Елизабет Адлър
Наследство от тайни (30)

Глава 30

Бостън

Къщата на Джон Портър Адамс била дори по-голяма от онази, която Лили току-що напуснала. Проектирана от един прочут архитект, Чарлс Булфинч, красивата градска къща заемала централно място на Маунт Върнън стрийт. Многобройните й стаи били пълни с най-различни съкровища не само защото господарят произхождал от едно от най-богатите семейства в Бостън, но и понеже бил професор по европейска литература в Харвард и запален колекционер. Той пътувал през повечето време от годината и винаги се връщал с картини, книги и редки ръкописи, порцеланови фигурки и древни статуетки и дърворезби. А къщата и без това вече била пълна със семейни скъпоценности.

Когато Лили започнала работа, той бил на продължително пътуване по Европа, но отпуснатата прислужница за гостната й казала, че мистър Адамс е ерген и „джентълмен“, и че е толкова зает с книгите си, че почти не ги забелязва.

— Работата не е трудна — казала тя и мързеливо прокарала пръст по прашната маса в хола, когато развеждала Лили по къщата. — Трябва само да се поизчисти набързо, преди да се е върнал, той не обръща внимание на тези неща.

Стаята на Лили била също като предишната, пак на тавана, а и работата й била същата — чистене, метене, миене. Тя неохотно си вършела работата, но другите като че ли нямали какво да правят. Икономката набързо си обличала палтото и си нахлупвала шапката всяка сутрин в единайсет. Набързо давала нареждания на Лили и Емер, заявявала, че отива на меса и изчезвала за по няколко часа.

— Тя не ходи в църквата, а в кръчмата — казвала Емер и Лили й вярвала, защото мисис Хулихън се завръщала следобед със зачервено лице и агресивни маниери, стиснала кафява хартиена кесия.

— Джин — промърморвала Емер и се изкикотвала, докато икономката се прибирала в стаята си и трясвала вратата. Вечер тя често се събирала с готвачката и се разнасяло тракане на чаши и приглушен смях, после готвачката запявала високо.

Емер си запушвала ушите.

— Като се напие, все пее. И все химни — казвала тя на Лили.

И тъй като нямало кой да ги спре, те се измъквали и отивали при приятелите си, а Лили оставала сама в голямата къща.

Първият път тя седнала в кухнята и започнала да наблюдава как стенният часовник отброява минута след минута. Тишината и самотата я потискали. Когато й втръснало, тя изтичала в предната зала и се огледала. Отляво имало огромна стая с маса и полилеи, а отдясно била библиотеката. Красива вита стълба водела в огромната гостна на втория етаж, а зад нея имало музикална стая с красиво голямо пиано марка „Стейнуей“. Емер й била казала, че работодателят им често свирел меланхоличните етюди на Шопен късно нощем.

Но Лили харесала най-много библиотеката. Високите прозорци с пердета от дамаска били обърнати към градината. Тя решила сама да почисти занемарената къща. Прислужницата й се присмяла:

— Защо си губиш времето? — попитала тя безгрижно. — Когато шефът го няма, мишките танцуват.

Икономката решила да си спести парите от безполезните прислужници и да накара Лили да върши и тяхната работа.

Прислужниците от горния етаж били изгонени същия ден и Лили била повишена на тяхното място.

— Ще ти увеличим заплатата с два долара — важно казала мисис Хулихън, — и ще получиш хубава униформа. Имаш късмет да получиш тази работа, защото си още млада. И помни, че очаквам да работиш по-добре от ония мърли.

— Да, мисис Хулихън — казала Лили с наведени очи, но вътрешно се смеела, защото сега можела да се разхожда по цялата къща. Можела да чете книгите и да свири на пианото. Къщата била на нейно разположение.

Но икономката не назначила никого на нейното място и двете с Емер трябвало да вършат всичко. Пак със синята си рокля и престилката, Лили чистела и миела и двата етажа, а мисис Хулихън си прибирала заплатите на двете слугини.

— Харчи ги за джин — казала Емер, докато гледали празните шишета на шкафа в коридора. — Готвачката също краде. Разбрала се е с бакалина и месаря. Те й дават фалшиви бележки за неща, които не е купила и тя си прибира парите — тя въздъхнала, като погледнала напуканите си ръце. — Ако не ми трябваше толкова много тази работа, щях да си опитам късмета другаде — казала тя тъжно.

— Аз също — казала Лили. Но тя знаела, че няма да си намери работа като прислужница в гостната на друго място. С всеки изминал ден тя си повтаряла, че не е родена за прислужница. Била дама и един ден пак щяла да стане такава. Пак щяла да носи коприни и нямало да стъпва в кухнята. Не знаела как щяла да го постигне, но това щяло да стане. И тя стискала зъби и търпяла.

Един ден бършела праха в хола, когато на вратата позвънили. Тя бързо изтрила ръцете си с престилката и изтичала да отвори. С изненада изгледала високия брадат човек на прага и слугата, който разтоварвал багажа му на тротоара.

