Елизабет Адлър
Наследство от тайни (33)

Глава 33
Моди

Арднаварна

Беше приятна прохладна утрин. Вятърът фучеше и тъй като така и така трябваше да ходя по магазините в Галуей, реших да предложа на Шенън и Еди да ме придружат. Там има една чудесна стара книжарница, пълна с най-различни древни съкровища, както и с най-новите, и реших, че може да искат да я разгледат, докато аз съм заета със задачите си.

Бяха ходили на разходка и бавно се приближаваха по моравата към мен. Сега тя е висока почти до кръста и пълна с диви ириси и метличина, почти като приказна градина. Сините цветя виреят чудесно в нашите почви, знаете ли — трябва да видите хортензиите в тюркоазено и лилаво и всичките нюанси по средата. И плетовете, обграждащи нашите пътища и пътечки, прибавят изобилие от червено и розово, също като цветята в джунглата. Прибавете рододендроните през сезона, моите люляци, и разбира се моите любими рози, и ще получите рая на градинаря.

Както и да е. Ето ги, двете млади създания, вървящи с доближени глави докато разговарят. Видях, че лицето й блести от интерес и… и какво? Възхищение ли беше? Обожание? Трудно е да се каже, но определено имаше интерес, а за другото се надявах. Не съм голяма сватовница, но и двамата ги харесвам толкова много, а те са толкова „подходящи“, както би казала мама.

Моите далматинци се носеха след тях със смирен кучешки израз на муцуните. Ако тези двамата останеха още малко тук, кълна се, че тези проклетии щяха да избягат от моето легло в това на Шенън. И само за нея бих позволила такава предателска демонстрация на обожание от тяхна страна.

Викнах им, че отивам в града и ги попитах дали искат да ме придружат. Разбира се, съгласиха се.

— Аз ще карам — добави Еди, но на мен такива не ми минават.

— Карането е моя работа — казах аз твърдо. — Тръгвайте с мен. — И аз ги поведох към гаражите, където на времето се приютяваха дузина хубави машини, поддържани от помощник, който беше луд по тях и вършеше цялата мръсна работа.

Когато бях дете се возехме с голям стил в татковата специална ярко жълта Лагонда — дълга, ниска и спортна, също като тази в романа на Майкъл Арлън „Зелената шапка“. Тогава това беше модерна книга и аз подозирах, че скъпият стар татко сигурно е бил вдъхновен от нея, защото копираше главния герой, карайки я из Европа, настръхнал като автомобилен състезател.

След това идваше колата на мама — червена, разбира се. Поради червените си коси ние винаги си падахме по червеното. Беше Бугати, толкова дълго отпред, че когато седнех на задната седалка, трудно виждах орнамента на капака. Беше бърза машинка и мама я караше сякаш бе кон, подвиквайки окуражително, когато вземеше някой бърз завой. Чудо е, че никога не прескочи с нея някоя ограда.

Имаше и няколко други, по-малко любими, скучни коли, банално черни. Върхът на всичко беше ролс-ройса. Сребърен призрак, приказна кола, с която се носехме из континента и събирахме тълпите. Бижу си беше тази машина и татко никога не допускаше шофьор до нея, освен когато трябваше да се лъсне. Тя беше неговото дете, неговата гордост и радост, той не позволяваше мама да я кара. Струва ми се, че никога не ходехме до Франция с по-малко от три коли — сребърният ролс, разбира се, защото тогава всички пътувахме заедно. Татко го караше. Лагондата, карана от шофьора, и червеното бугати, което караше мама.

По-късно дойде даймлера, нещо като „екстра“ защото другите бяха поостарели, но ние просто не можехме да ги оставим. И тази е колата, която показах на Шенън и Еди. Беше модел 1937, мисля, с дочен таван, който се сгъваше назад, широки калници, месингова решетка и големи месингови фарове, стърчащи отпред като две огромни очи. Беше лъскаво черен, с тапицерия от червена кожа, и винаги го считах за мой.

 

 

Еди и Шенън бяха очаровани от него. Те го разгледаха и с изненада установиха, че е в отлично работно състояние. Казах им за механика в Оутърард, чието хоби беше да го поддържа във форма. Той просто обичаше много тази стара кола.

Потеглихме по отсечката, покрай пътеката и входа към Голямата къща, нагоре по алеята, която води до пътя. Еди стисна очи, когато колата заподскача по издатините и аз се засмях.

— Не е проблем — извиках им назад. — Тази кола е минавала по тази алея повече години от вашите и нищо й няма.

