Елизабет Адлър
Наследство от тайни (41)

Глава 41

Нед беше в Сан Франциско, когато се ожени за Джулиет. Пиесата беше трилър и тя играеше убийцата, погубваща жертвата си с кървав нож в ръка. Приличаше на Валкирия с хубавата си руса коса. Когато бяха заедно на сцената, обединената им мощ поразяваше публиката, която аплодираше всяка тяхна поява.

Извън сцената Джулиет не беше хубава: имаше всички необходими компоненти, но не бяха разпределени така, че да родят красота. Носът й бе прекалено къс, а кафявите й очи твърде малки. Устните й макар и добре оформени, бяха твърде тънки, а брадичката й остра. Чудесната й коса беше причина за славата й, дълга, златна и къдрава, с дузина различни нюанси. Когато я събираше отгоре, както беше модерно, това я правеше по-висока и придаваше мекота на иначе острото й лице.

Щом турнето свърши, Нед я заведе на Хаваите за медения им месец. Когато не се караха, Джулиет го караше да се смее, и той се чувстваше по-добре, макар да се съмняваше, че без Лили някога отново ще бъде истински щастлив човек.

Той не беше сигурен, че е влюбен в Джулиет, но се влюби в Хаваите и в топлия им тропически климат. Нед искаше да остане завинаги в Хавай, но понеже не можеше, заведе жена си у дома в Нантъкет, когато театрите затвориха за лятна ваканция, и си построи лятна къща като тази в Хавай, в която се беше влюбил.

Лично следеше строежа, докато Джулиет пуфтеше от скука. Харесваше й семейство Шеридан, макар че считаше малкия им син за груб и дръпнат. „Момчето“ Шеридан не беше кръстено толкова дълго след като се роди, че дори и след кръщенето продължиха да го наричат „момчето“ и така си остана. Шериданови бяха чакали дълго, надявайки се Лили да се върне, но накрая му бяха дали името на един добър християнин и основател на методистката църква, Джон Уесли.

То бе високо, грубовато момче на единайсет години, с черна коса, месесто лице и тъмни очи, които гледаха ненавистно света. Ходеше в местното училище, макар Алис Шеридан да казваше, че е лош и невнимателен ученик.

— Все пак, той е добро момче — каза тя, но на Джулиет й се стори, че прочете съмнение в гласа й. Тя разказа на Джулиет как собствената му майка го беше изоставила и как го бяха отгледали като техен син. — Може би го глезехме прекалено много, момичетата бяха все около него, а и аз не бях по-различна — каза тя.

Джулиет погледна момчето, което се бореше с домашното си. Забеляза, че е по математика, и, тъй като я разбираше, каза:

— Нека погледна, момче. Може би ще мога да ти помогна.

Той вдигна глава от книгата си и я погледна:

— Нямам нужда от помощта ти — изсъска той злобно.

Погледът му бе толкова странен и студен, че Джулиет изплашена напусна стаята. Навън на слънце си каза, че няма защо да се плаши от едно единайсетгодишно дете. Въпреки това потреперваше от спомена за злобния му глас и студения му поглед.

Тя и Нед участваха в различни пиеси през октомври. Нед беше в Бостън за репетиции, когато менажерът му каза, че го търсят по телефона. Вдигна слушалката, очаквайки да бъде Джулиет, но се оказа Лили. Тя му каза, че си е у дома, че й е липсвал ужасно и дали би й простил. Канеше го на чай същия следобед.

Той изостави всичко и се втурна към нея. Нищо не би го разделило от нея, нито огън, нито война, нито жена му Джулиет. Лили се бе обадила и той отиде.

Почувства се на върха на щастието, когато позвъни и бе въведен от една срамежлива прислужница. Тя го поведе по голямо стълбище към „будоара на мадам“.

Лили стоеше до прозореца.

— Видях те как идваш по улицата — каза тя усмихнато. — Ти почти тичаше, сякаш нямаше търпение.

— Нямах търпение да те видя — каза той. Погледна подутия й корем и изпъшка.

— Не е от Джон — каза тя тъжно.

