Елизабет Адлър
Наследство от тайни (7)

Глава 7

Шейсет и четиригодишният Брад Джефрис от седемнадесет години беше партньор на Боб и президент на „Кийфи Холдингс“. Той беше започнал като надзирател по строежите и сам си беше пробил път.

Той говореше пред събранието на представителите на пет от основните американски банки и на четири международни. Изкашля се и нервно си оправи вратовръзката. После започна да върти в ръцете си очилата за четене и прочете предварително подготвеното изложение, с което молеше да дадат на „Кийфи Холдингс“ известно време, за да разплете обърканата корпоративна и финансова мрежа, която беше оставил след себе си Боб Кийфи, преди да си поискат обратно заемите и да се свържат с ФБР.

— Позволете на нас, останалите партньори, които наследихме тази бъркотия, да направим всичко, на което сме способни, за да върнем парите ви, господа — каза той в заключение и с очакване заразглежда безизразните лица на зрителите си.

По лицето на Джей Кей премина иронична усмивка. Брад изглеждаше като олицетворение на вината. Макар че, доколкото му беше известно, старият глупак нямаше никакви прегрешения, ама съвсем никакви. Сега беше ред на Джек Уекслър. Джек беше архитект, четиридесет и петгодишен ерген, който притежаваше привлекателност като тази на Дик Трейси — зализан и с яка челюст, осъзнаващ собствената си важност, талантлив и любимец на жените. Той беше проектирал за Боб няколко сгради, които спечелиха награди, и му бе партньор от десет години. Сега Джей Кей го гледаше как се моли да го финансират, за да довърши „Кийфи Тауър“.

— Поверете ми тази сграда, господа — казваше Уекслър, — и ви обещавам да се вместя в планираната сума. Както ви е известно, горните двадесет етажа с офиси предварително са наети от застрахователната компания „Евро Насионал“ за нов централен офис, а седемдесет процента от останалата част на сградата са договорени, включително и галерията с магазините. Ако не спазим предвидения краен срок, тези фирми имат право да анулират договорите и да изискат парите си. Вие знаете също, че тези пари възлизат на много голяма сума — в този момент ние нямаме толкова пари.

Той не каза „благодарение на онова гадно копеле Боб Кийфи“, но ядосаният израз на лицето му показа какво мисли.

— Ако развалите сделката сега, „Кийфи Холдингс“ ще изгуби вложенията си в строежа на „Кийфи Тауър“, до последния цент, а вие, господа, ще останете без пари. Естествено, можете да вземете сградата и да я продадете, но ще видите доста зор. Полузавършен сто двадесет и пететажен небостъргач, за който всички знаят, че бъка от проблеми, няма да е лесен за продаване в днешната нестабилна икономическа обстановка. Моля ви за време, господа, за да получим всички ние шанс да си върнем парите. Ако откажете да ни подкрепите, до един ще загубим всичко, защото „Кийфи Холдингс“ не разполага нито с цент, за да изплати заплатите на строителните работници следващата седмица.

Джей Кей наблюдаваше безизразните лица на банкерите, докато си водеха бележки в жълтите си официални тефтери. Сега беше негов ред. Той си оправи сакото и огледа заповеднически хората на масата, като се наслаждаваше на усещането за власт, докато те се взираха в него и го чакаха да им каже как да си получат парите обратно.

