Елизабет Адлър
Наследство от тайни (52)

Глава 52

Аз бях на колене и скубех бурени от лехите под прозорците на хола, когато чух, че изскърца кола откъм входа. Беше слънчева утрин, аз накривих шапката си и сложих ръка над очите си, мигайки към белия мерцедес лимузина, който се приближаваше към къщата. Такъв великолепен автомобил не беше виждан в Арднаварна от любимия ролс на татко и аз си помислих, че е някоя рок звезда, загубила пътя си към замъка Ашфорд.

Шофьорът спря пред предната врата, усмихнах се, като го видях как сваля шапката си и изтрива потното си лице. Хвърляйки ми един уморен поглед, той побърза да отвори вратата за пасажера си.

Краката се появиха първи. Невъзможно дълги и елегантни, и обути, ако не се лъжа, с червени обувки Маноло Бланик. Останалата част от дамата ги последва, висока колкото можеше да се очаква — дълги крака, с извивки, както казват, където трябва, подчертавани от хубав бял костюм. Дългата й руса коса се спускаше по раменете й като гривата на лъв и лицето й беше по-скоро симпатично, отколкото красиво. Тя изпрати една изключително сладка усмивка към мен и каза с нюйоркски акцент.

— Простете, бихте ли ме упътили при господарката си.

Аз излазих на крака, изтривайки калните си ръце в престилката, точно когато кучетата усетиха, че нещо става и се хвърлиха весело към нея, оставяйки лапите си върху безупречно белия костюм.

— О, милите — възкликна тя.

Естествено, харесах я.

— Простете буйността на моите кучета — извиних се аз. — Те не са свикнали с такива великолепни коли и ослепителни посетители — аз протегнах все още мръсната си ръка и казах: — Аз съм Моди Молино, господарката на Арднаварна.

Тя се изчерви заради грешката си:

— О, съжалявам — въздъхна тя. — Мислех, че вие сте… нещо като градинарка.

— Няма проблем — уверих я аз. — И това съм: градинар, шофьор, иконом. А с кой имам честта да се запозная?

— Джоана!

Ние се обърнахме веднага към гласа на Шенън. Тя стоеше на вратата и гледаше непознатата и аз си спомних, че ми беше казала за любовницата на баща си Джоана Белмонт. Погледнах я с интерес и разбрах защо я бе избрал Боб. Тя беше истинска жена. Хубава и пищна, със здрав американски вид. Разбрах, че от нея би излязла по-добра доведена майка, отколкото от студената Бъфи, и се съжалих над нея, затова че е загубила мъжа, когото е обичала.

— Шенън! — отвърна Джоана, мисля малко нервно, и разбрах защо. Тук любовницата на бащата се сблъскваше с дъщерята, и то по причини, които още не знаем.

— Трябваше да дойда — каза Джоана. — И след сладкото писмо, което ми написа, мислех че няма да имаш нищо против. — Тя погледна с надежда Шенън, все още разтревожена да не я попита как може да й се натрапва, защото все пак тя беше любовницата, а не съпругата. Но Шенън не го стори.

Тя отиде до нея и я обгърна с ръце:

— Не знам защо си тук — каза тя, — нито как ме откри. Но се радвам, че дойде. В сърцето си усещах, че татко те обича и това е всичко, което има значение за мен.

Джоана Белмонт избухна в сълзи. Тя стоеше там, висока и грациозна със следи от лапи по белия си костюм и по хубавото й лице се стичаше грим, докато шофьорът гледаше, Шенън я прегърна и също заплака.

Знаех, че е добре да споделят скръбта си, затова казах съчувствено:

— Когато сте готови, аз ще бъда в кухнята. Ще накарам Бриджид да направи кафе и ще говорим.

Малко след това те дойдоха в кухнята. Аз представих Еди и Бриджид и ние седнахме около масата, пиехме кафе и се преценявахме един друг, докато кучетата се настаниха в краката на Джоана, гледайки я предано. Тази порода по красавиците ли си пада или какво? — запитах се аз като ги побутнах с крак и изсъсках думата „предател“ към тях. Но те не обръщаха внимание и продължаваха да зяпат Джоана, чакайки за още ласки.

— Джей Кей ми даде адреса — каза Джоана. — Той ми каза, че ти си тук, но не беше сигурен защо. Да си призная малко се уплаших да му се обадя, защото твоят баща и аз… ами, той винаги държеше работата отделно от „личния“ си живот и не бях сигурна дали Джей Кей знае коя съм. Както и да е, явно ме е познавал, защото не зададе въпроси, просто ми каза, че си в Арднаварна. И ето ме тук.

