Анри Ардел
Брачна авантюра (6)

VI

Когато госпожица Армел повдигна очи от молитвеника си, в момента, когато свещеникът се изкачваше в амвона за проповед, тя остана приятно изненадана, когато между богомолците забеляза и снаха си, която седеше смирено на една скамейка. Клод беше застанал до нея със скръстени ръце, облегнат на колоната, сериозен.

Тя обаче съвсем и не подозираше, че те бяха дошли току-що, както и не подозираше, че Ариана бе изругала Клод, когато я събуди с нагласения будилник, а той сам скочи от леглото. Неговата млада жена спеше под лекия воал на буйните си коси. Бързото му движение обаче изтръгна и нея от чудната забрава на съня и тя промълви, без да отваря очи:

— Страшно си неспокоен, Клод. Какво става с теб? Защо се въртиш толкова? Къде отиваш, за бога? Да не са крадци?

От банята в това време до нея достигна весел смях и плискане на вода.

— Къде? Отивам на църква! Имам време, колкото да се облека и да отскоча до Каменевен. Хайде, мила, помъчи се малко и ти. Стани по-скоро. Денят е чудесен. Разходката до Каменевен ще бъде великолепна.

Тя лениво се протягаше и мърмореше:

— Бих предпочела да се наспя!… Много съм уморена…

Тя все пак не затвори очи, а с любопитство наблюдаваше един златен лъч, който се промъкваше през спуснатите пердета. Приятният ветрец приповдигна малко завесите и пръсна в стаята упоителния дъх на лятото. Ариана го вдиша дълбоко. След това изведнъж, в желанието да поеме колкото се може по-дълбоко в себе си този дъх, тя стана от леглото, върху което остана отпечатана следата от нейното гъвкаво, нежно тяло.

Те тичаха като деца по пътя между ливадите, блеснали от росата. Над къщите в малкото селце камбаната почти отчаяно призоваваше хората и нейното упорито биене караше закъснелите богомолци да ускоряват стъпките си. Със своя звучен, но доста остър език камбаните поздравяваха „господина и младата господарка на замъка“. Клод им отговаряше на бретонско наречие.

Камбаната най-после замлъкна.

— По-скоро, Ариана… Службата започва! Да побързаме! Да побързаме! Поне един-единствен път нека бъдем добри енориаши на Каменевен, без да даваме в бъдеще какъвто и да е оброк да бъдем такива.

Младата жена направи движение, сякаш всичко това не я интересува, и иронично се усмихна на Клод, който не видя тази усмивка, защото с едри крачки бързаше пред нея. Обаче и тя подтичваше след него твърде леко и пъргаво — нещо, което за нея не беше трудно в белите летни обувки.

— Пристигнахме! — заяви Клод доволен. — Такава горещина! Ариана, наметни шала, за да не ти стане студено в църквата.

Тя не го чу. Наблюдаваше малките гробища, целите потънали в цветя, през които минаваха, за да стигнат до ниската врата на църквата. Пред църквата бяха се събрали много вярващи, които не можеха да намерят място вътре. Хората се отдръпнаха, за да пропуснат Клод и Ариана, а в църквата един младеж стана, за да отстъпи стола си на младата жена.

Тя не забеляза оказаното им внимание, толкова беше погълната от вида на пъстрата и необикновено интересна тълпа, облечена в живописни носии.

През старинните разноцветни прозорци отвън се промъкваше лятната светлина и си играеше някак чудновато по всички тия съсредоточени лица, които набожно слушаха словата от амвона… Ариана имаше възможност да наблюдава колкото си иска, защото свещеникът говореше на бретонски — наречие, което тя изобщо не разбираше, но говореше нещо страшно дълго и вероятно — доста скучно. Впрочем така сигурно си мислеше и Клод, който много добре разбираше езика на своите земляци, но все пак разсеяно наблюдаваше свещеника и неговото любезно лице.

