Елизабет Адлър
Наследство от тайни (23)

Глава 23

Нантъкет, 1883 година

Нед Шеридан бил в първата лодка, която се притекла на помощ. Вълните ги подмятали, а те се вглеждали през мъглата за сигнални ракети, които да им покажат къде е потъващият кораб. Останалите лодки идвали след тях, като търсели оцелели на светлината на светещите с китова мас лампи, закачени високо на носовете им. Те надали тревожен вик, когато видели как „Хиберния“ внезапно рязко се наклонила и пътниците изпопадали в морето.

Нед завързал едно въже през кръста си и се хвърлил в ледената вода, за да ги спасява. Тялото на Лили изскочило на повърхността до него, после веднага пак потънало, погълнато от нова вълна. Когато се появила за втори път, той веднага я сграбчил, а останалите мъже ги издърпали в лодката. Сложили я на планшира и я загледали разтревожено.

— Това е младо момиче — говорели те и клатели глави, защото я смятали за мъртва, макар че Нед я обърнал по корем и започнал да изпомпва водата от дробовете й. След няколко минути тя се разкашляла и започнала да плюе и те побързали да се притекат на помощ на останалите.

Към кораба вече се приближавали шхуни, които чакали капитанът да го напусне, за да получат парите за спасяване на кораба от корабокрушение.

Капитанът стоял край перилата, докато те прокарвали въже, и наблюдавал как екипажът му бързал да се спаси и хората висели като маймуни на люлеещото се въже, като проклинали и крещели, когато се потапяли в ледения океан. Но той не смятал да предава кораба си; възнамерявал да остане на него, докато мъглата се вдигне и тогава да получи разрешение за влизане в пристанището.

Жените, децата, болните и старите били отведени по къщите на гражданите, а мъжете били настанени в „Залата на Пантеона“ или „Залата на синовете на въздържанието“, където им били раздадени сухи дрехи, одеяла и топла храна.

Нед отнесъл увитата с одеяло Лили в собствения си дом на „Мейн Стрийт“. След него вървяла млада ирландка с бебе на ръце, а шестте й малки деца се возели в количка, теглена от един як момък. Тя високо плачела, защото била отделена от мъжа си, а децата й силно й пригласяли.

Алис Шеридан чакала на вратата на дома си. Тя била дребна, стройна жена с бледо лице, облечена като дедите си с прости дрехи по квакерската мода. Простотата на Методистката църква отдавна била сменила строгите правила на квакерите в Нантъкет, но Алис Шеридан все още следвала старите догми за подялба и раздаване на имуществото и с готовност отворила дома и сърцето си за бегълците.

Когато ги видяла да идват, тя бързо извикала на дъщерите си, седемнайсетгодишната Абигейл и десетгодишната Бетси, да донесат още одеяла от сандъците и да потърсят в шкафовете с бельото детски дрешки.

— Тази вечер къщата ще се напълни с хора — казала тя, докато брояла плачещите деца. Грабнала бебето от ръцете на уморената му майка и бързо я въвела вътре, а децата ги последвали. Тя изобщо не била забелязала Лили, докато Нед не пуснал увития с одеяло вързоп на килимчето пред бумтящия в кухнята огън.

Когато погледнали надолу към нея, в стаята настъпила тишина. Дългата черна коса на Лили се спускала в безпорядък по гърба й. Лицето и ръцете й били посинели от студ, а на бялата й шия имало ужасни драскотини. Нед разгледал деликатното й лице, тъмните прави вежди, и дългите извити мигли, чиято линия напомняла лунен сърп. Той забелязал красотата и бледността й, а също и абсолютната й неподвижност, и решил, че е закъснял. Тя била мъртва.

— Ама тя е още момиченце — възкликнала майка му и се разплакала от съжаление.

— Т’ва е дамата, дето отстъпи мястото си в лодката на моя мъж. Тя му спаси живота — извикала младата майка, когато я познала. — Бедничката, а тя е загубила своя живот — и тя пак се разплакала, последвана от шумния хор на хлапетата си.

