Елизабет Адлър
Наследство от тайни (56)

Глава 56

Когато ни отвори, Джак Уекслър не изглеждаше изненадан, че ни вижда.

— Шенън — каза той, кимайки хладно, докато тя ни представяше. Той не ни покани, просто се обърна и влезе обратно в къщата. Ние се спогледахме въпросително и го последвахме.

Не бих казала, че къщата беше красива с онази всепоглъщаща, закриляща интимност, която очаквам от един дом, както е Арднаварна, например. Но предполагам, че притежаваше някакво мрачно архитектурно величие. Стени и стълбища бяха разместени, за да създадат повече пространство. Вити стълби свързваха различните нива, където бяха изложени картини. Аз разглеждах с интерес. Не бих пренебрегнала нещо ново, само защото съм стара и не го разбирам и би ми било интересно, ако можех подробно да разгледам колекцията му. Но не за това бяхме тук.

Беше единайсет сутринта и аз забелязах как Джак допълни чашата си с уиски… Той се отпусна в едно тъмно кресло и ни загледа, и аз усетих, че това не му е първото питие за сутринта. Пред мен стоеше един разтревожен, може би дори паникьосан мъж.

Не ни предложи напитка, просто седеше мълчаливо. Шенън каза хладно:

— Знаеш ли защо сме тук?

— Брад се обади — каза той мрачно.

— Тогава знаеш, че ние имаме договорите, които вие с Брад сте подписвали, за покупката на имоти без стойност. Дузина такива.

— Тези имоти бяха лично подбрани от собствения ти баща, вероятно за да скрие пари от данъци. Той купи тези имоти и след това ни остави да свършим мръсната работа и да подпишем документите. Не можеш да ме обвиниш в нищо.

Аз се разходих из огромния хол, взирайки се в подписите на картините, макар че дори и на мен бе известно, че това са абстракциите на Ротко. А цените, които се плащат за Ротко, знаем дори ние в Конемара.

— Много хубаво — казах аз сухо и седнах до Джак на голямото кожено канапе. Зачудих се защо архитектите винаги избират толкова мрачни мебели. Няма ли мекота в душите им? Гледайки в очите на Джак, аз разбрах, че определено няма мекота точно в душата на този архитект. Нито в сърцето му. Инстинктът ми казваше, че пред мен е един потиснат и обезверен човек. Това си личеше по лишените му от илюзии очи, по дълбоките бръчки около устните и тревогата, дори страха, който преминаваше през лицето му, докато ме гледаше и се чудеше какво щях да кажа след това.

— Такъв музей от качествено изкуство трябва да струва много пари — казах аз мило. — Шенън ми каза точно каква е била годишната ви заплата в „Кийфи Холдинг“, и се съмнявам дали тя би купила дори и един от тези шедьоври, да не говорим за три. Както и всичко останало от прекрасната ви колекция. И тази много хубава градска къща. Да не говорим за астон мартина и другите „играчки“, които притежавате, господин Уекслър.

Той гаврътна останалата в чашата му напитка и после я тресна на стъклената масичка за кафе.

— Това не е ваша работа — изсъска той.

Съвсем неочаквано хубавият мъж беше изчезнал и Джак Уекслър показваше произхода си. Суровият уличен боец, който се бе научил да прикрива бедната си душа — и следите си — използвайки благоприличния си външен вид и тренирания си чар. Усетих се пред човек, който заучава репликите си и усмивката всяка сутрин пред огледалото в банята, човек който се беше научил да използва хората, който знаеше как да им каже това, което искаха да чуят и как да вземе това, което искаше. И съжалих всяка жена, достатъчно глупава, за да се обвърже с него.

Джак беше използвач. И сега, когато целият му лустросан свят беше на път да се разпадне, той се паникьоса. Почти можех да го подуша, както правеха кучетата, усмихнах се и казах:

— Господин Уекслър, вие ли убихте Боб Кийфи?

— Побъркахте ли се? — извика той, скачайки на крака. Отиде до Шенън и сложи ръце на раменете й. — Как можеш да ме обвиниш, че съм го убил? — извика той, почервенял от страх и гняв. После, овладявайки се, каза по-кротко. — Не съм съвършен, признавам, но не съм убиец.