Бяхме свалили гюрука, денят беше ту ярък, ту се заоблачаваше, както става тук. Явно им харесваше ленивата ни скорост, оглеждаха се и се възхищаваха на дивия пейзаж. За да ги забавлявам, защото е доста път до Галуей, особено със стара кола, започнах да им разказвам отново моята история. Ох, преди да забравя, не носех моите бричове и сако. О, не, мама никога не би позволила това. Човек винаги се облича, когато отива да пазарува в града, така че аз бях в зелено — дългичка пола и подходящ джемпър, защото в колата можеше да стане хладничко, а както казах, духаше вятър. Освен това носех обувки без ток и малък тюрбан, тъмно зелен, изпод който стърчаха моите червени къдрици. Стил точно 1940. Всъщност, спомням си, че Бети Грейбъл носеше нещо подобно във военните филми. Ох, и колко забавни бяха те, помня… но, пак се отплесвам. Както и да е, доколкото си спомням, на тези дрехи нямаше дизайнерско име, освен етикета от магазина „Б и Т“ в Дъблин. От 1985, мисля. Всичко, освен шапката. Тя е от Париж. Мадам Симонета, 1939.

Самата Шенън беше в кремав пуловер, който си бе купила от тук, и цветна въздългичка лятна пола, под която се виждаха каубойски ботуши. Странна комбинация, според мен, но на нея някак си й отиваше. Еди, разбира се, беше в неизбежните дънки. И ето ни, разположени на нашите седалки от червена кожа, в нашата лъскава черна машина с месингови фарове, сякаш две широки очи, носещи се по пътищата на Конемара, повечето в обратното платно, за да избегнем дупките, говорейки, както обикновено за Лили.

 

 

Бостън

Имаше нова тръпка в походката на Джон Адамс, докато бързаше нагоре по улица Маунт Върнан, на път за дома. Изглеждаше също така по нов начин. Нямаше ги вече неподходящите дрехи и износените обувки. Сега дрехите му се приготвяха всяка сутрин от неговата икономка, и той беше толкова елегантен, колкото можеше да се очаква да бъде един разсеян ерудит професор по френска литература от седемнайсети век.

Той не би могъл да каже кога точно беше започнал да забелязва своята икономка, нито би могъл да посочи точната причина. Лили се грижеше за домакинството му в продължение на година и той предполагаше, че е станало постепенно. Тя беше най-дискретната и отбягваща вниманието служителка, но въпреки това той винаги усещаше, когато тя е там. Може би от полъха на френския й одеколон или от сладките виолетки, закичени на рамото й, или може би, мислеше си той виновно, шумоленето на фустите под полата й, когато се движеше. И той, който никога не беше забелязвал женските труфила, знаеше, че може да опише тези поли точно.

Той си каза, че това бе разбира се, защото те бяха толкова различни от обикновените невзрачни сиви дрехи на икономките. През зимата Лили носеше кадифета, в дълбоко виолетово или гъсто тъмно зелено. При по-топло време тя носеше по-светла коприна в сапфирено синьо, което потъмняваше сините й очи, или някакъв друг нюанс, който му напомняше пролетен люляк.

Естествено, роклите й бяха дискретни — високи на шията, с дълги стегнати ръкави — но един мъж не би могъл да не забележи как самата им простота подчертаваше толкова прелестно слабата й фигура, и как богатите оттенъци отличаваха кремавия цвят на кожата й и руменината по бузите й. А и той не можеше да отрече чаровния начин, по който носеше пищната си черна коса, събрана отзад, подчертавайки профила и класическата дължина на шията й.

— Великолепен — възкликна той високо, докато се изкачваше по хълма и минаващите наоколо се обръщаха и се усмихваха. Продължи хода си, отдаден единствено на своите мисли. „Това ти ли си, Джон Адамс? — запита се той. — Да считаш профила на една жена за «великолепен», вместо да мислиш за някоя гръцка статуя? Това ти ли си, да мислиш за шумоленето на фустите под полата на жената, а не за студените портрети на Гейнсбъро?“ Той се спря, за да обмисли въпроса, без да забелязва кикота на един минаващ наблизо, докато гледаше обувките си — добре лъснати, без дупки в тях — като мислеше за своята дискретно избягваща вниманието икономка.

Лили бе образец между прислужниците: беше тиха и скромна. Вършеше работата си добре и неговата прашна къща сякаш се беше събудила за нов живот под нейните слаби бели ръце. Той поклати нервно глава. Отново не би могъл да каже защо. Дори и през зимата имаше оранжерийни рози и лилии, на които беше кръстена, високи, бледи и чисти. Той знаеше, че сега наема по-малък персонал и въпреки това домакинството му костваше по-малко, а къщата му блестеше от чистота. Ястията му бяха точно каквито ги обичаше, обикновени, но добри. Всяка вечер кадифеният му смокинг и пантофите му с монограм бяха готови и прислужницата бързаше да приготви банята му. Гарафата с любимото му сухо шери манцанила беше на масата в библиотеката, и, най-хубавото — Лили го чакаше там да го поздрави.