— Стига си вила — твърдо казала Алис Шеридан. — Момичето още не е умряло, а и да умре, никой не е виновен. Корабокрушението е като любовта и войната: „всичко е честно“ и човек просто прави онова, което трябва.

Докато по-голямата дъщеря, Абигейл, къпела ревящите деца в тенекиено корито с топла вода, Нед изтичал да повика лекар. Лили дишала съвсем слабо; на моменти сякаш изобщо спирала и те разтревожено притаявали дъх, докато чуели слаба пресеклива въздишка и разбирали, че тя е още с тях.

Докторът дошъл бързо. Той премерил пулса на Лили, преслушал сърцето и прегледал гърдите й, после поклатил глава над драскотините на шията й. Казал, че тя има шок и е настинала от студената вода и че могат да очакват силна треска през нощта. Не можело да се каже колко ще продължи: една, две нощи… или дори седмица. Ако треската преминела бързо, тя щяла да оживее.

— Ако не — казал той и безпомощно свил рамене, — вече имаме деветнайсет мъртви, които са намерени, и дузина изчезнали. Чудното е, че не са повече.

Нед бил изпратен да спи на тавана, а Лили била настанена в леглото му, добре увита, със затоплени месингови тенджери и топли бутилки, а в огнището бил разпален силен огън, защото докторът ги предупредил, че въпреки треската й, стаята трябвало да бъде затоплена. Алис останала да я наглежда, докато другите безпомощно се прокрадвали от време на време в стаята.

Рано сутринта Нед, който не можел да откъсне мислите си от нея, станал от леглото си на тавана и слязъл долу. Майка му била задрямала на стола край огнището и той се прокраднал в стаята и погледнал спящата красавица, настанена в леглото му. Докато я гледал, тежките й клепачи потрепнали и тя отворила очи.

Тя била толкова млада, хубава и смъртно болна, че сърцето на Нед подскочило от болка и любов. Той искал да я прегърне, за да я защити от всичко, и да й каже, че няма да позволи да й се случи нищо лошо, че винаги ще се грижи за нея и ще я пази. Но очите й отново се затворили и тя отново потънала в своя сумрачен свят.

На следващата сутрин мъглата се вдигнала и от брега ясно можела да се види „Хиберния“, заседнала в плитчините. Капитанът още бил на кораба, а двете шхуни, които се грижели за останките, стояли наблизо. Нед и баща му забелязали, че „Хиберния“ се е наклонила още повече и разбрали, че корабът е обречен и няма да има нужда от разрешение за влизане в пристанището.

Капитанът наредил да свалят товара му и преди настъпването на нощта половината от баласта бил свален и „Хиберния“ заплувала свободно. Корабите, които прибирали останките, бързо се насочили към нея, за да вземат каквото могат, преди да се е разпаднала напълно и да е потънала.

Същата вечер Нед се върнал вкъщи с двата мокри виненочервени кожени сандъка на Лили и с интригуващата информация, че тя е лейди Лили Молино, на седемнайсет години, и че е тръгнала на гости на своя роднина в Нова Англия.

Сестрите му се спогледали и надали викове на изненада.

— Лейди Лили — възкликнали те, впечатлени от титлата й. Съмнявали се дали някой в Нантъкет е виждал „лейди“ по-рано.

Също като брат си те били руси, синеоки, с нордически черти. Били хубавички и скромни, отгледани в домакинство, където се ценели простите неща; любовта към бог и любовта на себеподобните. „Споделяй, обичай и раздавай“ бил девизът на родителите им и естествено те също го възприели, макар че това не ги възпряло да поглеждат към двата еднакви сандъка на Лили и да се чудят какво ли има в тях.

— Щом е лейди, сигурно има хубави неща — казала малката Бетси с малко завист, като приглаждала кафявата си вълнена пола и си представяла, че е от сатен или коприна и е лека като лунен лъч, вместо достатъчно груба и тежка, за да устои на зимния вятър в Нантъкет.