Той се обърна и отиде да си сипе още едно питие. Ръцете му трепереха и аз се зачудих колко ли е изпил от смъртта на Боб. Но разбрах, че говори истината, защото единствената грижа на Джак беше какво виждат от него другите хора, неговото „представяне“ беше всичко. Той бе фукльо. Затова и къщата му беше в добър квартал, имаше скъпа колекция и лъскави коли. По някаква причина, която още не разбирах, той бе решил, че може да краде от компанията, без да бъде хванат. Беше го правил, за да подхранва екстравагантностите си и да издига егото и имиджа си, но не мисля, че би убил за това. Пред нас стоеше човек, който се тревожеше, че ще отиде в затвора за измама, не за убийство и аз въздъхнах със съжаление, когато станахме да си ходим.

— Разбира се, вие сте крадец, господин Уекслър — казах аз любезно, защото мразя да съм груба, когато съм на гости. — И сега, когато се загледате в хубавата си къща и притежания, трябва да се запитате дали си е струвало. Чудя се на колко ли осъждат за кражба в такива мащаби. Или може би ще решат, че е било измама? — свих рамене с усмивка. — Но това ще определи съдията. А ние трябва да продължим.

Джак ме изгледа и каза умолително на Шенън.

— Скъпа, знам как се чувстваш. Повярвай ми, и аз плаках за баща ти. Работихме заедно толкова години. Той ми беше приятел. Как можеш да повярваш, че съм го окрал? Обещавам ти, че това не е истина.

Той прилагаше целия си чар към нея. Дори отново беше заприличал на себе си: един привлекателен, скъпо облечен мъж, с лек нюанс на малко изгубено момче към което някои жени са така глупаво привързани. Не и Шенън.

Той сложи ръце на раменете й, придръпвайки я по-близо, гледайки я в очите, и аз забелязах, че Еди се приготви да скочи и да го блъсне, ако направи нещо погрешно.

— Не ме докосвай — каза Шенън толкова хладно, че той потръпна. — Дори не ми говори. Ти си лъгал баща ми и доколкото те познавам си го застрелял, когато те е разкрил. Ти разори един добър човек и дори и да не си го убил, ти уби всичко, заради което той е работил. Компанията му и доброто му име.

Ние излязохме, без да си вземем довиждане, оставяйки Джак в паника да гледа след нас.

— Остава само един — каза Еди. — Джей Кей Бренан. — Шенън въздъхна, докато пътувахме обратно към Риц Карлтън.

— Той е единственият, на когото повярвах, когато каза, че съжалява. Единствено той ми помогна. Остави на мое разположение петдесет хиляди долара в банката. Просто не мога да повярвам, че е крал. От всички тях той най-много дължеше на баща ми.

Установихме, че Джей Кей е във фермата си в Монтаук и Шенън му телефонира, за да му каже, че пристигаме. Тъй като знам, че изненадата е винаги най-доброто оръжие се възпротивих, но Шенън каза, че пътят е твърде дълъг, за да отидем там и да установим, че го няма.

Мислех, че ще пътуваме с някоя авиокомпания, ала Шенън имаше други идеи.

— Татко ми даваше уроци по пилотаж за двайсет и първия ми рожден ден — каза тя самоуверено. — Днес аз ще ви бъда пилот.

Самолетчето, което наехме беше червено-бяло, четириместно и Шенън го управляваше умело. Еди седеше отпред до нея, а аз бях зад тях и гледах развълнувано през прозорците към зелено-синия пейзаж, пълен със слънце и сенки на облаци, които се носеха под нас. Бях доволна, че Бриджид реши да прекара деня си в Блумингдейлс, защото тук щеше да си извади броеницата и да се кръсти, за да ни изнерви всички. Само се надявах, че няма да изхарчи спестяванията си наведнъж.

Джей Кей ни чакаше на малката писта и беше точно както Шенън го бе описала: среден ръст, набит, с кафява коса, сресана назад, и меки кафяви очи зад очила със златни рамки. Беше облечен в дънки и синя риза с навити ръкави, но дори и на волана на рейндж ровъра си, той изглеждаше като човек, който би трябвало да седи зад бюро. „Обикновен“ не беше дума, която можеше да се използва, за да се опише Джей Кей Бренан. Предположението ми бе, че той е човек, който живее по собствените си ежедневни правила и за подобни хора съм се убедила, че никога не излизат от рутината от страх да не се разпаднат.

Той бе повече от приятен — беше лъчезарен. И почтителен към Шенън. Нямаше я фамилиарността, която очаквах, тъй като я беше успокоявал и й бе заел пари. Здрависа се с нея толкова формално, колкото го направи с мен и Еди и ни показа интересните места, докато пътувахме към неговата „ферма“ на брега на Лонг Айлънд.

