Елизабет Адлър
Наследство от тайни (46)

Глава 46
Моди

Арднаварна

Бяхме излезли с една стара лодка с извънбордов мотор в залива, която ми бе служила половин век и не виждах причина да не ми служи още толкова.

— Съвсем надеждна — казах аз весело на Шенън, когато видях колебание на лицето й. — Освен това няма да влизаме много навътре — винаги може да се доплува до брега.

— Ами ти? — попита тя тревожно.

— Аз имам такава философия — казах й аз. — Ако Бог реши да ме призове, ще го направи, когато той избере, а не аз. Освен това познавам тази лодка и тези води както познавам лицето си, и на двете има еднакъв брой резки и вълни.

— Ти си фаталистка — каза Еди с усмивка. — Но няма нужда за тревога, Бог няма да те хване в ноктите си днес. Аз съм от Калифорния и плувам, откакто съм станал на година. Ще те спася.

Той си поигра с мотора, който проръмжа веднъж — дваж, после се оживи и ние потеглихме да уловим вечерята към едно място на изток от залива, оставяйки кучетата да седят неспокойно на скалите, виещи в ориза като две петнисти сирени, опитващи се да примамят моряците към тяхната гибел.

Утрото беше приятно топло, водата тъмносиня, сякаш бяхме в Средиземно море с малките вълнички.

Шенън седна на ръба и накриви старата градинска шапка на мами над лицето си, за да го пази от лошите лъчи. Моята шапка бе само от суета защото е вече твърде късно да се пазя. Синя, с този аквамаринен оттенък, който реших, че ще подхожда с цвета на водата днес, и имаше широка периферия, обърната от едната страна и закрепена с копринено розово цвете. Купих си я отдавна, за една от сватбите на Моли, сигурно е било през 1950, предполагам, макар че не бях облечена с другите си сватбени дрехи днес. Подхождаха ми белите моряшки панталони, купени от Сен Тропе през 1966. Забравила съм на колко години бях тогава, и не смейте да пресмятате дори.

Разказах на Шенън и Еди историята на престоя ми на яхтата на една известна личност: той беше голям ветроходец и аз често го виждах в Ирландия, в Пънчтаун и Лиъпардтаун, и в чудесната му ферма за расови коне. Веднъж той ми продаде една кобила, а това винаги е много важно за хората, които се занимават с коне, и смея да кажа, че бях поканена на неговата яхта за пътуване из Средиземно море колкото заради забавността ми, толкова и заради шикозните ми дрехи. Защото, както ви казах, ние ирландците сме много приказливи. Всъщност често трябва да ни ограничават в цивилизована компания, за да не монополизираме разговора.

Както и да е, през 1966 аз бях по-възрастна, отколкото ми се искаше да бъда, което сякаш е историята на моя живот, и твърдо вярвах, че никоя жена на над трийсет и девет не трябва да показва повече от два сантиметра крак над коляното, макар че все още имах хубави крака. Разбира се, всички малки момиченца бяха с широки поли, които разкриваха бедрата им, а понякога и нещо повече, и аз реших, че не мога да ги конкурирам, затова отидох да пазарувам из малките бутици в задните улици и си купих тези чудесни моряшки панталони. Чувствах ги като втора кожа и ги носех с една съвсем тънка бяла воалена риза с навити ръкави, краищата на които бяха вързани, на голям възел на диафрагмата ми. Имах голяма сламена шапка, най-големите слънчеви очила и местните евтини еспадрили, и мисля, че създадох мода. Скоро всички в малкия град бяха с воалени ризи и бели моряшки панталони, всички освен малките момиченца, които не искаха да покрият бедрата си заради модата.

Бях с мъж, един италиански индустриалец и голям чаровник. Той беше, да го кажем деликатно, „специален приятел“, и бе хубав, с пари и власт на по-стар човек, но също притежаваше и неотразим чар и страхотно чувство за хумор. Познавах го, с прекъсвания, от десет години, и ние винаги се радвахме на компанията си. Аз говорех неговия език, той говореше малко от моя, и се разбирахме добре. Докато не пристигна онази малка госпожица. Мисля, че някой от съседната яхта я е срещнал на пристанището да седи и пие перно в едно кафе, гледайки с копнеж живота и мъжете на яхтите, закотвени отсреща.

Както и да е преди да се усетя тя беше поканена на една от най-хубавите яхти, и бе доведена на коктейл на нашата яхта. Тя разпозна моя приятел от честите му появявания в клюкарските вестници и бързо се ориентира към него. Бе осемнайсетгодишна, руса и, по дяволите, пищна, и италианецът не можеше да устои на триковете й.