— Но защо си тук? — попита Шенън. — Сигурно не само за да ме видиш?

Джоана взе черното дипломатическо куфарче, което носеше и го бутна към Шенън.

— Баща ти ми даде това за съхранение — каза тя, — малко преди да бъде убит.

Шенън я гледаше изненадано.

— Значи мислиш, че е бил убит?

— Знам, че беше. — Джоана се облегна напред и хвана ръката на Шенън през масата. — В нощта преди твоето парти Боб ми каза, че ще иска от Бъфи развод. Предложи ми да се оженим. Той каза, че може да мине известно време преди да бъде свободен и че има много неща да се уреждат. Мислех, че става въпрос за прехвърлянето — издръжка и всичко останало — но не беше така. Баща ти не е откраднал тези пари — каза тя. — Него са го окрали.

Бриджид и аз се спогледахме, после погледнахме отново към Джоана и тя ни разказа какво се беше случило.

 

 

Ню Йорк

Джоана почти не беше напускала апартамента си след смъртта на Боб. Тя бродеше из апартамента с изглед към Централ парк, спомняйки си как го бяха избрали заедно и колко беше щастлива, докато го обзавеждаше за тях. Сега, без него, той се бе превърнал в обикновени стаи.

Тя отиде до килера и загледа дрехите му, все още висящи до нейните. Погледна часовника, който му беше подарила за рождения ден преди две години, и ръкавелите от емайл, които бяха подарък за първата годишнина. Когато идваше в апартамента, той винаги сваляше часовника и си слагаше този, който му бе подарила, и винаги слагаше ръкавелите, когато излизаха заедно.

Тя никога не би повярвала че би могла да приеме да бъде „тайната жена“ на Боб Кийфи, но всъщност така беше станало. Понякога, докато седеше и го чакаше, се беше чувствала повече като „съпруга“, отколкото като „другата жена“, защото знаеше, че жена му, Бъфи, никога не седеше у тях да го чака.

Тя вдигна ръкава на любимото сако на Боб от туид, което винаги носеше през уикендите и го притисна към бузата си. Затвори очи, виждайки двамата да вървят из парка в неделя сутрин, за да си купят Ню Йорк Таймс, или да отиват за кроасани и кафе. После щяха да се върнат и може би отново да си легнат. Господи, той беше секси, и о, как го обичаше тя.

Сълзи замрежваха очите й, когато тя се измъкна от килера, спъвайки се в черното куфарче до дрешника. То се отвори и по килима се пръснаха документи. Тя ги събра, бързо ги върна обратно и затвори отново куфарчето. Сложи го на етажерката в шкафа и се изправи, после спря и го погледна със съмнение.

Беше прочела всичко за Боб във вестниците. Знаеше, че го наричат мошеник и че го разследват за измама, но не вярваше на нищо. Тя си спомни как гледаше агентите на ФБР и представителите на СЕК и ИРС по телевизията, прибиращи всички документи от офисите на „Кийфи Холдинг“. Освен тези в куфарчето, стоящо в шкафа.

Като взе куфарчето, тя го занесе в стаята, която Боб винаги беше наричал бърлогата. Седна на бялото канапе, притискайки куфарчето към себе си, гледаше през прозореца гълъбите и мислеше. Никога не се беше интересувала от бизнеса на Боб, макар че винаги изслушваше, когато той поискаше да й говори за нещо. Той се вълнуваше за новия си небостъргач и беше говорил за всяка фаза от строителството. Тя знаеше, че той не е паметник на егото му, както го изкарваха медиите. Боб беше човек, който бе стигнал до успеха по трудния начин и кулата Кийфи трябваше да бъде върхът на успешната му кариера. Вместо това, тя беше станала негова епитафия.

Спомни си разговора им от предната вечер, преди да го убият, когато той й бе предложил да се оженят, и разбра колко изтощен беше изглеждал.

— Остарявам — беше казал той горчиво. — Твърде стар съм, за да поддържам мечтите и илюзиите си. Внезапно всички те избледняха.