Усмихнах се, когато я видях — приличаше повече на ирландска, отколкото на американска. Зеленчукова градинка, цветя и ниска бяла къща, притиснала се към пейзажа от страх да не бъде отнесена от атлантическите вълни.

— Не е много — каза Джей Кей — но е чудесно място, за да избягаш от суматохата.

— Убежище — каза Шенън тихо и те се усмихнаха един на друг, спомняйки се как той й го беше предложил точно заради това.

Аз се зачудих защо такъв човек би искал да избяга от суматохата, но Шенън ми беше казала за живота му по-рано в една фермичка в Южна Каролина и аз реших, че той просто се връща към корените си, с малката си ферма, в която няма нужда да работи, за да преживява, както е било във фермата в младостта му.

Беше обзаведена съвсем просто, със зелени абажури, стари канапета, голяма камина. Оценката ми за него съвсем се повиши, когато каза, че я е купил заедно с обзавеждането от един писател, комуто била омръзнала самотата. Аз се засмях. Трудно беше да намериш кусур на човек, който носеше дрехите и живееше в къщата на друг.

Той каза, че се надява, че ще останем за обед, но аз бързо отказах, тъй като не бяхме дошли тук на гости.

Този път Шенън пое инициативата. Тя каза твърдо:

— Моди, Еди, аз и Джоана Белмонт смятаме, че баща ми е бил убит. Не, да се поправя. Ние знаем, че е бил. И сме решени да открием кой го е сторил.

— Мислех, че си се отказала от тази идея — каза той, озадачен.

Тя поклати глава.

— Сега съм дори по-сигурна. Особено след като имаме доказателства, че Брад и Джак са крали от него.

Тя извади договорите и ги подаде на Джей Кей.

— Виждал ли си ги изобщо преди? — попита тя, а той ги прегледа бързо и поклати глава.

— Не. Но това не значи, че не са законни. Партньорите често подписваха договори, дори и големи — макар че Джак го правеше обикновено с доставчици и контрагенти — нали знаеш, за мраморите й асансьорите. Но Шенън, ти знаеш че баща ти мразеше това, което наричаше „канцеларска работа“. Тази бе една от причините, поради които ме нае, за да поема ежедневното четене на договори и писане на писма. Той беше инженер и това обичаше да прави. Три четвърти от времето си прекарваше на строежите, а през останалата четвърт вечеряше с банкери и ги уговаряше да му дадат повече пари. И в това също беше много добър.

— Сигурно договорите винаги се проверяват от адвокатите му, преди да се подпишат — казах аз.

— Винаги — каза той твърдо. — Но доколкото виждам всичко е наред с тези договори.

— Само дето земята е без стойност — каза Еди глухо и Джей Кей го изгледа изненадано.

— Това е от компетенциите на партньорите — каза той и сви рамене. — Ще трябва да говорите с тях. Нищо не знам за това.

— А какви точно са вашите „компетенции“? — попитах аз любопитно, чудейки се защо този млад мъж се е оказал толкова незаменим за Боб Кийфи.

— Предполагам, че бях просто момче за всичко. Занимавах се с всички неща, с които Боб не искаше. Бяха различни всеки ден и всеки месец. Понякога ме изпращаше до Италия, за да проверя защо доставката на мрамор закъснява или до Лондон, за да говоря с някой банкер. Или до Питсбърг, за да уредя арматурите с доставчика. Или до Хонконг, Сидни или Тамбукту, за да инспектирам строежи. За него бях всичко, което не беше той самият. Понякога ставаше така, че аз се сещах за нещо и след минута той го казваше. Понякога говореше, че сме като близнаци. Знаехме твърде много един за друг.

Зачудих се дали Боб е знаел твърде много за Джей Кей в нощта, когато е бил застрелян, и казах внезапно:

— А вие убихте ли шефа си, господин Бренан?

Той ме погледна шокирано. След това се обърна към Шенън и каза:

— Господи, как можеш дори да си помислиш такова нещо? Боб Кийфи ме изгради. Той буквално ме взе от улицата, когато не познавах никого. — Той отиде до прозореца, и се загледа към морето, свил рамене отчаяно.

— Съжалявам, че те разстроихме, Джей Кей — каза Шенън бързо. — Но просто трябваше да попитаме. Ние разследваме, нали разбираш.

— Детективи аматьори — казах аз.