Изненадан, той каза:

— Той знае ли това?

Тя поклати глава:

— Той вярва, че е от нето. Така е по-добре. И за двама ни.

Тя му разказа за Фин. Призна си каква глупачка е била и той пое ръцете й и ги целуна. Каза:

— Лили, това трябваше да е нашето дете. Щеше да ме направиш най-щастливият човек.

— И щях да стана за посмешище — каза тя горчиво. — О, Нед, защо никога не мисля предварително? Защо, ох защо трябваше да се влюбвам във Фин? Такава глупачка съм. Никога няма да разбера любовта.

Тя го погледна изпод миглите си.

— Все още ли си ми приятел? — попита с надежда тя.

— Завинаги — каза той, коленичейки пред нея.

Малката прислужница почука и влезе с подноса чай. Тя се спря, несигурно втренчена в прочутия актьор, коленичил пред мадам.

— Няма нищо — каза Лили. — Просто остави подноса на малката масичка. — Те се засмяха, докато тя избърза, за да разкаже в кухнята какво беше видяла.

— Очаквам всички да са в треска, че те виждат тук — каза Лили, наливайки чая. — Както съм и аз.

— Кога трябва да се роди бебето? — той не можеше да свали погледа си от нея, мислейки си, че ако беше станала негова жена, щеше да очаква тяхното дете.

— Тази седмица или другата — тя сви рамене уморено. — Макар че, разбира се, Джон мисли, че ще е след месец. Ще бъде недоносено дете. — Тя въздъхна, чудейки се горчиво дали някога лъжите и измамите й щяха да свършат.

Наля чай, предложи му кекс и го попита за жена му:

— Джулиет е чудесна актриса — каза той, — но има остър език. — Той се усмихна тъжно. — Предполагам, за да ме държи във форма.

— Надявам се, че ще бъдеш много щастлив, Нед, но…

— Но? — той вдигна вежди въпросително.

Лили изведнъж се уплаши да не го загуби:

— Нали няма да ме изоставиш? Обещай, че винаги ще ми бъдеш приятел. Обещай, че ще дойдеш, когато имам нужда от теб. Толкова съм самотна. Толкова сама.

— Ще бъда тук — обеща той.

На следващата седмица започнаха родилните мъки. Беше шест часа и Джон не беше у дома. Докторът дойде и тя му се закле, че бебето сигурно е недоносено, макар и двамата да знаеха, че не е така. Но не бе момент за коментари и когато накрая Джон се прибра и попита разтревожено дали жена му ще бъде добре, въпреки че бебето е дошло толкова рано, той каза успокояващо, че всичко върви добре и няма нужда от безпокойство.

Джон се разхождаше из библиотеката цяла нощ, докато Лили стискаше зъби и се бореше с болките и накрая, след десет часа, синът на Фин се роди.

Джон се взираше гордо в него, увит в шал, в ръцете на майка си.

— Прилича на теб, Лили — възкликна той. Но тя знаеше, че не е така. Той приличаше на Фин.

Една вечер, седмица по-късно, около осем часа звънецът проехтя и прислужницата каза на Джон, че господин Джеймс е дошъл да го види.

— Покани го, покани го — извика той, поласкан.

— Каква изненада — каза той, ставайки, за да се здрависат. — На какво дължа удоволствието?

Фин не обърна внимание на протегнатата му ръка. Той каза:

— Съжалявам, господин Адамс, но не съм дошъл, за да се видя с вас. Дойдох, за да видя сина си.

Потресен, Джон го погледна, и лицето му посивя. Нямаше нужда от обяснения, трябваше само да си спомни дългите визити на Лили в Ню Йорк, раздразнителността й към него, прелъстяването и после „преждевременното“ раждане. Бяха го направили на глупак и този удар потресе цялата му честна натура.

— Не мога да ви позволя да видите Лили или детето — каза тихо на Фин той. — Бихте ли си тръгнали? Без съмнение, когато Лили е достатъчно добре, тя ще се свърже с вас.

— Съжалявам, сър — каза Фин, гледайки го тъжно. Джон беше неволна жертва. Той не искаше да го наранява, но това беше единственият начин.