Тя си спомни как той й подаде куфарчето си и я помоли да му го пази. И тъжният поглед в очите му, когато се беше върнал, за да я целуне втори път, преди да вземе асансьора. Беше си тръгнал завинаги. И тя осъзна без сянка от съмнение, че Боб не беше се самоубил. Някой беше откраднал тези липсващи милиони и Боб беше научил това. И крадецът, който и да беше, го бе убил.

Тя си помисли за документите в куфарчето, което бе поискал да му пази, и разбра, че Боб трябва да е намерил някакво доказателство за измамата и че тя го държи.

Тя отвори куфарчето и проучи документите. Бяха все договори за закупуването от „Кийфи Холдинг“ на места за строеж в дузина градове на Америка. Бяха все с еднакъв формат — с името на продавача и на купувача, описание на парчето земя с карти и диаграми, продажната цена и много правни клаузи. Името на продавача на всеки един бе различно, но тя забеляза, че с дребен шрифт под всеки от тях беше написано „поделение на ХВЗ Фонд“ и че всеки беше подписан за продавача от мъж с чуждо име, Жан Мишел Зимат, и за купувача, „Кийфи Холдинг“, от двама от партньорите, Брад Джефрис и Джак Уекслър. Нито един от тях не беше подписан от Боб.

Хората никога не очакваха това от една актриса, но Джоана беше добра по математика. Тя бързо събра платените пари в главата си и веднага разбра, че става въпрос за над четиристотин милиона долара в договори.

Тя внимателно прибра обратно документите в куфарчето и го затвори. Гледаше го. Дали това беше всичко, което търсеха. Но те говореха за много повече от четиристотин милиона долара. Деветстотин милиона, казваха те, може би над милиард, и манипулиране на акции и фалшива гаранция. Тя си помисли за всички тези банкери, чакащи за парите си. Е, тя можеше определено да им каже къде бяха някои от тях. В сметката на Жан Мишел Зимат и ХВЗ, ето къде.

Чудеше се какво е искал да каже Боб с това за илюзиите си? Дали защото Брад и Джак го бяха лъгали през всичките тези години? Но четиристотин милиона долара! Тя поклати глава, трудно беше да се повярва. Доколкото знаеше, Брад живееше обикновен живот в хубава къща на няколко акра на Лонг Айлънд. Караше мерцедес и прекарваше отпуските си сам на риба в Канада. Уекслър беше фуклив, вярно беше, но той притежаваше къщата на Сътън Плейс от дълго време. Вярно, караше астон мартин, но Боб казваше, че това е само заради шоуто, и че Джак има нужда да шашка момичетата, но все пак той беше ерген и за какво друго да си харчи парите?

Може би и двамата са били заблудени и Фондът ХВЗ е бил корумпиран. Джоана въздъхна, докато носеше куфарчето обратно в килера, пъхна го в шкафа и го заключи. Постави ключа в джоба на роклята си и започна да се облича. Не знаеше какво е ставало, но се страхуваше да отиде в полицията заради скандала. Страхуваше се да се срещне с партньорите и да иска истината защото… коленете й изведнъж омекнаха… защото може би Брад Джефрис и Джак Уекслър бяха убили Боб.

Тя се овладя бързо и гримира лицето си. Тъй като беше висока, хората винаги смятаха, че носи много грим, но всъщност тя бе пестелива по отношение на лицето си и всичко останало, а и пазаруваше само от евтини магазини за козметика. Наследство от по-бедните й дни като бореща се актриса. Но сега, благодарение на Боб, тя беше относително богата жена. Той й беше купил този апартамент, влагаше редовно пари в банковите й сметки и плащаше всичките й разходи.

— Няма да има нужда никога повече да работиш — беше й казал той весело, защото знаеше, че заради него тя изобщо не се опитва да си намери работа. Искаше да е свободна.

Тя мислеше за четиристотинте милиона долара, изплатени на Жан Мишел Зимат и ХВЗ Фонд за всички тези парчета земя, чудейки се дали изобщо съществуваха. Имаше само един начин да разбере.

Тя извади два договора от куфарчето: единият за собственост в Ню Йорк, а другият — в Бостън. Облече си един жакет в черно и бяло и черна широкопола шапка и напъха внимателно договорите в чантичката си. Портиерът й предаде пощата на излизане и тя пъхна писмата в чантата си. Взе такси до Второ авеню.

Беше район на разнебитени постройки, които изглеждаха сякаш никой не ги беше докосвал, откакто бяха построени през деветнайсети век. Имаше минимаркет на партерния етаж, а до него пералня и химическо чистене. Казвайки на шофьора да чака, Джоана влезе вътре и поиска да говори с мениджъра или собственика.