Ариана най-напред си помисли, че в църквата има само селяни от този край, значи само онези бедняци, които отиват в църква, така да се каже, инстинктивно. Скоро обаче забеляза, че покрай госпожица Армел в първата редица са насядали още три дами, вероятно жени на видни хора от околността. Може би на кмета, доктора или нотариуса. А наблизо до тях имаше и едно семейство, сигурно дребни аристократи от селото, за които й беше говорил снощи нейният свекър. Тя забеляза млад рус мъж с гигантски ръст, който стърчеше над всички останали и чието румено лице издаваше доброта и сила. До него беше седнала дребна дундеста жена, която някога вероятно е била хубава и чиито фини черти изпъкваха и сега в профила й. След това имаше още двама съвсем обикновени младежи, които просто попиваха всяка дума на свещеника. Още по-далеч имаше друг гигант, красив като горски бог, облечен в лошо скроено сако. Той гледаше право пред себе си така намръщен, като че ли искаше да се нахвърли срещу някакъв невидим неприятел.

Когато гигантът се обърна, Ариана забеляза зад него момче, с което страшно си приличаха, само че то беше доста грозно, с чорлави рижи коси. Всичко това много я интересуваше и тя се обърна да запита Клод за тези хора. Но тъкмо в този момент свещеникът завърши своята проповед и най-после слезе от амвона със самодоволното лице на човек, който съзнава, че е изпълнил своя дълг. Бретонците и бретонките сред ужасен шум обръщаха столовете си към олтара, след това потънаха в задавено четене на молитви, така че Ариана не се реши да запита Клод за каквото и да било, за да не наруши спокойствието на богомолците.

Нейният поглед се извърна към хората, между които сега забеляза още един млад човек, вероятно принадлежащ също към дребните аристократи. Той следеше службата с такова внимание, че Ариана остана изненадана. Наистина никога в живота си тя не беше имала случай да види върху нечие лице такъв израз на предана набожност и помисли: „Този човек изглежда така искрено набожен, много повече, отколкото младият свещеник, който е застанал до него!“.

А свещеникът имаше наистина зачервено лице като на доволен селянин и се мъчеше с погледа си да овладее цялото паство от млади хора по скамейките и столовете.

Ариана с изненада забеляза в другия край на църквата своя свекър, който вероятно също беше малко закъснял. Дали наистина беше дошъл от чиста набожност като госпожица Армел, или пък само от приличие като Клод, заради другите? Младата жена с любопитство се питаше какви ли са могли да бъдат подбудите на този стар и опитен човек.

От няколко месеца тя откриваше все нови и нови неща, които нейната наблюдателност долавяше и вярно отбелязваше. Откакто обаче беше умряла баба й, тя никога не беше имала случай да види някой да се обръща към добрия Бог, както сега това правеха всички тези скромни души в своите тихи молитви.

Тя знаеше за Бога само по име, защото изцяло принадлежеше на земното царство. Но тук навсякъде наоколо й царуваше такава набожна атмосфера, че несъзнателно си спомни думите на „Отче наш“, изучени още в първите дни на своето детство. И започна да ги произнася наум с поглед, впит в младия човек, който се молеше в подножието на олтара.

Службата вече беше свършила. Клод се наведе и прошепна на Ариана:

— Хайде по-бързо, да излезем преди тълпата.

Тя се прекръсти, както правеха всички останали жени наоколо, и се сля с множеството, през което Клод си пробиваше път към вратата. Непрестанно повтаряше:

— Ах, тази служба беше толкова интересна!

Това изненада Клод, но той не можа да се спре и да погледне Ариана. Госпожица Армел беше застанала вече на входа заедно със семейството, което Ариана беше забелязала още в църквата.

— Семейство Керданек — прошепна Клод, като се обърна към Ариана. — Хайде да те запозная.

Ариана смъкна от раменете си жълтия копринен плат. Облечена в бяло, тя приличаше на момиченце. Свекърът й я спря на минаване:

— Значи, мила госпожо, имахте храбростта да станете рано днес? Небето възнаграждава вашата постъпка: блестите като зората! А сега елате да ви запозная с нашите скъпи съседи. Клод, представи жена си на госпожа Керданек.