Човекът изглеждаше истински разстроен и макар че не можех да го разбера, нямах чувството, че е убиец.

— Може би ще приемем предложението ви за обяд — казах аз, за да поразведря обстановката. Все пак той е бил добър към Шенън, а баща й го е уважавал.

Лицето му грейна и той забърза, за да запали барбекюто. И аз забелязах, че салатата вече е готова и че парчетата риба меч вече се мариноват. Разбрах, че той се е надявал, че ще останем.

Еди и Шенън се отпуснаха и изпихме бутилка калифорнийско вино с приятното ядене. След това отидохме на разходка из градината, оглеждайки лехите с моркови, чесън и картофи и храстите с боб и грах.

— Ако ги оставиш за ден-два без надзор, просто ще подивеят — каза той извинително, сякаш това би ни смутило.

След обеда той ни закара до пистата и когато излетяхме, аз го виждах как ни гледа седнал в ровъра си. И се зачудих.

Мълчахме през време на полета обратно до Манхатън и всеки си мислеше мрачно, че не успяхме да постигнем напредък. Аз им се извиних, докато пътувахме през задръстването до хотела.

— Може би съм ви повела по погрешна следа — казах аз. — Аз съм една стара жена. Може би вие си знаете по-добре.

Те се изсмяха и ми казаха да не бъда докачлива и че ние просто търсим истината. И все пак, с помощта на Джоана, бяхме доказали, че Брад и Джак са крадци.

— Нека се върнем в Нантъкет — предложи Еди на Шенън, — и да претърсим бялата къща и вилата „Морска мъгла“ от горе до долу, за улики.

Аз им махнах за довиждане, когато лимузината ме остави пред Риц Карлтън и след това обърна, за да ги върне до летището. Бях тъжна, но доволна, че те си тръгват, защото това ми даваше възможност да премисля нещата сама.

Отворих вратата на апартамента си и се спрях, гледайки изненадано купищата лъскава хартия и чантички. Изпъшках. Най-лошото се беше случило. Бриджид, която не бе пазарувала по-далече от Голуей през живота си се беше отдала на консуматорство в Блумингдейлс.

Аз последвах следата от коридора към хола. Всякакви облекла бяха разхвърляни по канапета и кресла. Имаше копринено бельо и купища, купища черни чорапи, пръснати по пода. Имаше шарени поли, блузи, пуловери, и поне половин дузина черни рокли, подредени пред мраморното огнище, имаше шест еднакви чифта черни боти с високи токове. Италиански и можех да се убедя, много скъпи.

Бриджид се появи на вратата на стаята си, почервеняла от триумф и вълнение. Беше облякла пеньоар с ярки цветове, от ръкавите на който висяха етикети и ми се усмихваше.

— Какво ще кажеш, Моди? — извика тя възбудено. — Не е ли прекрасно всичко? Всичко си имат в Ню Йорк. И продавачките са прекрасни, само им казваш какво искаш и те ти го намират. „Няма проблеми“, казват те. „Разбира се мадам.“ „Ами тези, те са точно за вас?“ Бог да ги благослови, защото ме направиха щастлива днес. Никога не съм се забавлявала толкова.

— В такъв случай, Бриджид, си струва всеки цент — казах аз одобрително, защото нищо не е прекалено скъпо, за да направи една жена щастлива.

Тя ме погледна тревожно и след това леко повдигна края на пеньоара си. Носеше каубойски ботуши от гущерова кожа.

— Какво ще кажеш? — попита тя предпазливо.

— Бриджид, прекрасни са — казах аз ентусиазирано и отидох да я целуна. — Ти също си прекрасна — добавих.

— Мислех да си взема още едни в друг цвят — каза тя замислено и аз се засмях.

— Ами, има достатъчно останало от сапфирите на мами, за да ги платим — казах, защото това, което беше мое, беше и нейно, въпреки че заплатите й от последните трийсет години бяха внесени в Ирландската банка.

— Никога не бих приела това — каза тя, шокирано. — Обиците на твоята мама са си твои и трябваше да дойдеш с мен да харчиш днес, вместо да разследваш, както го наричаш.

Аз се хвърлих на канапето и казах с въздишка:

— Не сме по-близо до решението, Бриджид.

Осведомих я за резултатите или липсата им от днешната ни среща с Джей Кей Бренан, а тя ме погледна замислено и каза:

— Но ти знаеш за Джей Кей само това, което той ти е казал.