Джон Адамс се забърза ентусиазирано нагоре по хълма. Той се гордееше с това че е откровен човек и трябваше да признае, че причината, поради която бързаше беше фактът, че Лили го чака. Каза си, че тази вечер ще й предложи да сподели с него чаша манцанила преди вечеря.

Тя сигурно го беше чула че идва, защото отвори вратата още преди той да изкачи стълбите.

— Добър вечер, сър — каза тя с плаха усмивка. — Да взема ли шапката ви, сър, и шала ви, макар че едва ли ви е бил нужен през такъв хубав пролетен ден.

— Хубав ли беше? — попита той, грейнал. — Опасявам се, че не съм забелязал времето.

Но сега го забеляза. Прозорците на къщата му бяха широко отворени. Лек бриз галеше завесите и ароматите от градината се смесваха с вазите цветя на масата в хола, лилиите на Лили и нейният одеколон. — Колко прекрасно изглежда къщата днес — възкликна той ентусиазирано, като й се усмихна. — Благодарение на теб, Лили.

— Благодаря ви, господин Адамс — каза тя, навеждайки очи скромно. — Мило е от ваша страна да го кажете.

Една млада прислужница избоботи „добър вечер“ и бързо изтопурка нагоре по стълбите, за да приготви банята му и преди да е размислил, той каза:

— Ще бъдеш ли така добра да се присъединиш към мен за чаша шери тази вечер, Лили?… Аз… има някои неща, които бих искал да обсъдим с теб.

Лили се поколеба. Тя за миг помисли мъчително, че ще каже не. После отговори:

— Разбира се, сър. За мен ще бъде чест.

— Тогава след половин час — каза той бързо. — В библиотеката.

Той поглади късата си брадичка, взирайки се замислено в нея, докато тя не му напомни, че банята му сигурно е готова.

— Ох — каза той изненадан. — Разбира се. Сигурно вече е готова.

Изприпка по стълбите, вземайки ги по две като момче и се обърна на площадката, за да я погледне. Тя го гледаше и се усмихваше, и той се ухили докато преодоляваше оставащите стълби на бегом. Макар че беше възрастен професор — на петдесет, някак си тази вечер се чувстваше по момчешки.

Двайсет минути по-късно вече бе изкъпан, преоблечен и се разхождаше из библиотеката.

— Ето те и теб — възкликна той успокоен, когато точно на часа Лили почука на вратата. Тя пристъпи към него, синята й пола шумолеше и той въздъхна щастливо.

— Казвал ли съм ти някога колко съм доволен, че не носиш сиво? — каза той, подавайки й кристална чаша с най-доброто си шери. — Когато те видя в синьо и виолетово сякаш къщата ми заблестява. — Той кимна, сякаш на себе си. — Да, да. Ти озаряваш живота ми, Лили.

— Благодаря ви, сър. Винаги съм обичала ясните цветове, дори когато бях дете.

— И това къде беше? — попита той заинтригуван.

— Ние живеехме в Конемара, сър. — Тя се усмихна. — Може би затова заобичах ярките цветове. Пейзажът е толкова приглушен там, посребрен от облаците и мъглата.

— Никога ли не грее слънцето? — попита той, изненадан.

Тя се засмя и той си каза, че това е определено най-приятният звук, който беше чувал в голямата си стара къща.

— О, понякога слънцето грее, сър — увери го тя. — През някои дни слънцето става ярко като моята синя рокля, а морето става тюркоазено и зелено. Ние яздехме нашите понита почти до вълните и искахме денят никога да не свършва и нищо да не се променя. Но, разбира се, се променяше. — Тя отиде до отворения прозорец и погледна навън към градината. Той стоеше до нея, докато тя му разказваше за по-малката си сестра, Сиел, която учела в Париж.

— Сиел! — възкликна той. — Какви чаровни имена е избрала майка ви за дъщерите си!

Лили погледна надолу към чашата си с шери.

— Моята майка е мъртва, сър — каза тя.

— О, да, разбира се. Сега си спомням, че ми каза, че си загубила семейството си при пътуването за насам. Удавили са се, нали? Толкова съжалявам, Лили, беше грубо от моя страна да ти го напомням.

— Ни най-малко, сър. — Тя се изправи и каза сухо. — Мисля, че вечерята е готова, господин Адамс. Благодаря ви много за шерито. Беше мило от ваша страна да ме поканите.

Той отметна глава и се засмя. Каза:

— Никой никога не е наричал Джон Адамс „мил“.

Лили му се усмихна.

