливия погледна остро към него. Той повдигна рамене и се засмя.

— Идеята беше на мисис Талбът.

— Недей да обръщаш внимание на Гейбриъл, Еми. Той лае, но не хапе.

Еми положи всички усилия да послуша съвета на Оливия и да пренебрегне присъствието на мъжа.

— Къде беше, скъпа? Всички бяха убедени, че си мъртва, а и аз си представях най-ужасни неща! О, Оливия, не можеш да си представиш колко се тревожех за теб, а и Силвестър също.

— Седни, Еми, преди да ти е станало лошо от вълнение. Мъчно ми беше, като знаех, че ще се тревожиш, но нямаше как да го предотвратя. Мистър Данахър ме потърси една нощ, за да лекувам дъщерите му, които бяха болни от дифтерит. Беше много късно, а аз мислех, че ще успея да се върна на следващия ден сутринта или на по-следващия, затова не оставих съобщение. Но се изви буря и падна лавина, която затрупа прохода, така че не можех да се върна. Щом пътеката стана достатъчно проходима, мистър Данахър ме върна обратно.

Еми забеляза погледа, който Оливия размени с мъжа. В очите им се четяха много повече неща от разказаната история за болните деца и снежната буря и Еми се закле, че ще измъкне всичко до последната подробност от приятелката си по-късно, когато този замислен и опасен наглед Гейбриъл Данахър си тръгне.

— Какво става тук? — Силвестър нахлу в стаята като рицар, готов да се бори със змейове. Очите му се приковаха в Данахър и зачервеното му от вятъра лице побледня. — Ти!

— Здравей, Талбът — отвърна Гейб кротко.

— Какво е това? Къде е Оливия… о, ето я. Ако си й направил нещо, разбойнико, ще те напъхам в затвора да стоиш, докато изгниеш.

— Тя изглежда ли така, сякаш съм й направил нещо?

— Ама нахалството ти си го бива, приятелю, да си покажеш муцуната тук, след като си отвлякъл почтена жена и… и… — Той като че ли искаше да добави още нещо, но погледна към Еми и млъкна.

— Предполагам, че ти на мое място щеше да я оставиш сама да се върне в града.

— Ще спреш да се перчиш, щом си получиш заслуженото, а кълна се, това няма да ти се размине.

— Силвестър! — успя да се намеси най-сетне Оливия. — Успокой се, моля те. Не знам какво си мислиш, че е направил мистър Данахър, но аз, от своя страна, няма за какво да го обвинявам. Тръгнах с него доброволно, за да лекувам децата му от дифтерит и бях откъсната от града заради лавината. Той не ме е отвличал.

Данахър повдигна едната си вежда и невероятно заприлича на дявол, помисли си Еми, а Силвестър се обърна невярващо към Оливия.

— Искаш да кажеш, че си последвала този нехранимайко доброволно?

— Нямаш никакви основания да обиждаш мистър Данахър, Силвестър. Той се държа с мен напълно вежливо. И разбира се, че го последвах доброволно. Децата му бяха болни, а аз съм лекарка.

— Деца? Ти имаш деца? — Очите на Силвестър се присвиха.

— Той има две момичета, които бяха много болни.

— Интересно.

— Интересно едва ли е подходящата дума — каза Оливия, — те едва не умряха.

Въздухът се нажежи от напрегнато мълчание до такава степен, че Еми замалко не се задуши.

— Оливия — подхвана тя, за да разчули леда, — ти навярно си изтощена. Приличаш на смъртница, скъпа. Иди в стаята си, за да се измиеш и преоблечеш. Вечерята е почти готова. И разбира се, мистър Данахър също е добре дошъл да я сподели с нас, за да се ободри.

— Не, благодаря, мисис Талбът. Много мило от ваша страна, но се боя, че се налага да тръгвам.

Оливия яростно изгледа Силвестър, който искаше да каже нещо. Той стреснато затвори уста и стисна устни, като се задоволи само с гневен поглед към Данахър.

— Ще изпратя мистър Данахър — каза Оливия. Тя го хвана за ръка. Изглеждаше крехка и мъничка до тази грамада от мускули. Еми си помисли, че ръката й стои по-естествено върху неговата, отколкото би следвало.

Оливия не умееше да лъже и историята й бе прозвучала много скалъпено. Еми с нетърпение очакваше мига, в който щеше да хване приятелката си насаме и да я принуди да разкаже всичко.

 

 

— Съжалявам, Гейбриъл. Никога не съм виждала Силвестър да се държи толкова невъзпитано.

Оливия не можеше да си представи каква муха бе влязла в главата на съпруга на приятелката й. Дори и Еми отначало бе реагирала на появата на Гейбриъл така, сякаш някакво бездомно куче бе нахлуло в дома й.

— Недей да си го вземаш присърце, докторке. Хора като Силвестър Талбът още си въобразяват, че се намират сред изтънченото общество на Изток. Ако не спазваш правилата им, те смятат за боклук.

Оливия усети прилив на чувство за вина, като се запита дали и тя не мислеше по този начин. Хората, които бе лекувала в клиниките в Ню Йорк и в Париж, бяха предимно бедняци, изнемогващи труженици, скитници от улицата и тя охотно им бе оказвала медицинска помощ, ала дали не се бе отнасяла към тях със същото презрение, с което сега Силвестър и Еми гледаха на Гейбриъл?

Опита се да отхвърли тази неприятна мисъл с усмивка.

— Какви ужасни правила си престъпил?

— Женитбата ми с индианка бе едното. Може би друг път ще ти изброя и останалите.

Нямаше да има друг път. Оливия прочете това в очите му и сърцето й се сви. Очите й ненадейно се изпълниха със сълзи.

— Гейбриъл…

Той повдигна брадичката й към лицето си. Без да каже и дума, загледа как студеният вятър смразява стичащите се по страните й сълзи.

— Ти май не знаеш какво точно искаш, нали, докторке? — каза най-накрая.

— Навремето знаех — прошепна тя с болезнено присвито гърло.

— Да-а. И аз навремето бях наясно какво точно искам, но си промених мнението, щом се научих да те обичам. Може би и двамата един вид сме помъдрели, а?

— Гейбриъл…

— Всичко е наред, докторке. Може би ти си права. Може би цялата тази работа е безумие.

Той притисна устни към нейните и я целуна кратко, сухо, без страст, само със съжаление. Когато Гейбриъл скочи на коня си и препусна в нощта, повел Кърли зад себе си, Оливия гледа след него, прехапала устни, докато не усети вкуса на собствената си кръв.