Хаитянинът зад касата на минимаркета я погледна сякаш идваше от луната, и тя каза рязко:

— По-живо млади човече, бързам.

Той се изгуби в задната част и се върна с един възрастен човек с мазна коса и враждебни очи.

— Какво искаш? — измрънка той.

— Искам да знам на кого е тази постройка? — каза тя и той се приближи заплашително.

— Що искаш да знаеш?

— Мога да я купя.

— Хъм — той я заобиколи, оглеждайки я отгоре до долу, и тя се замисли дали да не побегне към таксито, но трябваше да научи.

— Той е хазяин — каза той безразлично. — Не му знам името. Аз просто си плащам наема и това е всичко.

Тя му благодари забързано и отиде в пералнята в съседство. Афроамериканското момиче зад тезгяха беше хубаво и каза, че името на собственика е Маркс и че изпраща човек да събира наема всеки петък. И не, тя не е чувала за никакви планове, че мястото ще се развива.

— Кой ще иска да купи нещо тук? — попита тя с подигравателен смях. — Всички ние се опитваме да се измъкнем.

Джоана каза на шофьора да я откара до летище Ла Гуардия и хвана самолета за Бостън. Шофьорът на таксито на летище Логан я погледна странно, когато тя му даде адреса и я попита дали е сигурна. И когато пристигнаха, тя разбра защо. Районът беше от полуразрушени бордеи и тя дори не си направи труда да огледа склада, за който „Кийфи Холдинг“ бяха платили трийсет и два милиона долара. Просто каза на шофьора да я върне обратно на летището и хвана следващия самолет за Ню Йорк.

По време на полета тя препрочете договорите за двете места, които току-що беше видяла и разбра, че става въпрос за измама. Но нещо й подсказа, че това е само върхът на айсберга. Имаше още, много повече. Боб беше научил какво става и е знаел кой го е направил. И това е искал да каже с „изгубените си мечти и илюзии“. Който и да бе, това е някой близо до него, и когато го бе предизвикал, същият човек или хора го бяха убили. Тя погледна отново двата подписа, на Брад и на Джак, и си зададе въпроса. Поклати глава, те просто не приличаха на убийци. Но как трябва да изглежда един убиец? Като горила с бляскав поглед и заплашителна усмивка? Господи, мислеше си тя, шокирана, това би могла да бъде и Бъфи, доколкото я познаваше.

Тя напъха документите отново в чантата и прегледа писмата, които портиерът й беше дал. Имаше едно от Нантъкет и тя го погледна любопитно. Никой, когото познаваше, не ходеше в Нантъкет. Отвори го и погледна изненадана подписа, Шенън Кийфи, и когато прочете писмото, по очите й се стичаха сълзи.

Когато погледна адреса, вила „Морска мъгла“ в Нантъкет, тя искаше да каже на пилота да обърне самолета и да се върне в Бостън, за да отиде и благодари на това мило момиче за съчувствието. Защото то беше разбрало, че любовницата на баща му скърби повече от съпругата му. Тя си спомни, че беше чела във вестниците как Бъфи е заминала за Барбадос, чакайки скандала да затихне и оставяйки доведената си дъщеря да поеме всичката кал, която се хвърля по нея.

— Тази кучка — каза тя пламенно и жената на съседното място я погледна шокирана. Джоана се извини и прибра писмото в чантата си, мислейки какво да прави.

Когато се прибра у дома, тя свали обувките си и се заразхожда из апартамента, чудейки се дали трябва да сподели с Шенън Кийфи подозренията си че баща й е бил убит и да й покаже документите? После си каза, че Шенън е преживяла толкова много, че сигурно е приела самоубийството на баща си. Да й каже би означавало да сложи сол в раната. Мислеше да каже на най-добрата си приятелка, но не искаше да я забърква. Това бе твърде опасна игра. Ставаше въпрос за убийство.

Тя походи още малко, след това отиде до телефона и набра. Когато отговориха, тя поръча моцарела и доматена пица с повече сирене. Отиде и седна пред телевизора. Щом пицата пристигна, тя изяде едно парче, гледайки новините по Си Ен Ен, успокоена, че този път Боб не се споменаваше.