— Тогава очевидно не се движите в подходящи кръгове, сър — отвърна тя, възвръщайки стария си маниер на флиртуване.

Той я гледаше как преминава през стаята и си мислеше колко е грациозна: толкова естествена, толкова крехка, толкова женствена.

— Лили — извика той и тя се обърна от вратата.

— Да, господин Адамс?

— Би ли ми правила компания на чаша шери отново утре вечер? Малкият ни разговор толкова ми хареса.

Този път усмивката сякаш идваше от сърцето и озаряваше лицето й.

— Разбира се, сър — каза тя. — Ще ми бъде приятно.

Чашата шери преди вечеря скоро се превърна в малък ритуал. Вечерята за постоянно се измести с половин час и това се превърна за него в най-щастливото време на деня. Пролетта се изниза към лято и за първи път той не предприе пътуване към Европа.

— Имам толкова работа с книгата, която пиша — обясни той на Лили. — Вече ми отне две години и се страхувам, че ако не я завърша, моите колеги ще ме сметнат за дилетант.

— Съвсем сигурна съм, че никой не би могъл да ви нарече така, сър — каза Лили възмутено. — Вие сте посветен на работата си — всеки го вижда.

Тя явно притежаваше женския усет да намира правилната утешителна фраза, и той добави това към дългия списък от нейни достойнства.

— Защо не дойдеш на кафе след вечеря в библиотеката, Лили — предложи той. — Вечер съм самотен, а компанията ти ми харесва.

Лили погледна работодателя си. Би го описала като „забележително изглеждащ“, с неговата сребриста коса, остра брадичка, и хубавите му кафяви очи, скрити зад очила с дебели рамки. Никога не говореше с никого, освен със своя работодател. Поддържаше дистанция между себе си и готвача и двете млади прислужнички, но въпреки че се заравяше в хиляди малки детайли, произтичащи в управлението на една голяма къща като тази, все пак беше толкова самотна, колкото когато за първи път дойде в Бостън. Беше чувала, че Джон Адамс е гений в областта си и знаеше, че разговорът с него щеше да бъде интересен.

— О, с удоволствие — каза тя и бе сигурна в това.

Писанията му лежаха занемарени на бюрото и купа с нови книги, които беше купил оставаше недокоснат на масичката. Разговорът им след вечеря в библиотеката стана събитие, за което и двамата всяка вечер нямаха търпение. Лили говореше малко за семейството и детството си, предпочиташе той да говори за пътуванията си, за изкуство и книги, и за своята работа.

— Трите любови на моя живот — сподели й той, — и най-голямата утеха за всеки мъж.

Тя се разсмя.

— Моят баща винаги казваше, че това е съпругата на мъжа, сър.

Той се вгледа в нея.

— Би ли ми направила услуга, Лили, да не ме наричаш сър, когато сме сами? На мен ми е приятна рядката компания на една чаровна, образована млада жена, и няма нужда винаги да се обръщаш към мен със „сър“.

Той й показваше колекциите си и всичките си съкровища, прелиствайки крехките листа на книга с миниатюри от петнайсети век. И една много рядка готическа библия, и персийски и китайски ръкописи. Говореше надълго за любимата си тема, френската литература от седемнайсети век, и тя го караше да й препоръча някои книги за четене, така че да може да разбира за какво става дума. Така че тя си състави списък на книгите и всяка седмица той й задаваше въпроси върху това, което е прочела, отнасяйки се с нея като с ученичка.

Лятото премина в есен, есента в зима, но господин Адамс вече не канеше колегите си, както на времето. Той предпочиташе компанията на икономката си.

— Трябва да си срещнал някоя жена, Джон — казваха те шеговито. И бяха изненадани, когато той се смееше и свиваше рамене. — Може ли да е истина? — питаха се те един друг. — Може ли някоя жена да е омагьосала стария Портър Адамс най-накрая? И ако е така, коя е тя? — Никой от тях не можеше да си спомни дори да го е виждал с жена.

На следващата година, на първия ден от пролетта, когато Лили приближаваше двайсет и първия си рожден ден, господин Адамс я чакаше нервно в библиотеката. Той се усмихна успокоен, когато чу почукването на вратата и тя влезе. Мислеше си колко е красива, докато тя вървеше към него и се чудеше с пристъп на страх, дали друг път ще я види да влиза в библиотеката. Защото след това, което имаше да й казва, съществуваше шанс да не влезе.

— Ела тук, Лили — каза той и тя пристъпи по-близо. Гледайки я в очите, той каза. — През тези последни месеци ти започна да значиш страшно много за мен. Знам, че съм много години по-възрастен от теб, но все пак си правим хубава компания, нали? Мислех си, Лили, че би било много приятна идея, ако се съгласиш да се омъжиш за мен.