Лили все още горяла от треска, която ту се засилвала, ту отслабвала, и понякога я карала да трепери, а друг път — да се облива в пот. Бетси и Абигейл се редували с майка си да седят безмълвно край леглото й, със загрижено вперени в нея погледи. Но когато бурята преминала, Нед неохотно се отправил към Бостън.

 

 

Нед бил на двадесет и три години; слаб, млад и много хубав; с буйна сламеноруса коса, която се спускала на копринени вълни над светлосините му очи. Той имал яка челюст, бил гладко избръснат и мускулест.

Когато завършил училище, той избягал да си търси късмета в театъра. Работел в една кръчма в Бостън, за да изкара достатъчно пари за билет до Ню Йорк, когато една вечер в кръчмата влязъл странен на вид човек. Той бил загърнат с широко черно наметало, а отдолу бил облечен с възширока копринена риза, перленосива копринена вратовръзка и широкопола черна шапка. Почукал по плота със сребърния накрайник на кафявия си бастун и със звънлив глас поръчал бренди.

Лицето на Нед светнало. Той бил сигурен, че с този вид и с такъв глас човекът е актьор. Сервирал му брендито и почтително го попитал кой е.

Де Лаури мразел този въпрос. Той изгледал Нед, а рошавите му черни вежди се сключили над носа му.

— Млади човече — студено отвърнал той, — не би трябвало да ме питате кой съм.

Нед покорно се извинил, като обяснил, че току-що е завършил колеж и има амбицията да стане актьор.

— Искам да стана известен като вас — добавил той напосоки.

Де Лаури разгледал младия барман с интерес. Това, което видял, му харесало: с такова лице и с такава физика момчето нямало нужда да се преструва. Видял, че освен това е млад, доверчив и не познава света, а на него точно това му трябвало. Той веднага му предложил да го вземе на работа.

— Естествено, заплатата е мизерна, скъпо момче — казал той, — но аз ти предлагам безценната възможност да научиш актьорския занаят от един майстор.

Това бил отговорът на всички молитви на Нед. Още същата нощ той зарязал работата си и станал член на „Прочутата пътуваща трупа на Де Лаури“. Най-после бил актьор. Получавал всякакви роли: от юнга до френски аристократ, а освен това бил и момче за всичко на фамилията Де Лаури, носел им каквото поискали; предимно кани с шльокавица и бутилки с уиски. Използвали го също, за да получава кредити в кръчмите и кафенетата, защото невинното му лице вършело по-добра работа от надутото държание на Де Лаури.

„Прочутата пътуваща трупа на Де Лаури“ играела в студени, пълни с бълхи зали в евтините градове. Джейкъб Де Лаури, чието истинско име било Джейкъб Лийч, пишел повечето от пиесите с помощта на неуката си жена, русокосата и претенциозна Саша Орлов. Повечето били мелодрами, предназначени да изтъкнат стареещата, стегната с корсет фигура на Де Лаури. С блестящите си тъмни очи, напомадена черна коса и завити мустаци, облечен с тесни бричове, високи ботуши и развяващи се копринени ризи, той представлявал интересна гледка. Сълзливите романтични истории разкривали цялата прелест на гърдестата Саша. Винаги облечена с веещи се коприни, тя си спечелила славата на „небрежна“ в облеклото си жена, тъй като показвала малко повече плът, отколкото се полагало, и карала публиката си да седи на нокти и непрекъснато да очаква да види повече.

Семейство Де Лаури нееднократно били арестувани по обвинения за непристойно поведение, но винаги били успявали да се измъкнат от града.

Актьорите от „Прочутата пътуваща трупа на Де Лаури“ прекарвали живота си или на сцената, или по влаковете, или в бягство. Бягали от кредитори, отчаяни собственици на театри, ядосани хазяйки, бармани, магазинери и собственици на ресторанти. Помежду си говорели, че един ден градовете, където не познават Джейкъб и „прочутата“ му репутация, ще свършат и те ще останат без работа. Междувременно имали работа и накрая винаги им плащали, макар и не много.