— Добър ден — казал човекът и минал покрай нея в хола.

— Добър ден, мистър Адамс, сър — подвикнала Лили, като се досетила кой е. Тя се съмнявала, че той я е забелязал, и хукнала в мазето да предупреди останалите. После бързо изтичала по стълбите и се преоблякла с черната рокля, шапката и престилката.

Тихата къща изведнъж се оживила. Били запалени всички лампи. Благодарение на Лили стаите светели от чистота. Мисис Хулихън изтрезняла, а готвачката си отишла в кухнята. Мистър Адамс бил вкъщи.

Джон Портър Адамс не бил „светски“ човек. Той мразел партитата и особено досадните вечери, където все го слагали да седне до някоя млада жена, която „хващала окото“. Той бил на четирийсет и девет години и досега никоя жена не го била заинтересувала. Знаел, че една жена само ще обърка чудесно подредения му живот — изкуство, книги и срещи с приятели. Имал чудесна изба и свободата да прави каквото си иска. Предпочитал да говори с начетени мъже, отколкото да флиртува с жени, освен това една жена би нарушила графика му.

Той бил влюбен в работата си и лекциите му за английската литература от седемнайсети век били най-важното събитие в живота му. Той имал диплом по класическа литература от Оксфорд, освен това бил лингвист и говорел свободно френски, италиански, испански и немски, а също древногръцки и латински.

Семейството му било старо и богато и като единствен наследник Джон бил получил по-голямата част от богатството си едва двайсет и три годишен. Той изглеждал добре, бил висок и леко прегърбен, с тъмни очи и коса, която побеляла още преди двайсет и шестия му рожден ден. Не бил претенциозен — обличал се добре, но бил небрежен. Обувал различни чорапи и неподходящи сака и панталони. Слагал си шала, но си забравял палтото дори през зимата. Все си губел копчетата за ръкавели или не можел да си завърже връзката. Знаел, че трябва да наеме камериер, но камериерът щял да организира живота му вместо него, а той мразел всякаква организираност.

Отказвал да си купи карета и ходел навсякъде пеша, а понякога забравял да си смени обувките, докато не се разпаднели на краката му. А в края на деня обичал да хапне нещо просто и да седне край отворения прозорец лете или край огъня през зимата и да се зачете, отпивайки от хубавото порто на масичката до себе си. Когато бил в настроение, се качвал на горния етаж и свиреп на пианото в тъмнината. Звукът му бил хубав и той потъвал в самотата си под съпровода на любимите си сонати и етюди. Бил чудесен компаньон на самия себе си и нямал нужда от никого. Бил разсеян, ерудиран, любезен и малко отвеян.

Той не забелязвал прислужниците, с изключение на икономката, и Лили се научила да не очаква поздрава му, когато минавал край нея, докато чистела. Той изобщо не я забелязвал. За него била част от обстановката и много по-безинтересна от някоя книга или картина.

Следващата събота в къщата щяло да има забава по случай завръщането на мистър Адамс. Той бил поканил шестима от колегите си в Харвард и готвачката била затънала в работа. Мисис Хулихън обикаляла наоколо с черната си копринена рокля и през две минути наглеждала Лили, която подреждала масата.

— Знам къде да сложа чашите, мисис Хулихън — нетърпеливо казала Лили, когато икономката ги местела за трети път и оставяла по тях следи от пръстите си и въздъхнала, защото пак трябвало да ги лъсне.

— Откъде знаеш, като си само кухненска прислужница?

Мисис Хулихън била раздразнителна като всеки път, когато си пийнела, и Лили я успокоила:

— В Ирландия работех в една голяма къща. Икономът ме научи.

— Така ли? — попитала жената впечатлена и отишла да нагледа готвачката.

Мистър Адамс предпочитал простата храна.

— Нищо прекалено изискано — били неговите инструкции и готвачката приготвяла омар, печен език, фазан и шоколадов пудинг. Мистър Адамс лично бил проверил вината и сега нетърпеливо викал някого да му намери копчетата за ръкавели и да му завърже връзката.

— Той не знае, че вече нямаме прислужница за горния етаж, а само тя можеше да му завърже връзката — уморено казала Емер.

— Аз ще отида — казала самоуверено Лили. Тя била завързвала връзката на баща си и знаела как се прави това.

Тя изтичала, замислена за хилядите неща, които трябвало да се свършат, като се надявала, че Емер ще се сети да разбута огъня и ще запали свещите. Къщата миришела приятно на цветята, който била купила. Мисис Хулихън се намръщила, че е похарчила толкова пари.

— Господарят не е свикнал да има цветя — казала тя. — Пък и не го е грижа.

Лили изтичала в тоалетната стая на мистър Адамс и взела копчетата за ръкавели от шкафа.

— Ето, сър — казала тя. — Дайте да ви помогна.

Той стоял като малко момче, като си тананикал и гледал над главата й, докато слагала позлатените ониксови копчета на ризата му.