Тя се взря в него с разширени от шок очи и той бързо каза:

— Виждам, че предложението ми те изненадва, но аз не съм човек, който знае как да показва чувствата си. Моля те да бъдеш моя жена Лили. Не очаквам отговора ти веднага, но моля те, помисли си, имаш време…

Лили не каза нищо. Тя само поклати глава невярващо и се обърна. Той я наблюдаваше като в агония как стигна до вратата.

— Поне му отдели време — извика той след нея. — Това е всичко, което искам, само да го обмислиш. Мисли седмица, месец… цяла вечност, ако трябва.

Лили се обърна и го погледна.

— Благодаря ви много, господин Адамс. Ще го обмисля — каза тя и тихо затвори вратата след себе си.

Като вървеше спокойно, сякаш нищо не се беше случило, Лили пресече коридора към задната част на къщата. Огледа хубаво обзаведената удобна малка всекидневна и малката спалня, която беше наричала дом повече от две години.

Потъна в брокатеното кресло край огъня и вдигна краката си на малкото столче. Погледна масичката до себе си с малкия куп книги — нейното „задължително четиво“ за личния курс по литература на господин Адамс, и фотографията в сребърна рамка от родината си.

— Исусе! — възкликна тя, скочи на крака и се заразхожда развълнувано из малката си стая. Защо трябваше да разваля всичко с предложението си за женитба? Беше толкова цивилизовано, толкова хубаво и приятно. Толкова сигурно. Тя беше работила много, за да стигне до сегашното си положение. Беше се постарала да остави миналото зад себе си. Повечето от парите, които печелеше, отиваха у Шериданови за детето, макар че никога не казваше къде е. Не желаеше връзка с тях или с миналото си.

Замисли се отново за предложението за женитба на господин Адамс. Би могла да стане госпожа Джон Портър Адамс, красивата млада жена на един от най-богатите и най-важните хора. Представи си за миг какво би било да бъде омъжена за него, и й се прииска да плаче. Той беше достатъчно стар, за да й бъде баща. А тя бе все още толкова млада, и въпреки това, което се бе случило, в сърцето й винаги имаше надежда, че някъде на хоризонта някой ще дойде да я спаси.

Тя се хвърли на леглото и заплака както не беше плакала от дълго време. Откакто беше получила писмото на Сиел с ужасната вест, че нейната майка е мъртва. По-късно тя избърса сълзите си и си каза да не бъде такава глупачка и че може би, просто може би, ако станеше госпожа Джон Портър Адамс, татко щеше да прости на блудната си дъщеря и тя отново щеше да се върне в Арднаварна.

 

 

Една седмица тя отбягваше господин Адамс, изпращайки малката прислужница да го чака, страхувайки се от очакващите му очи, които търсеха отговор. Нощ след нощ лежеше будна, мислейки какво ли щеше да бъде, когато му станеше съпруга. Щеше да бъде стопанка на неговия дом вместо просто икономка. Щеше да има силата на парите и положението. Щеше да може да прави каквото си иска със старата къща, да приема гости и да дава партита. Щеше да е почти като в старите времена.

На следващата вечер тя отиде в библиотеката. Почука на вратата и почака той да извика „Влез“. Той беше на бюрото си до далечния прозорец, гледащ към градината. Скочи стреснато на крака, докато тя премина през стаята и застана пред него с гордо вдигната глава и изправен гръб.

— Е, Лили? — каза той.

— Аз приемам вашето предложение, господин Адамс — каза тя спокойно. — Ще бъде много щастлива да стана ваша съпруга.

 

 

Сватбата се състоя две седмици по-късно в хубавата църква на Парк Стрийт. Булката беше облечена в тъмносин жакет от коприна над кремавата копринена рокля. Сламената й шапчица беше украсена с копринени цветя и носеше букетче виолетки, прикрепено на кръста, игла със сапфир и диамант на шията си, подарък от съпруга й. Гости не бяха канени и двама непознати трябваше да бъдат извикани от улицата за свидетели. Ръката на Лили трепна, когато подписваше. Тя изглеждаше толкова бледа и нервна, че съпругът й я обви успокояващо с ръка.

— Ти ме направи най-щастливият човек на света — каза той, когато заминаха на двуседмичния си меден месец във Върмонт.

Старата колониална странноприемница беше семпла, но чаровна, с портал с бели колони и сенчеста веранда, гледаща към градините и бързата, тясна рекичка. Единствените звуци идваха от природата: от шумоленето на реката, от песните на птичките, от овцете, кравите, и излайването на игривото куче. Ако собствениците се бяха изненадали от очевидната разлика във възрастта между булката и младоженеца, те не го показаха, докато ги въведоха в апартамента с две спални, който той бол е резервирал.