Нед бил на седмото небе от самата близост на сцената и професионалният цинизъм на колегите му актьори го обърквал. Особено „невинната“ Джанет Фойл, чиито невинни дни били отминали отдавна и повяхващата й хубост била подправена с разочарования. Тя веднага го вкарала в леглото си и няколко седмици го държала в непрекъснато състояние на полуизтощение. Той едва успявал да издържи представленията при Де Лаури и да изпълни рутинните си роли на младеж, който се радва на живота, и изпитал облекчение, когато Джанет си намерила друг любовник и той отново бил свободен и можел да посвети цялото си време на изучаването на занаята. От този ден нататък той започнал да следва съвета на колегата си Харисън Робинс да води сексуалния си живот извън „трупата“ и така да си спести куп неприятности.

— Понеже „пренебрегнатата жена е истински демон“, стари приятелю — сериозно го предупредил Харисън.

А Нед вярвал на Харисън. Той бил на трийсет и две години, с тъмна коса и мустаци, и имал многобройни завоевания сред женската публика. Освен това бил опитен комарджия, средно добър пияч, лош актьор и приятен компаньон. Двамата с Нед били приятели. Или „братя по оръжие“, както наричал дружбата им Харисън, защото работата при Де Лаури била постоянна битка: те се борели да получат прилична роля, защото Де Лаури искал да играе всички главни роли, независимо от възрастта си; борели се да получат нови костюми и достатъчно време, за да научат репликите на всяка нова „пиеса“, която Де Лаури измислял през нощта; борели се, за да им се плати.

Една нощ в бара в Устър, Масачузетс, Нед разказал на приятеля си за Лили.

— Тя е най-красивото момиче, което съм виждал. Можеш ли да си представиш как едно такова чудесно младо момиче, с всички причини да живее, би могло да умре, Хари?

Хари поклатил глава.

— Забрави я, Нед, това е моят съвет. Струва ми се, че ще ти създаде неприятности.

— Не мога да я забравя — Нед си припомнил сапфиреносините й очи, извивката на устните й, тежестта на тялото й в прегръдката си. — Трябва да се върна при нея — казал той и станал от столчето си на бара.

Харисън го хванал за ръката.

— Не, не трябва. Тази вечер имаш представление, млади човече, и задължения към нас. Не можеш да хукнеш ей така, защото някакво си напълно непознато момиче, което случайно си спасил от удавяне, можело да умре. Освен това тя няма нужда от някаква си влюбена свиня да се мотае до леглото й. Да знаеш от мене, жените не обичат да ги гледаш, когато са болни. Запази си визитата за по-късно, когато е в най-добра форма.

Нед Шеридан знаел нещичко за любовта. Макар че бил едва на двайсет и три години, в живота му имало вече няколко жени. Той се бил влюбвал в някои от тях. Още помнел първата си истинска любов, а също и първото момиче, което бил любил. Помнел и трепетното изтощение от страстната си връзка с Джанет и чистата си любов към една професорска дъщеря в Браун. Но никога през младия си живот не бил изпитвал такава трепетна, всеобхватна и страстна любов към някоя жена и знаел, че никога вече няма да изпита подобно нещо.

Той въздъхнал. Харисън бил прав, не можел да подведе „Трупата“. Осъзнал, че изобщо не познава Лили, но това не го спряло да мисли непрекъснато за нея, и той си казал, че един ден, когато стане прочут актьор, ще забогатее и, ще пожъне успех, и ще й поднесе света на златна тепсия.

 

 

В къщата на „Мейн стрийт“ царяла тишина. Един януарски слънчев лъч осветявал юргана на зелени и бели квадрати, изработен от бабата на Алис Шеридан преди повече от сто години и затоплял лицето на Лили. Тя отворила очи и се вгледала в синьото зимно небе, което се виждало през многобройните стъкла на прозореца, чудейки се къде се намира.

Объркано огледала стаята. Стените били чисто бели, таванът и подът — облицовани с груби дъски, имало протрито килимче и люлеещ се стол. На простия шкаф имало макет на китоловен кораб в бутилка, а над него висял бродиран текст в тъмна дървена рамка. Сякаш била виждала тази стая насън; хем я помнела, хем не я познавала.