— Господа — каза той с равния, уверен тон, който беше възприел от шефа си. — Боб Кийфи ми беше приятел и наставник. Дойдох при него още като момче, направо от колежа, и всичко, което знам за бизнеса, го научих от него. Но той не можа да ме научи на нищо за финансите, защото те бяха слабата му страна. Всички знаят, че на Боб му харесваше богаташкия живот. Това е разбираемо, защото и той като мен произлизаше от бедно семейство. Сам си е проправил път в живота и бързо е постигнал успех, защото беше умен и дяволски го биваше в това, което вършеше. Построи внушителни жилищни и административни сгради; даваше на хората това, от което се нуждаеха и то на приемлива цена, а това винаги е крайъгълен камък за всеки бизнес. Но Боб притежаваше също чудесно ирландско красноречие и умееше да обясни какво иска и защо е напълно справедливо да го получи, и за половин час караше хората да повярват и в най-невероятните му планове. Мисля, че всички ние станахме жертва на красноречието му, господа, а накрая и самият Боб си повярва. Мечтите му се разраснаха неимоверно, но когато ги споделяше с вас, вие му вярвахте, защото никога по-рано не беше грешил. Беше доказвал правотата си много пъти. Имаше успех. Или поне така изглеждаше, защото дори ние, неговите партньори в бизнеса, които бяхме най-близко до него, научавахме само онова, което той решаваше да ни каже. Всъщност Боб Кийфи беше от хората, които никога не казват на дясната си ръка какво прави лявата. Грандиозните му проекти ставаха все по-големи, заемите му също растяха. Накрая беше принуден да прибегне до измама, за да прикрие следите и дълговете си. Боб ви предложи акции и облигации като гаранция, но въз основа на устните ви споразумения никой не го е молил да покаже тези акции и облигации. Предполагаше се, че те се намират в сейфа на „Кийфи Холдингс“ и че вие ще ги изискате при необходимост. Сега зная, че в действителност той е разполагал с акции на половината стойност от онези деветстотин милиона долара две години преди да ги предложи като гаранция. Те са принадлежали на „Кийфи Холдингс“ и той е имал правото да ги продаде, но е трябвало да ни уведоми. И несъмнено не е имал право да предлага нещо, което вече не е притежавал. — Той погледна бележките си. — Петдесет милиона на Швейцария, двеста милиона на френски банки, сто милиона на английски банки и много повече на американските. На пръв поглед това са били железни заеми; нищо не би могло да се обърка, а дори това да се случи, парите ви са били сигурни. Но Боб Кийфи ви е взел парите и ги е вложил в дузина различни проекти, а също и в джобовете си. Ежемесечните събрания на компанията, на които присъствахме Джефрис, Уекслър и аз в качеството си на секретар на фирмата, и на които обсъждахме текущата работа, бъдещите проекти, а също и финансирането им, са документирани до минута и са подписани от нас с Боб. Той беше старомоден човек и пазеше много информация в главата си. Често бяхме объркани, но през последните няколко години той изобщо не отговаряше на въпросите ни. Имаше твърде много проекти, за които нищо не знаехме, и той сам се занимаваше с тях. Господа, Боб Кийфи беше авантюрист. Обичаше показността. Харесваше му ролята на важна обществена фигура. Харесваше признанието, уважението и блясъка. Така си връщаше за трудния си живот като сирак, когато е трябвало да постига всичко с много усилия. Той обичаше музиката, изкуството и красивите жени, а всички тези неща струват пари. И той ги пилееше, без да се скъпи. Ако не беше любовта му към изкуството, тази бъркотия може би никога нямаше да излезе наяве, или поне щеше да остане в тайна още няколко години и аз искрено вярвам, че самият Боб е смятал, че може да оправи нещата. Че един ден ще спре да краде от Питър, за да плати на Пол, че този нов небостъргач, а после и следващият ще се продадат за толкова милиони, че да покрият дълговете му и той отново ще може да спи нощем. Обаче Боб мечтаеше да закачи в новата сграда „Кийфи тауър“ втора картина на Ван Гог. Тя, както и предишната, щеше да бъде материален символ, на сбъднатите му мечти.

Всички го гледаха: те знаеха, че Боб Кийфи е предложил шестнайсет милиона долара за „Градината на Асилъм“ на Ван Гог, която е била нарисувана в Сен Реми, „Кийфи Тауър“ беше лебедовата песен в кариерата му. Той беше мечтал светът да види докъде е стигнал от нулата. Беше мечтал да му покаже колко са богати и могъщи той и фирмата му и колко великолепна ще бъде сградата „Кийфи Тауър“ на Парк Авеню с прочутата картина на Ван Гог в залата.

„Всеки турист — всеки човек — в Ню Йорк ще минава през залата на «Кийфи Тауър» само за да види тази картина на Ван Гог“, им беше казал той. „И всички те ще се отбиват да изпият по едно кафе в кафенето, или по някоя чашка в бара, или за да си купят някоя книга или шал, или пък някое бижу в бутиците. Тази картина ще донесе стотици пъти повече приходи, отколкото струва. И ще прослави името Кийфи по целия свят. Ще видите, че преди да сте разбрали какво става, вече ще строим подобни сгради в Сидни, Токио, Хонконг. Тази е само първата от многото.“

Картината на Ван Гог, символ на младежките мечти на Кийфи, беше довела до провала му. Банките изведнъж започнаха да проявяват предпазливост и вече не бързаха да му дават заеми. Една след друга всички му бяха отказали. Кредитът му беше свършил. Неизвестно откъде се разнесе новината, че Кийфи има проблеми, доверието към компаниите му се изпари и „Кийфи Холдингс“ закъса. Поради драматичния спад в цените на акциите изпадналите в паника банкери бяха поискали още гаранции, които да покрият загубите. Боб им беше запушил устата за няколко седмици с увещания от рода на това, че „всичко това е грешка“ и че той естествено разполага с тези пари и всичко ще се оправи, ако само му дадат време да подреди нещата. Но не бяха последвали никакви гаранции. А после Боб Кийфи се беше самоубил.