Той я остави сама в стаята й за да се преоблече за вечеря и тя седна на бялото легло, мислейки с ужас за първата си брачна нощ. Обзе я паника и тя потръпна от страх, когато си спомни грубия Дермът Хатауей. Знаеше какво се очаква от нея тази нощ и знаеше, че не може да го изтърпи. Всичко това беше ужасна грешка. Изобщо не трябваше да се омъжва за него. За пореден път просто не беше помислила, а сега беше късно.

Чудеше се дали би било по-лесно ако той беше млад мъж, и се сети за Фин, толкова жизнен и хубав, гледащ я с тези гладни очи. Но Джон беше стар. Косата му бе сива, ръцете му — бледи, а тялото му… тя потръпна, неспособна да мисли повече. Той е джентълмен, напомни си тя. Всичко ще бъде наред. Тогава си спомни за другата Лили, седемнайсетгодишната дебютираща звезда, която беше сигурно предопределена да се омъжи добре. Тя би могла да се омъжи за всеки от дузината млади мъже, а сега, на двайсет и една, ето къде се беше оказала.

Наболяваше я главата. Тя изтича до прозореца и го разтвори, изпълвайки дробовете си с хладния вечерен въздух. Каза си, че току-що се е омъжила за един от най-добрите мъже на Бостън, че той беше умен, културен и богат. Напомни си, че щеше да бъде една от важните дами в Бостън, отново стълб на обществото, освободена най-после от тъжното си минало. Каза си, че ще дава вечерни партита за своя съпруг и следобедни чайове за дамите, а може би дори и голям бал. Новият й съпруг обичаше да пътува и тя щеше да го придружава. Щеше да си купува чудесни дрехи от парижките бутици, от Уърт и Накет, и Десе. И после младата госпожа Адамс щеше да смае целия Бостън с красотата, дарбите и грацията. И може би татко щеше да й прости най-после.

Без да изхвърля картината на бляскавото бъдеще от съзнанието си, тя се облече за вечеря в мека зелена муселинова рокля с широко деколте, което разкриваше раменете й. Завърза виолетовия сатенов пояс и сложи букетче виолетки на кръста си. Вдигна косата си и я закрепи с перлени фиби, а когато съпругът й почука на вратата, вдигна брадичка, пое въздух и каза, че е готова.

Те бяха единствените гости в бялата трапезария и Лили не яде нищо. Гледаше безмълвно навън през прозореца към притъмнелите дървета и ливади, слушайки шумовете на реката и вечерните песни на птичките, докато съпругът й наливаше шампанско, което тя не пиеше.

Джон не беше глупав. Той знаеше, че тя е нервна и мислеше, че я разбира. Но той нямаше опит в тайнствените нрави на жените и не знаеше какво да прави.

— Защо не опиташ сладоледа, скъпа моя? — каза той услужливо. — Казаха ми, че е домашен.

Лили го погледна, сапфирените й очи пръскаха гняв.

— За бога, не се дръж с мен като с дете! — тросна се тя.

Той я изгледа изненадано.

— Съжалявам. Просто си мислех, че сладоледът ще ти хареса.

— Е, не ми харесва — тя извърна глава и се загледа тъжно към градината.

— Сигурно си много уморена, Лили — каза той меко, тя се обърна и отново го изгледа. Той се усмихна, вдигайки ръка в протест. — И не преди да го кажеш, не се отнасям с теб като с дете. Просто се държа по начина, по който смятам, че един младоженец би постъпил при дадените обстоятелства. — Той пое ръката й през масата и каза нежно. — Лили, мисля, че знам какво преживяваш точно сега. Всичките ти съмнения и колебания дали си постъпила правилно да се омъжиш за един толкова по-възрастен от теб човек. И всичките ти страхове за нашия меден месец. Искам да те уверя, че няма да ти досаждам. Ти имаш собствена стая и тя ще остане твоя, докато избереш дали да ме поканиш да я споделя с теб.

Лили прочете искреността в лицето му и каза засрамена:

— Ти си най-добрият човек, когото съм срещала. Просто не съм свикнала да те наричам още „Джон“ вместо „господин Адамс“. Всичко стана толкова бързо.

Той се усмихна, успокоен.

— Не беше нужно толкова дълго, за да преминал от „сър“ към „господин Адамс“. Около седмица, доколкото си спомням. Така че ще живея с надеждата.

Тя знаеше, че това което каза беше вярно и че той е най-добрият човек. И че е щастлива да бъде негова съпруга. Изпълнена със срам заради избухването, тя вдигна ръка и я притисна към бузата си.

— Имаш ли нещо против да се оттегля сега? — каза тя спокойно. — Прав си. Уморена съм.

Той я придружи по стълбите и бързо я целуна по бузата.