Това беше дундестата госпожа с хубавия профил. Ариана подаде ръка на госпожа Керданек, която я наблюдаваше благосклонно, но и някак изненадано. Ариана се поклони леко, защото нейната младост несъзнателно беше отдала почит на „по-старата дама“.

Дъщерите на госпожа Керданек бяха застанали смутени зад майка си, с погледи, впити в Ариана. Клод запозна жена си с мъжете в семейството. Господин Керданек учтиво представи двамата си сина:

— Това е по-големият, Франсис, който тази есен ще ни напусне, за да следва богословие.

Ариана позна младежа, който се държеше така набожно в църквата.

— … Моят втори син Гислен…

Това беше дивият горски полубог. Той се поклони дълбоко и в очите му светна такъв възторг по отношение на Ариана, че тя веднага почувствува към него нещо приятелско.

— … А това е третият ми син — Тигдал.

Той вероятно беше много срамежлив. Не каза нито дума, когато баща му го представи, и изглеждаше намусен като гимназист.

Госпожа Дьо Керданек, скрита зад голямата си грозна шапка, каза:

— Клод, доведете прелестната си жена у нас на тенис. Тя вероятно обича да играе тенис.

— Първо, госпожо, ще ви направим официална визита.

— Тогава хайде още сега — предложи жената. — Ще бъде великолепно! Адмирале, днес ще бъдете наши гости!

— За съжаление, скъпа приятелко, моят ревматизъм не ми позволява да се отдалечавам през деня от къщи. Тази сутрин излязох само за да се помоля на Бога. Армел ще остане да ми прави компания, а ще ви изпратим младите.

По време на разговора те минаваха през малките гробища, които бяха залети от слънцето. Вярващите се бяха пръснали от гроб на гроб. Пред входа на гробищата стари хора разговаряха двама по двама. Девойките, срамежливи и едновременно любопитни, се приближиха, за да видят по-отблизо красивата съпруга на Клод. Само че нейната лека и широка рокля, така различна от техните, не им се харесваше особено. В стегнатите си в талията костюми те и днес бяха все така тънки, както някога, и в хармония с градските вкусове носеха чехли с високи токове.

Всички жени от семейство Дьо Керданек се качиха на велосипеди заедно с възрастната графиня, която никак не се притесняваше да кара колело въпреки доста закръглените си форми. В това отношение тя се различаваше много от дъщерите си, които бяха плоски като деца. На колела се качиха също така Франсис и Тигдал. Само господин Дьо Керданек и Гислен предпочетоха да изминат пътя от четири километра пеш — толкова беше разстоянието до тяхното имение Трефри.

— И така, до скоро виждане! — повтори графът своята покана със сърдечна усмивка.

Гислен не каза нищо. Неговите очи обаче, впити в Ариана, изразяваха нямо такава молба да дойде, че тя остана очарована — обичаше понякога да чувствува наоколо си ласки.

— Ариана, искате ли да се върнете с мен с колата? — предложи адмиралът, когато колата се приближи.

— А леля Армел?

— Дори и с нея ще има място за вас, ако искате да направите малка разходка с кола. Вие сте толкова фина, че лесно ще се сместим.

— Това означава, че Клод ще се върне сам?… Понеже вие имате компания, татко, понеже леля Армел ще бъде с вас, аз бих предпочела, ако ми позволите, с удоволствие да остана с Клод и с него пеш да се върна в Пон Ген.

Тя все още си спомняше колко приятно беше тичането тази сутрин през ливадите, за да могат да стигнат навреме в черквата.

— Добре, добре. Щом е така, тогава, мои влюбени деца, вървете пеш колкото си искате. Когато адмиралът беше като вас, но тогава не беше още адмирал, правеше същото!

Младата жена почувствува, че в шегата му се крие тъга по отминалата младост и го утеши с един от своите лъчезарни погледи, придружен от приятна милваща усмивка:

— Довиждане, татко. И ние ще стигнем скоро след вас.

Тя и Клод се отправиха весели по огрения от слънцето път.