Тя беше права. И това бе толкова очевидно, че не знам защо сама не се сетих. И все пак историята си, която беше разказал на Шенън звучеше правдоподобно: бедното момче, чиято майка не била от добрите, а баща му бил пияница. И за бабата, която единствена го обичала и му помагала да мечтае.

Мечти за какво? Чудех се аз. За миналото? Или за бъдещето? Имаше само един начин да науча.

— Облечи си новите дрехи, Бриджид — казах аз, скачайки отново на крака. — Тръгваме на малко пътуване.

Спомних си, че Шенън ми разказваше, че Джей Кей произхождал от Южна Каролина и че бил ходил в колеж в малък град там. Обадих се на рецепцията, за да ни резервират билети за следващия полет.

— До кой град, мадам?

— До където ходят самолетите, стига да е в Южна Каролина — отговорих аз, забравяйки за големите разстояния на американския континент.

Пристигнахме в Чарлстън късно вечерта и се настанихме в хотела на летището. Поръчахме сандвичи и чай. Седяхме една срещу друга на големите легла, дъвчейки мълчаливо и гледахме телевизия като двойка зомби. Денят беше дълъг и час и половина по-късно бяхме заспали.

На следващата сутрин точно в девет бях на телефона и скоро имах списъка с всички малки градове с колежи в щата. Бяха толкова много, че се опасявах, че ще ми е нужна цяла седмица, докато ги проверя всичките, но започнах от началото на списъка с А и извадих късмет на Б. Джонас Бренан е учил в колежа Буунспоинт Вели от 1980 до 1983. Това беше цялата информация, която ми дадоха, и аз отново приготвих багажа ни и поехме с един кадилак кабриолет към Буунспоинт.

Беше един от онези грозни и разпрострени градове, на който сякаш никога не можеш да намериш центъра: само серии от прави пътища, заобиколени със сервизи и бензиностанции, Макдоналдс и веригата Уенди. Имаше бедно изглеждащи супермаркети и закусвални, салони за красота със стари сешоари. През средата на градчето минаваше поточе, а от другата страна можехме да видим по-големи къщи с дървета, градини и хубави коли. Разбрахме, че там е била територията на Джей Кей Бренан.

Ние намерихме колежа и огледахме струпването на бетонни постройки, в създаването на които архитект не е вземал участие. Децата бяха облечени повечето в тениски и бейзболни шапки с козирката назад, дъвчеха дъвка и си говореха. Те гледаха любопитно двете стари дами в големия кадилак, и закрещяха, когато минахме.

— Давай, маце — извикаха те след мен и аз се усмихнах от удоволствие.

Спомних си от филмите и детективските романи, че ако искаш да научиш нещо за някого, отиваш до канцелариите на местните вестници и настояваш да прегледаш архивите им. И ние направихме точно това.

„Буунспоинт ехо“, седмичник, покриваше всичко, от церемониите по завършване на гимназия до погребенията, от златни сватби до арести за кражба на коли и скандали и множество други престъпления, които изглеждаха твърде много за такъв малък град. Вестникът съществуваше от петдесет години.

— Трябва да е от най-старите в щата — каза една дама на средна възраст от бюрото пред нас, поканвайки ни в душния затвор, където бяха събрани вестниците от началото… — Всичко, което поискате — каза тя, оставяйки ни да се чудим откъде да започнем.

Спомняйки си снимките по дипломирането, аз започнах с годината, в която Джонас Бренан беше завършил колежа Буунспоинт Вали. И той беше там на снимката, на втория ред сред около четиридесет момчета и момичета от клас 83.

Бриджид и аз се взирахме в снимката и решихме, че се е променил твърде малко от тогава. Все още беше с право лице и коса, с очила и набит. Само че, сега изглеждаше богат. По-богат от колегите си от клас 83, бих се обзаложила.

Точно колко богат беше Джей Кей, зачудих се аз? И доколко „беден“ всъщност е бил? Спомних си, че баба му е починала месец преди да се дипломира. Макар че е била бедна, „Ехо“ би трябвало да съобщи за смъртта й. Аз запрелиствах внимателно, страница по страница, всеки вестник през последните два месеца преди дипломирането на Джей Кей, докато Бриджид се зарови в по-ранни броеве в търсене на съобщение за смъртта на майка му. Не открих нищо и въздъхнах разочаровано.