Пъхна останалата пица в кутията и я пусна в кошчето. Отиде да вземе душ. После легна на леглото и затвори очи. „Какво да правя, скъпи Боб?“ попита тя, и отговорът й дойде толкова ясен, сякаш той й говореше: „Кажи на Шенън.“ Джоана въздъхна с облекчение. Ще направи точно това.

Джоана завърши историята си и ни погледна очаквателно.

— И ето ме тук — каза тя с извинителен глас в случай, че ние не искахме да е така. Тя бутна куфарчето с документите към Шенън. — Мислех да отида в полицията, но после си спомних коя съм. Разбрах, че медиите отново щяха да затръбят, че любовницата на Боб Кийфи се е появила с куфарче документи, които счита за доказателство, че партньорите му са го убили. — Тя ни се усмихна леко и аз се възхитих на куража й да признае, че е просто „любовница“, макар да знаеше, че е била много повече от това.

— От теб зависи, Шенън, да решиш какво трябва да се направи — каза тя кротко.

Шенън погледна безпомощно Еди и после мен. Ние извадихме документите и ги разгледахме, забелязвайки подписите на партньорите и името на продавача, ХВЗ, и мъжът с чуждото име, който се беше подписал от тяхно.

— Може би това е една от онези компании за заобикаляне на данъци в Швейцария или Лихтенщайн или някъде… — каза Еди замислено.

— Ако това е така, тогава няма начин да ги проверим — казах аз. — Те винаги са дискретни и се съмнявам дори, че ще успеем да научим кой е собственик на ХВЗ.

— Но ХВЗ държи поне четиристотин милиона долара от парите на Боб. И ако те са крадени, трябва да кажат.

Спомняйки си подобни случаи, които се бяха появявали в пресата, аз поклатих глава.

— Ще трябва да научим по друг начин.

Шенън прекара ръце през червените си коси, докато благодареше на Джоана, че й е донесла документите и не е отишла в полицията.

— Не знам какво да правя — каза тя. — Как мога да повярвам, че те са откраднали всичко това от баща ми? Как да повярвам, че са го убили? И все пак… — Тя погледна към нас с уплашени очи. — И все пак те и двамата бяха на партито през онази вечер. И двамата се държаха странно. Бяха много потиснати — не танцуваха и не дойдоха да танцуват с мен, дори да ме поздравят за рождения ми ден. Забелязах, че Брад пие много, а Джак изглеждаше някак си мрачен, и си спомням, че приятелката му изглеждаше отегчена. Но те са били близо до баща ми от години. Как биха могли да го убият? Освен това, какво общо имат те с миналото?

— Може би те не са го убили — каза Ед, повече, за да я успокои, отколкото защото го вярваше. — И може би когато се върнем в Нантъкет, ще намерим основната улика, която ще ни покаже убиеца.

Джоана гледаше объркано към тях и аз потупах ръката й:

— Скоро ще чуеш всичко за миналото на Боб — казах й аз. — Междувременно, настоявам да останеш тук с нас в Арднаварна. Ще има прощално парти в събота, което просто не трябва да пропускаш.

 

 

Молино винаги са били царе на партитата и аз възнамерявах за заминаването на Шенън и Еди това да бъде едно от най-добрите. Бях поканила всички, които познавах, стари и млади, и ние всички помагахме да се украси къщата, обирайки от градината цветя и растения, клонки и бръшляни, докато превърнахме балната зала в зелен рай. От Дъблин пристигна оркестър и се настани на малкия подиум в единия край, Бриджид се носеше наоколо като влак, приготвяйки чуден бюфет от пушена сьомга и пъстърва, миди, раци и скариди. Имаше пуйки и свинско, пушено пилешко и дива патица, свежи зелени салати и зеленчукови суфлета, кексове и десерти, които беше украсявала с часове с горена захар, докато бяха заприличали на малки произведения на изкуството.

Бриджид беше надминала себе си и няколко минути преди нашите гости да пристигнат тя се въртеше тревожно из трапезарията, гонеше кучетата и котките, облечена в черна копринена рокля, но без престилка, защото и тя беше гост на този бал. Беше сресала косата си назад и я беше закрепила зад ушите си с моите диамантени фиби. Носеше черни чорапи и нейните малки боти с висок ток.