Е, той никога не е бил само мой, нито аз негова, просто имахме една продължаваща „дружба“, Но тя и нейният придружител останаха на борда за вечеря, тя ме избута безцеремонно встрани и седна до моя италианец, докато аз бях изолирана с нейния придружител, много добър човек, с когото нямах нищо общо. Малката кокетка се притисна към моя италианец, гледаше го влюбено и от време на време ме поглеждаше триумфално, докато аз се опитвах да водя цивилизован разговор.

Признавам, че се отдадох малко на лошо настроение и на повечко шампанско, но моя ли беше грешката, че по-късно, докато минаваше по мостика, тя случайно се подхлъзна и падна във водата? Ние се събрахме край перилата да гледаме как нейният придружител се хвърли да я спасява, макар че тя можеше да си плува много добре, ако не беше толкова сърдита, и аз с удовлетворение забелязах, че изобщо не изглежда толкова пищна със стичащия се по лицето й грим, плюейки стари фасове от малката си надута уста.

Но тази малка сага има и хепиенд. Година по-късно прочетох за сватбата й с един автомобилен състезател, когото бе срещнала в една дискотека, син на германски магнат, и тя се превърна в дама, каквато не са виждали в Мюнхен, с баварски замъци и собствена яхта. Имаше четири деца и стана известна с благотворителността си, особено към отхвърлени момичета.

Еди толкова се смя на малката ми история, че едва и той не падна в залива, но на мен всичко ми е простено, защото съм жена, и то възрастна.

Нямаше нищо в рибарските ни мрежи, затова ние мързелувахме, гледахме пейзажа към Арднаварна сред дърветата, и беше странно да се види крайбрежието откъм водата, вместо както обикновено от гърба на коня, галопирайки по него.

— Ако ви е скучно — предложих аз, — мога да ви кажа какво направи Лили след това.

— Не ми е скучно — каза Шенън, — но нямам търпение да чуя. Искам да кажа, тя срещна ли се с Фин отново? Ами Сиел?

— Всичко с времето си — казах аз, вдигайки ръка, за да се насладя на новия си коралов лак.

— Ето какво — казах аз. — Лили обожаваше своя син и почти го задушаваше с привързаността и грижите си. Той беше хубаво малко момче, макар и малко затворено, но твърде деликатно. И може да се чудите дали наистина е бил толкова деликатен или на нея й се е искало да е такъв, за да го задържи за себе си. Тя му отдаваше дните си, винаги гледаше бъдещето, планираше образованието му, и разбира се, че той щеше да отиде единствено в Харвард. Въпреки това едно малко момче никога не може да запълни живота на една жена, особено дългите нощи, и Лили беше самотна. Бе също така изпълнена с вина.

В опит да се пречисти, в собствените си очи и в Божиите, тя отново се зае с благотворителност. Спомняте ли си десетте хиляди долара на Портър Адамс в полза на бедните ирландки в Норт Енд? Е, тя дари много повече, и този път в памет на майка си, носила кошници храна на бедните, тя се облече обикновено и тръгна по болници и училища и кухни за бедни, сама решавайки как щяха да бъдат използвани парите й. И ирландците я обичаха — тя беше важна дама и те го знаеха, но не се превземаше и ги разбираше. Образованието бе главната й грижа, защото тя знаеше, че без него тези деца от гетото бяха обречени като родителите си. И тя наемаше учители, отпускаше стипендии и считаше за лична заслуга, когато някое от бедните деца отидеше в колеж.

Бостън

Потисната от летните горещини на Бостън, Лили купи селска къща на северния бряг на Лонг Айлънд в един район до Манхасет, известен като Ирландския канал, защото много богати ирландци имаха имения там. Тя я нарече „Ферма Адамс“ и се премести там с Лиам и персонала си и започна да приема гости.

Разбира се, това не беше истинска ферма. Имаше кокошарник за пресни яйца някъде на края на петдесетте акра, едно магаренце, за да бъде компания на понито на Лиам, и за нейна радост най-накрая тя отново имаше конюшня с най-хубавите расови коне, които парите на Адамс можеха да купят. Яздеше из имението с малкия Лиам до нея на пони, и отново се чувстваше щастлива и свободна. Но никога не забравяше заплахата на Фин.

Бе в началото на трийсетте и все още красива. Винаги беше добре облечена, било то за езда или за вечеря, и когато приемаше гости бе съвършена домакиня.

Тя прочете в Бостън Хералд, че Дан е продал къщата си в Бек Бей и си бе построил нова край Вашингтон, в Мериленд. Говореше се, че била като миниатюрен Бял дом, и че Дан се кандидатира за сената. Също така казваха, че той често бил на инвалиден стол, вследствие на стара рана на гърба. По лицето й се стичаха сълзи, като си спомни онази съдбовна нощ, и както винаги й се прииска да може да върне назад часовника. Припомни си отчаяната си майка, казваща й отново и отново: „Само ако, Лили, само ако — казваше тя. — Тези думи са историята на живота ти. Кога ще разбереш, че няма такова нещо като «Само ако»? Направила си каквото си направила и това е твоя грешка.“ И тя си помисли тъжно, че когато умре, думите „Само ако“ трябваше да бъдат издълбани на гроба й.