— Слава богу, би ли погледнала това, Моди — възкликна Бриджид, шокирана, взирайки се в мен през очилата си. Показалецът й трепереше, сочейки снимката над заглавие:

„МЕСТНА БАРМАНКА НАМЕРЕНА УБИТА В АЛЕЯТА“

Имаше снимка, ужасяваща дори за стандартите на жълтите вестници, на потънало в кръв тяло, лежащо сред кофи за боклук. А до нея имаше снимка на жена с голяма усмивка на лицето и пресметливи очи. И името й бе Алма Бренан.

— Мисля, че той каза, че е умряла от цироза — каза Бриджид раздразнено. Тя не забравя нищо и точно това Шенън ни беше казала, че Джей Кей е разказал как са я прибрали една вечер от тротоара, с кръвоизлив от устата.

— Става ясно, че Джей Кей е лъгал, Бриджид — казах аз, докато четях как тялото е било намерено от собственик на магазин, пристигащ рано на работа. И че Алма Бренан е работила от години в кръчмата Ред Рустър на Първа и Мейн, и „била добре известна жена в града.“

— И какво искат да кажат с това? — попита Бриджид.

— Знаеш какво. Повлекана… — отговорих аз и продължих да чета.

Твърдеше се, че тялото е било внесено в моргата и била направена аутопсия същия следобед. Започнали полицейско разследване в търсене на убиеца. Междувременно свекърва й и сина й, Джонас Бренан, които живеели във ферма Джекил били уведомени.

Ние се спогледахме тревожно и отворихме следващото издание на „Ехо“. „БАРМАНКА ПРОСТРЕЛЯНА ПЕТ ПЪТИ ОТ НЕИЗВЕСТЕН УБИЕЦ“, гласеше заглавието. Можех да си представя как младият Джонас е потръпнал, като го е чел заедно с информацията за личния й живот или по скоро „обществения й живот“, защото Алма Бренан е била известна като жена с много приятели мъже. „Всеки от тях може да я е убил“, беше общото мнение на интервюираните на улицата за смъртта й.

Намерихме следващия „Ехо“, и този път имаше само кратка статия: „УБИЕЦЪТ ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ХВАНАТ“, в която се казваше, че Алма е била погребана предния ден.

Аз погледнах разочаровано Бриджид и тя каза:

— Не се отчайвай още. Може би са открили кой го е направил. — Така че продължихме да преглеждаме вестниците, докато очите ни се умориха. Но не бихме могли да пропуснем заглавието. „СИНЪТ ЗАДЪРЖАН ЗА РАЗПИТ ПО УБИЙСТВОТО БРЕНАН.“

— Боже пази — изпъшка Бриджид и се прекръсти, докато аз зачетох бързо как полицията е задържала осемнайсетгодишният Джонас Бренан „за разпит“ и как е прекарал една нощ в полицейското управление. Полицията беше претърсила фермата Джекил, но не бе успяла да намери оръжието, макар да бяха открили няколко пушки на мястото.

Въздъхнах с облекчение, когато забелязах заглавието в следващото издание. „ДЖОНАС БРЕНАН ОСВОБОДЕН“, гласеше то, с по-малки букви от преди, сякаш хората вече бяха загубили интерес към смъртта на Алма и съдбата на Джей Кей. Но вниманието ми бе привлечено от реда отдолу. Там пишеше, че бабата на Джонас Бренан, госпожа Ирис Шеридан, е направила изявление за пресата, че е „престъпление спрямо внука й, че изобщо е бил обвинен за това ужасно нещо.“ И че „който и да е застрелял Алма, това определено не е бил той“. Тя заявила, че „полицията по-добре да поумнее малко и да открие истинския престъпник, макар че след толкова време, той вероятно е изчезнал отдавна.“

— Госпожа Ирис Шеридан — повторих аз, гледайки Бриджид. — Задавала ли си си въпроса какво означава К-то в Джонас К. Бренан? — попита тя замислено.

— Кийфи — попитах аз и тя кимна.

— Залагам си каубойските ботуши.

Измъкнахме се от склада светкавично и благодарихме бързо на жената.

— Да искате копия от нещо? — попита тя и аз се втурнах обратно. Зачаках нетърпеливо, докато тя ми фотокопираше статиите. Тогава отново се качихме в кабриолета на път към Чарлстън и обратно в Ню Йорк.

Помислих си разтревожено за Шенън и благодарих на Бога, че е в безопасност в Нантъкет с Еди, защото сега се бях убедила, че Джей Кей Бренан е убиецът на Боб и че миналото беше настигнало бъдещето точно както предполагахме.