— Колегите ми молят за още време — каза Джей Кей на банкерите, — но, честно казано, аз не мога да направя същото — той усети как учудените им погледи се обърнаха към него. — Боб Кийфи ни остави бъркотия за един милиард долара. Нямам представа какво е направил с всичките тези пари, но за човек като него, който обичаше пътуванията, показността, хазарта, властта на парите, нищо не беше прекалено голямо или прекалено скъпо. Знам, че плащаше стотици милиони над цената, за да купи местата за строеж, които непременно искаше, и всичко беше купено с взети назаем пари. — Той уморено сви рамене. — Не знаех нищо за частните сделки на Боб. Каквото и да е правил, го е пазил в тайна. Бях толкова близък с него в ежедневието, колкото и жена му. Мислех си, че познавам човека. Но съм грешил. Оказа се, че Боб Кийфи не е същият човек, за когото сме го смятали ние с вас. Той злоупотреби с нашето доверие, господа. И това е истината.

Докато сядаше отново, той срещна смаяните погледи на другите двама партньори, а банкерите зашумоляха с листата си и започнаха да се съвещават. Всъщност нямаше какво повече да се каже. Джей Кей току-що беше потвърдил най-лошите им подозрения и те имаха само един изход. С „Кийфи Холдингс“ беше свършено.

Така и не се разбра как новината за това, че Дж. К. Бренън е натопил мъртвия си шеф на тайно събрание на банкерите на фирмата, е стигнала до вестниците, но едновременно с това се появи съобщението, че банките са наложили запор върху имуществото. След това всеки, който имаше малко пари, можеше да участва в наддаването. ФБР беше замесено, а също и Комисията за контрол на финансите и всички документи на фирмата бяха иззети от главния офис за проверка.

Седмица по-късно, когато взе такси до центъра „Кийфи“ на „Юнайтед Нейшънс Плаца“, за да се срещне с партньорите си, Джей Кей си мислеше за обърканото, бледо, тъжно лице на Шенън Кийфи по време на разследването. Застрахователната компания на Кийфи отказваше да изплати полицата, с която той беше застраховал живота си за двадесет и пет милиона долара в полза на дъщеря си, поради решението на съда, че се е самоубил. Тя нямаше да получи нищо. Колко жалко, помисли си той с въздишка, че в подобни случаи страдат невинните, но сега не можеше да й помогне с нищо. Беше прекалено късно.

Уекслър и Джефрис бяха вече там, стояха до прозореца и се съвещаваха. Те виновно вдигнаха погледи, когато Джей Кей влезе в осем, точно на секундата, и бързо се разделиха, сякаш ги беше хванал, че заговорничат. Джей Кей се усмихна. Той захвърли сакото си на облегалката на канапето, нави ръкавите си и седна на стола на Боб.

— Е, господа — каза той, като сключи ръце и удобно се облегна на бюрото на Боб, сякаш то му принадлежеше. — Защо не ми кажете какво сте решили?

Уекслър погледна Джефрис, после сърдито каза:

— Нямаш търпение да седнеш на неговия стол, нали?

Джей Кей се усмихна студено.

— За разлика от вас двамата аз поне дочаках да го погребат.

Брад попита с треперещ глас:

— Кажи ни истината, Джей Кей. Ти ли уби Боб?

Джей Кей се облегна назад и впери в тях безизразен поглед. Той сключи ръце на тила си и се протегна, а после въздъхна уморено:

— Защо пък аз? Какъв мотив имам да убивам човека, който ми помогна да се издигна в йерархията?

— За да седнеш на неговия стол — мрачно повтори Уекслър.

— Аз бях по-добре, докато Кийфи беше жив, и вие го знаете — той ги погледна. — Може би трябва да попитам дали ти, Джек, или ти, Брад, не сте убили любимия ни шеф. В края на краищата вие имате много по-сериозни мотиви от мен. — Той се ухили мрачно. — Боб, ти колко си откраднал от него за тия години? Десет, двадесет милиона? Или може би повече? Ти знаеше, че Боб е мечтател. Той те беше наел, за да следиш работата в офиса, докато той е навън и урежда поръчките и финансирането. А ти започна да крадеш от него още от първия ден и за тези седемнайсет години ръката ти все беше в меда. С разрастването на бизнеса твоите кражби също ставаха все по-големи. Добре, че Боб така и не научи за онази тайна скъпа ферма с коне в Кентъки, нали, Брад? Хубавите, скъпи, породисти коне от Англия сред онази красива природа, с красива и скъпа млада гледачка, която да се грижи за тях. Дори мисис Джефрис не знаеше за нея, нали, Брад?