Тя погледнала обикновената си памучна нощница и собствените си ръце, отпуснати върху завивката, и се запитала дали скъпото й татенце все пак не я е изпратило в някое училище. После видяла двете чанта в ъгъла, по които имало петна от морската вода, и ужасните събития от миналото преминали през съзнанието й.

Тя се взряла в изкорубените кедрови сандъци и си спомнила как изплашените прислужници ги тъпчели с всичко, което успеели да грабнат. Баща й бил наредил да изгорят всичко, което не се събирало в тях. Конете й били продадени, родените й в Конемара понита били прокудени в друга страна, понеже баща й не можел да нарани кон, а любимите й кучета били запазени само защото Сиел се хвърлила с плач в краката на баща си и заповтаряла, че те са и нейни.

Всички останки от миналото й били в тези сандъци. Освен едно. Бебето. Тя прокарала ръце по несъмнено заобления си корем, сигурна, че то е още там и смуче живот от нея като паразит, и разбрала, че никога няма да събере сили да го погледне в лицето.

Тя отметнала завивките, спуснала крака на пода и несигурно се опитала да се изправи. Коленете й треперели и тя пак се отпуснала назад със стон при спомена за корабокрушението и за Фин, който я стискал за гърлото и се опитвал да я удуши. После ледените води се затворили над главата й и тя потъвала все по-дълбоко, и знаела, че ще умре.

— Трябваше да умра — извикала тя със съжаление. — Трябваше да умра заради греховете си.

Тя се хвърлила на хладната ленена възглавница и заплакала за загубеното си минало и от страх за бъдещето си.

Алис Шеридан бързо се качила по стълбите. Тя седнала на ръба на леглото и прегърнала Лили.

— Всичко е наред — казала тя и утешително я потупала по гърба, както потупвала децата си, когато плачели като бебета. — Сега си в безопасност и ти обещавам, че всичко ще бъде наред. Ние ще се грижим за теб. Можеш да останеш при нас колкото искаш. Ще ми бъдеш като родна дъщеря.

Това били най-милите думи, които Лили била чувала. Тя спряла да хлипа и вдигнала към нея изпълнен с надежда поглед. Тя не познавала Алис, но това били първите любезни думи, които й казвали, откакто я били прогонили.

После тъжно поклатила глава.

— Не — изплакала тя, — когато научите колко съм пропаднала, и вие няма да ме искате. Ще ме изхвърлите като собственото ми семейство.

— Мило дете! — възкликнала шокирана мисис Шеридан. — Разбира се, че няма да те изхвърля. А и ти си прекалено млада, за да си толкова пропаднала.

Лили я погледнала. Тя видяла стройна жена с гладка кожа, просто облекло и зачервени от работа ръце. Кафявите очи на мис Шеридан били изпълнени със симпатия, но Лили знаела, че когато й каже истината, тя ще я прогони от убежището й.

Мисис Шеридан бухнала възглавницата й и я забила обратно в леглото. Тя казала:

— Ти беше толкова болна, че се страхувахме да не те загубим. Но бог те изпрати обратно при нас и ние няма да те пуснем толкова бързо. Трябва да хапнеш малко бульон и за нула време ще оздравееш.

Бульонът й бил донесен от едно малко русокосо момиченце, което я гледало любопитно и й казало, че името му е Бетси Шеридан, че е десетгодишно и че му е забранено да казва повече.

Следващата й посетителка била седемнайсетгодишната Абигейл, руса, със светла кожа и очи като сестра си. Тя дошла, за да прибере подноса.

— Толкова се радваме, че си по-добре, скъпа Лили — казала тя сърдечно и очите на Лили се замъглили от сълзи на изненада, докато се чудела защо тези напълно непознати хора се тревожат дали е жива или мъртва, а собственият й баща не го е грижа.

Тя прекарала една безсънна нощ, като се чудела какво да им каже. Единственото, което семейство Шеридан знаело за нея, било името й и това, че се е запътила при своя роднина в Нова Англия. Можела да им каже каквото си искала и те щели да й повярват. Тя прекарала нощта в измисляне на истории за миналото си, за да не я изхвърлят Шериданови от уютния си малък рай.