— Изглеждаш ослепителна, Бриджид — каза Еди одобрително. — А масата изглежда дори по-ослепително. — Ръка за ръка, той и Шенън проверяваха бюфета, докато аз ги гледах с удоволствие. Бях поровила в гардеробите и ги облякох с най-хубавите дрехи на семейството. Шенън беше с една кадифена рокля Фортюни, която беше на мами, дълга туника, прилягаща на стройната й фигура. Диамантената огърлица на Лили блестеше на шията й. Еди, който държеше ръката й, изглеждаше сякаш никога няма да я пусне.

Ако някога мъж е изглеждал добре във вечерни дрехи, то това беше той. Хубавият Еди носеше сакото Савил Роу на татко за вечеря, сякаш беше роден аристократ. Като че ли бе шито специално за него.

Мина ми през ума, както сигурна съм и на Бриджид, че това би могло да бъде и нашето собствено прощално парти, както и на Шенън и Еди. Не че очакваме най-лошото, но на тази възраст човек гледа да се наслади на всеки миг, в случай, че се окаже последния. Освен това, кой знае кога бихме имали извинение за подобен разкош? Ето защо Бриджид се беше престарала с бюфета, а аз бях извадила последните отлежали вина и шампанско от килера.

Бях облечена с червен шифон от Валентино, 1970. Той трептеше чувствено около тялото и се спускаше до кльощавите ми глезени. Бях с червени сатенени сандали в тон с бижутата, които, макар и много, бяха без стойност: широка златна огърлица, гривна и обици, отрупани с „камъни“ в червено, синьо и зелено, които татко беше купил от базар на мами, когато са били в Индия. Гривните подрънкваха, когато мръднех, а обиците свистяха около лицето ми както обичах, и бях пъхнала една гардения в червените си къдрици. Напръсках се с голямо количество Л’Ор Блю, сложих си руж на бузите и устните и бях готова да посрещам гостите си.

Ние стояхме в хола, възхищавахме се един на друг и поглеждахме тревожно часовниците си, мислейки си, че Джоана закъснява, и в този миг тя заслиза към нас, пищна богиня с обикновена черна рокля Калвин Клайн, без никакви бижута. Въздъхнахме с възхищение и аз си помислих колко горд би бил Боб от жените си, ако можеше да ги види тази вечер.

Гостите започнаха да пристигат, както беше уговорено, в девет. Те просто нямаха търпение да пристигнат и да започнат да се забавляват. Ние четиримата оформяхме линията на посрещачите и аз с радост представях новите ми любимци на старите си приятели. И на дузината млади хора, които бяха дошли чак от Дъблин, Корк и Голуей за партито, оставайки при приятели и роднини наоколо в техните мразовити Големи къщи.

Но през тази вечер нямаше нищо мразовито в Арднаварна. Като нас и тя изглеждаше в най-добрата си светлина, с огньове, които горяха във всяка камина. Дори и далматинците носеха червени сатенени ленти, макар че оранжевите котки не търпяха такива украшения. Скоро шампанското се лееше, както и разговорите, а и музиката. Аз стоях от едната страна и ги гледах как танцуваха, смееха се и говореха. И са замислих колко ли партита е видяла Арднаварна.

Има нещо в партитата, което ме удря в главата като силно вино. Вълнение, което искам всички около мен да споделят. Исках да отнесат спомена от тази вечер в главите си, така че след много години, когато си спомнят, да си кажат: „Помниш ли онази магическа нощ в Арднаварна? А старата Моди Молино? Колко хубава беше старата къща и колко стилна беше старата Моди, и как Бриджид беше приготвила пир за богове?“

Като говорим за пир, стана време за вечеря. Взех рога за лов, който беше принадлежал на таткото на Лили и Сиел и го доближих до устните си. Пронизващият звук отекна в стените и гостите се насочиха към храната. Оркестърът спря по средата и се приближи към бара. Гостите със смях се струпаха около вълшебствата на невярната Бриджид, макар и да казваха, че са твърде хубави, за да се развалят. Бриджид стоеше гордо до масата си и приемаше комплименти, зачервена и с тревожна усмивка, докато ги гледаше как пълнят чиниите си. Бутнах една чаша шампанско в ръцете й и казах:

— Бриджид, скъпа моя, не е ли това най-доброто парти, което сме давали в Арднаварна?

— Винаги казваш това, Моди — усмихва ми се тя.

— А не е ли винаги вярно? — отговарям й аз с усмивка.

Но този път наистина беше най-доброто парти давано в Арднаварна, защото никой не искаше да си тръгва, дори и по зазоряване, а и не бяха ли милите ми „внуци“ с мен? И кой знае кога ще ги видя отново?