Брад се отдръпна с пребледняло лице към канапето. Той си наля чаша уиски и безмълвно я изпи.

— Ами ти, Джек — каза Джей Кей с ледена усмивка. — Ти нямаш ли също толкова добър мотив да убиеш Големия Боб? От самото начало, когато започнах да работя при Боб, веднага се запитах как човек като тебе — архитект, който работи в „Кийфи Холдингс“ и сигурно изкарва добри пари, но не чак толкова добри — как човек като тебе е успял да поддържа такъв висок стандарт? Е, да, по-късно ти стана партньор, но по това време вече разполагаше с градската си къща на „Сътън Плейс“, с „Остън Мартина“ и с „Бентлито“. Вече си беше купил колекцията от картини; тя беше в различен стил от тази на Боб, защото вие бяхте хора с напълно различни вкусове. Но картоните на Уорхол и Роткоу се продават на търговете също толкова скъпо, колкото и тези на Ван Гог, така че твоята колекция можеше да се опре на неговата, що се отнася до цените. Ти свиваше от всичко: от доставките на мрамор от Италия до договорите за стоманените релси. Правеше пари от всяка част от строежите на Кийфи и подписваше договори не с онези фирми, които обещаваха да построят сградите най-евтино, нито дори с най-добрите строителни организации, а с онези, които ти бутаха най-много. Но дори при това положение на тебе все не ти стигаше с показния ти и скъп начин на живот. Едва отделяше по нещичко настрана. Може би си искал повече?

Той се отпусна назад и отново им се усмихна любезно.

— Аз знам всичките ви тайни. Мога да издам всеки един от вас или дори и двамата на ченгетата, на ФБР, на Комисията за контрол на финансовите злоупотреби или дори на данъчните служби. Само ми назовете някоя организация и аз мога да се обърна към нея.

Лицето на Уекслър беше посивяло под тена, който никога не избеляваше от лицето му.

— Няма да направиш подобно нещо — отсече той, като застана застрашително близо до бюрото.

— Може би няма. Зависи.

— От какво зависи? — попита уморено Брад Джефрис. — Прекалено съм стар за подобни игри, Джей Кей. Кажи ми най-лошото. Да се смятам за мъртъв, така ли?

— Брад, Брад! Как можа да кажеш подобно нещо? Тук има само един мъртвец и ние го погребахме миналата седмица. Дойдох само да ви напомня, че трябва да бъдете лоялни към „Кийфи Холдингс“.

— Все още не разбирам защо каза онези неща за Боб на събранието с банкерите — сърдито се оплака Уекслър. — Можехме да ги накараме да ни дадат време, да завършим „Кийфи Тауър“ и да останем в бизнеса. Можехме да уредим тази сграда да се отдели от неразборията с акционерното дружество, ако само бяхме положили достатъчно усилия, ако се бяхме помолили достатъчно и ако се бяхме поизпотили достатъчно. Онези копелета искаха само да си получат парите обратно и съм сигурен, че щях да успея да ги изкарам от сградата. Тя поне беше стабилна собственост.

Джей Кей си закопча сакото и отиде до вратата.

— Грешиш, Джек — каза той любезно. — „Кийфи Холдингс“ вече не притежава „Кийфи Тауър“. Само седмица преди смъртта си Боб я продаде на някаква фирма от Лихтенщайн. На доста голяма загуба за компанията — той сви рамене. — Можеш да благодариш за тази сделка на шефа си, Уекслър. Боб никога не го е бивало особено в сделките и когато нещата тръгнаха зле, той просто изтъргува каквото можа.

— Но за колко я продаде? — попита смаяно Уекслър.

Джей Кей сви рамене.

— Какво значение има? Всичко отиде за най-настойчивите кредитори. И вече е свършено. Когато разпродадат останалото, банките сигурно ще получат половината от дължимото. Другите кредитори няма да вземат нищо. Служителите няма да получат дори пенсия, господа. Това се отнася и за вас, и за мен, а също и за дъщеря му, защото тези пари, които аз бях инвестирал изгодно и сигурно, отидоха при другите пари на Кийфи. Лично Боб ги прахоса малко по малко.

Той отвори вратата, за да си отиде, но се сети за нещо. Обърна се към тях и ги изгледа презрително.

— Между другото специалистите от Комисията за контрол на финансовите злоупотреби и данъчните служители в момента са в брокерската къща. Предадох им всички документи. Можете само да се надявате, че не съм си водил специални бележки за личните ви дребни сделки. Довиждане, господа. Приятен ден.