— Приятни сънища, скъпа моя — каза той, гледайки я как се изкачва по широкото стълбище. И си помисли, че съпругата му изглежда красива и крехка като нимфа в зелената си рокля. По-късно той излезе на верандата, за да изпуши една пура, заслуша се в совата в гората и си помисли доволно колко щастлив човек е.

Лили разкопча дузината малки копчета и остави меката рокля да се плъзне на пода. Тя отиде до прозореца и облегна ръцете си на рамката, взирайки се копнеещо в меката тъмнина.

Това трябваше да е най-чудесната нощ в живота й — щеше да се омъжи в семейния параклис, и Голямата къща и всичките знатни къщи щяха да са пълни със сватбари. Татко щеше да я заведе до олтара, горд от своята красива млада дъщеря в девствено бяла рокля. И красивият млад мъж, който в сънищата й сякаш винаги имаше лицето на Фин О’Кийфи, щеше да я чака до олтара. Щеше да има органова музика и прекрасни цветя, Сиел щеше да бъде единствената й шаферка и майка й щеше да плаче от радост. След това щеше да има великолепен бал, и по-късно през нощта тя и нейният чудесен млад съпруг щяха да сключат ръце и да се спогледат заговорнически, смеейки се, и щяха да се прокраднат до стаята си, за да бъдат най-после сами.

Познатият мирис от пурата на Джон се носеше нагоре към прозореца и тя се замисли какво би й казала майка й преди първата й брачна нощ. „Трябва винаги да помниш своя дълг“, щеше да каже тя твърдо, и Лили знаеше, че щеше да бъде права. Беше оправила леглото си и сега трябваше да легне в него със своя съпруг.

Облече новата си бяла сатенена нощница и разреса дългата си черна коса, спомняйки за хубавите сребърни четки, които беше имала на времето. Помисли си, че сега би могла да си купи други сребърни четки, колкото си иска. Но не ги искаше. Не искаше нищо, освен тази нощ да е свършила.

Прекоси малкия кокетен хол до спалнята на мъжа си. Угаси лампата, качи се на широката спалня и придърпа завивките до шията си. Затвори очи и зачака.

Джон изпуши пурата си. Той се позабави малко, наслаждавайки се на прохладния нощен въздух и с доволна въздишка си каза отново, че е много щастлив човек. Преди беше мислил, че животът му е пълен, но сега, с Лили до него, беше съвършен. Пожела лека нощ на домакините и се изкачи до стаята си. Съблече се в тъмното, мислейки си колко са сладки ароматите на градината, нахлуващи през отворените прозорци. Но имаше един друг аромат, познатият одеколон на Лили.

Обърна се, за да я погледне лежаща в леглото му, и, усмихвайки се, поклати глава.

— Може ли да е вярно? — прошепна той, сядайки до нея. Той обърна ръката й с дланта нагоре, обсипа я с меки целувки и прошепна. — Сигурна ли си, Лили? Исках да имаш време…

— Сигурна съм — каза храбро тя.

Той се покачи в леглото, легна до нея и тя беше тази, която протегна ръце и го прегърна. Той изпъшка и треперещ я придърпа по-близо. Галеше косата й и целуваше лицето й, прокара ръката си по меката кожа на ръцете й и по голия й гръб. Лили се притисна силно към него, страхувайки се, че би могла да промени решението си и да избяга.

Когато Джон започна да я люби нежно и внимателно, толкова различно от Дермът Хатауей, тя се зачуди защо се беше страхувала. Той беше сладък и внимателен и тя знаеше, че това значи много за него, макар че за нея значеше по-малко и от нищо. Това бе нейният дълг, напомни си тя. Бе част от сделката, за да стане госпожа Портър Адамс, защото, Бог знае, грешница и изгнаничка каквато си беше, тя нямаше какво друго да му предложи освен своето тяло.

 

 

Меденият месец мина приятно: правеха дълги разходки из околността или мързелуваха край реката. Четяха и ядяха вкусни вечери сами в трапезарията, единствените гости. Вечерта, преди да се приберат у дома, Джон й каза, че иска да даде прием, за да я представи на бостънското общество.

— Все пак, сега ти си свързана с повечето от тях — каза той. — И аз нямам търпение да те покажа на всичките тези стари копои, които се опитваха да ме оженят за своите внучки и племеннички от трийсет години.

Поканите бяха гравирани и доставени на ръка, а Лили се хвърли в трескава подготовка. Преди сватбата тя беше уволнила готвача и прислужничките и нае нов персонал, защото не искаше в дома си никой, който да си спомня, че е била просто икономка.