Бяха се върнали в Бостън, когато една вечер тя с изненада чу звънеца. Беше в стаята си горе и шиеше гоблен, запълвайки времето си. Лиам се приготвяше да си ляга и тя щеше да отиде да го целуне за лека нощ, а после щеше отново да е сама в голямата притихнала къща, докато настъпеше още едно самотно утро.

Прислужницата дойде и й каза, че един млад човек иска да я види. Той изглежда „груб“, каза тя нервно, затова го оставила навън на стълбите.

— Казва, че името му е Джон Уесли Шеридан, мадам — добави тя.

— Шеридан? — повтори Лили, шокирана.

— Той е голямо момче, мадам, около шестнайсетгодишно.

Лили разбра, че най-лошият й кошмар се е сбъднал. Синът й се беше върнал, за да я намери. Изтича до прозореца и погледна навън, но той не се виждаше.

Уплашена, тя си каза, че момчето няма нищо общо с нея. Той нямаше място в живота й. Той беше в миналото. Лицето на Дермът Хатауей изплува пред нея и тя си спомни тялото му върху нейното, жестоките му ръце, болката и унижението. Прииска й се да пищи. Отново си каза, че резултатът на такава връзка няма право на майка.

— Кажи на момчето, че не знам кой е и че няма да го приема — каза тя на прислужницата.

Гласът й затрепери и прислужницата я погледна тревожно.

— Просто му кажи каквото ти казах — изсъска Лили — и нека си отиде, иначе ще извикам полиция и ще го арестуват.

Момичето изтича ужасено от стаята на площадката на първия етаж.

Лиам стоеше до парапета и гледаше надолу към хола.

— Кой е този долу? — попита той любопитно.

Момчето Шеридан беше там и ги гледаше. Той бе влязъл, макар прислужницата да му бе казала да чака отвън, и тя бързо се завтече надолу, опасявайки се, че ще открадне нещо. Лиам я последва. Момчето чакаше със странна малка усмивка на устните.

Той изгледа Лиам.

— Кой си ти? — попита го грубо.

— Аз съм Лиам Портър Адамс. А ти кой си?

— Портър Адамс, а? — момчето се разходи небрежно из хола, надничайки в библиотеката, забелязвайки съкровищата. — Значи всичко това е твое?

Лиам кимна озадачен.

— Предполагам.

— Мадам каза, че не ви познава и трябва да си тръгнете веднага или ще извика полицията — каза прислужницата. Той беше едро момче и нещо в погледа му я плашеше. — Не трябваше да влизате тук — добави тя нервно. — Ще кажа на мадам веднага да извика полицията.

Той сви рамене безразлично, гледайки Лиам, синът, който имаше всичко, докато той нямаше нищо.

— Само й кажи, че ме познава много добре. И, че ще се върна — каза той, тръгвайки към вратата. Обърна се към Лиам и каза. — Довиждане, братко — и излезе.

Лиам изтича горе, за да каже на майка си. Тя стоеше на прозореца и гледаше как момчето Шеридан върви надолу по улицата. Лиам й каза какво беше казало странното момче в хола, и тя бързо го изпрати да си ляга. И после, изпълнена със страх, телефонира на Нед.

Тя му разказа какво е станало и че е решила да напусне Бостън в случай, че той се върне.

— Ще отведа Лиам в Ню Йорк — каза тя, — ще бъда в същия хотел.

Нед се обади в Нантъкет, за да разбере какво е станало. Майка му му каза, че отново имало скандал: момчето било обвинено, че е пребило друго момче, което влязло в болница. Винаги бил нервен и сърдит и искал да напусне къщата. Бил изчезнал, вземайки със себе си петдесет долара от парите на господин Шеридан, и те не знаели къде е, но предчувствали, че няма да се върне.

— През всичките тези години те са се грижили за него — каза Нед тъжно, — и той им се отплаща така.

— Всички ние направихме всичко възможно — отговори Лили сърдито. — Той няма нищо общо нито с тях, нито с мен.

Тя купи малка градска къща на Сътън Плейс с изглед към Ийст Ривър, и записа Лиам в добро частно дневно училище, докато порасне достатъчно за Сейнт Пол. Мина й през ума, и тя изтръпна от страх, че беше в един град с Фин. Но реши, че тъй като новите приятели, които щеше да създаде чрез Нед ще бъдат от театралния свят и от операта, на която тя смяташе да стане покровител, не беше вероятно пътищата им да се пресекат. Но не можеше да не се пита за него. Как изглеждаше сега, беше ли се оженил? И дали я бе забравил?