Той наблюдаваше как Джон отиде до любимия си фотьойл край огъня и се отпусна в него. Седна, загледан безизразно в пламъците. Лицето му беше празно и той протегна ръце, за да ги стопли.

Фин излезе от стаята, оставяйки го сам с нещастието му. Излезе на улицата и отиде до дома си на площад Луисбърг. За Лили това беше краят. Сега щеше да чака тя да дойде при него. И беше убеден, че ще дойде.

По-късно същата вечер Джон Адамс тихо отиде горе до стаята на жена си. Тя спеше и той постоя, гледайки я известно време. Каза си, че е един стар глупак, за да си помисли, че такава красавица като Лили няма да му бъде открадната, от него, човека, който разбираше толкова малко от женските нрави. Мъж на шейсет, с изградени навици, погълнат от работата си. Той я беше пренебрегвал, очаквайки от нея, толкова млада, толкова жизнена, да остане тук без приятели, без партита, дори без друга жена, с която да си говори. Какво можеше да очаква, освен че тя ще се влюби в първия хубав мъж, когото срещнеше?

Но въпреки това не можеше да й прости. Остави писмото, което беше написал върху нощното шкафче. В него й казваше, че заминава за известно време и че когато тя се оправи достатъчно, иска да напусне къщата му заедно с детето си. „Бащата на детето дойде тук да си го поиска и без съмнение вие двамата ще отидете при него“, беше написал той накрая.

Пристъпи, за да погледне тъмнокосото бебе, спящо дълбоко в кошчето си, и въздъхна с горчивина и съжаление, че не е негово. Когато се роди син, той реши че това е най-голямото му постижение, по-ценно от редките му ръкописи и работата, защото неговият син бе жива част от него.

Върна се отново долу и се затвори в библиотеката. Седя дълго време, мислейки си за щастието, което му донесе Лили, и късмета си да я нарича своя. Тя му бе дала повече удоволствие през последните няколко години, отколкото си спомняше да е имал през целия си живот. А сега всичко беше свършило.

Ръката му трепна, когато си наля още една чаша порто и, докато отпиваше, болката от сърцето му се разнесе по гърдите, към лявата му ръка. Чашата падна от ръката му, разсипвайки се и обагряйки килима в яркочервено. Борейки се за въздух, той си помисли за Лили, спяща горе, и се изправи с мъка. Искаше да прибере обратно писмото, искаше да я задържи на всяка цена. Просто не можеше да понесе да я загуби, нямаше значение какво е направила. Болката се усили и го обгърна тъмнина. Той се свлече на пода в безсъзнание.

Прислужницата го откри на следващата сутрин, когато дойде да чисти. Тя изпищя, когато го видя да лежи на пода и в началото си помисли, че петното на килима е от кръв. Другите слуги дотичаха и извикаха доктор. Когато пристигна, той потвърди, че господин Адамс е починал от сърдечен удар и че е бил мъртъв от няколко часа.

Лили се беше събудила по-рано и прочете писмото, с което Джон й казваше, че Фин е идвал, за да види сина си и че очаква от нея да напусне къщата му. Сега Джон беше мъртъв. Беше й казал преди години, че й е оставил всичко, което притежава, включително и къщата. Тя заплака с горчиви сълзи за него и за себе си. Джон беше добър, внимателен човек, беше нейната опора, нейната сигурност. И сега, заради нея, той беше мъртъв.

Целият Бостън се стече на погребението на Джон Портър Адамс. Всички онези, които бяха отказвали да приемат него и неговата жена, когато беше жив, изразиха уважението си към него сега, когато беше мъртъв, макар че упорито пренебрегваха забрадената вдовица, която дори не ги поглеждаше. Разнесоха се слухове за причината за внезапната му смърт, особено заради току-що родения син и наследник. Слугите бяха клюкарствали за отсъствията на Лили в Ню Йорк и много от присъстващите на погребението ехидно се усмихваха, макар че не знаеха кой беше „другият мъж“. И Лили бе двойно осъдена от дамите на Бостън.