На следващата сутрин, когато мисис Шеридан дошла с подноса със закуската, Лили казала скромно:

— Не мога да ви се отблагодаря за цялата любезност и трябва да ви обясня защо.

Мисис Шеридан седнала на ръба на леглото й, за да слуша, и тя казала:

— Разбирате ли, мисис Шеридан, аз се омъжих рано. Бях едва на седемнайсет, а той беше войник в армията на кралицата. Той не беше много по-голям от мен, беше толкова хубав и мил!

Тя се поколебала, сякаш дори споменаването на името му й причинявало болка, после продължила натъжено:

— Ние бяхме много влюбени, но баща ми беше титулувана особа; той беше богат собственик на големи имения и къщи, а моят млад капитан нямаше нищо. Баща ми каза, че това би бил неравен брак, и не ми даде позволението си. Но, мисис Шеридан, любовта е над тези неща. Сега знам, че е било грешка, но ние избягахме, оженихме се и бяхме много щастливи. А когато разбрах, че… когато разбрах, че ще имам бебе, бях сигурна, че семейството ми ще се сдобри с нас и ще ни приеме обратно. Но това не стана. Те ме намразиха. А месец по-късно, когато хубавият ми млад съпруг загина при нещастен случай, те дори не дойдоха на погребението му.

— Тя жално погледнала Алис Шеридан. — Не искаха да имат нищо общо нито с мен, нито с детето му. Аз нямах нищо, само малко пари и тези два сандъка с вещи. Така че, както разбирате, мисис Шеридан, аз нямам „роднина“ в Нова Англия. Това беше измислица. Затова пътувах сама и без придружителка на онзи стар товарен кораб. Идвах в Америка, както и останалите бедни емигранти, с надеждата да намеря по-добър живот за себе си в Новия Свят — тя свела глава. — Ако не беше бебето, съпругът ми нямаше да приеме новото си назначение. Там щеше да получава повече пари, но трябваше да пътува в чужбина. По време на пътуването беше убит. Така че виждате, всичко стана по вина на бебето. Съпругът ми загина заради него. Не искам детето, което нося — страстно изрекла тя. — Предпочитам да умра, отколкото да го погледна.

И макар че излъгала за миналото си, тя говорела истината за бебето. Не можела да понесе да погледне детето на мъжа, който бил съсипал чудесния й живот.

Алис шокирано поклатила глава. После казала утешително:

— Запомни едно, скъпа моя. Всеки път, когато се роди бебе, става чудо, и с него някак си се ражда и нова любов.

Тя я прегърнала и Лили отпуснала глава на рамото й. За първи път, откакто била прогонена, тя изпитала топлотата на човешкия допир и обич, и заплакала от облекчение. Ако не била загинала, поне детето й щяло да живее щастливо при семейство Шеридан. Най-после щяла да се освободи от Дермот Хатъуей.

Сърцето й се свивало, като си помислела за Фин и Даниел. Но по-късно Обидия Шеридан лично дошъл да й каже, че общо двайсет и една жени и деца са се удавили и половината не са идентифицирани.

— Нашите хора събраха помощи за оцелелите — казал той, — и няколко дни по-късно те отплуваха за Бостън, за да започнат новия си живот. — Той въздъхнал и тъжно се замислил за тяхното нещастие. — Е, поне коремите им бяха пълни с храна и имаха прилични топли дрехи вместо собствените си жалки парцали. А и малко пари в джобовете, за да започнат.

Но Лили не го чувала. Тя си представяла как ледените зелени вълни поглъщат Фин, виждала го как потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, а мъртвите му очи са широко отворени и се взират в нищото. Но тя знаела, че Фин може да плува като тюлен. Освен това бил силен. Двамата с Даниел излизали в залива при всякакво време, за да ловят риба за вечеря, и лодката им се била преобръщала безброй пъти. Той просто не можел да загине. Не и нейният приятел. Не и нейният хубав, безразсъден Фин.