— Сега ръкавите, сър — казала тя и той протегнал послушно ръце. — А сега връзката, сър. Ако седнете пред огледалото, ще ми бъде по-лесно.

Той чак сега я забелязал.

— Ти не си същата — казал учудено.

— Не, сър, не съм. Аз съм новата, Лили. — Тя застанала зад него да го погледне в огледалото. — Мисля, че е добре, сър.

Той хвърлил поглед и казал:

— Да, добре. Благодаря — и излязъл, като си тананикал.

От кухнята се чула песента на готвачката и Лили побързала натам. Готвачката била надвесена над печката, а до нея имало полупразна бутилка джин. Емер направила гримаса.

— От един час се налива — казала тя само с устни.

Лили била доволна, че готвачката все пак като че ли още съзнавала какво прави: супата била готова, езикът бил приготвен за фурната, а фазаните вече се печали. Зеленчуците били обелени, а купичките с пудинг вече били подредени на сребърен поднос.

Лили почукала на дърво: с малко късмет можели да изкарат вечерята.

Звънецът на входната врата иззвънял и Лили се втурнала да отвори. Тя си пригладила престилката, оправила си косата и де усмихнала на двамата джентълмени на стълбите.

— Добър вечер, господа — казала тя и взела палтата и шапките им. Скоро дошли и останалите и тя ги посрещнала и им предложила шампанско, като се стараела да не ги гледа в очите, но слушала с интерес разказа на господаря си за пътуването му в Италия.

Тя обявила, че вечерята е сервирана и тихо застанала отстрани, докато ядели супата от омар, като се молела рибата да стане готова навреме. Събрала чиниите и въздъхнала с облекчение, когато рибата дошла навреме.

Тя знаела как се сервира и безмълвно минавала край гостите. Те не й обръщали внимание, погълнати от разговора си. Слушала академичния им разговор, клюките за пътувания и изкуство. Всичко това й приличало на вечерите в къщи и обзета от носталгия, тя се просълзила. Тайно изтрила очите си, но никой не я забелязал.

Събрала чиниите и ги подала за кухнята, но този път дошла само гарнитурата. Фазанът липсвал. Тя подръпнала въжето към кухнята, за да им напомни, но не последвал отговор.

След няколко минути мистър Адамс я погледнал въпросително и тя изпаднала в паника. Дръпнала въжето, но пак не станало нищо.

В хола се разнесли тежки стъпки и се появила готвачката с пламнало лице и подноса с фазана в ръце. Емер ситнела уплашено до нея. Лили се подготвила за най-лошото.

Готвачката се отправила внимателно с песен на уста към масата. Господарят й я погледнал с лека изненада.

— Реших сама да го поднеса, сър — заявила тя и го тръснала пред него.

Дъхът й го замаял, подносът се наклонил и Лили с ужас наблюдавала как фазанът се плъзнал към скута на мистър Адамс. Тя го подхванала точно навреме, а гостите смаяно изгледали готвачката.

Тя се заклатила вън от стаята, а мистър Адамс казал меко:

— Извинете, господа. Надявам се, че този пропуск на готвачката не се е отразил на качеството на храната.

Разговорът се подновил и Лили сервирала и прибирала съдовете внимателно, но отвътре кипяла. Пиянството на икономката и готвачката сигурно щяло да й струва работата. Тя не го заслужавала. Сърдито се отправила към кухнята.

— Божке, Емер — извикала тя, — готвачката е стара пияница. Утре ще ни изхвърлят всички.

Емер измила чиниите и оставила Лили сама. Разговорът на гостите долитал през отворената врата и тя някак си не се чувствала толкова самотна.

На следващата сутрин тя почукала на кабинета на мистър Адамс и го помолила за разговор. Погледнала го в очите и той се досетил, че предната вечер му е вързала вратовръзката.

За миг Лили загубила ума и дума. Сигурно щял да я уволни за това, което се готвела да каже. Нямала какво да губи и набързо му разказала всичко за икономката и готвачката.

— Сам видяхте в какво състояние беше готвачката, сър.

Джон Адамс отметнал глава и се разсмял.

— Само благодарение на тебе фазанът не падна в скута ми — казал той. — Ти си ирландка, но нямаш акцент — попитал той учудено.

— Аз съм образована, сър — излъгала Лили и се изчервила. — Загубих семейството си при пътуването. Корабът потъна край Нантъкет.

Той бил шокиран.

— Аз ще уволня икономката и готвачката. Лили, назначена си за икономка с петдесет долара месечна заплата. Ти ще назначиш нови прислужници. Мога да разчитам на теб, нали, Лили?

— Да, сър — казала тя триумфално.

Върнала се в стаята си, замаяна от мисълта за петдесетте долара. Щяла да изпраща по двайсет и пет за бебето. Щяла да носи прилични дрехи. Нямало да мие стълбите. А пък и мистър Адамс бил ерген. Тя отишла в кухнята, където тъкмо внасяли пощата. Най-отгоре имало писмо за нея. Дебело писмо от Сиел.