Тя изработи меню за бюфета, което смяташе, че ще удовлетвори важните й гости. Разбира се, щеше да има шампанско и дузина студени блюда, защото вечерта обещаваше да е много топла. Тя изрови сребърните сервизи на Адамсови, заповяда да се лъснат масивните подноси и полилеи и да се наредят масите в голямата трапезария. Нае струнен квартет да свири дискретно в ъгъла на музикалната стая и повика цветар, за да превърне цялата къща в цветна градина. Искаше й се да има време да отиде до Париж, за да напазарува, но реши, че ще облече сватбената си рокля, защото беше най-хубавата дреха, която притежаваше. И тогава Джон отвори големия сейф в задната част на един шкаф в библиотеката и й показа семейните реликви, диамантите и рубините, сапфирите и смарагдите. Каза й, че вече са нейни.

Дамите на Бостън бяха зашеметени, меко казано, от обявяването на брака на Джон Портър Адамс.

— Но коя е тя? — питаха се те пред чашите чай възбудено. — Говорят, че е чужденка. Сигурно я е срещнал при пътуванията си, защото никой в града не си спомня някога да са я виждали.

И те изпращаха потвържденията си по пощата, едва сдържайки любопитството си до деня на приема.

Лили си мислеше триумфално, че къщата изглежда съвършено и проверяваше дали всичко си е на мястото. Голямото стълбище беше превърнато в розова пергола и дузина лакеи в тъмносини ливреи стояха покрай перилата. Навсякъде имаше цветя и мелодията на любимия на съпруга й концерт на Моцарт се носеше от музикалната стая. Бюфетните маси бяха чудесна гледка, покрити с бяла дамаска и високи букети от лилии в сребърни вази, освен семейните сервизи. Джон напълни чашата си с шампанско и вдигна тост.

— За моята жена, най-хубавата в Бостън — каза той искрено, защото наистина го мислеше.

— И най-забележителния мъж в Бостън — отвърна тя с усмивка, защото и тя го вярваше.

Отвън се чу шум от карета и тя погледна развълнувано.

— Ох! Ето ги! — възкликна тя и той се усмихна, докато тя бързаше към края на стълбището, за да посрещне гостите си. Изглеждаше толкова млада и чаровна в стегнатия син корсет и кремавата пола. Имаше цветя в косата си и носеше диамантено-сапфирени обици, които не беше виждал от времето на майка си.

Наетият слуга отвори вратата и Лили видя как той изкачи стълбите, носейки сребърен поднос, на който имаше бяла картичка.

— Поздрави от госпожа Братъл Уайт, мадам — каза той.

Лили я взе и прочете. Възбудата изчезна от лицето й и тя я подаде мълчаливо на съпруга си. Госпожа Братъл Уайт съжалява, че в резултат на непредвидени обстоятелства няма да може да присъства на приема тази вечер — прочете Джон на глас. — Няма нищо, Лили — каза той утешително. — Милата, сигурно се е простудила. Все пак тя гони седемдесетте, знаеш.

Пристигна друга карета и отново прислужникът им донесе картичка. В нея пишеше същото: и госпожа Джеймс Адамс съжалява, че… — прочете той, озадачен. — Но тя ми е леля — възкликна той. — От години ме тормози да се женя. Нищо не би й попречило да се запознае с жена ми. Какво е станало? Да не би в Бостън да върлува някаква епидемия, за която нищо не знам?

Една след друга каретите спираха отпред, но гости не идваха, само белите картички с имената им и писмените им извинения.

Лакеите стояха безучастно на стълбите, музиката свиреше, шампанското и храната чакаха в трапезарията.

Лили изправи гърба си и се стегна. Вирна брадичката си и с цялото си достойнство се изкачи по стълбите до стаята си. Застана до прозореца, наблюдавайки процесията от хубави карети, идващи по улица Маунт Върнан. Всеки кочияш слизаше и се изкачваше по стълбите, за да предаде картичката си. Всички тези „съжаляващи дами“, мислеше си тя с горчивина, приемайки истината. Чрез брака си тя беше свързана с всички добри бостънски семейства. И нито едно от тях не я признаваше. Осъзна, че повече партита в дома й нямаше да има. Никой вече нямаше да дойде.

Джон научи истината от леля си по-късно същата вечер. Неговата бивша готвачка, сега наета от госпожа Братъл Уайт, беше изплюла камъчето в деня на партито.

— Тя е ирландка, като мен — беше казала тя на новата си работодателка. — И преди това му беше икономка. Тя ни изгони, когато реши да се омъжи за него и да се издигне в живота. Винаги се надуваше. Всеки би си помислил, че е истинска дама, а не ирландска прислужница като нас.

На следващата сутрин господин и госпожа Адамс заминаха на едно продължение на медения месец, оставяйки зад себе си скандала, който отказваше да отшуми.